Арналдур Индридасон
Гласът (30)

29

Спокойната музика в бара им действаше приспивно. Двамата седяха мълчаливо, докато накрая Валгердур се протегна към него и го хвана за ръката.

— Най-добре е да си тръгвам — каза тя.

Ерлендур кимна. Изправиха се, тя го целуна по бузата и за миг се притисна до него.

Никой от двамата не забеляза Ева Линд, която влезе в бара и ги видя как се изправят, как жената го целува и сякаш се сгушва в него. Ева Линд усети как нещо я пробожда право в сърцето и с твърди крачки се отправи към тях.

— Коя е тая бабишкера? — рече тя и се вторачи в тях.

— Ева! — възкликна Ерлендур, изненадан да види дъщеря си в бара. — Дръж се прилично!

Валгердур протегна ръка. Ева Линд изгледа ръката й, вдигна поглед към Валгердур, после отново го сведе към протегнатата ръка. Ерлендур гледаше ту Валгердур, ту дъщеря си, като накрая се взря в Ева.

— Казва се Валгердур и е моя добра приятелка — поясни той.

Ева Линд погледна баща си, после отново Валгердур, но не пое протегнатата й ръка. Валгердур се усмихна смутено и тръгна да излиза от бара. Ерлендур я изпрати и гледа след нея, докато тя вървеше през фоайето на хотела. Ева Линд се приближи до него.

— Какво беше това? — попита тя. — Да не си започнал да плащаш на жени тук в бара?

— Беше изключително грубо от твоя страна! — възмути се Ерлендур. — Как въобще ти хрумна да се държиш по този начин? Не ти влиза в работата. По дяволите, остави ме на мира!

— Виж ти! Значи, ти можеш да ми се бъркаш в живота през цялото шибано денонощие, а аз не мога да знам коя чукаш тук в хотела!

— Престани с този просташки език! Защо си мислиш, че можеш да ми говориш така?

Ева Линд млъкна, но сърдито се втренчи в баща си. Той я загледа ядно. Беше бесен.

— Какво, да му се не види, искаш от мен, дете? — извика той в лицето й и изтича след Валгердур.

Жената беше излязла от хотела, бе минала през летящата врата и той я видя да сяда в едно такси. Когато изтича на тротоара пред хотела, забеляза само червените задни светлини на колата да изчезват зад ъгъла.

Ерлендур гледаше след таксито и ругаеше на глас. Не му се искаше да се връща в бара, където го чакаше Ева Линд, затова слезе надолу по стълбите към мазето. Озова се в коридора, където беше килерчето на Гвюдлойгур. Намери ключа и светна. Малкото електрически крушки, които все още работеха, хвърлиха слаба светлина в коридора. Той запристъпва напред, стигна до стаичката на Гвюдлойгур, отвори я и запали лампата. Плакатът с Шърли Темпъл се облещи насреща му.

„Малката принцеса“.

Чу тихи стъпки в коридора и разбра чии са още преди Ева Линд да се появи на вратата.

— Онази горе ми каза, че те е видяла да слизаш тук в мазето — каза Ева и погледна в стаята. Очите й се заковаха върху кървавите петна върху леглото. — Тук ли се е случило? — попита тя.

— Да — потвърди Ерлендур.

— Какъв е този плакат?

— Не знам — отговори Ерлендур. — Не разбирам как можеш да се държиш така. Не биваше да я наричаш „бабишкера“, не биваше да не й стиснеш ръката. Тя нищо не ти е направила.

Ева Линд мълчеше.

— Би трябвало да се засрамиш! — рече Ерлендур.

— Извинявай! — каза Ева.

Ерлендур не отговори. Стоеше и гледаше плаката. Шърли Темпъл, в красива лятна рокличка, с панделка в косата, с цветна усмивка. The Little Princess. Филм от 1939 година, по романа на Франсис Ходжсън Бърнет^[43]. Темпъл играе малко буйно момиче, което е изпратено в училище-пансион в Лондон, след като баща й заминава за чужбина. Той я оставя в ръцете на тираничния директор на интерната.

Сигурдур Оли беше открил филма в интернет. Информацията за него обаче не им каза защо Гвюдлойгур бе закачил този плакат на стената си.

„Малката принцеса“, мислеше си Ерлендур.

— Веднага се сетих за мама — допълни Ева Линд зад гърба му. — Когато видях тази жена с теб на бара. И за нас със Синдри, за които ти никога не си се интересувал. Замислих се за всички нас. За нас като семейство, защото, както и да го погледнеш, ние все още сме семейство. Поне в моите очи.

Тя млъкна.

Ерлендур се обърна към нея.

— Не те разбирам — продължи тя. — Не разбирам как си могъл да ни пренебрегваш нас със Синдри. Не го разбирам. А ти не желаеш да говориш за неща, които те засягат. Никога не говориш. Никога не казваш нищо. Все едно че говоря на стената.

— Защо искаш обяснение за всичко? — попита Ерлендур. — Някои неща нямат обяснение. А някои не трябва да се обясняват.

— И това го казва ченгето!

— Хората говорят прекалено много — отбеляза Ерлендур. — Би трябвало да мълчат повече, така няма да се издават.

— Говориш за престъпниците. Винаги мислиш само за престъпниците, а ние сме твоето семейство.

Замълчаха.

— Вероятно съм правил грешки — каза накрая Ерлендур. — Не с майка ви, мисля. Макар че може би и с нея. Не знам. Хората често се разделят, за мен беше непоносимо да живея с нея. Но сбърках с вас със Синдри. Не си давах сметка за това, преди ти да ме откриеш и да започнеш да идваш у дома, като понякога водеше и брат ти. Не си давах сметка, че имам две деца, с които не съм имал връзка през цялото им детство, които бяха тръгнали твърде млади по лош път. Започнах да се питам дали и моето бездействие не е допринесло. Много съм мислил защо стана така. Също като теб. Защо не отидох в съда, за да получа родителски права, защо не се борих като лъв да бъда с вас. Или защо не опитах да говоря с майка ви и да постигнем някакво споразумение. Или защо просто не ви причаках пред училището, за да ви открадна.

— Ти просто не си се интересувал от нас — угори го Ева Линд. — Не е ли това отговорът?

Ерлендур замълча.

— Не е ли това? — повтори Ева.

Ерлендур поклати глава.

— Не — отвърна той. — Бих искал да е толкова просто.

— Просто? Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че…

— Какво?

— Не знам как да го кажа. Мисля, че…

— Да.

— Мисля, че аз също загинах в планината.

— Когато е умрял брат ти ли?

— Трудно е да се обясни, може би дори не е възможно. Може би не е възможно да бъдат обяснени всички неща, а може би е най-добре някои неща да си останат необяснени.

— Какво искаш да кажеш с това, че си загинал?

— Не знам… нещо вътре в мен умря.

— Искаш ли…

— Мен ме намериха и бях спасен, но и умрях. Нещо вътре в мен. Нещо, което преди го имах. Не знам точно какво беше това. Брат ми загина и си мисля, че с него нещо и в мен умря. Струваше ми се, че нося отговорност за него. Оттогава не се чувствам добре. Изпитвах вина, че аз бях този, който оцеля, а не той. Оттам насетне избягвах да поемам отговорност за каквото и да е. И въпреки че не съм бил изоставян директно така, както аз ви пренебрегвах вас със Синдри, беше все едно че нямам никакво значение. Не съм сигурен дали съм прав за това и никога не ще узная, но го усетих веднага, след като ме прибраха от планината. Оттогава винаги съм го чувствал.

— През всичките години?

— Времето не важи за чувствата.

— Защото ти си оцелял, а той не е?

— Вместо да изградя нещо от развалините, което мисля, че се опитвах да направя, когато срещнах майка ви, аз се заравях все по-надълбоко в тях, защото така е по-удобно, човек си мисли, че в дълбокото ще намери защита. Същото е като взимаш дрога. По-удобно е. Там е твоето укритие. И както сама знаеш, макар и човек да си дава сметка, че наранява околните, единственото, което има значение, си ти самият. Затова продължаваш да се друсаш. Затова аз се заравям отново и отново в онази пряспа горе в планината.

Ева Линд гледаше втренчено баща си. Не проумяваше напълно казаното от него, но разбираше, че той се опитва откровено да й обясни онова, което за нея бе загадка и което навремето беше причината да го издири. Усети, че е стигнала до място в душата му, до което никой друг не е успявал да се докосне, дори самият той, освен може би за да се погрижи всичко да си остане непроменено.

— А тази жена? Тя как се вписва в това?

Ерлендур сви рамене, бе започнал отново да затваря процепа, който сам бе отворил.

— Не знам — промълви той.

Дълго време стояха, без да отронят дума. Накрая Ева Линд каза, че трябва да си върви, и излезе от стаята. Не беше сигурна в коя посока да поеме и се вглеждаше в мрака в дъното на коридора. Внезапно Ерлендур забеляза, че е започнала да души като куче.

— Не усещаш ли миризмата? — попита тя и вдигна нос във въздуха.

— Каква миризма? — озадачи се Ерлендур.

— На трева — каза Ева.

— На трева ли? Какви ги говориш?

— Хашиш — отвърна Ева Линд. — Говоря за хашиш. Да не би да ми казваш, че никога не си усещал миризмата на хашиш?

— Хашиш?

— Не усещаш ли?

Ерлендур излезе в коридора и също започна да души.

— Това хашиш ли е? — попита той.

— Някой е пушил хашиш тук и не е било отдавна — каза тя.

Ерлендур знаеше, че краят на коридора беше осветен по времето на огледа на местопрестъплението и бе изследван, но не бе сигурен доколко щателно.

Той погледна Ева Линд.

— Хашиш?

— Да, същата смрад — отвърна тя.

Той се върна в стаичката, взе стол и го занесе под една от светещите крушки в коридора. Отвъртя я. Крушката пареше и трябваше да използва ръкавите на палтото си, за да я хване. Намери изгорялата лампа в края на коридора и смени крушката. Мракът се разпръсна и полицаят скочи от стола на земята.

Първоначално не видяха нищо, което да събуди вниманието им, но Ева забеляза колко по-чиста изглеждаше нишата в сравнение с останалата част от коридора. Каза го на Ерлендур и той кимна в знак на съгласие. Сякаш някой бе почистил всяко петънце от пода и дори бе забърсал стените.

Ерлендур коленичи и огледа пода. Парни тръби вървяха долу покрай стените и той тръгна на четири крака да ги оглежда.

Ева Линд го видя да спира на едно място и да бърка под тръбите, за да вземе нещо, което бе събудило интереса му. Той се изправи на крака, отиде при нея и й показа намереното.

— Отначало си помислих, че е изпражнение на плъх — каза той, с малкото кафяво нещо между пръстите си.

— Какво е това? — попита Ева Линд.

— Това е торбичка — отвърна Ерлендур.

— Торбичка?

— Да, с тютюн за дъвчене. Слага се под устната. Някой е изхвърлил или е изплюл тютюна си тук в коридора.

— Кой? Кой е бил в коридора?

Ерлендур погледна Ева Линд.

— Някой, който е „по-голяма курва от мен“ — отвърна той.