Арналдур Индридасон
Гласът (9)

8

Преместиха се в бара до трапезарията, след като се наситиха на шведската маса и пиха кафе подир яденето. Ерлендур купи напитки за двамата и седнаха в най-отдалеченото сепаре на бара. Тя му каза, че не може да остане дълго, и Ерлендур видя в това учтиво предупреждение. Не че смяташе да я покани в стаята си, това и през ум не му минаваше и тя го знаеше добре, но усети в държането й някакво безпокойство, някаква защитна стена, също като при хората, които изпращаха при него за разпит. А може би тя самата не знаеше какво прави.

Явно й беше интересно да разговаря с разследващ полицай и искаше да узнае всичко за неговата работа и за престъпленията, и как точно лови престъпниците. Ерлендур й каза, че в основни линии всичко е скучна административна работа.

— Но престъпленията вече са станали много по-тежки — каза тя. — Така пише във вестниците. Много по-отвратителни.

— Не знам — отвърна Ерлендур. — Престъпленията винаги са отвратителни.

— Постоянно чуваме за дрога, за рекетьори, които нападат деца, задлъжнели заради наркотици. И ако децата не могат да платят, събирачите на дългове се нахвърлят върху семействата им.

— Да — каза Ерлендур, който понякога имаше притеснения за Ева Линд именно поради подобни причини. — Светът значително се промени. Насилието стана много по-грубо.

Замълчаха.

Ерлендур се опита да намери тема на разговор, но жените бяха за него непознат свят. Онези, с които общуваше, не можеха да го подготвят за „романтична вечер“ като тази, ако можеше да я нарече така. С Елинборг бяха добри приятели и колеги, свързваше ги привързаност, която се бе създала след дълги години съвместна работа и общи патила. Ева Линд пък беше детето, за което винаги се притесняваше. Халдора беше жената, за която се бе оженил преди цяло едно поколение и с която се бе развел, спечелвайки си единствено омразата й. Тези бяха жените в живота му, ако не се брояха спорадичните запознанства, които му носеха само разочарования.

— Ами ти? — попита той, когато се настаниха в сепарето. — Как така промени решението си?

— Не знам — отговори тя. — Не бях получавала подобна покана от много време насам. А на теб как ти хрумна да ме поканиш на среща?

— Нямам представа. Казах го ей така, спонтанно. И аз не съм бил на среща от много време.

Усмихнаха се.

Той й разказа за Ева Линд и за сина си Синдри. Тя също му каза, че има двама синове, вече пораснали. Ерлендур усети, че жената няма желание да говори за себе си и за положението си, и това бе добре дошло, не искаше да любопитства за живота й.

— Стигнахте ли до нещо за убития?

— Не, до нищо. Човекът, с когото говорех тук…

— Попречих ли ви? Не знаех, че е свързано с разследването.

— Няма проблем — каза Ерлендур. — Той колекционира плочи, грамофонни плочи, и се оказа, че мъжът от мазето е бил звезда като дете. Преди много години.

— Звезда ли?

— Записвали са песните му на плочи.

— Мога да си представя колко е трудно за дете да бъде звезда — вметна Валгердур. — Дете с всевъзможни очаквания и мечти, които обикновено не се сбъдват. Какво според теб им се случва след това?

— Ами заравят се в някоя стаичка и се надяват никой да не си спомни за тях.

— Така ли мислиш?

— Не знам. Може би някои си спомнят за него.

— Смяташ ли, че това е свързано с убийството му?

— Кое?

— Че е бил звезда като дете.

Ерлендур се опитваше да говори колкото се може по-малко за разследването, но не искаше да изглежда дръпнат и необщителен. Не беше имал време да обмисли този въпрос за себе си и не знаеше дали ще се окаже от някакво значение.

— Не знаем — рече той. — Тепърва ще става ясно.

Млъкнаха.

— Ти не си бил никаква звезда като дете — каза тя и се усмихна.

— Не съм бил — отвърна Ерлендур. — За нищо не ме биваше.

— Същото е и с мен — поясни Валгердур. — Все още рисувам като тригодишно дете.

— Какво правиш, когато не си на работа? — попита тя след известно мълчание.

Въпросът свари Ерлендур неподготвен и той се поколеба. Жената се усмихна.

— Нямах намерение да бъда недискретна — каза тя, когато той не отговори.

— Не, просто… не съм свикнал да говоря за себе си — отвърна Ерлендур.

Не можеше да й каже, че играе голф или практикува някакъв друг спорт. Едно време се интересуваше от бокс, но това беше отминало. Никога не ходеше на кино, рядко гледаше и телевизия, не ходеше на театър. Пътешестваше сам по страната през летата, но през последните години и от това се бе отказал. Какво ли правеше, когато не беше на работа? Сам не знаеше. През повечето време стоеше сам вкъщи.

— Много чета — каза той внезапно.

— И какво четеш? — попита тя.

Той отново се поколеба, а тя пак се усмихна.

— Толкова ли е трудно?

— За загинали хора — отвърна той. — За смърт в планините, за безследно изчезнали. Има цели томове по тия въпроси. Бяха популярни едно време.

— За загинали хора? — учуди се тя.

— Ами да, и за много други неща. Чета много. История. Записки. Хроники.

— Всичко, което е старо и отминало — обобщи тя.

Той кимна.

— Но защо за загинали хора? За безследно изчезнали? Това не е ли ужасяващо четиво?

Ерлендур се усмихна на себе си.

— Би трябвало да поработиш в полицията! — каза той.

В този кратък момент от вечерта тя беше докоснала място в съзнанието му, оградено старателно и затворено дори за него самия. Ерлендур не искаше да говори за това. Ева Линд знаеше нещичко, но не беше много запозната с проблема, затова не го свързваше специално с интереса му към смъртните случаи. Той дълго мълча, преди да каже:

— Сигурно е от възрастта. — И веднага съжали за лъжата. — А ти? Какво правиш, когато не тикаш клечки с памук в устите на хората?

Опита се да върне разговора назад, да бъде забавен, но връзката между двамата се бе разпаднала. По негова вина.

— Всъщност аз никога не съм имала време за друго, освен за работа — каза жената, усещайки, че неволно е засегнала тема, за която той не иска да говори.

Стана неспокойна и Ерлендур го забеляза.

— Мисля, че би трябвало пак да се срещнем в най-скоро време — каза той, за да приключи с всичко това.

Лъжата не се оказа по силите му.

— Непременно — рече Валгердур. — Доста се колебаех, ако трябва да съм честна, но не съжалявам, че се видяхме. Искам да знаеш това.

— Аз също — увери я той.

— Добре. Благодаря ти за всичко. Благодаря и за драмбуйето — добави тя и допи ликьора си.

Ерлендур също си беше взел чаша с драмбуйе за компания, но не я бе докоснал.

Ерлендур лежеше напряко на леглото си в хотелската стая и гледаше в тавана. Беше с дрехи — все още бе студено. Навън валеше сняг, мек, топъл и красив сняг, който падаше нежно на земята и моментално се топеше. Не беше онзи твърд и безмилостен сняг, който убиваше и осакатяваше.

„Какви са тия петна?“ — попита Елинборг бащата.

„Петна ли? — възкликна той. — Какви петна?“

„Тук на килима“ — каза Ерлендур.

С Елинборг бяха дошли от болницата, където посетиха момчето. Греещото от запад слънце бе осветило килима на стълбището, което водеше към стаята на момчето.

„Не виждам никакви петна“ — каза бащата и се наведе, за да огледа килима.

„Съвсем ясно се виждат на тази светлина“ — рече Елинборг и погледна през прозореца към слънцето, което беше слязло ниско в небето и направо заслепяваше очите.

После обърна поглед към бежовите плочки от мрамор, които сякаш горяха върху пода в стаята. Недалеч от стълбището се виждаше красив шкаф за вино. В него имаше скъпи ликьори и бутилки със силни бели и червени вина, които лежаха наклонени върху специални стойки. Шкафът имаше две стъклени вратички и Ерлендур видя върху едната от тях неясни следи от забърсване с парцал. На страната на шкафа откъм стълбището се виждаше малка капчица, която се бе стекла надолу и оставила следа от около сантиметър и половина. Елинборг я докосна с пръст, беше лепкава.

„Станало ли е нещо тук покрай шкафа?“ — попита Ерлендур.

Бащата го погледна.

„За какво говориш?“

„Сякаш нещо го е опръскало. Избърсал си го неотдавна.“

„Не — каза бащата. — Не е неотдавна.“

„Тези следи на стълбите — намеси се Елинборг. — Приличат ми на следи от дете, или нещо бъркам?“

„Не виждам никакви следи на стълбите — отвърна бащата. — Одеве говореше за петна. Сега пък за следи. Какво се опитваш да кажеш?“

„Вкъщи ли си беше, когато са нападнали момчето?“

Бащата не каза нищо.

„Нападението е извършено в училището — продължи Елинборг. — Учебният ден е бил свършил и той е играл футбол. И когато си е тръгнал за къщи, са го нападнали. Мислехме, че това се е случило. Той не е говорил с теб, не можа да говори и с нас. Мисля си, че не е искал. Не е смеел. Може би защото момчетата са му казали, че ще го убият, ако ги издаде на полицията. А може и защото някой друг го е заплашил, че ще го убие, ако говори с нас.“

„Накъде биеш?“

„Защо си се прибрал по-рано от работа в онзи ден? Прибрал си се у дома по обед. Момчето е допълзяло до къщи и се е качило в стаята си, а скоро след това ти си дошъл и си позвънил на полицията и за линейка.“

Елинборг и преди се бе чудила какво е правел бащата вкъщи по средата на деня в работно време, но не беше го питала за това досега.

„Никой не е виждал момчето да се прибира у дома след училище“ — обясни Ерлендур.

„Ти да не би да искаш да кажеш, че аз съм нападнал… Че аз съм се отнесъл по този начин с момчето ми? Да не би това да намекваш?“

„Имаш ли нещо против да вземем проби от килима?“

„Мисля, че трябва да се махате оттук“ — каза бащата.

„Аз нищо не намеквам — продължи Ерлендур. — Момчето ще разкаже в края на краищата какво се е случило. Може да не е сега или след седмица, може да не е след месец или година, но ще разкаже.“

„Вън! — извика бащата, изпълнен с ярост и възмущение. — Как си позволяваш ти… как си позволявате вие… Тръгвайте си! Махайте се! Вън!“

Елинборг се върна направо в болницата и влезе в детското отделение. Момчето спеше в леглото си. Ръката му бе свалена от куката. Тя седна до детето и го зачака да се събуди. Седеше така от около петнайсет минути, когато момчето започна да се размърдва и отвори очи. Забеляза уморената полицайка да седи до него, но никъде не видя човека с плетената жилетка и тъжните очи, който беше дошъл с нея по-рано през деня. Гледаха се с тази жена в очите, докато Елинборг се усмихна и попита толкова спокойно, колкото й стигаха силите:

„Баща ти ли беше?“

Вечерта тя отиде в дома на бащата и момчето с разрешително за обиск, придружена от експертите на полицията, които изследваха петната по килима и щателно прегледаха мраморния под и шкафа за вино. Взеха проби, с прахосмукачка взеха прашинки от мрамора, изчегъртаха капчицата от шкафа за вино. После се качиха в стаята на момчето и взеха проби от таблата на леглото. След това отидоха в пералното помещение и изследваха всички парцали и кърпи. Огледаха и мръсното бельо. Отвориха прахосмукачката, взеха проби от четката за метене. Излязоха навън, преровиха контейнера за боклук и намериха чорапите на момчето.

Бащата стоеше в кухнята. Обади се на свой приятел, адвокат, в момента, в който се появиха експертите от полицията. Адвокатът пристигна веднага и разгледа разрешителното от съдията. Посъветва клиента си да не говори нищо с полицията.

Ерлендур и Елинборг наблюдаваха действията на експертите. Елинборг гледаше бащата и буквално го пронизваше с поглед, докато той клатеше глава и избягваше да я погледне в очите.

„Не разбирам какво искате — мърмореше той. — Просто не разбирам.“

Момчето не беше издало баща си. Когато Елинборг му зададе въпроса, то не каза нищо, само очите му се напълниха със сълзи.

Шефът на техническия отдел позвъни два дни по-късно.

„Излезе резултатът за петната от килима на стълбището“ — каза той.

„Да“ — нетърпеливо рече Елинборг.

„Драмбуйе.“

„Драмбуйе ли? Ликьорът?“

„Има остатъци от него из цялата стая и следи по килима от стаята на момчето.“

Ерлендур все още зяпаше тавана, когато на вратата му се почука. Изправи се и отвори. Ева Линд се шмугна вътре. Ерлендур огледа коридора на етажа и затвори вратата след нея.

— Никой не ме видя — каза Ева. — Щеше да е много по-просто, ако си беше отишъл вкъщи. Не разбирам какво си намислил.

— Ще се прибера вкъщи — отвърна Ерлендур. — Не се безпокой. А ти? Какво правиш тук? Имаш ли нужда от нещо?

— Трябва ли да има специална причина да искам да те видя? — попита в отговор Ева и седна до малкото бюро, извади пакет цигари и хвърли целофанената опаковка на земята.

— Донесох ти малко дрехи — каза тя. — Ако смяташ да продължаваш да висиш в тоя хотел, ще трябва да можеш да се преобличаш.

— Благодаря ти — отвърна Ерлендур и седна на леглото срещу нея.

Взе си цигара от нейните. Ева поднесе огънче и на двамата.

— Радвам се да те видя — рече той и издуха облак дим.

— Как върви с Дядо Коледата?

— Едва-едва. Кажи нещо за себе си!

— Няма какво.

— Видя ли се с майка ти?

— Да. Все същото. Нищо не се случва в живота й. Работа, телевизор и спане. Работа, телевизор и спане. Работа, телевизор и спане. Това ли е всичко? Това ли го очаква човек? Вървиш по правия път, за да можеш да бачкаш, докато паднеш, това ли е? И ти, виж се само! Висиш като някакъв идиот в тая хотелска стая, вместо да си занесеш задника вкъщи!

Ерлендур дръпна от цигарата и издиша дима през ноздрите.

— Нямах намерение да…

— Да, знам това — прекъсна го Ева Линд.

— Предаваш ли се? — попита Ерлендур. — Вчера като дойде…

— Не знам дали ще издържа.

— Да издържиш какво?

— Този шибан живот.

Седяха и пушеха. Времето си течеше.

— Мислиш ли понякога за детето? — попита накрая Ерлендур.

Ева беше в седмия месец, когато изгуби бебето. Бе изпаднала в дълбока депресия, след като излезе от болницата, и се нанесе при него. Ерлендур знаеше, че изобщо не й беше минало. Тя обвиняваше себе си за смъртта на детето. Вечерта, когато всичко това се случи, му се бе обадила за помощ. Той я откри в безсъзнание, потънала в собствената си кръв, пред Националната болница. Беше припаднала на път към родилното. За малко не изгуби и собствения си живот.

— Този шибан живот! — каза тя отново и загаси цигарата си върху плота на бюрото.

Телефонът върху нощното шкафче иззвъня. Ева Линд си беше тръгнала и Ерлендур си бе легнал. Обаждаше се Марион Брием.

— Знаеш ли колко е часът? — попита Ерлендур и погледна часовника на ръката си. Минаваше полунощ.

— Не — отвърна Марион. — Мислех си за слюнката.

— За слюнката по презерватива ли? — каза Ерлендур, прекалено сънен, за да се ядоса.

— Разбира се, за какво друго. Те вероятно ще го открият сами, но не пречи да им се напомни за кортизола^[17].

— Ще говоря с Техническия отдел, със сигурност ще ни кажат нещо и за кортизола.

— Ще можеш да стигнеш до някакви изводи чрез него, да разбереш какво се е случило в стаичката в мазето.

— Знам, Марион. Нещо друго?

— Исках само да ти напомня за кортизола.

— Лека нощ, Марион.

— Лека нощ.