Арналдур Индридасон
Гласът (27)

26

Дълго време стоя мълчалив до прозореца и наблюдава как снегът се сипе към земята.

Накрая отново започна да преглежда касетите. Сестрата на Гвюдлойгур не се появи отново на екрана, нито пък друг, когото Ерлендур да разпознава, с изключение на неколцина от персонала, които идваха или се тръгваха от работа.

Телефонът в стаята звънна и Ерлендур вдигна слушалката.

— Струва ми се, че Уапшот казва истината. — Гласът беше на Елинборг. — Познават го добре в колекционерските магазини и на пазара за употребявани вещи.

— Там ли е бил по времето, за което ни каза?

— Показах им негови снимки и ги питах за точното време, когато е бил при тях, и всички бяха горе-долу единодушни, достатъчно, за да не може да е бил в хотела, когато Гвюдлойгур е бил убит.

— И на мен не ми прилича на убиец.

— Той е педофил, но вероятно не и убиец. Какво смяташ да правиш с него?

— Като че ли ще го изпратим в Англия.

Прекъснаха разговора си и Ерлендур седна, за да обмисли убийството на Гвюдлойгур. Не стигна до никакво заключение. Замисли се за Елинборг и скоро в съзнанието му изплува случаят с момчето, чийто баща колежката му бе намразила заради издевателствата над собствения му син.

„Не си единствен“ — беше казала тя на бащата.

Не се опитваше да го успокоява. Тонът й бе обвинителен, сякаш искаше той добре да разбере, че е просто един от многото садисти, които злоупотребяват с децата си. Искаше да го остави да чуе това, в което бе участник. Да чуе статистиките, които се отнасяха до такива като него.

Беше ги проучила. Почти четиристотин деца са били прегледани в Детската болница по подозрение в понесено насилие за периода от 1980 до 1999 година. От тях за двеста трийсет и два случая е ставало въпрос за сексуално насилие и за четиридесет и три — за физическо нараняване и побой.

„Интоксикация с медикаменти. — Елинборг повтори: — Интоксикация с медикаменти и липса на родителски грижи също фигурират в статистиките.“

И със студено спокойствие зачете от списъка: „Наранявания по главата, счупени кости, рани от изгаряния, прорезни рани, ухапвания“.

Още веднъж препрочете списъка и погледна бащата в очите.

„Има съмнения, че две деца са умрели вследствие на физическо насилие през тези двайсет години — каза тя. — Нито един от случаите не е отишъл в съда.“

Каза му още, че според специалистите ставало дума за недоизследван проблем, което на човешки език означава, че вероятно случаите са били много повече.

„Във Великобритания — продължи тя — умират по четири деца седмично заради лошото отношение към тях. Четири деца! — повтори тя. — Всяка седмица! Искаш ли да знаеш какви причини са били изтъквани?“ — попита Елинборг.

Ерлендур стоеше в стаята за разпити и не помръдваше. Той присъстваше само за да помогне на колежката си, ако тя има нужда от съдействие, но му се стори, че се справя и без него.

Свел глава, бащата се взираше в свитите си длани. Погледна към магнетофона. Не бяха го пуснали да записва. Това не беше същински разпит. Адвокатът на бащата не бе предупреден, но човекът не протестира и все още не бе започнал да се оплаква.

„Ще ти цитирам няколко — каза Елинборг и започна да изброява причините, поради които родителите са подлагали децата си на издевателства. — Стрес, финансови затруднения, болест и безработица, изолация и липса на подкрепа от партньора, моментна лудост.“

Елинборг погледна към бащата.

„Мислиш ли, че нещо от това пасва в твоя случай? Моментна лудост може би?“

Той не отговори нищо.

„Някои не успяват да се справят. Има регистрирани случаи, когато родителите са толкова обхванати от угризения за стореното, че сами желаят да бъдат заловени. Това познато ли ти е?“

Той мълчеше.

„Отиват с детето на лекар, да речем, при личния доктор, защото детето е със силна простуда. Но не е настинката, заради която всъщност отиват, а за да може лекарят да обърне внимание на раните по детето, на синините му. Искат да бъдат разкрити. И знаеш ли защо?“

Бащата продължаваше да мълчи.

„Защото искат да им олекне. Някой да поеме контрола върху всичко това, да поеме контрола върху нещо, с което те не могат да се справят сами. Неспособни са да го направят и се надяват докторът да види, че нещо се случва.“

Тя погледна бащата. Ерлендур наблюдаваше случващото се, без да отрони и дума. Притесняваше се, че може би Елинборг бе отишла твърде далеч. Тя полагаше всички сили да демонстрира професионализъм, да покаже, че въпросът не я засяга лично. Изглеждаше обаче, че тази битка ще се окаже безнадеждна за нея, и като че ли тя самата си даваше сметка за това. В това дело Елинборг бе допуснала прекалено много да се обвърже емоционално.

„Говорих с твоя семеен лекар — каза тя. — Той каза, че два пъти е изпращал сигнали в Комисията по закрила на детето заради наранявания по момчето. И двата пъти комисията е разследвала случаите, но не е стигнала до никакво заключение. Детето не е казало нищо, ти също не си признал каквото и да било. Не е едно и също да искаш да разкажеш за насилието и това да поемеш отговорност за него, когато се наложи. Прочетох докладите. В последния твоят син е запитан какъв е характерът на вашата връзка, но изглежда, че той не е могъл да разбере въпроса. Попитан е отново: «На кого вярваш най-много?»“. И той отговаря: „На моя татко. Вярвам на татко най-много от всички“.

Тя млъкна.

„Това не ти ли се струва чудовищно?“ — попита след малко.

Погледна нагоре към Ерлендур, после отново обърна очи към бащата.

„Не ти ли изглежда чудовищно?“

Ерлендур се замисли, каза си, че едно време той също щеше да отговори като момчето. Щеше да назове баща си.

Щом се запролети и снеговете започнаха да се топят, баща му пое към планината да търси сина си. Опитваше се да изчисли пътя на детето в бурята с оглед на мястото, където бяха открили Ерлендур. Изглежда, психически се беше съвзел донякъде, но чувството за вина продължаваше да го измъчва.

Обиколи планината, превали върха й, отиде по-далеч, отколкото изобщо имаше някаква вероятност синът му да е стигнал, но тъй и не го откри. Разпъваше палатка по време на търсенето си, Ерлендур го придружаваше, понякога майка му вземаше участие в издирването, друг път съседите им помагаха, от момчето обаче нямаше и следа. А трябваше да открият трупа му. Той не беше умрял за тях в истинския смисъл на думата, просто беше изчезнал. Раната им стоеше отворена и от нея се процеждаше неописуема мъка.

Ерлендур се бореше с болката по свой начин. Беше му зле не само защото бе загубил брат си. Собственото си оцеляване приемаше за късмет, но се чувстваше виновен, задето намереният се оказа той, а не по-малкият му брат. Виновен беше, задето бе изпуснал ръката на брат си, започна да го спохожда и мисълта, че той самият трябваше да е умрял. Защото беше по-голям и носеше отговорност за брат си. Открай време беше така. Той се грижеше за него, той го пазеше. Когато си играеха. Когато бяха сами вкъщи. Когато ги изпращаха да свършат някаква работа. Той носеше отговорността и спазваше този принцип. Но в конкретния случай не успя и може би не заслужаваше да бъде спасен, след като братчето му загина. Не знаеше защо е оцелял. И понякога си мислеше, че може би щеше да е по-добре той да лежи нейде в планината.

Никога не сподели тези свои мисли с родителите си. Баща му се бе затворил в собственото си чувство за вина и не искаше околните да го закачат. Майка му не беше на себе си от мъка. И двамата казваха, че имат вина за случилото се. Помежду им цареше странно мълчание, което бе по-гръмогласно от който и да е писък, а Ерлендур водеше своята битка в самота и размишляваше за отговорността, вината и късмета.

Ако не бяха намерили него, щяха ли да намерят брат му?

Там до прозореца той разсъждаваше за влиянието, което изчезването на брат му бе оказало върху живота му, и дали това влияние не беше по-голямо, отколкото си даваше сметка. Откакто Ева Линд започна да му задава въпроси, често си припомняше нещастните събития от миналото. Нямаше лесен отговор за въпросите на дъщеря си, но вътре в себе си знаеше къде да го търси. Нерядко се беше питал за онова, което най-много вълнуваше Ева, когато бе настоявала пред него да му разкаже за миналото си.

На вратата се потропа и Ерлендур се отдалечи от прозореца.

— Влизай! — извика той. — Отключено е.

Сигурдур Оли отвори вратата и влезе в стаята. Целия ден бе прекарал в Хапнарфьордур в разговори с хора, които бяха познавали Гвюдлойгур.

— Нещо ново при теб? — попита Ерлендур.

— Разбрах как са му викали. Спомняш си, новия прякор, дето му лепнали, когато всички са се настървили срещу него.

— Да, кой ти го каза?

Сигурдур Оли изпъшка и седна на леглото. Жена му Бергтора му беше трила сол на главата, задето не си стоял вкъщи сега, когато настъпвали коледните празници, и че тя трябвало да се грижи сама за всичко в цялата празнична суматоха. Той имаше намерение да се прибере у дома и да излезе с нея да купят коледното дърво, но първо трябваше да се види с Ерлендур. Пътьом към хотела й бе казал това по телефона, както и че ще бърза да се прибере, но тя бе слушала подобни приказки прекалено често, за да им повярва, и се вкисна още преди да прекъснат разговора.

— През цялата ли Коледа ще стоиш в тази стая? — попита Сигурдур Оли.

— Не — отговори Ерлендур. — Какво разбра в Хапнарфьордур?

— Защо е толкова студено тук?

— Парното — отвърна Ерлендур. — Нещо не загрява. Давай по същество!

Сигурдур Оли се усмихна.

— Ти купуваш ли елха? За Коледа?

— Ако някога бих купил елха, то ще е за Коледа.

— След няколко опита открих човек, който каза, че добре познавал Гвюдлойгур в миналото — каза Сигурдур Оли.

Знаеше, че разполага с информация, която може изцяло да промени хода на разследването, и с удоволствие държеше Ерлендур в напрежение.

Сигурдур Оли и Елинборг си бяха поставили задача да говорят с всички, които са ходели с Гвюдлойгур на училище или са го познавали в онези години. Повечето си спомняли предимно за доброто му пеене и за подигравките, които съпътствали славата му. Неколцина си спомняли прекрасно и него, и какво се случило след като осакатил баща си. Но един човек бил много по-близък с момчето, отколкото Сигурдур Оли можел да си представи.

Съученичка на Гвюдлойгур го насочила към този човек. Тя живеела в еднофамилна къща в най-новата част на Хапнарфьордур. Сигурдур Оли й се бил обадил сутринта, тъй че тя го очаквала. Поздравили се с ръкостискане и тя го поканила в стаята. Била омъжена за летец, работела на половин ден в книжарница, децата й били пораснали.

Разказала му в подробности за познанството си с Гвюдлойгур, което всъщност не било кой знае колко задълбочено, споменала нещичко и за сестра му, за която знаела, че била малко по-голяма на възраст. Смътно си спомняла, че той изгубил гласа си точно когато пред него се очертавало прекрасно бъдеще, но не знаела какво се е случило с него, след като завършили училище, и доста се стреснала, когато научила от медиите, че той бил човекът, когото намерили убит в мазето на хотела.

Сигурдур Оли слушал всичко това разсеяно. Повечето неща вече ги бил чувал от други съученици на Гвюдлойгур. Тя приключила разказа си и той я попитал дали знае какъв прякор е имал Гвюдлойгур в детството си, подигравателен прякор. Тя не помнела никакъв прякор, но щом видяла, че Сигурдур Оли се приготвя да си ходи, добавила, че преди доста време била чула някои неща за Гвюдлойгур, които можели да се окажат интересни за полицията, ако последната вече не ги знаела, разбира се. „Какви неща?“ — попитал Сигурдур Оли, докато ставал да си тръгва.

Тя му казала и останала много доволна от факта, че й се удало да събуди интереса на полицая.

„Жив ли е все още този човек?“ — попитал Сигурдур Оли.

Жената отговорила, че не знае нищо повече, но му казала името на човека. Станала и донесла телефонния указател, където Сигурдур Оли намерил и адреса му. Живеел в Рейкявик. Казвал се Балдур.

„Дали това е човекът?“ — попитал Сигурдур Оли.

„Не знам нищо повече — отвърнала жената и се усмихнала с надеждата, че е помогнала на полицая. — Навсякъде се приказваше за това“ — добавила тя.

Сигурдур Оли тръгнал веднага към адреса, като се молел човекът да си е вкъщи. Денят превалял. Трафикът в посока към Рейкявик бил тежък и пътьом Сигурдур Оли звъннал на Бергтора, която…

— Няма ли най-после да подкараш по същество? — попита Ерлендур нетърпеливо, прекъсвайки разказа на Сигурдур Оли.

— Не, това засяга и теб — отвърна Сигурдур Оли и заядлива усмивка заигра по устните му. — Бергтора искаше да знае дали вече съм те поканил на гости за Бъдни вечер. Казах й, че съм те поканил, но все още не си ми отговорил.

— Смятам да си остана с Ева Линд вкъщи на Бъдни вечер — каза Ерлендур. — Това е отговорът. Сега ще ми разкажеш ли само същественото?

— Окей — рече Сигурдур Оли.

— И престани да казваш „окей“!

— Окей.

Балдур живеел в дървена къща в квартал Тингхолт. Току-що се бил прибрал от работа, бил архитект. Сигурдур Оли позвънил на вратата му и се представил като полицейски следовател, дошъл по повод убийството на Гвюдлойгур Егилсон. Човекът не показал никакво учудване, преценяващо огледал Сигурдур Оли от главата до петите, усмихнал се и го поканил да влезе.

„Честно казано, очаквах те — казал той, — или някой от вашите. Дори си мислех да ви се обадя, но все отлагах. Не е голямо удоволствие да говориш с полицията.“

Усмихнал се отново и взел палтото на Сигурдур Оли да го закачи на закачалката. В дома всичко било идеално подредено. В стаята имало запалени свещи, коледната елха била украсена. Човекът предложил на Сигурдур Оли ликьор, но полицаят отказал. Домакинът бил среден на ръст, слаб, лицето му излъчвало доволство и радост, косата му било започнала да оредява и той определено бил позасилил червения цвят в опит да постигне максимума от останалото в наличност. Сигурдур Оли си помислил, че разпознава гласа на Франк Синатра от малките колони в стаята.

„Как така си ме очаквал, мен или някого от нашите?“ — попитал Сигурдур Оли, докато сядал на голям червен диван.

„Заради Гюли — отвърнал човекът и седнал срещу него. — Знаех си, че ще изровите това.“

„Ще изровим какво?“ — попитал Сигурдур Оли.

„Че навремето ходехме с Гюли“ — отговорил човекът.

— Какво искаш да кажеш с това, че е ходил с Гюли навремето? — попита Ерлендур, отново прекъсвайки разказа на Сигурдур Оли. — Какво е имал предвид с това този човек?

— Така го формулира — отвърна Сигурдур Оли.

— Че са ходили с Гвюдлойгур?

— Да.

— И какво означава това?

— Че са били заедно.

— Искаш да кажеш, че Гвюдлойгур е бил…? — през главата на Ерлендур започнаха да профучават като мълнии безброй въпроси и всички те се блъскаха о строгото изражение по лицата на сестрата на Гвюдлойгур и неговия баща, седнал в инвалидната си количка.

— Този Балдур така казва — повтори Сигурдур Оли. — Но Гвюдлойгур не искал никой да знае това.

— Не искал никой да знае за тази връзка ли?

— Искал е да запази в тайна, че е хомо.