Арналдур Индридасон
Гласът (6)

5

Шефът на рецепцията не се беше появил на работа, когато Ерлендур слезе във фоайето на следващата сутрин и попита за него. Не беше дал никакво обяснение за отсъствието си, не се бе обаждал да каже, че е болен или че ще излезе в отпуска, за да си свърши някаква работа. Жената на рецепцията, на възраст около четиридесетте, каза на Ерлендур, че било по-скоро необичайно шефът й да не се яви на работа навреме. Бил много точен човек и било необяснимо защо не се е обадил, ако му се е наложило да си вземе свободен ден.

Всичко това тя разказа на Ерлендур на две части, като в паузата лаборант от отдела по патология на Националната болница й взе проба от слюнката. Трима души от този отдел вземаха проби от служителите на хотела. Друга група бе тръгнала по домовете на онези, които бяха в отпуска. Скоро лаборантите щяха да имат проби от всички работещи понастоящем в хотела, които щяха да бъдат сравнени със слюнката от презерватива на Дядо Коледа.

Следователите разпитваха служителите за познанството им с Гвюдлойгур и къде е бил всеки един от тях следобеда на предния ден. Целият следствен отдел беше ангажиран в разследването, докато се събираха доказателствата и показанията.

— А какво правим с онези, които наскоро са напуснали работа в хотела или са работели тук, да речем, преди година, и са познавали Дядо Коледа? — попита Сигурдур Оли, седна до Ерлендур в трапезарията и го загледа как си хапва херинга върху ръжено хлебче и студена шунка с препечен хляб, и как отпива от чашата си с ароматно димящо кафе.

— Нека видим първо какво ще открият за тези, които сега работят тук — отвърна Ерлендур и пак сръбна от горещото кафе. — Научи ли нещо за Гвюдлойгур?

— Не много. Изглежда, че няма какво толкова да се каже за него. Бил е на четиридесет и осем години, неженен, деца няма. Работил е в хотела две десетилетия, или горе-долу толкова. Както разбрах, живял е долу в стаичката години наред. Подочух от дебелия управител, че това е трябвало да бъде само временно, някога. Но не знаел как точно е станало. Насочи ни към управителя на хотела, който е работел тук преди него. Той се бил споразумял по тоя начин с Дядо Коледа. Дебелият мисли, че Гвюдлойгур е загубил жилището си и е получил разрешение да си държи боклуците в стаичката, но нещата така са се развили, че останал долу за постоянно.

Сигурдур Оли млъкна.

— Елинборг ми каза, че си нощувал в хотела тая нощ — рече след малко той.

— Не бих ви го препоръчал. В стаята е студено и служителите не те оставят на мира. Но храната е добра. Къде е Елинборг?

Трапезарията беше пълна. Гостите на хотела се угощаваха с поднесената храна за закуска на шведската маса. Повечето бяха чужденци, облечени в исландски вълнени пуловери или дебели зимни дрехи, обути с туристически обувки, макар и да нямаха намерение да ходят по-далеч от центъра на града, което си беше десетминутна разходка. Келнерите внимаваха да има достатъчно кафе и отнасяха използваните чинии. Коледни песнички празнично се разнасяха от озвучителната уредба.

— Изслушването започва днес, знаеш това, нали? — попита Сигурдур Оли.

— Да.

— Елинборг е там. Какво мислиш, че ще стане?

— Ще им дадат по няколко месеца условно, това мисля. Както винаги при тия скапани съдии.

— Едва ли ще му разрешат да задържи момчето.

— Не знам — каза Ерлендур.

— Мръсно животно! — продължи Сигурдур Оли. — Такива трябва да ги заковават на позорен стълб долу на Лайкярторг^[11].

Ставаше дума за разследване, ръководено от Елинборг. Осемгодишно момче бе прието в болница след много сериозен побой. Не успели да го накарат да каже каквото и да било за нападението. Предположението отначало било, че по-големите му съученици са го били пред училището, като са го млатили толкова жестоко, че са му счупили ръката, спукали са му скулата и са му избили два зъба от горната челюст. Момчето се прибрало вкъщи в много лошо състояние. Малко по-късно баща му се върнал от работа и се обадил в полицията. Линейка откарала момчето в болницата.

Момчето беше единствено дете. Майка му лежала в психиатричното отделение на националната болница Клехпур, когато се случило всичко. Детето живеело в Брейдхолт с баща си, изпълнителен директор и собственик на фирма интернет доставчик, в красива двуетажна еднофамилна къща със забележителен изглед. Както можело да се очаква, бащата бил разтревожен след нападението и говорел, че щял да си отмъсти на момчетата, които по такъв ужасен начин са се отнесли със сина му. Настоявал Елинборг да ги намери.

Елинборг може би никога нямаше да успее да се добере до истината, ако еднофамилната им къща не беше на два етажа и стаята на момчето не беше на горния.

— Елинборг много зле приема тия неща — каза Сигурдур Оли. — Самата тя има момче на неговата възраст.

— Човек не трябва да допуска всичко това да му влияе твърде много — отвърна Ерлендур, но в мислите си беше някъде другаде.

— Кой го казва?

Спокойствието на сутрешната закуска бе прекъснато от врявата, която се разнесе от кухнята. Гостите на хотела се спогледаха. Чуваше се мъжки глас да ругае гръмогласно, но не бе възможно да се разбере за какво става въпрос. Ерлендур и Сигурдур Оли станаха от масата и влязоха в кухнята. Гласът принадлежеше на готвача, който бе заловил Ерлендур да тика в устата си телешкия език. Готвачът изливаше гнева си върху лаборантка от патологията, която искаше да му вземе проба от слюнката.

— … и се разкарай оттук с тия клечки! — крещеше готвачът срещу някаква към петдесетгодишна жена, която беше отворила малка кутийка за проби върху масата. Жената настоя още по-учтиво въпреки яростната реакция на готвача, но това не доведе до нищо. Когато видя Ерлендур и Сигурдур Оли да влизат, той побесня още повече.

— Абе, вие да не сте откачени? — изкрещя той. — Да не мислите, че аз съм слязъл долу при Гюли да му сложа капут на пишката? Наред ли сте? Малоумници! Дума да не става! Все ми е тая какво ще кажете. Можете да ме тикнете в пандиза и да хвърлите ключа след това, но аз няма да участвам в тази простотия! Чувате ли какво ви говоря? Проклети идиоти!

И с бързи крачки излезе от кухнята, изпълнен с мъжествено възмущение, впечатлението от което обаче доста се отслабваше от коминообразната му готварска шапка. Ерлендур се усмихна. Погледна към жената от патологията, която се хилеше насреща му, и избухна в смях. Това намали напрежението в кухнята. Готвачите и сервитьорите, които се бяха събрали там, се разсмяха високо.

— Толкова ли трудно върви? — попита Ерлендур лаборантката.

— О, не, съвсем не — отвърна тя. — Всъщност всички показват голямо разбиране. Този е първият, който прави сцена.

Тя отново се усмихна и на Ерлендур му се стори, че усмивката й е красива. На височина беше колкото него, имаше гъста светла коса, подстригана късо. Облекла бе шарена плетена жилетка, закопчана отпред. Под жилетката се виждаше бяла фланелка. Носеше джинси и бе обута в качествени черни кожени обувки.

— Казвам се Ерлендур — спонтанно каза той и протегна ръка.

Жената леко се смути.

— Да — кимна тя и пое ръката му. — Аз се казвам Валгердур.

— Валгердур? — повтори той.

Не видя по пръстите й сватбена халка.

Мобилният телефон на Ерлендур иззвъня в джоба му.

— Извинявай — рече той и отговори на обаждането.

Чу в слушалката добре познат глас да пита за него.

— Ти ли си? — каза гласът.

— Да, аз съм — отговори Ерлендур.

— Не мога да се оправя с тия мобилни телефони — продължи гласът в телефона. — Къде се намираш? В хотела ли си? Може би бързаш за някъде. Да не си в асансьор?

— В хотела съм. — Ерлендур закри с ръка апарата и помоли Валгердур да го изчака. След това отиде в трапезарията, а оттам излезе в преддверието. Обаждаше се Марион Брием.

— В хотела ли спиш? — попита Марион. — Какво става с тебе? Защо не се прибираш вкъщи?

Марион Брием работеше в Държавната разследваща полиция, когато тази организация все още съществуваше и се казваше така. Бяха колеги с Ерлендур. Брием ръководеше следствието, когато Ерлендур постъпи там, и практически го въведе в работата на разследващия полицай. И досега понякога се обаждаше на Ерлендур и му мрънкаше, че не идва да се видят. Ерлендур никога не бе харесвал особено своя бивш шеф и колега и нямаше никаква специална нужда да ходи да се вижда с него. Може би защото доста си приличаха. Може би защото съзираше у Марион своето собствено бъдеще и искаше да го избегне. В старостта си Марион живееше самотен и скучен живот.

— Защо ми звъниш? — попита Ерлендур.

— Все още има хора, които ме държат в течение на нещата, за разлика от теб — каза Марион.

Ерлендур искаше да прекъсне разговора, но се поколеба. Случвало се беше и преди Марион да му бъде от помощ, без да му се налага да моли за това. Не биваше да бъде толкова груб.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Ерлендур.

— Дай ми името на човека. Може пък да успея да открия нещо за него, което вие пропускате.

— Ей, няма да се спреш ти!

— Скучно ми е — сподели Марион. — Не можеш да си представиш колко ми е скучно! Излязох в пенсия преди почти десет години и мога да ти кажа, че всеки ден в пенсия е дълъг като вечността. Всеки ден е като хиляда години.

— Има различни занимания за възрастните хора — каза Ерлендур. — Защо не пробваш с бинго?

— Бинго! — изръмжа Марион.

Ерлендур каза името на Гвюдлойгур, накратко въведе Марион в естеството на разследването и му каза довиждане, като се постара да не звучи грубо.

Телефонът звънна отново след секунда.

— Да — каза Ерлендур.

— Открихме бележка в стаята на човека — чу се гласът в телефона.

Беше началникът на отдела по съдебна медицина.

— Каква бележка?

— Написано е: Хенри 18:30.

— Хенри? Чакай, в колко часа момичето е открило Дядо Коледа?

— Около седем.

— Значи, този Хенри е можел да бъде в стаята му, когато е бил убит.

— Не знам. Има и още нещо.

— Какво?

— Може да се окаже, че презервативът е на Дядо Коледа. В джоба на униформата му открихме кутийка с презервативи. Кутийка за десет кондома. Три липсват.

— Нещо друго?

— Портмоне с банкнота от петстотин крони, стара лична карта и касова бележка от супермаркет от онзи ден. А, да, и връзка с два ключа.

— Какви ключове?

— Единият ми прилича на ключ от къща, другият може да е от някакъв шкаф или нещо подобно. Много по-малък е от първия.

Казаха си „дочуване“ и Ерлендур се заоглежда за лаборантката, но тя си беше тръгнала.

Измежду чуждестранните гости на хотела имаше двама с името „Хенри“. Единият беше Хенри Бартлет, американец, другият — Хенри Уапшот, британец. Уапшот не отговори на позвъняването в стаята си, но Бартлет се бе прибрал и доста се учуди, когато разбра, че исландската полиция иска да говори с него. Номерът с историята на управителя на хотела за сърдечния удар на портиера очевидно бе минал.

Ерлендур взе Сигурдур Оли със себе си, за да се видят с Хенри Бартлет. Сигурдур Оли беше завършил криминология в Щатите и много се гордееше с това. Говореше езика перфектно, като роден в САЩ. Ерлендур се дразнеше от напевния провлечен американски акцент, но трябваше да се примири.

На път към етажа на Бартлет Сигурдур Оли каза на Ерлендур, че са говорили с повечето служители на хотела, които са били на смяна по време на убийството, и те всички имали алиби, както и че са посочили хора, които да могат да го потвърдят.

Бартлет беше човек около трийсетте, борсов брокер от Колорадо. Той и съпругата му били гледали предаване за Исландия по сутрешната телевизия преди няколко години и направо се влюбили в страховитата природа на Исландия и Синята лагуна^[12]. Решили да осъществят мечтата си и да прекарат Коледа и Нова година в тази далечна страна на зимата. Очаровани били от красотата на Исландия, но цените в ресторантите и заведенията в града им се стрували чудовищни.

Сигурдур Оли кимаше с глава. Той смяташе Съединените щати за рая на земята и му беше драго да срещне това семейство, да обсъждат бейзбола и американския начин за подготовка на коледните празници, и не спря да говори, докато на Ерлендур не му писна и не го побутна с лакът.

Сигурдур Оли обясни за смъртта на портиера, каза им за бележката в стаята му. Хенри Бартлет и госпожата гледаха втренчено полицаите, сякаш внезапно се бяха озовали на друга планета.

— Значи, не сте познавали портиера, така ли? — каза Сигурдур Оли, виждайки учуденото им изражение.

— Убийство? — изстена Хенри. — Тук в хотела?

— Oh my God — рече жената и седна на двойното легло.

Сигурдур Оли реши все пак да не споменава за кондома. Каза само, че бележката насочвала към това, че Гвюдлойгур трябва да е имал среща с човек на име Хенри, но не знаели кой ден, дали тази среща е вече минала, или трябва да стане след два дни, седмица, десет дни може би.

Хенри Бартлет и жена му категорично отрекоха да са познавали портиера. Дори не били обърнали внимание, че имало такъв, когато влезли в хотела преди четири дена. Ерлендур и Сигурдур Оли видимо ги бяха разстроили.

— Jesus! — изпъшка Хенри. — A murder!^[13]

— You have murders in Iceland?^[14] — попита жената и погледна към брошурата на авиокомпанията Флуглейдир на нощното шкафче. Синди, така се беше представила на Сигурдур Оли, когато се поздравиха.

— Rarely^[15] — каза той и направи опит да се усмихне.

— Този Хенри може да не е непременно от гостите на хотела — каза Сигурдур Оли, докато чакаха да вземат асансьора за надолу. — Дори не е задължително да е чужденец. Има и исландци, които се казват Хенри.