Арналдур Индридасон
Гласът (29)

28

Когато слезе във фоайето, Ерлендур видя там главния сервитьор Роузант. Запита се дали има време да свърши още нещо. Валгердур със сигурност беше вече пристигнала в хотела. Ерлендур погледна часовника си, направи гримаса и се отправи към главния сервитьор. Това не би трябвало да отнеме много време.

— Разкажи ми за курвите! — каза той без никакво предисловие, докато Роузант вежливо разговаряше с двама гости на хотела. Те очевидно бяха исландци, защото се взряха в Ерлендур с почуда, след което извърнаха лица към Роузант с някакво очакване в погледа.

Роузант се усмихна и малкият му мустак се повдигна. Извини се учтиво на двамата гости, поклони се и отведе Ерлендур настрана.

— Хотелът, това са хората и трябва да се погрижим да им е добре, не каза ли някаква подобна глупост? — попита Ерлендур.

— Не е глупост. Това ни учеха в училището за сервитьори.

— Учеха ли ви също как главните сервитьори да бъдат и сводници?

— Не знам за какво говориш.

— Ще ти кажа, щом не знаеш. Направил си малък публичен дом в хотела.

Роузант се усмихна.

— Публичен дом? — повтори той.

— Има ли нещо общо с убийството на Гвюдлойгур твоето сводничество?

Роузант поклати глава.

— Кой е бил при Гвюдлойгур, когато е бил убит?

Гледаха се очи в очи, докато накрая Роузант отклони поглед към пода.

— Никой, за когото да знам — каза той.

— Да не си бил ти самият?

— Някой от вашите сне показанията ми. Имам алиби.

— Гвюдлойгур имаше ли нещо общо с курвите?

— Не. И аз нямам нищо общо с никакви курви. Не знам откъде получаваш информация за кражби от кухнята и проститутки. Това е някаква безсмислица. Аз не съм сводник.

— Но…

— Имаме известна информация за някои наши гости. Чужденци, които идват на конференции. Също и исландци. Те искат компания и ние се опитваме да помогнем. Ако се срещат с красиви жени тук по баровете и се чувстват добре…

— Тогава всички са доволни. Това благодарни клиенти ли са?

— Много.

— Значи, ти си един вид осигурител на курви — каза Ерлендур.

— Аз…

— Е, от твоята уста звучи по-романтично. Управителят на хотела определено ти е съучастник. И шефът на рецепцията ли е от вашите?

Роузант се поколеба.

— Шефът на рецепцията от вашите ли е? — повтори Ерлендур.

— Той не споделя нашето желание да задоволява различните нужди на клиентите.

— Различните нужди на клиентите — изимитира го Ерлендур. — Къде се учите да приказвате по този начин?

— В училището за сервитьори.

Ерлендур погледна часовника си.

— И по какъв начин се разминава мнението на шефа на рецепцията с твоето?

— Понякога влизаме в конфликт.

Ерлендур си припомни, че шефът на рецепцията беше отрекъл в хотела да има проститутки, и си помисли, че вероятно той беше единственият от шефовете в хотела, на когото му пукаше за името на заведението.

— Но ти се опитваш да потушаваш конфликтите, или?

— Не знам за какво говориш.

— Много ли ви се пречка той?

Роузант не отговори нищо.

— Ти му изпрати курвата, нали? Леко предупреждение, ако си мисли да си отваря много устата. Бил си в заведението и си го видял, след което си изпратил някоя от курвите ти при него.

Роузант се двоумеше.

— Не знам за какво говориш — повтори той.

— Не, със сигурност не знаеш.

— Той просто е ужасяващо честен — каза Роузант и мустакът му се повдигна в почти незабележима ехидна усмивка. — Не иска да разбере, че е най-добре ние сами да контролираме това.

Валгердур чакаше Ерлендур на бара. Както на предната им среща, така и сега тя бе леко, но изкусно гримирана, което подсилваше чертите на лицето й. Под черното кожено палто носеше бяла копринена риза. Поздравиха се с ръкостискане и тя колебливо се усмихна. Той се зачуди дали тази им среща беше ново начало на отношенията им. Не можеше да си представи какво можеше да иска тази жена от него. При последното им виждане, когато се срещнаха в преддверието на хотела, тя като че ли бе казала последната си дума по повод на връзката им. Валгердур се усмихна и го попита дали да му предложи нещо от бара, или той може би е на смяна?

— По филмите ченгетата никога не пият, ако са на смяна — рече тя.

— Не гледам филми — отвърна с усмивка Ерлендур.

— Не — каза тя. — Четеш книги за мъчения и смърт.

Седнаха в един ъгъл на бара и мълчаливо загледаха хората наоколо. Колкото повече наближаваше Коледа, толкова по-силен ставаше шумът, който вдигаха гостите на хотела, поне така се струваше на Ерлендур. От високоговорителите непрестанно се разнасяха коледни песни, чужденците внасяха украсени пакети в хотела и пиеха бира, сякаш не знаеха, че никъде другаде в Европа, ако не и в целия свят, няма по-скъпа бира от местната.

— Успяхте да вземете проба от Уапшот — каза той.

— Що за човек е той всъщност? Трябваше да го съборят на земята и насила да му отварят устата. Доста неприятно беше да го видиш как се държи, как се съпротивлява на полицаите в килията.

— Не мога да го разбера напълно — отвърна Ерлендур. — Не съм сигурен какво точно прави тук и какво крие.

Не му се щеше да се разпростира за поведението на Уапшот, не искаше да говори за детската порнография и присъдите за сексуални престъпления, които колекционерът беше получавал във Великобритания. Струваше му се, че не върви някак да говори за тия неща точно с Валгердур, още повече че Уапшот все пак имаше право личният му живот да не бъде обсъждан под път и над път с всеки срещнат.

— Предполагам, че ти си много по-привикнал към това, отколкото аз — каза Валгердур.

— Никога не съм взимал проба от слюнката на човек, който е хвърлен на земята, лежи там и пищи.

Валгердур се засмя.

— Не това имах предвид. Не съм седяла така сама с друг, освен с мъжа ми, в продължение на, мисля, трийсет години. Тъй че ще ме извиниш, ако се държа… непохватно.

— Значи, сме еднакво непохватни — отвърна Ерлендур. — Аз също нямам голям опит. Скоро ще стане четвърт век, откакто се разделих със съпругата ми. Жените в моя живот могат се изброят на три пръста.

— Мисля, че съм на път да се разделя с него — каза Валгердур унило и Ерлендур я погледна изненадано.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Да се разделиш със съпруга си?

— Мисля, че между нас всичко е свършило, и исках да те помоля за извинение.

— Мен?

— Да, теб — кимна Валгердур. — Като някоя глупачка съм — простена тя. — Исках да те използвам, за да си отмъстя на мъжа ми.

— Не разбирам накъде биеш — рече Ерлендур.

— Аз също не разбирам. Откакто го узнах, всичко е просто ужасно.

— Откакто узна какво?

— Че ми изневерява.

Тя каза това така, сякаш говореше за кой да е факт, с който й се налага да живее. Ерлендур не успя да прецени как се чувства събеседничката му. Усети единствено празнотата в думите й.

— Не знам кога е започнало всичко и защо — продължи тя.

Валгердур се умълча. Ерлендур не знаеше какво да каже и също млъкна.

— Ти изневерявал ли си на жена си? — внезапно попита тя.

— Не — отвърна Ерлендур. — При нас не това беше проблемът. Бяхме млади и не гледахме в една посока.

— Една посока — повтори тя разсеяно. — Какво е това?

— Имаш ли намерение да се разведеш с него?

— Опитвам се да си изясня ситуацията — отвърна тя. — Вероятно зависи и от това какво ще направи той.

— Как ти изневяра?

— Как ми изневяра? Да не би да има различни начини?

— Години ли е продължавало, или е започнал наскоро? Може би е бил с повече от една жена?

— Казва, че е бил с една и съща в продължение на две години. Не посмях да го попитам за миналото, дали е бил с повече от една. С някои, за които не знам нищо. Човек никога нищо не знае. Доверяваш се на близките си, на съпруга си, но тъй и нищичко не разбираш до деня, в който мъжът ти започне да говори за брака ви, казва, че познавал тази жена вече от две години, а ти седиш като някоя глупачка. Изобщо не знаеш за какво ти говори той. А след това става ясно, че са се срещали по разни хотели като този…

Валгердур млъкна отново.

— Тя омъжена ли е, тази жена? — попита Ерлендур.

— Разведена. С пет години е по-млада от него.

— Той даде ли ти някакво обяснение за изневярата? Защо той…?

— Искаш да кажеш, че вината е моя? — прекъсна го Валгердур.

— Не, нямах предвид…

— Може и да е моя вината — каза тя. — Не знам. Нямаше обяснения. Само злоба и неразбиране, така ми се струва.

— А двамата ви синове?

— Не сме им казвали. И двамата не живеят вече при нас. Може би това е обяснението. Прекалено малко време имахме за нас самите, докато те бяха при нас, и прекалено много време, след като се изнесоха. Може би не се познавахме вече. Станахме двама непознати след всичките тия години.

Помълчаха.

— Не трябва да се извиняваш — рече Ерлендур накрая и я погледна. — За нищо. Аз трябва да те помоля да ми простиш за това, че не бях искрен с теб. За това, че те излъгах.

— Излъгал си? Мен?

— Попита ме защо имам такъв интерес към смъртта в планините, към безследно изчезналите по планинските пътища, а аз не ти казах истината. То е, защото почти никога не съм говорил за това и предполагам, че ми е трудно да го правя. Струва ми се, че просто не засяга никого другиго. Дори децата ми. Преди известно време животът на дъщеря ми беше в опасност, мислех, че ще умре. Дотогава не изпитвах нужда да говоря с нея за тия неща, да й разкажа.

— Какво да й разкажеш? — предпазливо попита Валгердур. — Случило ли се е нещо?

— Брат ми изчезна безследно — отвърна Ерлендур. — Когато беше на осем години. Не го намериха, до ден-днешен не е открит.

Бе изрекъл гласно, пред напълно непозната жена, в бара на някакъв хотел, онова, което тежеше на сърцето му почти откакто се помнеше. Може пък това да бе отдавна лелеяна мечта, може би не искаше вече да стои сам в тази виелица.

— Има разказ за нас в една от онези книги за нещастията, които постоянно чета — каза той. — Разказ за събитията, когато брат ми загина, за издирването и тежката мъка, която налегна семейството ни. Забележително точно описание от един от водачите на групата, която ни е търсила, записано от приятел на баща ми. Споменати са имената ни, семейството ни, реакциите на баща ми. Те изглеждаха странни, защото баща ми бе изпълнен с чувство за безнадеждност, потънал беше в самообвинения и само седеше в стаята и гледаше в една точка, докато другите търсеха брат ми. Не ни попитаха, преди да публикуват този разказ, и родителите ми го приеха доста тежко. Някой ден мога да ти го покажа, ако искаш.

Валгердур кимна.

Ерлендур започна да й разказва, а тя седеше и слушаше. След като приключи, тя се облегна назад в стола си и изпъшка.

— Значи, така и не го намерихте? — промълви тя.

Ерлендур поклати глава.

— Дълго време след случилото се, дори понякога и сега, си представях, че той не е умрял. Че е успял да слезе от планината, в окаяно състояние, загубил памет, и че ще го видя някъде. Понякога го търся с поглед сред тълпата и се опитвам да отгатна как би изглеждал. Това съвсем не са неестествени реакции, при положение че останките му не са открити. Състоянието ми е познато от работата в полицията. Когато нищо друго не е останало, единствено надеждата е жива.

— Обичали сте се — каза Валгердур. — С брат ти.

— Бяхме добри приятели — отвърна Ерлендур.

Настъпи дълбока тишина. Те седяха и се вслушваха в шумотевицата и глъчката на хотела, всеки потънал в мислите си. Чашите им бяха празни, но никой от двамата не се сещаше да си поръча още. Така мина известно време. После Ерлендур дойде на себе си, наведе се към жената и изстреля въпроса, който му се въртеше в главата, откакто бе започнала да му разказва за изневярата на мъжа си.

— Все още ли искаш да му отмъстиш?

Валгердур го погледна и кимна.

— Но не веднага — отвърна тя. — Не мога…

— Не — каза Ерлендур. — Имаш право. Естествено.

— По-добре ми разкажи за някое друго от тези изчезвания на хора, които са ти толкова интересни. За които четеш постоянно.

Ерлендур се усмихна и се замисли за миг, след което заразказва за изчезването на един човек, случило се пред очите на всички: историята на Йон Бергторсон, крадец от Скагафьордур.

В Скаги Йон тръгнал по замръзналото море да донесе акулата, която била извадена предния ден от една дупка в леда. Внезапно задухал остър вятър от юг, един леден блок се откъртил и се понесъл към откритото море. Поради лошото време хората преценили, че е невъзможно да отидат да приберат Йон с лодка, така че ледът отплавал извън фиорда, тласкан от бурния южен вятър. За последен път видели през бинокъла как Йон тича напред-назад по ледения блок, на далечния северен хоризонт.