Арналдур Индридасон
Гласът (33)

32

Тя стоеше до вратата на хотелската му стая, обърната с гръб към него. Ерлендур спря и я наблюдава известно време. Беше се променила от първата им среща, когато влетя заедно с баща си в хотела. Сега бе просто една уморена и посърнала жена на средна възраст, която все още живееше със сакатия си баща в къщата, където бе преминал животът й. По неизвестни му причини тя бе дошла в хотела и бе убила своя брат.

Жената сякаш усети, че той е там в коридора, защото се обърна внезапно и го погледна. По лицето й не можеше да се разчете за какво мисли. Ерлендур знаеше само, че точно нея е издирвал от момента, в който за първи път дойде в хотела и видя Дядо Коледа да седи в собствената си кръв.

Жената стоеше до вратата на стаята му и не проговори, докато той не се приближи съвсем до нея.

— Имам да ти казвам още нещо — започна тя. — Ако все още има някакво значение.

Ерлендур помисли, че сестрата е дошла при него заради лъжата за приятелката й и че вече смята за крайно време да признае истината. Той отвори вратата и тя влезе пред него в стаята. Отиде до прозореца и се загледа в падащия сняг.

— Предсказваха безснежна Коледа — каза тя.

— Някога наричали ли са те Стефи? — попита той.

— Казваха ми така, когато бях малка — отвърна жената и продължи да гледа през прозореца.

— Брат ти наричаше ли те Стефи?

— Да, правеше го. Тя кимна. — Винаги. А аз го наричах Гюли. Защо питаш?

— Защо си била в хотела пет дни преди смъртта на брат ти?

Стефания въздъхна тежко.

— Знам, че не трябваше да крия от теб истината.

— Защо дойде?

— Заради плочите му. Смятахме, че имаме право да получим някаква част от тях. Знаехме, че той имаше доста плачи, вероятно целия тираж, който остана непродаден навремето. Искахме да получим част от него, ако Гвюдлойгур мислеше да го продава.

— По какъв начин беше придобил тиража?

— Татко го получи и го пазеше вкъщи в Хапнарфьордур. Когато Гвюдлойгур се изнесе, взе кашона със себе си. Каза, че плочите били негови. Негови и на никого другиго.

— Как разбрахте, че има намерение да ги продаде?

Стефания се поколеба.

— Излъгах те и за Хенри Уапшот — призна си тя. — Познавам го. Бегло, но трябваше да ти кажа за него. Той не спомена ли пред теб, че сме се срещнали?

— Не — отвърна Ерлендур. — Той си има свои проблеми. Има ли нещо вярно в това, което досега си ми казала?

Тя не отговори.

— И защо да вярвам на това, което сега ми говориш?

Стефания мълчеше, гледаше как снегът пада на земята. Беше се отнесла някъде надалеч, сякаш потънала в живота, който бе имала преди много време, когато не е познавала лъжата и всичко е било истина, чиста и току-що посипала се по земята.

— Стефания? — повика я Ерлендур.

— Не беше заради пеенето. Не се скараха заради пеенето — каза тя изведнъж. — Когато татко падна по стълбите. Не беше заради пеенето. Това е последната и най-голямата лъжа.

— Имаш предвид, когато са се сбили на стълбищната площадка?

— Знаеш ли как му викаха децата в училището? Как го наричаха?

— Мисля, че знам — отвърна Ерлендур.

— Наричаха го Малката принцеса.

— Защото е пеел в хора, бил е като префърцунено момиче и…

— Защото го видяха в рокля на мама — прекъсна го Стефания.

Тя се отдалечи от прозореца.

— Стана след смъртта й. Тя му липсваше много и особено след като не беше вече хорист, а обикновено момче с обикновен глас. Татко не знаеше за това, но аз знаех. Понякога, когато баща ни не беше вкъщи, брат ми си слагаше нейните украшения и обличаше роклите й, стоеше пред огледалото и дори се гримираше. Един ден през лятото момчета, които минавали наблизо, го видели. Някои от тях били негови съученици. Надникнали през прозореца на стаята. Правеха това от време на време, защото ние им изглеждахме странни. Започнали да хихикат и да му се присмиват без никаква милост. След този случай гледаха в училището на него като на някакъв изрод. И започнаха да го наричат „Малката принцеса“.

Стефания млъкна.

— Мислех си, че той просто страда за мама — продължи тя след малко. — Че това беше начин да се почувства близо до нея, като облича дрехите й и се кичи с украшенията й. Не смятах, че има извратени нужди. А то друго излезе.

— Извратени нужди? — възкликна Ерлендур. — Така ли гледаш на това? Брат ти е бил хомосексуален. Не си ли могла да му простиш? Заради сексуалната му ориентация ли не си поддържала връзка с него през всичките тези години?

— Той беше още много млад, когато татко го хвана с негов връстник да правят разни неописуеми неща. Аз знаех, че са в стаята му, мислех, че учат заедно. Татко се върна неочаквано вкъщи да търси нещо. И когато влязъл в стаята, пред очите му се появила потресаваща картина. Не поиска да ми разкаже какво е видял. Когато излязох от стаята си, видях момчето да тича надолу по стълбите със свалени до глезените панталони, а татко и Гюли бяха в коридора и си крещяха един на друг. Видях как Гюли бутна татко, как той загуби равновесие и падна по стълбата. Никога повече не се изправи.

Стефания отново се обърна към прозореца и се загледа в стелещия се към земята сняг. Ерлендур мълчеше и се питаше какво ли си мисли жената в моментите, когато изчезва навътре в себе си както сега, но не можеше дори да предположи. Стори му се, че все пак получи нещо като отговор, когато тя отново наруши тишината.

— Аз никога не съм била от значение — каза тя. — Всичко, което правех, беше някаква маловажна подробност. Не казвам това, защото се самосъжалявам, отдавна съм престанала да го правя. По-скоро за да се опитам да разбера и обясня защо не съм имала никакъв контакт с него от този ден насетне. Понякога си мисля, че съм си мечтаела да се случи всичко това. Можеш ли да си представиш?

Ерлендур поклати глава.

— Когато той си отиде, аз бях тази, която имаше значение. Не той. Никога вече той. По някакъв странен начин бях доволна от това, доволна, че той не беше вече голямата звезда, каквато се очакваше да бъде. Предполагам, че съм му завиждала през цялото време, много повече, отколкото съм си давала сметка, заради вниманието, което получаваше, и заради гласа, който имаше като дете. Гласът му беше божествен. Сякаш бе благословен с всички тия способности, а аз не притежавах никакви. Дрънках на пианото като някой кон. Така каза татко, когато се опитваше да ме учи да свиря. Каза, че нямам абсолютно никакви способности. Въпреки това го обожавах, защото си мислех, че винаги има право. Обикновено той беше добър с мен. След като осакатя, аз имах възможността да го обгрижвам и единствено аз да имам значение за него. Така минаваха годините една подир друга, без нищо да се промени. Гюли си отиде от къщи, татко остана инвалид и аз се грижех за него. Никога не съм мислила за мен самата, какво аз искам. Тъй годините могат да си минат, без да направиш каквото и да било друго, освен да си живееш, заседнал в дупката си. Година след година, година след година.

Стефания млъкна. Продължаваше да гледа снега.

— И когато започнеш да разбираш, че това е всичко, което имаш, започваш да мразиш, опитваш се да откриеш виновника. Струваше ми се, че брат ми е виновен за всичко. С времето започнах да намразвам него и перверзията му, която разруши живота ни.

Ерлендур понечи да каже нещо, но тя продължи:

— Не знам дали мога по-добре да го обясня. Да обясня как се изолираш в своя собствен непроменяем живот заради нещо, което след десетилетия се оказва толкова маловажно. Маловажно и безобидно.

— Разбрахме, че брат ти е приемал нещата така, като че ли му е било откраднато детството — каза Ерлендур. — Че не е получил възможността да бъде това, което сам е искал, а точно обратното — бил е принуден да бъде нещо друго, певец, дете звезда. Започнал да се чувства така, когато го подигравали в училището. Впоследствие не останало нищо нито от едното, нито от другото, а в добавка се появили и тези „извратени нужди“, както ги наричаш. Не мисля, че му е било много добре. Може би той не е искал всичкото това внимание, за което ти си копняла.

— Детството му било откраднато — рече Стефания. — Може и така да е.

— Някога опитвал ли се е брат ти да обсъди хомосексуалните си наклонности с баща си или с теб? — попита Ерлендур.

— Не, но вероятно можехме да видим накъде вървят нещата. Не знам също дали той самият си е давал ясна сметка какво се е случвало с него. Нищо не знам за това. Мисля, че той е нямал представа защо се облича в роклите на мама. Нямам идея кога такива хора разбират, че са различни.

— По някакъв странен начин той е харесвал прякора си — каза Ерлендур. — Имал е този плакат и знаем, че…

Полицаят замълча. Не беше сигурен дали трябва да разкаже за любовника на Гвюдлойгур, от когото той е искал да го нарича „Малка принцеса“.

— Нищо не знам за това — продължи Стефания, — освен, естествено, че този плакат стои на стената му. Може да се е самоизмъчвал със спомените за това, което се случи. Може пък да е нещо у тия хора, което ние никога няма да разберем.

— Как се запозна с Хенри Уапшот?

— Един ден дойде у нас и искаше да говори с мен и баща ми за плочите на Гвюдлойгур. Искаше да знае дали имаме екземпляри от тях. Това се случи по Коледа миналата година. Беше получил информация за Гвюдлойгур и семейството му от някакви колекционери. Каза ни, че плочите му са изключително ценни. Разговарял с брат ми, но той му казал, че не желае да продава. После брат ми променил решението си и бил готов да даде на британеца каквото искал.

— И вие сте поискали част от парите… или какво?

— Това ни се стори съвсем естествено. Плочите не му принадлежаха повече, отколкото на баща ми, поне така гледахме на нещата. Баща ми плати за издаването им със собствените си пари.

— За голяма сума ли ставаше въпрос? Която Уапшот е предложил за плочите?

Стефания кимна разсеяно с глава.

— За милиони.

— Това съвпада с нашата информация.

— Той има достатъчно пари, този Уапшот. Мисля, че искаше да попречи плочите да се появят на колекционерския пазар. Ако съм го разбрала правилно, той искаше да придобие всички съществуващи плочи, за да не излязат на пазара. Беше много откровен и бе готов да плати огромна сума. Мисля, че малко преди Коледа е успял да придума брат ми. Вероятно нещо се е променило, след като се е нахвърлил така върху него.

— Нахвърлил се е върху брат ти ли? Какво искаш да кажеш?

— Е, не го ли държите в ареста?

— Да — кимна Ерлендур, — но нямаме нищо, което да доказва, че той е нападнал брат ти. Какво искаш да кажеш с това, че нещо се е променило?

— Уапшот дойде при нас в Хапнарфьордур и съобщи, че се бил споразумял с Гвюдлойгур да купи целия тираж. Предполагам, искал е да се увери, че няма други екземпляри при нас. Казахме му, че няма, Гвюдлойгур беше взел всичко, когато се изнесе от къщи.

— Затова си дошла в хотела — каза Ерлендур. — За да получиш вашата част от продажбата.

— Беше в униформата на портиер — продължи Стефания. — Стоеше отпред във фоайето, изнасяше куфарите на някакви чужденци навън към колата. Следях го доста време и накрая той ме видя. Казах му, че трябва да говорим за плочите. Той попита за татко…

— Баща ти ли те изпрати при Гвюдлойгур?

— Не, той никога не би направил това. Той не иска дори името му да чуе от инцидента насам.

— Но Гвюдлойгур е попитал най-напред за него, като те е видял в хотела.

— Да. Слязохме долу в стаичката му и аз попитах къде са плочите му.

— Те са на добро място — отвърна Гвюдлойгур и се усмихна на сестра си. — Хенри ми каза, че е разговарял с теб.

— А на нас каза, че си имал намерение да му продадеш плочите. Татко твърди, че половината са негови, и ние искаме да получим половината от сумата, която ще вземеш за тях.

— Промених си намеренията — отвърна Гвюдлойгур. — Няма да продавам никому нищо.

— Какво отговори Уапшот на това?

— Не беше никак доволен.

— Той предлага много добри пари за тях.

— Мога да получа повече, ако сам ги продам, една по една. Сред колекционерите има голям интерес към плочите. Мисля, че Уапшот иска да направи същото, макар да разправя, че иска да ги купи, за да си ги има. Предполагам, че лъже. Иска да ги продаде и да направи печалба на мой гръб. Всички искаха да печелят на мой гръб в старите времена, също и татко, и това не се е променило. Нищичко не се е променило.

Двамата дълго време се гледаха в очите.

— Ела у дома и говори с татко. Не му остава още много.

— Уапшот говори ли с него?

— Не, не си беше вкъщи, когато Уапшот дойде. После му казах.

— А той какво отвърна?

— Нищо. Само, че си иска своята част.

— А ти?

— Какво аз?

— Защо никога не си тръгна? Защо не се омъжи и не създаде свое семейство? Това, което живееш, не е твоят живот. Това е неговият живот. Къде е твоят?

— Като че ли е в инвалидната количка, която ти сложи под него — просъска Стефания. — И не се осмелявай да ми говориш за моя живот!

— Той има същата власт над теб, каквато имаше над мен в миналото.

Злобата изригна от Стефания.

— Някой трябваше да се грижи за него. Любимецът му, звездата, се превърна в безгласен педал, който го бутна надолу по стълбата и оттогава не е посмял да приказва с него. Предпочита нощем да седи до него и да се измъква, преди да се е събудил. Каква е тая власт, която има над теб? Мислиш, че си се отървал от него завинаги, но я се виж! Погледни се! Какво си? Кажи ми! Ти си едно нищо! Ти си един парцал.

Тя млъкна.

— Извинявай! — каза той. — Не трябваше да започвам да говоря за това.

Тя не му отговори.

— Той пита ли за мен?

— Не.

— Говори ли поне понякога за мен?

— Не, никога.

— Той не понася начина, по който живея. Не понася това, което съм. Той просто не ме понася. След всичките тия години.

— Защо не ми разказа това веднага? — попита Ерлендур. — Защо бе нужна тази игра на криеница?

— Игра на криеница? Е, можеш да си представиш. Не исках да говоря за моите семейни проблеми. Мислех си, че ще мога да ни предпазя, да предпазя личния ни живот.

— Това ли беше последният път, когато се видя с брат ти?

— Да.

— Напълно ли си сигурна?

— Да. — Стефания погледна Ерлендур. — Какво намекваш?

— Не го ли завари с едно младо момче да прави същите неща, които са потресли баща ти? Това е било началото на нещастието в твоя живот и си поискала да сложиш края му.

— Не, какво…?

— Имаме свидетел.

— Свидетел?

— Момчето, което е било с брат ти. Млад човек, който му е правил разни услуги срещу заплащане. Ти си попаднала на тях в мазето, момчето е избягало, а ти си нападнала брат си. Видяла си нож на масата и си се нахвърлила върху него.

— Това не е вярно! — извика Стефания.

Усещаше, че Ерлендур говори сериозно и че очевидно уликите се насочват към нея. Втренчено гледаше Ерлендур, сякаш не вярваше на чутото от собствените й уши.

— Има свидетел… — започна Ерлендур, но не успя да довърши изречението.

— Какъв свидетел? За какъв свидетел говориш?

— Отричаш ли да си убила брат си?

Телефонът в стаята започна да звъни и преди Ерлендур да успее да го вдигне, започна да звъни и мобилният му телефон в джоба. Той погледна извинително Стефания, която направо го пробождаше с очи.

— Трябва да отговоря — каза Ерлендур.

Стефания се отдръпна. Полицаят я видя да взема една от плочите на Гвюдлойгур върху бюрото и да я вади от обложката. Когато Ерлендур вдигна стационарния телефон, тя оглеждаше плочата. Беше Сигурдур Оли. Ерлендур включи мобилния и помоли този, който се обаждаше, да изчака за момент.

— Одеве един човек се свърза с мен във връзка с убийството в хотела и аз му дадох твоя мобилен номер — обясни Сигурдур Оли. — Звънна ли ти вече?

— В момента някой ме чака на мобилния — отвърна Ерлендур.

— Струва ми се, че успяхме да разрешим случая. Говори с човека и после ми се обади! Изпращам три коли. Елинборг ще дойде с тях.

Ерлендур остави слушалката и вдигна мобилния телефон. Не познаваше гласа, но човекът се представи и започна да разказва. Още с първите му думи съмненията на Ерлендур получиха потвърждение. Той сякаш видя разположението на всички карти на масата. Говориха дълго време. Накрая Ерлендур помоли човека да отиде в управлението и да даде показания пред Сигурдур Оли. Обади се на Елинборг и й даде разпореждания. След всичко това изключи телефона и се обърна към Стефания. Тя беше поставила плочата на грамофона и го бе включила.

— Понякога в миналото — каза тя, — когато правеха такива записи, на плочите се чуваха множество различни фонови звуци. Може би защото хората не работеха прецизно, пък и апаратурата още не беше усъвършенствана, нито условията — подходящи. Тъй да се каже, човек можеше да чуе дори преминаващите коли. Забелязал ли си това?

— Не — отвърна Ерлендур.

Не разбираше за какво говори жената.

— Например при тази песен, ако се заслушаш, можеш да чуеш. Мисля, че никой няма да обърне внимание, освен ако не знае за какво става дума.

Тя увеличи звука. Ерлендур се заслуша и долови страничен звук, който се появяваше в средата на песента.

— Какво е това? — попита той.

— Това е татко — отговори Стефания.

Тя пусна песента още веднъж и Ерлендур долови звука по-ясно, макар че не можеше да определи какво казваше гласът.

— Това баща ви ли е? — учуди се той.

— Тук му казва, че е прекрасен — отвърна Стефания някак разсеяно. — Стоеше недалеч от микрофона и не можа да се сдържи.

Тя погледна Ерлендур.

— Баща ми почина снощи. Полегна си на дивана след ядене и заспа, както често правеше, и повече не се събуди. Веднага усетих, че си е отишъл, в мига, в който влязох в стаята. Разбрах го преди още да съм го докоснала. Докторът каза, че е получил инфаркт. Ето защо дойдох в хотела при теб, искам да почистя пред вратата си. Това вече няма никакво значение. Нито за него, нито за мен. Нищичко вече няма значение.

Тя пусна песента на плочата за трети път и сега Ерлендур като че ли различи казаното от бащата на Стефания. Една-единствена дума, която присъстваше в песента като бележка под линия.

„Прекрасен“.

— Слязох долу в стаичката на Гвюдлойгур в деня, когато беше убит, за да му кажа, че татко иска да се видят и да се помирят. Вече бях разказала на татко, че Гвюдлойгур е запазил ключ от къщата, че се е промъквал у дома, седял е в стаята и си е тръгвал, преди да го усетим. Не знаех каква ще е реакцията на Гвюдлойгур, дали ще пожелае да се види с татко, или помиряването помежду им си остава безнадеждна работа, но исках да опитам. Вратата на стаичката му беше отворена…

Гласът й затрепери.

— … и той лежеше там, потънал в собствената си кръв…

Тя млъкна.

— … в тия дрехи… със свалени панталони… целият в кръв…

Ерлендур се приближи към нея.

— Господи, боже мой! — простена тя. — Никога в живота ми… това беше толкова ужасно, че думите не могат да го опишат. Не знам какво си мислех. Бях толкова уплашена! Като че ли единствената ми мисъл беше да се махна оттам и да забравя видяното. Както и всичко друго. Опитвах се да се убедя сама себе си, че нищо от това не ме засяга, че няма никакво значение дали съм била там, или не. Всичко е свършено, всичко е минало и не е моя работа. Отблъсквах видяното като някое дете. Не исках да го знам и не казах на баща ми. Никому не казах.

Тя погледна Ерлендур.

— Трябваше да извикам помощ. Трябваше, разбира се, да извикам и полиция… но… това беше толкова отвратително, толкова неестествено… че просто избягах от него. Само за това си мислех — да се махна, да избягам от туй ужасно място и никой да не ме види.

Тя млъкна.

— Мисля, че винаги съм бягала от него. По някакъв начин постоянно съм го правила. През цялото време. И там…

Тя се разплака безгласно.

— Можехме да опитаме да поправим нещата много по-рано. Отдавна трябваше да съм го направила. Това е моето престъпление. Накрая и татко го искаше. Преди да умре.

Настъпи мълчание. Ерлендур погледна през прозореца и видя, че снеговалежът е намалял.

— Най-ужасното бе…

Тя замлъкна, сякаш мисълта за онова, което се канеше да каже, беше непоносима.

— Той не е бил мъртъв, нали?

Тя поклати глава.

— Каза само една дума и след това умря. Видя ме на вратата и прошепна моето име. Онова, което използваше, когато бяхме малки. Винаги ме наричаше Стефи.

— Те също са го чули да казва името ти, преди да умре. Стефи.

Тя изумено погледна Ерлендур.

— Кои те?

Вратата на стаята внезапно се отвори и Ева Линд се появи на прага. Тя се взря в Стефания, след това погледна Ерлендур, после отново Стефания и поклати глава.

— Абе, ти по колко на ден прекарваш? — попита тя и погледна обвинително баща си.