Арналдур Индридасон
Гласът (11)

10

Ерлендур се прибра в стаята си с двете грамофонни плочи от килерчето на Гвюдлойгур. Позвъни в болницата и попита за Валгердур. Свързаха го с отдела й. Отговори някаква друга жена. Той отново помоли за Валгердур, която най-после дойде на телефона.

— Имаш ли още от онези клечки с памук? — попита той.

— Това да не би да е господин Загинали по планинските пътища? — каза тя.

Ерлендур се ухили.

— Има един чужденец тук в хотела, когото трябва да проверим.

— Спешно ли е?

— Трябва да стане днес.

— Ти там ли ще си?

— Да.

— Ще се видим.

Ерлендур прекъсна разговора. „Господин Загинали по планинските пътища“, помисли си и се усмихна на себе си. Имаше среща с Хенри Уапшот в бара на приземния етаж. Слезе долу, седна на бара и зачака. Келнерът го попита дали желае нещо, но той поблагодари и отказа. Промени решението си почти веднага и го повика да му донесе чаша вода. Погледна лавиците с алкохол зад бара, редици от бутилки, оцветени във всички цветове на дъгата.

Бяха открили почти невидими парченца стъкло върху мраморния под на стаята. По шкафа за вино имаше следи от драмбуйе, имаше го и по чорапите на момчето, и по стълбището. Откриха стъкло и по четката за метене, и в прахосмукачката. Всичко сочеше към извода, че бутилка от този ликьор е била разбита в мраморния под. По всяка вероятност момчето е стъпило в локвата, която се е образувала, и е изтичало по стълбата към стаята си. От следите можеше да се заключи, че детето е тичало, а не е ходело. Следи от малки уплашени ходила. Ето защо решиха, че момчето е счупило бутилката, а бащата е изгубил контрол над себе си и така е пребил момчето, че то се е озовало в болница.

Елинборг го призова на разпит в полицията на Квервисгата, където го осведоми за резултата от техническата експертиза, за реакцията на момчето, когато е било попитано дали баща му не се е отнесъл толкова жестоко с него, и за собственото си убеждение, че именно бащата е виновникът за състоянието на детето. Ерлендур присъстваше на разпита. Колежката му каза на бащата, че той имал правата на заподозрян и можел да поиска присъствието на адвокат. Би трябвало да има такъв. Бащата каза, че засега не искал да се обажда на адвокат, бил невинен и се учудвал, че го подозират само заради една счупена бутилка с ликьор.

Ерлендур включи записващото устройство в стаята за разпити.

„Това, което ние мислим, че се е случило, е следното — каза Елинборг, сякаш четеше от някакъв доклад. Явно се опитваше да потисне чувствата си. — Момчето се е прибрало от училище вкъщи. Часът е наближавал четири. Ти си се прибрал скоро след това. Разбрахме, че този ден си излязъл по-рано от работа. Може дори да си се прибрал у дома точно когато по някаква причина момчето е изпуснало голяма бутилка драмбуйе на пода. Уплашило се е и изтичало нагоре към стаята си. Ти си се ядосал, дори нещо повече, направо си изгубил контрол над себе си и си се качил при момчето, за да го накажеш. Така си го пребил, че то е трябвало да бъде прието в болница.“

Бащата гледаше Елинборг безмълвно.

„Използвал си някаква тояга или пръчка, която не успяхме да открием, било е нещо заоблено, във всички случаи не с остри ръбове. Всъщност може и да си го удрял в таблата на леглото. Многократно си го ритал. Преди да се обадиш в болницата, си почистил в стаята. Избърсал си ликьора с три кърпи, които си изхвърлил в кофата до къщата. С прахосмукачката си изсмукал стъклата, измел си мраморния под и си го измил набързо с мопа. Шкафа обаче си изчистил внимателно. Взел си чорапите на момчето и си ги изхвърлил в кофата за боклук. Използвал си препарат за петната на стълбището, но не си успял да изчистиш всичко.“

„Нищо не можеш да докажеш — каза бащата, след като Елинборг спря да говори. — Момчето не е казало нищо. Не е казало и дума за онези, които са го нападнали. Защо не опиташ да откриеш съучениците му?“

„Защо не ни каза за ликьора?“

„Няма нищо общо.“

„А чорапите в кофата за боклук? Малките следи по стълбището?“

„Имаше счупена бутилка, само че аз я счупих. Два дни преди да нападнат момчето ми. Сипвах си от нея и я изпуснах на пода. Ади беше там и доста се стресна. Казах му да внимава къде ходи, но той вече бе стъпил в ликьора и изтича в стаята си по стълбите. Това няма нищо общо с нападението над него и трябва да ви кажа, че намирам за много странен начина, по който натъкмявате случая. Ти не разполагаш с нищо! Той казал ли ти е, че аз съм го пребил? Съмнявам се. Той никога няма да го каже, защото не съм бил аз. Не бих могъл да му сторя подобно нещо. Никога!“

„Защо не ни разказа това веднага?“

„Веднага?“

„Когато намерихме петната. Тогава нищо не каза.“

„Защото мислех, че точно това ще се случи. Знаех си, че ще свържете този инцидент с нападението над Ади. Не исках да обърквам делото. Момчетата в училището са го пребили.“

„Фирмата ти върви към фалит — каза Елинборг. — Вече си уволнил към двайсет човека и вероятно ще последват още уволнения. Май напрежението е голямо. На път си да изгубиш къщата…“

„Това е само бизнес“ — уточни той.

„Смятаме, че и преди си упражнявал насилие над него.“

„Не, виж какво…“

„Прегледахме лекарските доклади. За четири години два пъти си е чупил пръста.“

„Ти деца имаш ли? Децата постоянно имат разни инциденти. Това е безумие.“

„Специалист по детски болести е написал забележка при последното счупване. Уведомих за това Агенцията за защита на детето. Бил е същият пръст. От Агенцията са идвали у вас да проверят домашните условия. Не открили нищо особено. Детският лекар намерил обаче следи от убождания с игли по ръцете на детето.“

Бащата мълчеше.

Елинборг не успя да се сдържи.

„Мръсно животно такова“ — изсъска тя.

„Искам да говоря с адвоката си“ — каза бащата и отклони поглед.

— I said good morning!^[21]

Ерлендур дойде на себе си и видя, че Хенри Уапшот стои до него. Полицаят беше потънал в мислите си за детето, което изтичало нагоре по стълбите, и не беше забелязал Хенри да влиза в бара, нито пък го беше чул да поздравява.

Ерлендур скочи на крака и пое подадената му ръка. Уапшот беше облечен в същите дрехи както и предния ден. Косата му беше несресана и изглеждаше уморен. Помоли келнера за кафе, Ерлендур също си поръча.

— Говорехме за колекционери — каза Ерлендур.

— Yes — рече Уапшот и устните му се разтеглиха в подобие на усмивка — Bunch of loners, like myself!^[22]

— Как един колекционер от Великобритания разбира, че преди близо четиридесет години е имало момче хорист с красив глас в Хапнарфьордур, Исландия?

— О, много повече от красив глас — каза Уапшот. — Много повече. Това момче е имало уникален глас.

— Но все пак как разбра за Гвюдлойгур Егилсон?

— От хора със същите интереси като мен. Колекционерите на грамофонни плочи се специализират, както, мисля, ти казах вчера. Ако вземем например само хоровата музика, то колекционерите се делят на такива, които събират определени песни или издания, и на такива, които събират конкретни хорове. Трети като мен се интересуват от хористи момчета. Някои се насочват единствено към момчета хористи, записани на винилови плочи седемдесет и осем оборота, които са се произвеждали през седемдесетте години. Други колекционират плочи четиридесет и пет оборота на определен издател. Специализирането е безкрайно. Някои търсят всички съществуващи издания на една-единствена песен, да речем например Stormy weather^[23], която ти, естествено, знаеш. Казвам ти го, за да разбереш за какво говорим. Научих за Гвюдлойгур чрез група или сдружение на японски колекционери, които поддържат огромен информационен и търговски сайт в интернет. Никой не колекционира повече западна музика от японците. Те обикалят целия свят и изкупуват всичко, което е издадено на плоча и до което могат да се докопат. Особено пък ако е от времето на Бийтълсите и периода на хипитата. Известни са на пазарите за грамофонни плочи и това, което е най-хубаво, е, че имат пари.

Ерлендур се зачуди дали беше разрешено да се пуши на бара и реши да се пробва. Уапшот забеляза, че той възнамерява да си запали цигара, и извади омачкан пакет „Честърфилд“ без филтър. Ерлендур му поднесе огънче и сам запали.

— Мислиш ли, че може да се пуши тук? — попита Уапшот.

— Скоро ще стане ясно — отвърна Ерлендур.

— Японците имаха екземпляр на предишния сингъл на Гвюдлойгур — продължи Уапшот. — Този, дето ти го показах вчера. От тях го купих. Убийствено скъпа плоча, но не съжалявам. Като ги питах за произхода на плочата, казаха, че са я купили от колекционер от Берген^[24] на пазара за плочи в Ливърпул. Свързах се с норвежкия колекционер и стана ясно, че той я купил от разпродажба на имуществото на починал издател на плочи в Трондхейм^[25]. Той пък може да я е получил от Исландия, даже да му я е пратил някой, който е искал да представи момчето в чужбина.

— Доста проучване си направил за някакви стари плочи — отбеляза Ерлендур.

— Колекционерите са като генеалозите. Част от удоволствието е да откриеш първоизточника. След това опитах да намеря още плочи, но това се оказа много трудно. Издадени са само две с негови песни.

— Каза, че японците ти продали екземпляра за много пари. Тези плочи имат ли голяма стойност?

— Само за колекционери — каза Уапшот. — И не говорим за огромни суми.

— Но достатъчно големи, за да дойдеш до Исландия и да купиш други плочи. Нали затова си искал да се срещнеш с Гвюдлойгур, да разбереш дали той има някакви плочи.

— Известно време имах отношения с двама-трима колекционери исландци. Това беше много преди да започна да се интересувам от плочите на Гвюдлойгур. За съжаление, сега почти ги няма. Исландците не можаха да намерят никакви. Надявам се да получа чрез интернет екземпляр от Германия. Дойдох в Исландия, за да се видя с тези колекционери, да се срещна с Гвюдлойгур, защото обожавам песните му, и да обиколя оказионите тук, да разгледам пазара.

— От колекционерство ли се прехранваш?

— Не, не бих могъл — отвърна Уапшот и си дръпна силно от цигарата. Пръстите му бяха пожълтели от дългите години пушене. — Наследих пари. Имам и недвижими имоти в Лондон. Управлявам ги, но повечето ми време отива в колекциониране на грамофонни плочи. Вероятно мога да го нарека страст.

— И събираш момчета хористи.

— Да.

— В това пътуване намери ли нещо, което да си струва?

— Не. Нищичко. Тук, изглежда, хората нямат голям интерес да пазят каквото и да било. Тук всичко трябва да е ново. Старото се смята за боклук и не си струва да се съхранява. Тук лошо се отнасят с грамофонните плочи. Просто ги изхвърлят. Например тези, които са останали след нечия смърт. Не викат никого да им хвърли едно око, просто ги карат на бунището. Дълго време си мислех, че една тукашна фирма, „Сорпа“, е сдружение на колекционери. Редовно беше споменавана в кореспонденцията. После стана ясно, че е сметопреработвателна станция, която управлява пазара на вещи втора употреба. Колекционерите от Исландия намират всевъзможни ценни предмети в боклука и ги продават по интернет на добра цена.

— Исландия буди ли някакъв специален интерес сред колекционерите? — попита Ерлендур.

— В Исландия колекционерите най-много ценят малкия пазар. От всяка грамофонна плоча са издадени малко екземпляри, които не след дълго изчезват от пазара или се загубват напълно. Също както плочите на Гвюдлойгур.

— Трябва да е много вълнуващо да си колекционер в свят, който мрази всичко старо и негодно. Сигурно е удоволствие да се смяташ за спасител на културни ценности.

— Ние сме малцина ексцентрици, които се борим срещу унищожението — каза Уапшот.

— Но в това има и печалба.

— Може и да има.

— Какво стана с Гвюдлойгур Егилсон? Какво се случи с детето звезда?

— Това, което се случва с всяко дете звезда — отвърна Уапшот. — Порасна. Не знам със сигурност какво точно е станало, но той никога не е пял като младеж или възрастен. Певческата му кариера е била къса, но красива. После е изчезнал в тълпата, престанал е да бъде уникален. Никой повече не го е възвеличавал и на него, естествено, това му е липсвало. Трябва да имаш дебела кожа, за да издържиш такова прехласване на такава крехка възраст, и още по-дебела кожа, за да понесеш, когато хората ти обърнат гръб.

Уапшот погледна часовника, който висеше над бара, после и часовника на ръката си, като се изкашля.

— Ще летя тази вечер за Лондон и трябва да свърша някои неща, преди да тръгна. Има ли нещо друго, което искаш да знаеш?

Ерлендур го погледна.

— Не, мисля, че това е всичко. Нямаше ли да си тръгваш утре?

— Ако има нещо друго, с което мога да съм ти от помощ, ето ти моята визитна картичка. — Уапшот извади малко картонче от горния си джоб и го подаде на Ерлендур.

— Да не са ти променили полета? — попита Ерлендур.

— Тъй и тъй не се срещнах с Гвюдлойгур — каза Уапшот. — Приключих с повечето неща, което бях запланувал да свърша, пък и ще си спестя една нощ в хотела.

— Само още едно нещо — рече Ерлендур.

— Да.

— След малко ще дойде човек да ти вземе проба от слюнката, имаш ли нещо против?

— Проба от слюнката?

— Заради разследването на убийството.

— Защо слюнка?

— Засега не мога да ти кажа.

— Заподозрян ли съм?

— Взимаме проба от всички, които по някакъв начин са познавали Гвюдлойгур. Заради разследването. Не е нещо предназначено специално за теб.

— Разбирам — кимна Уапшот. — Слюнка! Странно.

Той се усмихна и Ерлендур видя почернелите му от тютюна долни зъби.