Арналдур Индридасон
Гласът (4)

3

От лабораторията се свързаха с Ерлендур веднага щом получиха резултатите от биологичните проби. Той все още беше в хотела. Известно време местопрестъплението приличаше на фотографско студио. Светкавици пробляскваха в мрачния коридор. Трупът бе заснет отвсякъде, както и всичко, което се намираше в стаичката на Гвюдлойгур. Мъртвото тяло бе пренесено по-късно в моргата на Баронщигур, където трябваше да се извърши съдебната аутопсия. Експертите претърсиха стаята на портиера за пръстови отпечатъци. Откриха доста такива и започнаха да ги сравняват с онези, които полицията имаше в архивите си. Взеха отпечатъци от всички работещи в хотела, а откритието на експертите доведе и до това, че се наложи да им вземат и проби от слюнката.

— А гостите на хотела? — попита Елинборг. — Не трябва ли да направим същото и с тях?

Тя искаше да се прибере вкъщи и веднага съжали, че беше попитала. Мечтаеше си вече смяната й да свърши. Елинборг смяташе Коледата за много важен празник и семейството й липсваше. Беше украсила дома си с клонки и гирлянди, бе опекла вкусни сладки, които нареди в пластмасови кутии, след като старателно ги надписа по видове. Елинборг приготвяше толкова вкусна коледна храна, че славата й се бе разнесла навред, дори отвъд пределите на голямото й семейство. Основното ястие на всяка Коледа бе свински бут по шведски. Този бут тя държеше на балкона в солена саламура в продължение на цели дванайсет дни и го обгрижваше така, сякаш беше самият младенец Исус в пелени.

— Мисля, че трябва да приемем на първо време, че убиецът е исландец — каза Ерлендур. — Да оставим гостите на хотела за накрая. Хотелът сега се пълни за празниците и малко са онези, които си тръгват. Ще говорим със заминаващите, ще им вземем проби от слюнката, дори пръстови отпечатъци, но не можем да им попречим да напуснат страната. Ако решим да направим това, то към тях трябва да ни насочва много сериозно подозрение. Да поискаме списък на чужденците, които са били в хотела по времето на убийството, а онези, които са дошли след това, да оставим на мира! Да си опростим работата!

— А ако се окаже не толкова просто? — рече Елинборг.

— Не мисля, че някой от гостите на хотела знае за извършеното убийство — намеси се Сигурдур Оли.

Той също искаше да се прибере вкъщи. Жена му Бергтора му се беше обадила привечер да го пита дали вече не е тръгнал. Сега било точното време и тя го чакала. Сигурдур Оли веднага разбра за какво „точно време“ става дума. Опитваха се да си родят дете, но нещо все не се получаваше и Сигурдур Оли дори бе споделил с Ерлендур, че са започнали да мислят за оплождане инвитро. „Не трябва ли да им занесеш буркана?“ — бе попитал Ерлендур. „Какъв буркан?“ — не разбра Сигурдур Оли. „Абе, онзи, дето го пълниш сутрин.“ Сигурдур Оли го бе изгледал неразбиращо, преди да проумее за какво говори Ерлендур. „Не трябваше да ти казвам за това!“ — бе изръмжал той.

Ерлендур отпи от лошото на вкус кафе. Тримата седяха в стаята за почивка на персонала долу в мазето. Суматохата беше приключила, полицаите и експертите си бяха отишли, стаичката на убития беше запечатана. Ерлендур нямаше никаква бърза работа. Нямаше къде да отиде, освен в мрачното си жилище в блока. Коледата не го интересуваше. Беше си взел почивка няколко дни, през които нямаше какво да прави. Ако дъщеря му наминеше, щяха да си приготвят пушен агнешки бут. Понякога брат й идваше с нея. Иначе Ерлендур седеше и четеше, но това той, тъй или инак, си го правеше винаги.

— Вие би трябвало да се прибирате по домовете — каза той. — Аз мисля да се помотая тук още малко. Да видя дали ще успея да поприказвам с шефа на рецепцията, който е толкова зает.

Елинборг и Сигурдур Оли се изправиха.

— Ще се оправиш ли? — попита Елинборг. — Не искаш ли просто да си отидеш вкъщи? Идва Коледа и…

— Абе, какво ви става на вас със Сигурдур Оли? Защо не ме оставите на мира?

— Коледа е — каза Елинборг и въздъхна. Поколеба се, после отсече: — Забрави!

След което двамата със Сигурдур Оли си тръгнаха.

Известно време Ерлендур седя умислен. Чудеше се за това, което Сигурдур Оли го беше попитал — къде щял да бъде за Коледа. Мислеше си за загрижеността на Елинборг. Представи си апартамента, в който живееше, креслото, вехтия си телевизор и наредените по цялата стена книги.

Понякога си купуваше бутилка шартрьоз за Коледа. С чашка до себе си, седеше и четеше за хорските премеждия и за смъртта през времената, когато хората са ходели навсякъде пеш и коледните празници са били едни от най-опасните периоди в годината. Хората не са искали да се отказват да навестят обичните си приятели и са се борели с природата, загубвали са се и са загивали. И в домовете им рождението на Спасителя се е превръщало в кошмар. Някои са ги намирали. Други — не. Никога не са успявали да открият телата им.

Това бяха коледните приказки на Ерлендур.

Шефът на рецепцията беше съблякъл хотелските си униформени дрехи и си слагаше палтото, когато Ерлендур го откри в съблекалнята. Човекът каза, че бил смъртно уморен и искал да се прибере вкъщи като всички останали. Да, бил чул за убийството, направо ужас, но не знаел с какво можел да помогне в случая.

— Както разбрах, ти си го познавал по-добре от другите в хотела — каза Ерлендур.

— Не, не е вярно — рече шефът на рецепцията и уви дебел шал около врата си. — Кой ти каза това?

— Бил е на твое разпореждане, не е ли така? — отвърна Ерлендур, без да отговори на въпроса.

— На мое разпореждане, да, вероятно. Той беше портиер. Аз отговарям за рецепцията и регистрацията, сигурно знаеш вече това. Имаш ли представа до колко работят магазините тази вечер? — попита, сякаш не го беше много еня за Ерлендур и неговите въпроси.

Това вбеси полицая. Вбеси го и друго, май на никого не му дремеше за съдбата на човека долу в мазето.

— Денонощно, откъде да знам! Кой е искал да наръга твоя портиер в гърдите?

— Моя? Той не беше моят портиер. Беше портиер на хотела.

— Защо беше със смъкнати гащи и с презерватив на пениса? Кой е бил при него? Кой го е посещавал обикновено? Кои са били приятелите му тук в хотела? И кои — извън хотела? Кои са били неприятелите му? Защо е живял в хотела? Що за договорка е било това? Ти какво криеш? Защо не можеш да ми отговориш като нормален човек?

— Ама чакай, аз, какво…? — шефът на рецепцията млъкна. — Просто искам да се прибера вкъщи — рече накрая. — Не знам отговорите на всичките ти въпроси. Коледа е. Не можем ли да говорим утре? Не съм вдигнал глава цял ден.

Ерлендур го гледаше втренчено.

— Ще говорим утре — каза.

Излезе от съблекалнята и внезапно си припомни въпроса, който го бе преследвал през целия ден, откакто се бе видял с управителя на хотела. Обърна се. Шефът на рецепцията тъкмо излизаше от вратата, когато Ерлендур му извика.

— Защо сте искали да се освободите от него?

— Какво?

— Искали сте да се отървете от него. От Дядо Коледа. Защо?

Рецепционистът се поколеба.

— Той вече бе уволнен — каза след малко.

Управителят похапваше, когато Ерлендур го откри. Седеше на голяма маса в кухнята, опасан в готварска престилка, пред полупразните подноси, върнати от шведската маса.

— Не можеш да си представиш колко ми е приятно да ям — каза той и избърса устата си, когато забеляза, че Ерлендур го наблюдава. — На спокойствие — добави.

— Съвсем точно знам какво имаш предвид — отбеляза Ерлендур.

Бяха сами в излъсканата до блясък кухня. Полицаят не можеше да не му се възхити. Управителят ядеше бързо, но с голям финес и съвсем не лакомо. Движенията на ръцете му бяха съвършени. Всяка хапка пъхаше в устата си без каквото и да било суетене и с видимо удоволствие.

Беше по-спокоен сега, когато трупът бе откаран, а полицаите и репортерите, които се тълпяха известно време пред хотела, си бяха тръгнали. От полицията се разпоредиха вестникарите да не влизат вътре, защото сградата се смяташе за място на престъпление. Работата в хотела се върна в обичайното си русло. Малцина от чуждестранните гости бяха разбрали за трупа в мазето, макар и всички да забелязаха присъствието на полицаите и да питаха какво става. Управителят на хотела нареди на служителите си да споменават за възрастен човек и сърдечен удар.

— Знам какво си мислиш, смяташ, че съм свиня, нали? — каза управителят и престана да яде, за да може да си налее малко червено вино.

Докато отпиваше, кутрето му щръкна нагоре. Имаше размерите на малък колбас.

— Не, но разбирам защо искаш да управляваш хотел — отвърна Ерлендур, после внезапно изгуби търпение и рече грубо: — Убиваш се, знаеш това, нали?

— Тежа сто и осемдесет килограма — каза управителят. — Свинете, дето ги угояват, не стават много по-тежки от мен. Винаги съм бил дебел, никога не съм бил на диета. Никога не съм си и помислял да си променям стила на живот, както сега му казват. Добре ми е така. По-добре, отколкото на теб, струва ми се — добави той.

Ерлендур беше чувал да се говори, че дебелите хора били по-щастливи от мършавите. Той самият не вярваше в това.

— По-добре, отколкото на мен? — Ерлендур се усмихна вяло. — Ти пък откъде знаеш. Защо уволни портиера?

Управителят беше започнал отново да яде и мина известно време, докато остави приборите на масата. Ерлендур търпеливо почака. Видя, че управителят обмисля отговора си, чуди се как точно да го формулира, след като, тъй или иначе, Ерлендур вече бе разбрал за уволнението.

— Напоследък не ни върви много — каза накрая. — През лятото сме препълнени и напливът покрай Коледа и Нова година става все по-голям. Но има и време, когато е мъртвило, и тогава сме на загуба. Собствениците казаха, че трябва да орежем персонала. Да намалим работниците. Стори ми се ненужно да държим портиер на пълна заплата през цялата година.

— Но аз разбрах, че той е бил нещо много повече от прост портиер. Бил е и Дядо Коледа например. И момче за всичко. Баш-майстор. Поправял е различни неща. Бил е нещо като иконом.

Управителят отново се бе захванал да пълни с храна устата си и в разговора настъпи поредната пауза. Ерлендур се огледа. Полицаите разрешиха на служителите, чиято смяна бе свършила, да се приберат по домовете си, след като им записаха имената и адресите. Все още не бе ясно кой последен е говорил с убития, нито пък как бе протекъл сетният му ден. Никой не бе забелязал нещо особено около Дядо Коледа. Никой не бе видял някой да слиза долу в мазето, никой не знаеше дали човекът е имал посетители. Само неколцина знаеха, че той е живял там долу през цялото време, че малката стаичка е била домът му, ала и те като че ли въобще не се интересуваха от него. Няколко души казаха, че са го познавали, но по всичко личеше, че човекът не е имал приятели в хотела. А за такива извън хотела никой от персонала не знаеше.

„Истински Бьоси малкият от Берг“^[9], помисли си Ерлендур.

— Никой не е незаменим — каза управителят и изпъна колбасоподобното си кутре нагоре, докато отпиваше от червеното вино за пореден път. — Естествено, не е много весело да уволняваш хора, но не можем да си позволим да държим портиер целогодишно. Затова беше уволнен. Не заради нещо друго. Пък и неговото не беше кой знае какво портиерство. Обличаше униформата, когато пристигаха кинозвезди или чуждестранни държавни глави, и гонеше разни скитници, които се опитваха да влязат в хотела.

— Тежко ли го прие? Когато го уволнихте.

— Мисля, че прояви разбиране.

— Липсват ли някакви ножове от кухнята? — попита Ерлендур.

— Нямам представа. Губим ножове, вилици и чаши за десетки хиляди на година. Също кърпи и… Мислиш, че е бил убит с нож от хотела ли?

— Не знам.

Ерлендур гледаше как хотелиерът се храни.

— Той е работил тук повече от двайсет години и никой не го е познавал. Не ти ли се струва, че това е малко странно?

— Персоналът идва и си отива — отвърна управителят и сви рамене. — Естествено е да има текучество в този бизнес. Мисля, че хората са го познавали, но в крайна сметка кой кого познава истински? Не и аз. Аз не познавам добре никого тук.

— При цялото това текучество обаче ти си се застоял.

— Мене трудно могат да ме махнат от мястото ми.

— Защо каза, че сте искали да го изхвърлите?

— Това ли съм казал?

— Да.

— Просто така съм се изразил. Нищо особено не съм искал да кажа.

— Но вече си го бил уволнил и си смятал да го изхвърлиш — каза Ерлендур. — И ето че идва някой и го убива. Последните му дни не са били изпълнени с много радост.

Докато тъпчеше торти и мусове в устата си с прецизните движения на чревоугодник и се опитваше да извлече максимално удоволствие от храната, управителят сякаш не забелязваше съществуването на Ерлендур.

— Защо не си е тръгнал, след като си го уволнил?

— Трябваше да си тръгне в началото на този месец. Можех да го изгоня, ама не исках много да го притискам. А трябваше да го направя. Тогава тая глупост щеше да ми се размине.

Ерлендур продължи мълчаливо да гледа как управителят поглъща лакомо храната. После, може би заради шведската маса или заради мрачния му апартамент в блока, или заради това време на годината и полуфабрикатите, които го чакаха вкъщи, заради самотната Коледа — Ерлендур не знаеше защо, но въпросът изскочи някак си внезапно, преди да се усети.

— Стая? — възкликна управителят, сякаш не разбра за какво говореше Ерлендур.

— Не е нужно да е луксозна — поясни Ерлендур.

— Искаш да кажеш за теб ли?

— Самостоятелна стая — продължи Ерлендур. — Може и да няма телевизор.

— Всичко е заето. За съжаление!

Управителят се втренчи в Ерлендур. Изобщо не му се щеше някакъв полицай да му виси на главата ден и нощ.

— Шефът на рецепцията каза, че имало свободни стаи — най-безсрамно излъга Ерлендур. — Каза, че трябвало само да говоря с теб.

Управителят продължаваше да го гледа втренчено. После сведе очи към недовършения мус и бутна чинията настрана. Беше изгубил апетит.

В стаята беше студено. Ерлендур стоеше до прозореца и се взираше навън, но не виждаше друго, освен отражението си на тъмния фон на стъклото. От известно време не се бе гледал очи в очи с човека от отражението и забеляза, че той е започнал да остарява. Зад него и навсякъде наоколо внимателно падаха снежинки, все едно че небето се бе пропукало и прахът му се посипваше върху света.

В съзнанието му изскочи малка стихосбирка, която си бе купил преди известно време, няколко стихотворения от Хьолдерлин, преведени с рядко срещано майсторство. Остави ума си да пробяга напосоки по стиховете, докато се задържи на строфа, за която знаеше, че се отнася до мъжа от прозореца, с когото се гледаше в очите.

Стени се извисяват

безмълвни и студени, посред вихъра

проскърцват ветропоказатели.