Арналдур Индридасон
Гласът (16)

15

Когато се върна привечер от Хапнарфьордур, Елинборг отиде направо в хотела, за да се срещне с Ерлендур.

Качи се на неговия етаж и почука на вратата. Не получи никакъв отговор и почука отново, след малко и трети път. Тъкмо се обръщаше да си тръгва, когато вратата най-накрая се отвори и Ерлендур я пусна да влезе в стаята. Беше заспал, уморен от мислите си, и слушаше малко разсеяно, докато Елинборг му разказваше какво бе открила в Хапнарфьордур. Успяла да се види със стария директор на основното училище, много възрастен вече човек, който добре си спомнял Гвюдлойгур, освен това и починалата му преди десетилетие съпруга била добра приятелка с майката на момчето. С помощта на директора Елинборг открила и трима съученици на Гвюдлойгур, които все още живеели в Хапнарфьордур. Единият от тях присъствал на концерта в градското кино. Елинборг беше приказвала и с бившите съседи на семейството, както и с други хора, които са имали някакви взаимоотношения с тях в миналото.

— Никой не бива да се отличава от останалите в това царство на джуджета — каза Елинборг и седна на леглото. — Никой не може да е с нищо по-различен от другите.

Всички знаели, че от Гвюдлойгур щяло да излезе нещо специално в живота. Самият той никога не говорел за това, всъщност никога не говорел за себе си, но всички го знаели. Бил записан на пиано и пеене, първоначално с обучението се занимавал баща му, а по-късно учил при назначения към детския хор диригент и после при известен певец, който дълго време живял в Германия, но се прибрал вкъщи. Хората го превъзнасяли. Ръкопляскали му, а той, облечен в бяла риза и черни панталони, се покланял изискано и възпитано. „Такова прекрасно дете, този Гвюдлойгур!“, казвали всички. И ето че издали две негови плочи. Скоро щял да стане известен в чужбина.

Били преселници в Хапнарфьордур. Семейството му дошло от Севера, известно време живеели в Рейкявик. Говорело се, че баща му бил син на органист и сам учил пеене някъде извън страната на младини. Мълвата била, че купил къщата в Хапнарфьордур с наследени от баща си пари, който пък забогатял от търговия с американската армия след войната. Говорело се, че наследил достатъчно, за да не се притеснява за нищо повече в живота. Но не демонстрирал богатството си. Не се събирал много с градското общество. Повдигал шапка, когато излизал на разходка с жена си, поздравявал учтиво. Според клюката тя била дъщеря на корабовладелец, но никой не знаел откъде. Сприятелили се с малко хора в града. Приятелите им били в Рейкявик, ако въобще имали такива. Не посрещали често гости в дома си.

Когато момчетата от квартала или съучениците на Гвюдлойгур питали за него, обикновено им се казвало, че трябва да си стои вкъщи, защото имал да учи, било за училище, било за пианото или пеенето. Понякога му разрешавали да излезе с тях и децата забелязали, че той не бил недодялан като тях, а и бил учудващо чувствителен. Не цапал дрехите си, не скачал в калните локви, а във футбола изобщо не го бивало. Езикът му бил много изискан, понякога говорел за хора с чуждестранни имена. За някакъв си Шуберт. И когато те му разказвали последните новости от приключенските истории, които били чели или гледали на кино, той им отвръщал, че чете стихове. Може би не непременно защото сам искал това, а защото баща му казвал, че било добре за него да чете стихове. Децата разбрали, че таткото решава всичко вместо него и му налага строги правила. Да чете по едно стихотворение всяка вечер.

Сестра му не приличала на него. Била по-корава, приличала на баща си. Изглеждало, че бащата не поставя същите строги изисквания към нея. Тя също учила пиано и започнала да пее с брат си в детския хор, когато бил основан. Приятелките й разказвали, че завиждала на брат си, когато баща им се хвалел с него, отгоре на всичко изглеждало, че майка им обичала сина повече от дъщерята. Хората смятали, че Гвюдлойгур и майка му се разбирали по-добре, тя му била нещо като ангел хранител.

Един път някакъв съученик на Гвюдлойгур чакал в преддверието, докато в къщата се разгарял спор дали момчето може да излезе навън да си играе. Бащата стоял с дебелите си рогови очила на стръмното стълбище, Гвюдлойгур бил на долното стъпало, а майка му — на вратата към вътрешната стая. Казала, че нищо толкова нямало да се случи, ако момчето отиде да си играе, тъй и тъй нямало много приятели, които да идват да го търсят вкъщи, можело да продължи с упражненията по-късно. „Ще продължи да се упражнява! — изревал бащата. — Да не мислиш, че това е нещо, което човек може ту да прави, ту да не прави просто както му скимне? Не разбираш за какво говорим тук, нали? Никога няма да разбереш това!“ „Той е само дете — отвърнала майката — и няма много приятели. Не можеш да го затваряш по цял ден вкъщи. Той трябва да получи възможност да бъде и дете.“ — „Всичко е наред — казал Гвюдлойгур, приближавайки се към момчето. — Ще изляза може би по-късно. Ти тръгвай, аз ще дойда после!“

Момчето излязло и преди да се затвори вратата след него, чуло бащата да крещи: „Това повече никога да не го правиш, да ми противоречиш пред непознати“.

С времето Гвюдлойгур все повече се изолирал от съучениците си и по-големите момчета започнали да се заяждат с него. Отначало това било по-скоро невинно. Всички се заяждали с всички, имало боеве и дрязги на двора, както във всяко училище, но след две години, когато Гвюдлойгур бил на единайсет, заяждането взело доста да загрубява. По днешните критерии това не било голямо училище и всички знаели, че Гвюдлойгур е различен, че учи музика, пее в новия детски хор и никога не го пускат да излиза да си играе. Бил постоянно блед и болнав. Домашно духче. Момчетата от класа и махалата престанали да ходят да го викат за игра и започнали да го тормозят. Училищната му чанта изчезвала или пък се оказвала празна, щом я отворел. Блъскали го на улицата, късали му дрехите, биели го, нагрубявали го. Никога не го канели на рождените си дни.

Гвюдлойгур не знаел какво да направи, за да се защити. Не разбирал защо става така. Баща му се оплакал на директора и той му обещал, че това ще бъде прекратено, но не успял да се справи. Гвюдлойгур продължавал да се прибира от училище надран или без нищо в чантата си. Баща му обмислял да го отпише от училище, дори да напуснат града, но бил инат и не искал да се откаже така лесно — все пак участвал в създаването на хора, бил доволен от младия човек, който го ръководел, пък и знаел, че хорът е мястото, където Гвюдлойгур може да се упражнява и да събуди нечий интерес, когато му дойде времето и връстниците му престанат да го тормозят.

Момчето се предало, станало потайно и затворено, концентрирало се единствено върху пеенето и пианото, изглежда, че така е търсело душевно спокойствие. Това обаче му било от полза, разбрал на какво бил способен. Само дето през повечето време се чувствал зле, а когато починала майка му, бил напълно съсипан.

Винаги ходел сам; ако срещнел съученици, се опитвал да се усмихне. Записали го на грамофонна плоча, за което се писало във вестниците. Изглеждало като че ли баща му бил прав през цялото време. Гвюдлойгур щял да постигне нещо специално в живота.

Една негова съученичка била с родителите си в градското кино и когато сестра му и диригентът го извели от сцената и много други започнали да се смеят, тя се разплакала.

Скоро поради причина, която малцина знаели, му излязло ново прозвище в квартала.

— Как са го наричали? — попита Ерлендур.

— Директорът не знаеше — отвърна Елинборг. — А съучениците му или не помнеха, или не искаха да кажат. Във всички случаи това оказало дълбоко въздействие върху момчето. Всички бяха единодушни по този въпрос.

— Колко е часът всъщност? — внезапно попита Ерлендур, сякаш се стресна от нещо.

— Май отива към осем — отговори Елинборг. — Всичко наред ли е?

— По дяволите, спал съм през целия ден — отвърна Ерлендур и скочи на крака. — Трябва да намеря Хенри. Щяхме да му взимаме проба от слюнката на обяд, но той не си беше в стаята.

Елинборг погледна грамофона, тонколоните и плочите.

— Как е той, струва ли си?

— Великолепен е — отговори Ерлендур. — Би трябвало да го чуеш!

— Мисля да си ходя — каза Елинборг и също се изправи. — В хотела ли ще останеш за Коледата? Не искаш ли да се прибереш вкъщи?

— Не знам — отвърна Ерлендур. — Ще видя.

— Добре си дошъл у дома! Знаеш това. Приготвила съм студен свински бут. Ще има и телешки език.

— Не се притеснявай за мен! — каза Ерлендур и отвори вратата. — Прибирай се вкъщи! Аз ще потърся Хенри.

— А къде беше Сигурдур Оли цял ден? — попита Елинборг.

— Щеше да се опита да научи нещо за Хенри от британската полиция. Вероятно се е прибрал вкъщи.

— Защо е толкова студено при теб?

— Парното нещо не работи — уточни Ерлендур и заключи вратата, след като излязоха.

Слязоха във фоайето на хотела и Ерлендур се сбогува с Елинборг. Отиде да потърси шефа на рецепцията и го намери в офиса му. Стана ясно, че Хенри не е бил виждан в хотела през целия ден. Ключът от стаята му не беше на мястото си, а и не се бе отписал, нито бе платил сметката си. Ерлендур знаеше, че Хенри възнамерява да вземе вечерния полет за Лондон, но нямаше основание да му забрани да напуска страната. Нямаше вести и от Сигурдур Оли. Поколеба се, после попита:

— Можеш ли да ме пуснеш в стаята му?

Шефът на рецепцията поклати отрицателно глава.

— Може да е избягал — каза Ерлендур. — Знаеш ли кога излита самолетът за Лондон тази вечер? В колко часа?

— Следобедният закъсня доста — отвърна шефът на рецепцията. Работата му изискваше да знае всичко за самолетните полети. — Съобщиха, че ще излети към девет часа.

Ерлендур проведе няколко телефонни разговора и разбра, че Хенри Уапшот е резервирал място в самолета за Лондон, но все още не се е чекирал. Разпореди се англичанинът да бъде спрян при паспортната проверка и да бъде докаран обратно в Рейкявик. Трябваше да измисли причина за полицията в Кеплавик^[29], за да задържат човека, и се поколеба за миг, докато се чудеше дали да не измисли някаква правдоподобна лъжа. Медиите щяха просто да си умрат от удоволствие, ако кажеше истината, но никаква лъжа не му хрумна в момента и затова каза, че Хенри е заподозрян в убийство.

— Наистина ли не можеш да ме пуснеш в стаята му? — попита Ерлендур отново. — Нищо няма да пипам. Трябва да разбера само дали не е изчезнал. Цяла вечност ще отнеме да взема разрешително, а ми е нужно само да надникна вътре.

— Той тепърва трябва да се отписва — отвърна шефът на рецепцията, който по някаква причина се бе заинатил. — Все още има достатъчно време до полета. Може спокойно да се върне в хотела, да си събере багажа, да плати сметката, да се отрегистрира и да вземе рейса за летището в Кеплавик. Защо не изчакаш малко?

Ерлендур се замисли.

— Не можеш ли да изпратиш някого горе да почисти стаята, а аз ще мина само покрай отворената врата? Това проблем ли е?

— Трябва да ми влезеш в положението! — каза шефът на рецепцията. — Ние си гледаме нашите интереси. Гостите ни имат право на личен живот, все едно са си у дома. Ако наруша това правило и се разчуе, или влезем в съдебен процес по такъв повод, гостите ще престанат да ни се доверяват. По-просто не може да бъде. Трябва да го разбереш.

— Знаеш, че разследваме убийство, което е извършено в хотела — рече Ерлендур. — Доброто ви име не е ли, така или иначе, отишло вече по дяволите?

— Донеси разрешително и тогава няма да има никакъв проблем.

Ерлендур простена и се дръпна встрани от рецепцията. Извади мобилния си телефон и позвъни на Сигурдур Оли. Дълго чака, преди Сигурдур да отговори. Чуваха се и други гласове около него.

— Къде си, да му се не види? — попита Ерлендур.

— На питка съм — отговори Сигурдур Оли.

— На питка ли?

— Режем питката. Със семейството на Бергтора. Неотменим ритуал преди всяка Коледа. Ти прибра ли се?

— Разбра ли нещо за Хенри Уапшот от британците?

— Чакам. Ще имам резултат утре сутринта. Да не се е случило нещо с него?

— Мисля, че иска да си спести пробата от слюнката — отвърна Ерлендур и в този момент видя шефът на рецепцията да идва към него с някакъв лист в ръка. — Май се опитва да напусне страната, без да се сбогува с нас. Ще говорим утре сутринта. Гледай да не се порежеш.

Ерлендур пъхна телефона в джоба си. Шефът на рецепцията се доближи до него.

— Реших да го проверя този Хенри Уапшот — каза той и подаде листа на Ерлендур. — За да ти помогна с нещо. Не би трябвало да правя това, но…

— Какво е това? — попита Ерлендур и погледна листа хартия.

Видя името Хенри Уапшот и няколко дати.

— Бил е в хотела за всяка Коледа през последните три години — отвърна шефът на рецепцията. — Ако това ти помага с нещо.

Ерлендур внимателно погледна датите.

— А той ми каза, че никога преди не бил идвал в Исландия.

— Това не знам — рече шефът на рецепцията. — Но е отсядал и преди в хотела.

— Ти спомняш ли си го? Постоянен гостенин ли е?

— Не си спомням да съм го регистрирал. Тук в хотела има над двеста стаи и по Коледа е лудница, така че той лесно може да се слее с тълпата, а и освен това е стоял кратко време. Само по няколко дни. Не му бях обърнал внимание, но сега, като видях разпечатката, си го спомних. И той е като теб. Има специални изисквания.

— Какво искаш да кажеш? Какви специални изисквания?

Ерлендур не си представяше да има нещо общо с Хенри Уапшот.

— Изглежда, че има голям интерес към музиката.

— За какво говориш бе?

— Виж тук! — каза шефът на рецепцията и посочи в листа. — Записваме специалните желания на гостите ни. В повечето случаи.

Ерлендур се зачете.

— Иска музикална уредба в стаята. Обаче не компактдиск, а от старите боклуци. Също като теб.

— Мръсният му лъжец! — изсъска Ерлендур и отново извади мобилния телефон.