Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Ерлендур (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Röddin, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отисландски
- Айгир Сверисон, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka(2020 г.)
Издание:
Автор: Арналдур Индридасон
Заглавие: Гласът
Преводач: Айгир Сверисон
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: исландски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: исландска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 23.06.2017
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-619-02-0042-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9756
История
- —Добавяне
7
Гвюдлойгур Егилсон започнал работа в хотела през хиляда деветстотин осемдесет и втора година. Тогава бил на двайсет и осем години. Преди това работил различни неща, като последното било нощен пазач в Министерството на външните работи. Когато в хотела решили да назначат постоянен портиер, той получил мястото. По това време туризмът бил във възход. Разширението на хотела било приключило току-що и започнали да увеличават персонала. Старият управител на хотела не си спомняше точно защо именно Гвюдлойгур е бил назначен за портиер. Но си спомняше, че нямало много желаещи за работата.
Новият портиер му направил добро впечатление. Имал джентълменски маниери, бил учтив, винаги готов да услужи, изглеждало, че са намерили отличен работник. Нямал семейство, нито жена, ни деца, което се сторило на управителя донякъде притеснително, защото семейните мъже били по-благонадеждни служители по принцип. Иначе Гвюдлойгур не бил много словоохотлив за себе си и за миналото си.
Скоро след като започнал работа, той отишъл при управителя и попитал дали има свободни помещения в хотела, някое от които да може да ползва, докато си намери жилище. Прекратили договора му за наема с твърде къс предупредителен срок и човекът бил на улицата. Изглеждал направо за съжаление, пък и намекнал на управителя, че в мазето на хотела имало малка стаичка, в която можел да се настани, докато си намери къде да живее. Отишли да видят стаичката. Тя била пълна с какви ли не боклуци, но Гвюдлойгур казал, че знае къде могат да бъдат преместени, пък и повечето от тях, така или иначе, можело да се изхвърлят.
Тъй се развили нещата за портиера Гвюдлойгур, впоследствие станал и Дядо Коледа. Той се настанил в стаичката в мазето и живял там до смъртта си. Бившият управител на хотела си мислел, че портиерът ще изкара най-много няколко седмици в килерчето. Самият Гвюдлойгур казвал, че стаичката е в такова състояние и вид, че едва ли някой ще иска да живее в нея дълго време. Но не му провървяло в намирането на нормално жилище и скоро започнало да изглежда съвсем естествено Гвюдлойгур да живее в хотела, още повече че работата му била по-скоро на иконом, отколкото само на портиер. С времето на всички вече им се струвало добре да им е подръка денонощно, в случай че нещо се повреди и им потрябва сръчен човек.
— Скоро след като Гвюдлойгур се нанесъл в стаичката, старият управител на хотела напуснал — каза Сигурдур Оли.
Бе дошъл в стаята на Ерлендур и му разказваше за срещата си с бившия управител. Денят бе доста напреднал и бе започнало да се свечерява.
— А знаеш ли защо? — попита Ерлендур, който лежеше напряко на леглото и гледаше към тавана на стаята. — Току-що са разширили хотела, назначили са много служители, а той напуска работа скоро след това. Не ти ли изглежда странно?
— Не се задълбочих в това. Ще проверя какво има да каже по този въпрос, ако мислиш, че е от някакво значение. Той не знаеше, че Гвюдлойгур се е правил на Дядо Коледа. Това е започнало след неговото време и беше наистина шокиран, когато му казах, че човекът е бил намерен убит в стаичката.
Сигурдур Оли огледа голата хотелска стая.
— Тук ли смяташ да изкараш Коледата? — попита той.
Ерлендур не му отговори.
— Защо не се прибереш вкъщи?
Мълчание.
— Поканата все още важи.
— Благодаря ти много и поздрави Бергтора от мен — каза Ерлендур умислен.
— За какво мислиш?
— За нищо, което да ти влиза в работата, ако въобще… мисля за нещо — отвърна Ерлендур. — Мразя Коледата.
— Аз във всеки случай мисля да се прибирам вкъщи — рече Сигурдур Оли.
— Как върви със забременяването?
— Никак.
— Проблемът у теб ли е, или просто така се получава?
— Не знам. Не сме ходили на преглед. Обаче Бергтора вече споменава за такова нещо.
— Искаш ли изобщо да имаш дете?
— Да. Не знам. Не знам какво искам.
— Колко е часът?
— Почти шест и половина.
— Прибирай се вкъщи. Аз ще проверя другия Хенри.
Хенри Уапшот се беше прибрал в хотела, но не беше в стаята си. Ерлендур накара хората от рецепцията да му позвънят, после се качи на етажа, на който се намираше стаята му, и почука на вратата, но не получи никакъв отговор. Премисляше дали да не поиска от управителя на хотела да му отвори стаята, но за такова нещо трябваше първо да получи разрешение за претърсване от съдия, а това можеше да се проточи до среднощ, освен че съвсем не беше сигурно дали този Хенри Уапшот е онзи Хенри, с когото Гвюдлойгур е трябвало да се срещне в 18:30 часа.
Ерлендур стоеше в коридора на етажа и преценяваше възможностите, с които разполагаше, когато човек на възраст между петдесет и шейсет години се появи иззад ъгъла и тръгна в неговата посока. Носеше износено сако от туид, панталони в цвят каки и синя риза с крещящо червена вратовръзка. Беше полуплешив, с прошарена коса, прилежно сресана върху темето му.
— Ти ли си този? — каза той на английски, щом се доближи до Ерлендур. — Казаха ми, че някакъв човек питал за мен. Исландец. Колекционер ли си? Ти ли си искал да ме видиш?
— Уапшот ли се казваш? — попита Ерлендур. — Хенри Уапшот?
Английският му не беше добър. Разбираше езика доста добре, но го говореше лошо. Международната престъпност беше причината полицията да организира специални курсове по английски, които Ерлендур посещаваше и които му харесваха. Беше започнал дори да чете книги на английски.
— Да, Хенри Уапшот се казвам — отговори човекът. — За какво искаш да ме видиш?
— Може би не трябва да стоим в коридора — каза Ерлендур. — Можем ли да влезем в стаята? Или…?
Уапшот погледна вратата на хотелската си стая, после премести очи към Ерлендур.
— По-добре да слезем долу във фоайето — предложи той. — За какво искаш да ме видиш? Кой си ти?
— Хайде да слезем долу! — съгласи се Ерлендур.
Хенри Уапшот колебливо го последва към асансьора. Когато слязоха във фоайето, Ерлендур се отправи към маса за пушачи в единия край на трапезарията. Седнаха. Появи се сервитьорка. Хората бяха започнали да заемат местата си около шведската маса. Ерлендур забеляза, че тя бе заредена не по-зле от предния ден. Поръчаха си кафе.
— It’s very odd[16] — рече Уапшот. — Имах среща буквално на същото място преди половин час, но човекът така и не дойде. Не получих никакво съобщение от него и ето че ти стоиш пред вратата ми и ме водиш отново тук.
— С кого трябваше да се срещнеш тук?
— Исландец е. Работи в хотела. Казва се Гвюдлойгур.
— И трябваше да го срещнеш тук в шест и половина днес?
— Именно — каза Уапшот. — Какво…? Кой си ти?
Ерлендур му каза, че е от полицията, съобщи му за смъртта на Гвюдлойгур и че са открили в стаята му бележка, на която пишело за среща с човек на име Хенри, и това очевидно бил събеседникът му в момента. Полицията искала да знае за какво е била тази среща. Ерлендур не спомена за подозрението си, че Уапшот може да е бил в стаичката на Дядо Коледа, когато последният е бил убит. Каза само, че Гвюдлойгур е работил в хотела от двайсет години.
Уапшот втренчено гледаше Ерлендур, докато полицаят разказваше за случилото се, и невярващо клатеше глава, сякаш не разбираше напълно чутото.
— Той мъртъв ли е?
— Да.
— Убит?
— Да.
— Боже мой! — изпъшка Уапшот.
— Откога познаваше Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.
Изглеждаше, че Уапшот мисли за нещо друго, и полицаят повтори въпроса си.
— Познавам го от години — каза Уапшот накрая и се усмихна така, че се показаха малките му, потъмнели от тютюн долни зъби.
Ерлендур си помисли, че англичанинът сигурно е пушач на лула.
— Кога се запознахте? — попита Ерлендур.
— Никога не сме се запознавали — отвърна Уапшот. — Никога не съм го виждал. Смятах да се запозная с него днес. Затова и дойдох в Исландия.
— Дошъл си в Исландия, за да се запознаеш с него?
— Да, покрай другите ми ангажименти.
— Но как тогава си го познавал? След като не сте се запознавали. В какви отношения бяхте?
— Нямаше отношения — отвърна Уапшот.
— Не те разбирам — възрази Ерлендур.
— Никога не е имало никакви отношения — повтори Уапшот и направи с пръсти „кавички“ на думата „отношения“.
— Ами какво тогава? — попита Ерлендур.
— Само едностранно обожание — отговори Уапшот. — От моя страна.
Ерлендур го помоли да повтори последните си думи. Не разбираше как този човек, бил целия път от Великобритания насам, никога не бе виждал Гвюдлойгур, а го бе обожавал. Портиера на хотела! Мъжът, който беше живял в килер в мазето на хотела и бе открит със смъкнати гащи и дупка от нож в сърцето! Обожавал го бил едностранно! Мъжът, който играел ролята на Дядо Коледа в детските увеселения на хотела!
— Изобщо не мога да проумея за какво говориш — каза Ерлендур и внезапно си припомни какво го беше попитал Уапшот горе в коридора — дали не е колекционер.
— Защо искаше да знаеш дали съм колекционер? Какъв колекционер? Какво имаше предвид?
— Мислех, че си колекционер на плочи — отговори Уапшот. — Като мен.
— Какъв колекционер на плочи? Плочи? Имаш предвид…?
— Аз събирам стари плочи — рече Уапшот. — Стари грамофонни плочи от винил. Покрай това мое хоби познавам Гвюдлойгур. Смятах да се срещна с него одеве, за това си мечтаех от дълго време. Разбираш, че е шок за мен да чуя, че е мъртъв. Убит. Кой би могъл да иска да го убие?
Учудването му беше неподправено.
— А може би си се срещнал с него вчера? — попита Ерлендур.
Уапшот не разбра веднага казаното от Ерлендур, но след миг осъзна какво имаше предвид полицаят и се опули срещу му.
— Да не искаш да кажеш… мислиш, че те лъжа ли? Че аз съм…? Да не би да казваш, че съм заподозрян? Смяташ, че съм имал участие в смъртта му ли?
Ерлендур го гледаше и мълчеше.
— Това е абсурд! — продължи Уапшот, като повиши глас. — От много дълго време исках да се срещна с този човек. От години. Не може да говориш сериозно!
— Къде беше вчера по това време? — попита Ерлендур.
— В града — отвърна Уапшот. — Бях в центъра. В магазин за колекционери, който е на главната търговска улица, после отидох да ям в индийски ресторант, недалеч оттук.
— От няколко дни си в хотела. Защо не се видя с Гвюдлойгур?
— Чакай… не каза ли, че е мъртъв? Какво имаш предвид?
— Не си ли искал да се видиш с него веднага щом си се настанил тук? Каза, че дълго време си мечтал да се срещнете. Защо си чакал толкова дълго?
— Той определи времето и мястото. Господи, в какво се замесих!
— По какъв начин си поддържал контакт с него? И какво искаш да кажеш с това „едностранно обожание“?
Хенри Уапшот го погледна.
— Имам предвид… — започна той, но Ерлендур не му позволи да си довърши изречението.
— Знаеше ли, че той работи тук в хотела?
— Да.
— Как разбра?
— Проучих го. Винаги проучвам нещата си добре. Във връзка с колекционерството.
— Затова ли се настани в този хотел?
— Да.
— Купувал си от него плочи ли? — продължи Ерлендур. — Покрай това ли се познавахте? Двама колекционери с едни и същи интереси?
— Както ти казах вече, аз не го познавах, но исках да се запозная с него лично.
— Какво имаш предвид?
— Ти май нямаш и идея кой е бил този човек, нали? — каза Уапшот, който изглеждаше учуден, че Ерлендур не знае кой е Гвюдлойгур Егилсон.
— Той беше иконом или портиер и Дядо Коледа — отвърна Ерлендур. — Има ли друго, което трябва да знам?
— Знаеш ли в какво съм се специализирал? — попита Уапшот. — Нямам представа дали познаваш колекционерството изобщо и по-специално събирачите на плочи, но повечето колекционери се специализират в нещо. Хората могат да станат доста ексцентрични в тази област. Направо е невероятно какви неща започват да събират. Чух за човек, който притежава торбички за повръщане от почти всички авиокомпании. Знам също за жена, която колекционира коси от кукли Барби.
Уапшот погледна Ерлендур.
— Знаеш ли в какво съм се специализирал? — повтори той.
Ерлендур поклати глава. Не беше съвсем сигурен дали е разбрал правилно това с торбичките за повръщане. И другото, за косите от кукли Барби — това пък какво беше?
— Специализирал съм се в момчешки хорове — каза Уапшот.
— Момчешки хорове ли?
— И не само момчешки хорове. Специално се интересувам от момчетата, пеещи в хор.
Ерлендур се колебаеше, несигурен дали е разбрал събеседника си правилно.
— Момчета, пеещи в хор?
— Да.
— Значи, събираш плочи с момчета хористи?
— Да. Естествено, събирам и други плочи, но момчетата хористи са, как да го кажа, моята страст.
— А какво общо има това с Гвюдлойгур?
Хенри Уапшот се усмихна. Протегна се към черната кожена чанта, която носеше със себе си. Отвори я и извади от нея малка обложка с грамофонна плоча 45 оборота.
Англичанинът извади от горния си джоб очила и изпусна на земята някаква бяла хартия. Ерлендур се наведе да я вдигне и прочете името „Brenner’s“, напечатано върху нея със зелени букви.
— Благодаря! — каза Уапшот. — Салфетка от хотел в Германия. Колекционерството е страст — добави той извинително.
Ерлендур кимна.
— Исках да го помоля да ми даде автограф на обложката — продължи Уапшот и подаде плочата на Ерлендур.
На предната корица стоеше позлатен надпис в дъга, „Гвюдлойгур Егилсон“, и черно-бяла снимка на усмихнато момче, едва ли на повече от дванайсет години, с лунички и с коса, грижливо сресана на път.
— Той е имал забележителен глас — рече Уапшот. — Но дошъл пубертетът и… — англичанинът примирено вдигна рамене. В гласа му се долавяше тъга и съжаление. — Странно ми е, че не знаеш кой е или не си чувал за него, а пък работиш по разследването на неговата смърт. Навремето той трябва да е бил изключително популярно име. Според моята информация може да се каже, че е бил дете звезда.
Ерлендур вдигна поглед от обложката към Уапшот.
— Дете звезда?
— Издадени са две плочи — с негова солова песен и с църковен хор. Трябва да е бил голямо име тук в Исландия. Навремето.
— Дете звезда — повтори Ерлендур. — Искаш да кажеш като Шърли Темпъл? Подобно дете звезда?
— Вероятно, за вашите мащаби. Тук в Исландия, имам предвид. Отдалечена страна с малък народ. Той трябва да е бил много известен, макар да изглежда, че сега всички са забравили за него. Шърли Темпъл, естествено, беше…
— Малката принцеса — каза Ерлендур тихо на себе си.
— Какво?
— Не знаех, че той е бил дете звезда.
— Било е преди много години.
— И какво? Записвал е плочи?
— Да.
— Които ти колекционираш?
— Опитвам се да купувам екземпляри. Специализирал съм се в хористи момчета като него. Той е имал уникален глас като момче.
— Хорист, значи? — рече Ерлендур сам на себе си.
В съзнанието му изплува плаката с „Малката принцеса“ от стената в стаичката и тъкмо да поиска от Уапшот повече подробности за детето звезда Гвюдлойгур, когато чу глас над себе си.
— Ето къде си!
Обърна се и погледна нагоре. Валгердур стоеше до него и се усмихваше. Чантата с биологичните проби вече не беше с нея. Облечена бе в тънко кожено палто, което стигаше до коленете й, под него носеше красив червен пуловер и беше гримирана толкова дискретно, че почти не се забелязваше.
— Поканата важи ли още? — попита тя.
Ерлендур скочи на крака. Уапшот се беше изправил преди него.
— Извинявай — каза Ерлендур, — не осъзнах, че… Естествено! — Той се усмихна. — Разбира се!