Арналдур Индридасон
Гласът (15)

14

Габриел седеше на леглото, без да помръдне, и втренчено гледаше пред себе си, пренесен в спомените си на сцената в градското кино, където хорът постепенно спираше да пее. Гвюдлойгур няколко пъти се бе прокашлял, опитвайки се да продължи да пее. Не разбираше какво се случва с гласа му. Баща му се изправи. Сестра му изтича на сцената, за да накара брат си да млъкне. Хората си зашушукаха, после тук и там в салона се разнесе приглушен смях. След малко смехът стана по-силен, някои започнаха да свиркат. Габриел се приближи към момчето с намерението да го отведе, но то стоеше като заковано. Уредникът се опита да спусне завесата. Конферансието излезе на сцената с цигарата си в ръка, но и той не знаеше какво трябва да направи. Накрая Габриел успя да помръдне Гвюдлойгур и го забута пред себе си. Сестра му, която бе излязла вече на сцената, поведе брат си навън и изкрещя на хората в салона, че не трябва да се смеят. Баща му все още стоеше на същото място, на първия ред, като ударен от гръм.

Габриел дойде на себе си и погледна Ерлендур.

— Все още потръпвам, като си спомня за това — каза той.

— Вълк в гласа? — учуди се Ерлендур. — Не съм съвсем наясно с…

— Казва се, когато гласът мутира. Това, което се случва, е, че с пубертета гласните струни се удължават, но продължаваш да използваш гласа си, както и преди си го правил, и той пада с една октава надолу. Резултатът не е красив, минаваш в йодел^[28]. Това проваля всички момчешки хорове. Той трябваше да изкара поне още две или три години с гласа си, но Гвюдлойгур възмъжа много бързо. Хормоните му заработиха рано и от това последва най-нещастната вечер в живота му.

— Трябва да си му бил добър приятел, след като е дошъл по-късно при теб и е споделил всичко.

— Може и така да се каже. Потърси ме като близък, на когото може да има доверие. После лека-полека всичко приключи, както става обикновено. Опитах се да му помогна доколкото мога, той продължи да идва на уроци при мен. Баща му не искаше да се предаде. Смяташе да направи певец от сина си. Говореше, че ще го изпрати в Италия или Германия. Дори в Англия. Там има най-много дисканти и колкото щеш паднали хорови звезди. Нищо друго няма по-кратък живот от детето звезда.

— И той никога ли не стана певец?

— Не. Всичко приключи. Имаше нелош мъжки глас, нищо особено всъщност, но интересът му бе преминал. Всичкият труд, който бе вложил в гласа си, на практика цялото му детство, отиде на вятъра през оная вечер. Баща му го заведе при друг учител, но не се получи. Искрата бе загасена. Известно време продължаваше да го прави заради баща си, но после престана завинаги. Каза ми, че всъщност никога не е искал да бъде певец, хорист, да пее и да излиза на сцена. Всичко е било заради баща му.

— Одеве спомена, че нещо се е случило няколко години по-късно — каза Ерлендур. — Няколко години след концерта в градското кино. Май го свърза с баща му и инвалидната количка, така ли беше?

— С времето между тях зейна пропаст. Между Гвюдлойгур и баща му. Ти сам описа реакцията на стария, когато е дошъл с дъщеря си да говори с теб. Но не знам цялата история, само част от нея.

— От това, което ми разказа, ми се стори, че между Гвюдлойгур и сестра му отношенията са били топли, сърдечни.

— Без всякакво съмнение — каза Габриел. — Тя идваше често с него на репетициите на хора, винаги присъстваше на изпълненията му в църквата, в училището или по разни забави. Беше добра с него, но и много привързана към баща си. Бащата беше невероятно силна личност, непреклонен и твърд, когато искаше да стане неговото, но можеше да бъде и много мил. Накрая тя взе неговата страна. Момчето въстана срещу баща си. Не знам какво точно се е случило, но накрая то мразеше родителя си и го обвиняваше за всичко. Не само за онова на сцената, просто за всичко.

Габриел помълча известно време.

— При една от последните ни срещи той каза, че баща му е ограбил детството му. Бил го направил за посмешище.

— Посмешище ли?

— Това бе думата, която използва, аз не знаех какво има предвид не повече от теб. Беше малко след инцидента.

— Инцидент?

— Да.

— Какво се случи?

— Гвюдлойгур наближаваше двайсетте. Беше напуснал училище. Премести се и от Хапнарфьордур след това. По онова време вече не се виждахме, но вярвам, че инцидентът се случи заради неговия бунт. Заради яростта, която се бе натрупала в него.

— След инцидента ли е напуснал дома си?

— Да, така мисля.

— Какво точно стана?

— У тях имаше висока и стръмна стълба. Ходил бях веднъж в дома им. Водеше от антрето към втория етаж. Тясна дървена стълба. Кабинетът на баща му беше на втория етаж. Явно е била започнала поредната кавга между него и Гвюдлойгур. Доколкото разбрах, били са горе, близо до стълбата, Гвюдлойгур е бутнал баща си и той паднал по стълбата. Било е страшно падане. Така и не се изправил след него. Счупил си гръбнака и се парализирал от кръста надолу.

— Дали е било инцидент? Знаеш ли?

— Това го знае единствено Гвюдлойгур. И баща му. След това те напълно го зачеркнаха, бащата и дъщерята. Скъсаха всякакви връзки с Гвюдлойгур и не искаха да имат никакво вземане-даване с него. Това може би говори, че синът нарочно е бутнал баща си по стълбите, че вероятно не е било случаен инцидент.

— А ти как знаеш за всичко това? Щом не си имал повече контакти с тия хора?

— Навсякъде в града се говореше, че Гвюдлойгур е бутнал баща си по стълбата. Дори имаше полицейско разследване.

Ерлендур погледна човека.

— Кога видя Гвюдлойгур за последен път?

— Тук в хотела, съвсем случайно. Тогава не знаех къде е отишъл той. Бях излязъл с познати на вечеря, когато го видях в униформата на портиер. Не го разпознах веднага, беше минало толкова много време. Случи се преди пет или шест години. Отидох при него и го попитах дали си спомня за мен, поговорихме си известно време.

— За какво?

— Нищо особено, просто приказки за всичко и нищо. Питах го как я кара и подобни неща. Той беше по-скоро немногословен. Изглеждаше, че не му е приятно да говори с мен. Все едно че му напомнях за миналото, което той не искаше да си спомня. Усещах, че се срамува заради униформата си на портиер. Може пък да беше заради друго. Не знам. Попитах го за семейството му и той каза, че не поддържат никаква връзка. После разговорът замря и се разделихме.

— Имаш ли някаква идея кой може да е искал да убие Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.

— Никаква — отговори Габриел. — Как е бил нападнат? По какъв начин е бил убит?

Попита с тъга в очите. Не за да предъвква историята, като се прибере вкъщи или се срещне с приятели, а за да разбере как е приключил животът на едно надарено момче, на което някога е бил учител.

— Не мога да говоря за това — каза Ерлендур. — Има подробности, които се опитваме да запазим в тайна заради разследването.

— Да, естествено — отвърна Габриел. — Разбирам. Полицейското разследване… Стигнахте ли донякъде? Да, разбира се, не можеш да говориш за това! Не мога да си представя кой би искал да го убие, но пък отдавна го бях изгубил от поглед. Знаех само, че работи тук в хотела.

— Работил е дълги години като портиер и нещо като момче за всичко. Бил е и Дядо Коледа например.

Габриел ахна.

— Каква съдба!

— Единственото, което намерихме в стаята му, освен плочите, беше киноплакат, закачен на стената. От филм с Шърли Темпъл от хиляда деветстотин трийсет и девета година. Казва се „Малката принцеса“. Имаш ли някаква идея защо е пазел подобно нещо, или просто много е харесвал момичето?

— Шърли Темпъл?

— Детето звезда.

— Естествено, има очевидна връзка — каза Габриел. — Гвюдлойгур се възприемаше като дете звезда, така го възприемаха и всички около него. Не виждам да има друга причина.

Габриел се изправи, сложи си фуражката на главата, закопча палтото си и си нави шала около врата. Докато вършеше всичко това, и двамата мълчаха. Ерлендур отвори вратата пред него и го проводи до коридора.

— Много благодаря, че дойде да се видиш с мен — рече той и протегна ръка.

— За нищо! — отвърна Габриел. — Това е най-малкото, което можех да направя за теб. И за горкото момче.

Поколеба се, сякаш искаше да каже още нещо, но не знаеше как да го формулира.

— Имаше някаква изключителна невинност у него — каза той накрая. — Някаква незлобливост. Бяха го убедили, че е специален и уникален, че ще стане известен, дори че ще сложи света в краката си. Виенският момчешки хор! Тук, в Исландия, вдигат толкова много шум за нищо, днес повече от когато и да било! Типично за народ без самочувствие. Подиграваха го в училище, защото беше различен, и трябваше да си го изстрада. После се оказа, че е най-обикновено момче и светът му се срути за една вечер. Яка гърбина трябва да имаш, за да можеш да понесеш подобно нещо.

Пожелаха си довиждане, Габриел се обърна и излезе в коридора. Ерлендур гледаше подире му и си мислеше, че историята на Гвюдлойгур Егилсон напълно бе изстискала силите на стария хоров диригент.

Ерлендур затвори вратата. Седна на леглото и се замисли за момчето хорист и за портиера, облечен в костюма на Дядо Коледа и открит със смъкнати гащи. Замисли се за това как житейският път на Гвюдлойгур го бе довел до малкото килерче и до смъртта му години след най-голямото разочарование в живота му. Мислеше за осакатения му баща, седнал в инвалидната си количка, за сестрата с острия орлов нос и неприязънта й към собствения й брат. Мислеше за тлъстия управител, който беше уволнил портиера; и за шефа на рецепцията, който се правеше, че не го познава; мислеше и за служителите на хотела, които изобщо не знаеха кой е Гвюдлойгур; и за Хенри Уапшот, дошлия отдалеч колекционер, за да издири момчето хорист, защото детето Гвюдлойгур, с нежния си и красив глас, все още съществуваше и винаги щеше да го има.

Преди да се усети, Ерлендур мислеше вече за брат си. Сложи същата плоча на грамофона, легна на леглото, притвори очи и се остави мислите му да го отнесат към къщи.

Може би това беше и неговата песен.