Арналдур Индридасон
Гласът (5)

4

Беше почти заспал, когато на вратата се почука леко и той чу някой да шепне името му.

Моментално позна кой е отвън. Отвори и видя дъщеря си, Ева Линд, която стоеше в коридора пред вратата му. Известно време се гледаха в очите, после тя му се усмихна и се шмугна покрай него в хотелската стая. Той затвори вратата. Дъщеря му седна до малкото бюро и извади пакет цигари.

— Мисля, че тук е забранено да се пуши — каза Ерлендур, който спазваше забраната за пушене.

— Да — кимна Ева Линд и извади една цигара от кутията. — Защо е толкова студено?

— Май парното е нещо повредено.

Ерлендур седна на края на леглото. Беше само по долни гащи, затова придърпа одеялото и го заметна върху раменете и главата си.

— Какво правиш? — попита Ева Линд.

— Студено ми е — отвърна Ерлендур.

— Имам предвид тук, в хотелската стая, защо не се прибереш вкъщи?

Тя дръпна дълбоко от цигарата, която изгоря почти на една трета, после издиша пушека от дробовете си, задимявайки цялата стая.

— Ами не знам. Нямах… — Ерлендур замълча.

— Повече желание да се прибираш вкъщи ли?

— Стори ми се, че така трябва. Днес беше убит човек тук в хотела, чу ли вече за това?

— Май беше някакъв Дядо Коледа? Бил е убит?

— Портиерът. Трябвало е да бъде Дядо Коледа на детското празненство в хотела днес. Ти как си?

— Отлично — каза Ева Линд.

— Все още ли работиш?

— Да.

Ерлендур я погледна. Изглеждаше по-добре. Беше си все така слаба, но торбичките под красивите й сини очи се бяха изгладили, лицето й не беше толкова изпито и скулесто както преди. Според него тя не се бе докосвала до наркотици, колко, скоро щяха да станат осем месеца. Не и след като изгуби бебето си и лежа в кома в болницата, между този свят и ада. След като я изписаха, се премести при него и живяха заедно половин година, после си намери постоянна работа, каквато не бе имала от две години. През последните месеци наемаше самостоятелна стая в центъра на града.

— Как ме откри? — попита Ерлендур.

— Не успях да се свържа с теб по мобилния и се обадих в офиса. Казаха ми, че си тук. Започнах да разпитвам за теб в хотела и разбрах, че си взел стая. Какво става? Защо не се прибираш вкъщи?

— Не знам всъщност какво правя — каза Ерлендур. — Коледата е много странно време.

— Да — рече Ева Линд.

Замълчаха.

— Нещо да си чувала за брат ти? — попита след малко Ерлендур.

— Синдри все още работи в провинцията — отвърна Ева Линд.

Цигарата изсъска, изгаряйки до филтъра. Пепелта падна на земята. Ева Линд се огледа за пепелник, но такъв нямаше и тя остави фаса изправен на бюрото, докато загасне от само себе си.

— Как е майка ти? — попита Ерлендур.

Бяха винаги все същите въпроси и обикновено — все същите отговори.

— Окей. Робува както винаги.

Ерлендур замълча. Ева Линд наблюдаваше синкавия дим от цигарата, който се виеше нагоре от бюрото.

— Не знам дали ще издържа още дълго — каза тя, загледана втренчено в дима.

Ерлендур вдигна глава изпод завивката.

В този момент се почука на вратата и двамата се спогледаха учудено. Ева се изправи и отвори. Някакъв служител, облечен в униформата на хотела, стоеше в коридора пред стаята. Каза, че работел на рецепцията.

— Забранено е да се пуши тук — бе първото нещо, което каза, щом надникна в стаята.

— Помолих я да загаси цигарата — отвърна Ерлендур, както си беше по слипове, завит с одеялото през глава. — Тя никога не ме слуша.

— Забранено е да се качват момичета по стаите — продължи човекът. — Заради това, дето се случи.

Ева Линд се поусмихна и погледна баща си. Ерлендур вдигна очи към нея, после — към служителя.

— Казаха ни, че някакво момиче се е качило тук — каза човекът. — Не е позволено. Трябва да се махаш. Веднага!

Стоеше на вратата и чакаше Ева Линд да го последва. Ерлендур се изправи и тръгна към човека, все още със завивката през главата.

— Това е дъщеря ми — обясни той.

— Да бе, разбира се — отвърна служителят с тон, който показваше, че му е все едно.

— Наистина! — потвърди Ева Линд.

Човекът започна да гледа ту нея, ту него.

— Не искам никакви проблеми — каза той накрая.

— Върви си тогава и ни остави на мира — отвърна Ева Линд.

Човекът обаче продължаваше да стои и да гледа Ева Линд и Ерлендур, който стърчеше зад нея по долни гащи, преметнал одеялото през глава.

— Има му нещо на радиатора — каза Ерлендур. — Не загрява.

— Тя трябва да дойде с мен! — настоя човекът.

Ева Линд хвърли поглед към баща си и сви рамене.

— После ще говорим — рече тя. — Нямам желание да слушам такива глупости.

— Какво искаше да кажеш с това, че няма да издържиш повече? — попита Ерлендур.

— После ще говорим — отвърна Ева Линд и изчезна през вратата.

Човекът се усмихна на Ерлендур.

— Смяташ ли да направиш нещо за парното? — попита полицаят.

— Ще предам — каза другият и затвори вратата.

Ерлендур отново седна на ръба на леглото. Ева Линд и Синдри Снайр бяха плодовете на един несполучлив брак, който беше приключил преди повече от две десетилетия. След развода Ерлендур беше имал много малко, да не кажем никакви контакти с децата си. Така реши бившата му жена, Халдора. Мислеше си, че е предадена и излъгана, и използваше децата, за да си отмъсти на Ерлендур. Той пък се примири. След това обаче съжаляваше, че не е бил по-твърд в желанието си да се вижда с децата. Съжаляваше, че ги е оставил изцяло под контрола на Халдора. Когато децата поотраснаха, сами го потърсиха. Дъщеря му беше станала наркоманка. Синът му няколко пъти се бе лекувал от алкохолизъм.

Той знаеше какво има предвид Ева Линд, когато каза, че не знае дали ще издържи още дълго. Тя не беше ходила на терапия. Не беше влизала в никакво заведение, не се бе обръщала към никаква организация, за да търси съдействие за проблема си. Бе се захванала сама да се бори с него и нямаше никой, който да й помага. Затваряше се, ставаше зла и инатлива винаги когато разговорът се насочеше към начина й на живот. Не спря да взема наркотици дори по време на бременността. Прави няколко опита, които приключваха почти веднага, липсваха й постоянство и упорство, за да спре да се друса веднъж завинаги. Опитваше се и Ерлендур знаеше, че го прави с цялото си желание, но не й беше по силите и се проваляше отново и отново. Той нямаше представа какво е това, което я прави толкова зависима от отровата, че я поставя над всичко друго в живота си. Не знаеше кои са причините за саморазрушителното й поведение, но по някакъв начин разбираше, че той самият я бе предал. По някакъв начин той също имаше вина за това, което й се бе случило.

Когато Ева Линд лежеше в болницата в кома, той седеше до леглото й и й говореше. Лекарят му бе казал, че тя може би чува гласа му и усеща присъствието му. Няколко дни по-късно тя се събуди и първото нещо, за което помоли, бе да види баща си. Беше толкова слаба, че едва можеше да говори. Спеше, когато той отиде при нея. Баща й отново седна до леглото й и я зачака да се събуди.

Накрая тя отвори очи, видя го и сякаш направи опит да се усмихне, но вместо това заплака. Той стана, приближи се до нея и я прегърна. Тя се тресеше цялата в ръцете му. Опитваше се да я успокои, сложи я да легне на възглавницата и избърса сълзите от очите й.

„Къде беше през всичките тези безкрайно дълги дни?“ — каза той, погали бузата й и се опита да се усмихне окуражително.

„Къде е бебето?“ — попита тя.

„Не ти ли казаха какво се случи?“

„Изгубих го. Не ми казаха къде е. Не ми позволиха да го видя. Не ми вярват…“

„За малко да изгубя теб.“

„Къде е детето?“

Ерлендур беше отишъл да види детето в операционната, то лежеше там мъртво, момиченце, което може би щеше да получи името Ойдур.

„Искаш да го видиш ли?“ — попита той.

„Прости ми!“ — каза Ева тихо.

„За какво?“

„За това, което съм аз. За детето…“

„Няма нужда да ти прощавам за това, което си, Ева. Не трябва да се извиняваш.“

„Напротив.“

„Ти не определяш сама съдбата си.“

„Искаш ли…?“

Ева Линд млъкна, лежеше немощна в леглото. Ерлендур я почака да събере сили. Мина дълго време. Най-накрая тя отвори очи и погледна баща си.

„Искаш ли да ми помогнеш да я погребем?“ — попита тя.

„Естествено!“ — отвърна Ерлендур.

„Искам да я видя“ — каза Ева.

„Мислиш ли, че…?“

„Искам да я видя — повтори тя. — Моля те! Позволи ми да я видя!“

Ерлендур се поколеба, но отиде до моргата и донесе телцето на момиченцето, което той в ума си наричаше Ойдур, не искаше то да остане без име. Пренесе увитото в бяла кърпа трупче по коридора на болницата до интензивното отделение, при Ева, защото тя бе твърде слаба, за да се движи сама. Ева взе детето си, погледа го известно време, след което вдигна очи към баща си.

„Аз съм виновна“ — каза тя тихо.

Ерлендур очакваше, че тя ще се разридае, и се учуди, когато това не стана. Сякаш някакво спокойствие витаеше над нея и покриваше като с воал отвращението, което тя изпитваше към себе си.

„Поплачи си, ще ти олекне“ — добави той.

Ева го погледна.

„Не заслужавам да плача“ — отвърна тя.

Седеше в инвалидна количка и гледаше как свещеникът хвърля трите лопати пръст^[10] върху ковчега в гробището на Фосвогур. Лицето й излъчваше сурова твърдост. С мъка се изправи от количката, като с жест възпря Ерлендур, който понечи да й помогне да стане. Направи кръстен знак върху гроба на момиченцето си и устните й потрепериха. Ерлендур не беше сигурен дали дъщеря му плаче, или е започнала да шепне мълчалива молитва.

Беше прекрасен пролетен ден. Слънцето се отразяваше в гладката повърхност на морето. Долу, край залива Нойтхолсвик можеха да се видят хора, излезли на разходка. Халдора стоеше на разстояние, а Синдри Снайр бе застанал до изкопания гроб, далеч от баща си. Едва ли можеха да бъдат на по-голяма дистанция един от друг — разпиляна групичка хора, които нямаха нищо общо, освен нещастния си живот. Ерлендур си мислеше, че това семейство не се е събирало на едно място вече почти четвърт век. Хвърли поглед към Халдора, но тя избягваше да го гледа. Не й бе казал и една дума, както и тя на него.

Ева Линд се отпусна назад в стола си. Ерлендур се засуети около нея да й помогне и я чу да простенва:

„Шибан живот!“

Ерлендур стреснато се отърси от мислите си, когато изведнъж се сети за казаното от рецепциониста. Спомни си, че имаше намерение да иска от него обяснение, но съвсем беше забравил. Изправи се на крака, излезе в коридора и го видя да влиза в асансьора. От Ева Линд нямаше и следа. Ерлендур извика рецепциониста, който задържа вратата на асансьора и излезе на площадката. Преценяващо огледа Ерлендур, който стоеше бос, по долни гащи, все още с одеялото на главата си.

— Какво имаше предвид, когато каза „заради това, дето се случи“? — попита Ерлендур.

— Заради това, дето се случи? — повтори човекът неразбиращо.

— Каза, че не съм можел да имам момиче при мен в стаята поради онова, което се е случило.

— Да.

— Искаш да кажеш, поради онова, което се е случило с Дядо Коледа в мазето ли?

— Да. Но ти какво знаеш за…?

Ерлендур погледна надолу към слиповете си и за момент се поколеба.

— Участвам в разследването — каза той. — В полицейското разследване.

Човекът го огледа от главата до петите, без изобщо да прикрива недоверието си.

— Защо свърза тези две неща? — побърза да зададе въпроса си Ерлендур.

— Не те разбирам — отговори човекът и запристъпва от крак на крак.

— Ами излиза, че ако Дядо Коледа не беше убит, щеше да е съвсем наред да съм с момиче в стаята. Ти го каза така. Разбираш ли какво имам предвид?

— Не — отвърна човекът. — Казал съм „заради това, дето се случи“? Не си спомням.

— Точно така каза. Момичето не можело да бъде в стаята заради това, което се е случило. Ти си мислеше, че дъщеря ми е… — Ерлендур се запъна, искаше да намери някакъв благоприличен израз, подходящ за ситуацията, но не му се удаде. — Ти си мислеше, че дъщеря ми е курва, и дойде да я изгониш, защото Дядо Коледа е убит тук. Ако това не се беше случило, щеше да си е нормално да съм с момиче в стаята. Пускате ли момичета по стаите? Когато всичко си е съвсем наред?

Мъжът погледна Ерлендур.

— Какво искаш да кажеш с това „момичета“?

— Курви бе! — отвърна Ерлендур. — Има ли курви, които се мотаят из хотела и се шмугват по стаите, а пък вие се правите, че нищо не виждате? Освен сега, защото нещо се е случило. Какво общо е имал Дядо Коледа с всичко това? Има ли някаква връзка с него?

— Изобщо не знам за какво говориш — каза рецепционистът.

Ерлендур промени подхода си.

— Мога да разбера това, че сте предпазливи, щом е извършено убийство в хотела. Не искате да привличате вниманието върху нищо необичайно или неестествено, макар само по себе си то да е нещо невинно и да няма какво да се каже за него. Но аз трябва да знам дали Дядо Коледа е бил свързан с някаква проституция тук в хотела.

— Не знам нищо за никаква проституция — рече човекът. — Както сам видя, ние следим за момичета, които се качват сами по етажите. Това наистина ли беше твоята дъщеря?

— Да — потвърди Ерлендур.

— Каза ми да вървя по дяволите.

— Съвсем в неин стил.

Ерлендур затвори вратата след себе си, легна в леглото и много скоро заспа. Присъни му се, че небето се изсипва върху му и до ушите му достига поскърцването на ветропоказатели.