Арналдур Индридасон
Гласът (32)

31

Когато слезе отново във фоайето, Ерлендур забеляза Елинборг да стои до гишето. Шефът на рецепцията направи знак в негова посока и Елинборг се обърна. Явно го търсеше и тръгна към него с бързи крачки. По лицето й бе изписано притеснение, каквото Ерлендур не бе виждал често у нея.

— Случило ли се е нещо? — попита той, щом тя се приближи.

— Може ли да седнем някъде? — каза тя. — Барът отворен ли е вече? Господи, колко ужасна е тази работа! Не знам въобще за какво му е на човек да я върши.

— Какво става? — отново попита Ерлендур.

Хвана я под ръка и я поведе към бара. Вратата на заведението беше затворена, но не заключена и те влязоха вътре. Макар и да беше отворено, самият бар, изглежда, не работеше. Ерлендур видя табелка, от която ставаше ясно, че няма да работи поне още един час. Седнаха в едно сепаре.

— Коледата ми отива по дяволите — каза Елинборг. — Никога не съм готвила толкова малко ястия. А всички роднини ще дойдат довечера и…

— Кажи ми какво се е случило! — рече Ерлендур.

— Такава бъркотия! — продължи тя. — Не го разбирам. Просто не го разбирам.

— Кого?

— Момчето! — допълни Елинборг. — Не разбирам какво става в главата му.

Тя разказа на Ерлендур, че вчера, вместо да си иде вкъщи да готви, отишла до Клехпур. Не знаела точно защо, но случаят с бащата и сина не й излизал от главата. Когато Ерлендур предположи, че вероятно защото й е омръзнало да готви за роднините, тя изобщо не се усмихна.

И преди беше ходила до психиатричната болница да говори с майката на момчето, но жената била в такова състояние, че нищо смислено не могла да измъкне от нея. Съдбата й подхвърлила същия зар и предната вечер, когато Елинборг пак отишла до болницата. Майката само се клатела напред-назад и не знаела на кой свят е. Полицайката нямала представа какво точно иска да научи от жената, но решила, че тя може би ще каже нещо за връзката между баща и син, нещо, което досега не е излизало на бял свят.

Разбрала, че майката е временно настанена в психиатрията. Била приета за втори път, след като започнала да изхвърля лекарствата си в тоалетната. Иначе, докато ги взимала, през повечето време била в отлично психическо състояние. Грижила се добре за дома си. Когато Елинборг споменала пред учителката на момчето за майка му, станало ясно, че тя се е грижила добре и за детето.

Елинборг седнала в помещението за свиждане на психиатричното отделение, където една медицинска сестра довела майката. Елинборг я гледала как си навива косата около показалеца, отново и отново, и шепне нещо на себе си, което Елинборг не могла да разбере. Опитала се да говори с жената, но тя сякаш не присъствала там, по никакъв начин не реагирала на въпросите на полицейската служителка. Приличала на сомнамбул.

Елинборг поседяла с жената известно време, докато накрая започнала да си мисли за всичките видове кексове и сладки, които й оставало да изпече. Станала с намерението да намери някого от персонала, който да върне майката в стаята й, и се натъкнала на един охранител в коридора. Човекът бил около трийсетте и изглеждал така, сякаш редовно вдига тежести. Носел бели панталони и бяла фланелка с къси ръкави. Твърдите му бицепси подскачали при всяко движение. Бил късо подстриган, с кръгло, дебеловато лице. Малките му очички потъвали някъде дълбоко в главата. Елинборг не го попитала за името.

Човекът я последвал в стаята за свиждане.

„О, това баба Дора ли е? — Пазачът се приближил до жената и вдигнал ръката й. — Тази вечер май си спокойна!“

Жената се изправила, била, както и преди, не на себе си.

„Толкова ли си надрусана, горкичката!“ — казал охранителят и Елинборг хич не харесала тона му. Все едно че говорел на някое петгодишно дете. И какво означавало това, че била спокойна тази вечер! Не успяла да се сдържи.

„Ако обичаш, не й говори като на някое дете!“ — казала тя по-остро, отколкото имала намерение.

Пазачът я изгледал.

„Това какво ти влиза в работата?“

„Тя има право да се отнасят към нея със същото уважение, с каквото се ползват всички останали“ — казала Елинборг, като някак успяла да се въздържи да не каже, че работи в полицията.

„Може и така да е — рекъл пазачът. — Аз не мисля обаче, че й показвам неуважение. Хайде, скъпа Дора“ — допълнил той и повел жената към коридора.

Елинборг тръгнала след тях.

„Какво искаше да кажеш с това, че била спокойна тази вечер?“

„Спокойна тази вечер?“ — пазачът повторил думите на Елинборг и обърнал глава към нея.

„Каза одеве, че била спокойна тази вечер — пояснила Елинборг. — Защо, каква трябваше да бъде?“

„Понякога наричам Дора «беглецът» — отвърнал пазачът. — Тя постоянно бяга.“

Елинборг не го разбрала.

„За какво говориш?“

„Не си ли гледала филма?“ — попитал здравенякът.

„Оттук ли бяга? — изненадала се Елинборг. — От болницата?“

„Или когато отидем на разходка в града — рекъл пазачът. — Последния път избяга, когато бяхме на разходка в града. Направо щяхме да полудеем, като я доведохте. Бяхте я намерили при Хлемур и я докарахте тук в отделението. Тогава вие не й показахте много голямо уважение.“

„Ние?“

„Знам, че си от полицията. Направо я хвърлихте тук.“

„Кой ден е било това?“

Човекът се замислил. Той самият бил с нея и с други двама болни, когато тя им се измъкнала. Били на Лайкярторг. Добре си спомнял кога се случило това, било същия ден, когато счупил собствения си рекорд от лежанка.

Денят съвпадал с датата на побоя над детето.

„Нейният мъж беше ли уведомен за случилото се?“ — попитала Елинборг.

„Тъкмо искахме да му се обадим, когато вие я намерихте. Винаги им даваме някакво време да се върнат сами. Иначе щяхме да сме по цял ден на телефоните.“

„Знае ли съпругът й, че я наричате «беглецът»?“

„Ние не я наричаме така. Само аз. И не, не знае.“

„А той знае ли, че тя бяга?“

„Аз не съм му казвал нищо. Тя винаги се връща.“

„Не мога да повярвам“ — изпъшкала Елинборг.

„Доста трябва да бъде упоявана, за да не избяга отново“ — казал пазачът.

„Това променя всичко!“

„Хайде, ела, скъпа ми Дора!“ — рекъл пазачът и вратата към болничното отделение се затворила след него.

Елинборг не сваляше поглед от Ерлендур.

— Толкова бях сигурна, че е той! Че е бил бащата! Сега може да се окаже, че тя е отишла до дома си, нахвърлила се е върху момчето и отново е хукнала навън. Да беше само си отворило устата това глупаче!

— Че защо й е да се нахвърля върху сина си?

— Нямам никаква идея — отвърна Елинборг. — Може да чува гласове в главата си.

— А счупените пръсти, синините? Всички тези неща през годините? Все тя ли е била?

— Не знам.

— Говори ли с бащата?

— Идвам от него.

— И?

— Той, естествено, сега не е най-добрият ми приятел. Не е виждал момчето, откакто отидохме у тях и обърнахме всичко с краката нагоре. Руга и ме проклетисва до девето коляно и…

— Какво каза той за жена си, за майката? — нетърпеливо я прекъсна Ерлендур. — Той трябва да я е подозирал.

— Момчето не казвало нищичко.

— Освен че баща му му липсва — добави Ерлендур.

— Да, само това. Значи, бащата го намира горе в стаята и си мисли, че се е довлякъл вкъщи в това състояние.

— Ти ходи в болницата при момчето и го пита дали баща му го е пребил. Тогава реакцията му те убеди, че е бил бащата.

— Трябва погрешно да съм го разбрала — отчаяно каза Елинборг. — Видях нещо в поведението му…

— Но не разполагаме с нищо, което да доказва, че е била майката. Нямаме и нищо, което да доказва, че не е бил бащата.

— Казах на бащата, че съм ходила в болницата, за да говоря с жена му, и че не се знае какво е правила тя в деня, в който детето им е било пребито. Той беше много изненадан. Все едно въобще не му е минавало през ума, че тя може да избяга от болницата. Той все още е убеден, че са били момчетата от училището. Каза, че момчето щяло да ни каже, ако майка му го е била. Напълно сигурен е в това.

— А защо момчето не казва, че е тя?

— То, естествено, е в шок, горкичкото. Не знам.

— Обича я може би? — каза Ерлендур. — Въпреки всичко, което му е причинявала.

— Или се бои от нея — допълни Елинборг. — Може би страхотно се бои от това тя да не му посегне отново. А може пък да иска да предпази майка си с мълчанието си. Невъзможно е да се каже.

— Какво искаш да направим? Да прекратим ли делото срещу бащата?

— Ще говоря с прокуратурата, да видим те какво ще кажат.

— Хубаво. Кажи ми друго, обади ли се на жената, която е била със Стефания в хотела няколко дни преди убийството на Гвюдлойгур?

— Да — отвърна Елинборг разсеяно. — Стефания я помолила да излъже, но когато стана напечено, жената не успя да го направи.

— Трябвало е да излъже заради Стефания?

— Започна да разправя как са седели тук, но някак се колебаеше. Не я биваше да лъже и когато й казах, че ще се наложи да я извикам в управлението да даде писмени показания, започна да плаче. Каза ми, че Стефания й се обадила по телефона, били са стари приятелки от някакво музикално сдружение, и я помолила да потвърди, че са били заедно в хотела, ако я попитат за това. Каза още, че първоначално й отказала, но Стефания знаела нещо компрометиращо за нея, не пожела да ми каже какво.

— Това си беше нескопосана лъжа от самото начало — рече Ерлендур. — Знаехме го и двамата, когато я изрече. Не знам защо се опитва да ни пречи по този начин, освен защото много добре осъзнава вината си.

— Имаш предвид, че тя е убила брат си ли?

— Или поне знае кой го е направил.

Седяха още известно време, пиха кафе и приказваха за момчето, за баща му и майка му, за трудностите в семейните отношения и всички тези теми доведоха до това, че Елинборг отново попита Ерлендур къде смята да прекара Коледа. Той й отвърна, че ще бъде с Ева Линд.

Разказа на Елинборг за откритието си в коридора на мазето и за подозренията си за това, че братът на Осп, проблемен тип в постоянна нужда от пари, има пръст в случая с Гвюдлойгур. Поблагодари на Елинборг за коледната покана и й каза да си вземе почивка за времето, което остава до празника.

— Никакво време не е останало — отвърна Елинборг, усмихна се и сви рамене, сякаш Коледа заедно с почистването, сладките и роднините вече нямаше значение.

— Ще получиш ли нещо за коледен подарък? — попита тя.

— Може би чорапи — каза Ерлендур. — Да се надяваме!

Поколеба се.

— Не приемай толкова навътре всичко това с бащата — добави той след малко. — Случва се. Чувстваме се сигурни, дори напълно убедени, после изскача нещо ново и започват съмненията.

Елинборг кимна.

Ерлендур я изпрати до фоайето, където се разделиха. Мислеше да се качи в стаята си и да си събере багажа. Беше му дошло до гуша от хотела. Липсваше му дупката, „в която няма дори късче, от Бога създадено“, липсваха му книгите, столът, дори Ева Линд, седнала на дивана.

Чакаше до асансьора, когато Осп се появи внезапно до него. Не я бе усетил да се приближава.

— Намерих го — каза тя.

— Кого? — попита той. — Брат ти ли?

— Ела! — подкани го Осп и тръгна към стълбата, водеща надолу към мазето.

Ерлендур се поколеба. Вратата на асансьора се отвори и той погледна вътре. Беше по следите на убиеца, може братът да бе дошъл да се предаде, подтикнат от сестра си. Момчето с тютюна за дъвчене. Ерлендур не изпитваше вълнение. Никакво нетърпеливо очакване, никакво чувство за победа от разрешаването на случая. Усещаше единствено умора и отвращение, защото това убийство бе пробудило множество мисли за собственото му детство. Знаеше, че му остават още много недовършени неща в живота, но изобщо нямаше представа откъде да започне. Най-вече му се щеше да може да забрави работата и да се прибере вкъщи. Да бъде с Ева Линд. Да й помогне да преодолее трудностите, с които се бореше. Искаше му се да престане да мисли за другите, да започне да мисли за себе си и близките си.

— Идваш ли? — тихо попита Осп, която стоеше на стълбите и го чакаше.

— Идвам — увери я Ерлендур.

Последва я по стълбите надолу. Влязоха в стаята за почивка на персонала, където бе говорил за първи път с Осп. Видя същата мръсотия и занемареност. Момичето заключи вратата след тях. Брат й седеше до една от масите и скочи на крака, щом Ерлендур влезе.

— Нищо не съм му сторил! — каза той с тънък глас. — Осп казва, че си мислиш, дето аз съм го направил, но не съм. Нищо не съм му направил.

Носеше мръсно зимно палто, синьо на цвят, скъсано на едното рамо. Отдолу се виждаше белият хастар. Джинсите му бяха станали черни от мръсотия, беше обут в опърпани тъмни ботуши, които трябваше да се връзват чак до прасеца, но връзките липсваха. Дългите му и оплескани с нещо пръсти държаха цигара. Момчето смукна от цигарата и издуха дима. Гласът му звучеше превъзбудено, той ходеше напред-назад из стаята подобно на заключено в клетка животно, приклещен в ъгъла от полицай, готов да го арестува.

Ерлендур погледна назад към Осп, която все още стоеше до вратата, после отново обърна очи към брат й.

— Сигурно много вярваш на сестра ти, след като си дошъл тук.

— Не съм направил нищо — отвърна младежът. — Тя ми каза, че си окей и си искал само информация.

— Трябва да знам в каква връзка си бил с Гвюдлойгур — рече Ерлендур. — Не знам дали ти си го намушкал.

— Не съм го намушкал.

Ерлендур се опита да го прецени. Беше на възраст някъде между юноша и зрял мъж, имаше детински вид, но в изражението му се четеше някаква твърдост, горчивина и ярост, очевидно по повод на нещо, за което Ерлендур нямаше представа.

— Никой не твърди, че ти си извършил убийството — подхвана Ерлендур, опитвайки се да го успокои. — Какви бяха отношенията ти с Гвюдлойгур?

Момчето погледна сестра си. Осп продължаваше да стои мълчаливо до вратата. Младежът отново погледна Ерлендур.

— Понякога му правих услуги и той ми плащаше за това — поясни той.

— Как се запознахте? От колко време се познавахте?

— Той знаеше, че съм брат на Осп. Беше му смешно, както на всички други, че сме брат и сестра.

— Защо?

— Казвам се Рейнир.

— И? Кое е смешното?

— Ами Осп и Рейнир^[44]. Брат и сестра. Някаква шегичка на татко и мама. Все едно страшно са си падали по овощарството.

— Та как се запознахте?

— За първи път го видях тук в хотела, бях дошъл при Осп. Някъде преди около половин година.

— И?

— Той знаеше кой съм. Осп му беше разказала за мен. Тя понякога ме пуска да пренощувам в хотела. В коридора, тук при него.

Ерлендур се обърна към Осп.

— Нишата е щателно почистена — отбеляза той.

Осп го погледна неразбиращо и не отговори нищо. Ерлендур отново се обърна към Рейнир.

— Значи, той е знаел кой си бил ти. Спал си в коридора пред неговата стаичка. После какво?

— Дължеше ми пари. Каза, че ще ми плати.

— За какво ти дължеше пари?

— Защото му духах понякога и…

— И?

— И понякога му давах да ми духа.

— Ти знаеше ли, че е обратен?

— Е, не е ли очевидно?

— А презервативът?

— Винаги използвахме презервативи. Той имаше някаква параноя. Казваше, че не иска да рискува. Не знаел дали не съм заразен с нещо. Не съм заразен с нищо — каза момчето, като натърти на последните думи и погледна сестра си.

— Използваш ли тютюн за дъвчене?

— Това пък какво общо има? — попита Рейнир.

— Нищо. Използваш ли тютюн за дъвчене?

— Да.

— Беше ли с Гвюдлойгур в деня, когато е бил намушкан?

— Да. Той ме помоли да се срещнем, имаше намерение да ми плати.

— Как се свърза с теб?

Рейнир извади от джоба си мобилен телефон и го показа на Ерлендур.

— Когато дойдох, той се обличаше в костюма на Дядо Коледа. Каза, че бърза за коледното празненство. Плати ми каквото ми дължеше, погледна часовника и видя, че има време и да се позабавлява.

— Много ли пари държеше в стаята си?

— Не, поне аз не знам. Видях единствено парите, които ми плати. Но каза, че очаквал купища мангизи.

— Откъде?

— Не знам, седял бил върху златна мина.

— Какво е искал да каже според теб?

— Имаше нещо, което смяташе да продаде. Не знам какво беше. Не ми каза. Каза само, че очаквал купища мангизи, тоест много пари, не използва думите „купища мангизи“. Той не говореше по този начин. Винаги говореше много почтително, използваше красиви думи. Беше ужасно учтив. Готин пич. Не ми е правил нищо лошо. Плащаше си винаги. Познавам много други по-лоши от него. Понякога искаше само да си говори с мен. Беше самотен, поне така каза. Казваше, че няма друг приятел, освен мен.

— Разказвал ли ти е за миналото си?

— Не.

— Нищо за това, че е бил дете звезда?

— Не. Дете звезда? В какво?

— Видя ли при него някакъв нож, може би от кухнята на хотела?

— Да, имаше нож, но не знам откъде може да е бил. Като дойдох, той режеше нещо от костюма на Дядо Коледа. Каза, че трябвало да си вземе нов за следващата година.

— И не е имал никакви пари, освен тези, които ти е платил?

— Не, не мисля.

— Не си го ограбил?

— Не.

— Не си взел онзи половин милион, който е бил в стаята му?

— Половин милион? Той е имал половин милион?

— Доколкото разбрах, ти постоянно имаш нужда от пари. Ясно е как ги заработваш. Тълпа от хора те преследват за дългове. Заплашвали са семейството ти…

Рейнир погледна сестра си гневно.

— Не гледай нея, гледай мен! Гвюдлойгур е имал пари в стаичката си. Много повече, отколкото ти е дължал. Вероятно вече е бил продал златната мина. Ти си видял парите. Искал си повече. Правил си за него неща, за които си мислел, че трябва да ти се платят по-добре. Той е отказал, скарали сте се. Ти си грабнал ножа и си се опитал да го намушкаш, но той се е борил. Успял си да го прободеш в гърдите и си го убил. Взел си парите…

— Скапан идиот! — просъска Рейнир. — Това са долни, гадни глупости!

— … и оттогава пушиш хашиш, боцкаш се, или каквото там друго, дето го…

— Скапан, долен нещастник! — изкрещя Рейнир.

— Продължавай! — извика Осп. — Разкажи му каквото ми разказа на мен! Кажи му всичко!

— Какво всичко? — попита Ерлендур.

— Той ме попита дали искам да му направя една, преди да се качи горе на празненството — продължи Рейнир. — Каза, че нямал малко време, но имал пари и щял да ми плати добре. Бяхме вече започнали, когато бабката нахълта при нас.

— Бабката?

— Да.

— Каква бабка?

— Тази, дето ни попречи.

— Разкажи му! — чу се гласът на Осп зад Ерлендур. — Кажи му кой беше това!

— За каква бабка говориш?

— Забравихме да заключим, защото бързахме. Изведнъж вратата се разтвори и тя се втурна при нас.

— Коя тя?

— Не знам коя беше. Някаква бабичка.

— И какво се случи?

— Не знам. Аз веднага се ометох. Тя му изкрещя нещо и аз се изпарих.

— Защо не дойде веднага при нас с тази информация?

— Гледам да избягвам полицията. Всякакви изроди ме преследват и ако узнаят, че говоря с полицаите, ще решат, че ги топя за нещо, и ще си изпатя.

— Коя беше жената, която ви попречи? Как изглеждаше?

— Не я огледах добре. Избягах. Но той беше направо сразен. Избута ме, изкрещя и буквално загуби ума и дума. Направо обезумя от страх.

— Какво изкрещя той? — попита Ерлендур.

— Стефи.

— Какво?

— Стефи. Това беше единственото, което чух. Стефи. Нарече я Стефи и явно ужасно се боеше от нея.