Арналдур Индридасон
Гласът (24)

23

Ерлендур втренчено гледаше Стина, докато се опитваше да осмисли казаното от нея за брата на Осп. Стина запристъпва от крак на крак.

— Какво? — попита тя. — Има ли нещо? Няма ли да вдигнеш телефона?

— Защо си мислеше, че Осп е напуснала?

— Ами така, работата й е скапана.

Ерлендур натисна бутона за отговор на телефона, но мислите му бяха другаде.

— Най-после! — каза Елинборг.

Тя и Сигурдур Оли бяха отишли в Хапнарфьордур с намерението да закарат сестрата на Гвюдлойгур на разпит в полицейското управление в Рейкявик, но тя отказала да отиде с тях. Поискала обяснение и понеже следователите не дали такова, тя им казала, че не може да остави баща си сам в инвалидната количка. Предложили й да осигурят човек, който да остане при него, докато трае разпитът, както и да говори с адвокат, който да присъства на изслушването, но жената сякаш не си давала сметка за сериозността на въпроса. Нямала никакво намерение да се разкарва до полицейското управление и Елинборг предложила компромисен вариант, макар и против желанието на Сигурдур Оли, да отидат всички заедно в хотела при Ерлендур и след като той говори с нея, да вземат решение какво да правят по-нататък. Сестрата на Гвюдлойгур започнала да обмисля предложението. Сигурдур Оли бил на път да загуби търпение и да я измъкне от дома й със сила, когато тя казала, че приема. Позвънила на съседка, която дошла веднага, очевидно доста привикнала да се грижи за стареца, когато се наложело. После жената отново взела да се противи, с което успяла напълно да вбеси Сигурдур Оли.

— Той е на път към тебе и ти я води — рече Елинборг в телефона, — ама много по му се искаше да я натика зад решетките. Сестрата сто пъти попита за какво сме искали да говорим с нея и не повярва, като й казахме, че не знаем. За какво всъщност искаш да приказваш с нея?

— Идвала е в хотела няколко дни преди убийството на брат й, а на нас каза, че не го е виждала от десетилетия. Искам да разбера защо не ни каза за посещението си, защо ни излъга. Искам да видя изражението на лицето й.

— Тя може и да е леко намусена — каза Елинборг. — Сигурдур Оли не беше много доволен от държанието й.

— В какъв смисъл?

— Той ще ти разкаже.

Ерлендур затвори телефона.

— Какво искаш да кажеш с това, че този човек бил по-голяма курва и от теб? — попита той Стина, която гледаше в чантичката си и се чудеше дали да си запали нова цигара, или не. — Братът на Осп? За какво точно говореше?

— А?

— Братът на Осп. Каза, че бил по-голяма курва и от теб.

— Питай нея — каза Стина.

— Ще я питам, но първо искам да разбера. Малкият й брат е като теб, това ли ми казваш?

— Да, освен това е на двата бряга.

— На двата бряга ли? Искаш да кажеш…?

— Бисексуален.

— И какво, продава ли се? — попита Ерлендур. — Като теб?

— И още как! Наркоманче. Постоянно го гонят някакви да го бият, щото им дължи пари.

— А Осп? Откъде я познаваш?

— Ходехме заедно на училище. Той също. Брат й е само година по-малък. А с нея сме на една възраст. Бяхме в един клас. Тя не е много умна — Стина посочи с пръст главата си. — Няма нищо там горе. Прекъсна училище след малката матура. Провали се тотално на всички изпити. А аз си взех моите. И завърших средното.

Стина се ухили широко.

Ерлендур я изгледа с преценяващ поглед.

— Знам, че си приятелка на дъщеря ми, и ми беше от голяма помощ — каза той, — но не бива да се сравняваш с Осп. Нея поне не я сърбят никакви шевове.

Стина го погледна, все още усмихната, и мълчаливо излезе от офиса. Мина през фоайето, като пътьом наметна палтото си с кожената яка. В движенията й не бе останало никакво достойнство. Размина се със Сигурдур Оли и сестрата на Гвюдлойгур, които влизаха в преддверието на хотела, и Ерлендур забеляза, че очите на Сигурдур Оли се приковаха върху гърдите на Стина. Помисли си, че тя в крайна сметка все пак е получила нещо срещу похарчените си пари.

Управителят на хотела стоеше наблизо, като че ли само беше чакал срещата й с Ерлендур да приключи. Осп стърчеше до асансьора и гледаше след Стина. Човек можеше да види по изражението й, че я познава. Когато Стина мина покрай шефа на рецепцията, който седеше на стола си зад гишето, последният вдигна глава и я проследи с поглед, изчаквайки я да излезе през входната врата. После погледна към управителя на хотела, който се заклатушка в посока към кухнята. Осп изчезна в асансьора, вратите му се затвориха след нея.

— Мога ли да попитам каква е цялата тази простотия? — чу Ерлендур да казва сестрата на Гвюдлойгур, която се бе приближила до него. — Какво означава всичката тази грубиянщина и наглост?

— Грубиянщина и наглост? — учуди се Ерлендур. — Не знам за нищо подобно.

— Този човек тук — продължи сестрата на Гвюдлойгур, която явно все още не знаеше как се казва Сигурдур Оли, — този човек се отнесе просташки с мен и аз искам да ми се извини!

— И дума да не става! — не се стърпя Сигурдур Оли.

— Той ме бута и блъска, изведе ме от дома ми, сякаш съм някой вулгарен престъпник.

— Сложих й белезници — продължи Сигурдур Оли. — И нямам никакво намерение да й се извинявам. Да забрави за това! Обиждаше ме, обиждаше и Елинборг, освен че оказа съпротива. Искам да я заключа. За възпрепятстване на полицейската работа.

Сестрата погледна Ерлендур и замълча. Той знаеше, че тя се казва Стефания, и се зачуди как ли са я наричали, когато е била малка.

— Не съм свикнала с такива просташки обноски — каза тя накрая.

— Закарай я в управлението — рече Ерлендур на Сигурдур Оли, — затвори я в килията до Хенри Уапшот! Ще говорим с нея утре. — Той погледна сестрата. — Или вдругиден.

— Не можеш да направиш това! — възпротиви се Стефания. Ерлендур забеляза, че сериозно се е стреснала. — Нямаш основание да се отнасяш по този начин с мен. Защо искаш да ме вкараш в затвора? Какво съм направила?

— Излъга ни — отвърна Ерлендур. — Довиждане. После ще говорим — каза той на Сигурдур Оли.

Обърна се и тръгна в посоката, в която беше отишъл управителят на хотела. Сигурдур Оли хвана ръката на Стефания с намерението да я изведе навън, но тя не помръдна от мястото си, продължаваше да гледа подир отдалечаващия се Ерлендур.

— Добре — извика тя след него. Опита се да се освободи от Сигурдур Оли. — Това е ненужно. Можем да седнем и да говорим като нормални хора.

Ерлендур спря и се обърна назад.

— За какво? — попита той.

— За брат ми — отговори тя. — Ще си поговорим за брат ми, след като толкова искаш. Но не знам какво си мислиш, че ще спечелиш от всичко това.

Седнаха в стаичката на Гвюдлойгур. Тя поиска да отидат там. Ерлендур я попита дали друг път е идвала в мазето, но тя отрече да го е правила. Когато я попита дали се е срещала с брат си през всичките тия изминали години, тя повтори казаното отпреди, че не е имала никакъв контакт с него. Ерлендур беше напълно убеден, че лъже, че появяването й в хотела пет дни преди убийството на Гвюдлойгур бе свързано по някакъв начин с убийството, а не беше някаква чиста случайност.

Сестрата гледаше плаката с Шърли Темпъл в ролята на „Малката принцеса“, без да реагира нито с жест, нито с думи. Отвори гардероба и видя портиерската униформа. Накрая седна на единствения стол в стаичката, докато Ерлендур остана прав до шкафа. Сигурдур Оли щеше да се вижда с други съученици на Гвюдлойгур в Хапнарфьордур и ги остави сами в мазето.

— Тук е умрял — каза сестрата.

В гласа й не се долавяше и следа от жал.

Ерлендур се зачуди, също както и при предишната им среща, защо тази жена не таеше никакви чувства към брат си.

— Намушкан в сърцето — поясни Ерлендур. — Вероятно с нож от кухнята — добави той.

На леглото все още се виждаха следи от кръв.

— Изглежда невероятно бедно — каза тя и се огледа. — Да живее тук през всичките тези години! Какво си е мислел тоя човек?

— Надявах се ти да ми помогнеш да разбера.

Тя го погледна и замълча.

— Не знам — продължи Ерлендур. — Смятал е, че му е достатъчно. Някои хора си мислят, че не могат да живеят, ако нямат вила поне от петстотин квадрата. Разбрах, че той се е ползвал от определени облаги, като е живеел и работел в хотела. Имал е различни добавки към заплатата.

— Открихте ли вече оръжието на убийството? — попита тя.

— Не, но намерихме нещо, което може би прилича на него — отговори Ерлендур. Млъкна и зачака тя да каже нещо, но жената не обелваше и дума. Така мина доста време, докато тя не наруши тишината.

— Защо каза, че съм те излъгала?

— Не знам каква част от казаното от теб е лъжа, но със сигурност знам, че не ми казваш всичко, което знаеш. Не ми казваш истината. А най-много ме учудва реакцията ви, твоята и на баща ти, когато разбрахте за смъртта на Гвюдлойгур. Все едно че тя изобщо не ви засяга.

Тя го изгледа продължително и сякаш взе някакво решение.

— Три години беше разликата между нас — каза тя внезапно — и макар да бях толкова малка, спомням си момента, когато го донесоха вкъщи. Предполагам, че това е един от първите ми спомени в живота. Още от първия ден брат ми стана зеницата в окото на баща ни. Татко много се грижеше за него и мисля, че му беше отредил голяма роля в живота още от самото начало. Това не се случи от само себе си, както би трябвало може би да бъде, затова баща ни изчакваше брат ми да порасне, за тогава бяха плановете му.

— А ти? — попита Ерлендур. — Не видя ли баща ти и у теб гений?

— Той винаги е бил добър с мен — отвърна тя, — но обожаваше Гвюдлойгур.

— И го е натискал, докато го е пречупил.

— Иска ти се нещата да са прости — каза тя. — Но те рядко са такива. Мислех, че човек като теб, полицай, си дава сметка за това.

— В момента не става въпрос за мен — отвърна Ерлендур.

— Не — каза тя. — Естествено, че не.

— Как така Гвюдлойгур свърши в това килерче тук сам и изоставен? Защо толкова го мразите? Мога да си обясня позицията на баща ти, който е изгубил здравето си заради брат ти, но не разбирам защо ти имаш толкова сурово отношение към него.

— Изгубил здравето си? — попита тя и изненадано погледна Ерлендур.

— Когато го е блъснал надолу по стълбата — обясни Ерлендур. — Чух тази история.

— От кого?

— Няма значение. Вярно ли е? Осакати ли той баща си?

— Мисля, че това не ти влиза в работата.

— Наистина не ми влиза — каза Ерлендур. — Освен ако не засяга разследването. Тогава, боя се, влиза в работата на повече хора от вас двамата.

Стефания млъкна и се загледа в кървавите петна по леглото, а Ерлендур се зачуди защо бе поискала да говорят в стаичката, където бе убит брат й. Мислеше да я попита, но така и не стигна до това.

— Не може винаги да е било така — продължи той, вместо да зададе въпроса си. — Ти си се притекла на помощ на брат си на сцената в градското кино, когато той е загубил гласа си. Някога сте били приятели. Някога той е бил твой брат.

— Откъде знаеш какво се случи в градското кино? Как си го изровил това? С кого си приказвал?

— Събираме информация. Хората от Хапнарфьордур добре си спомнят за случая. По онова време той не ти е бил безразличен. Когато сте били деца.

Стефания помълча, после промълви:

— Беше един кошмар. Един ужасен кошмар.

В деня, когато трябваше да се състои концертът в градското кино, в къщата им в Хапнарфьордур цареше напрежение и очакване. Тя се събуди рано сутринта и започна да приготвя закуската. Мислеше за майка си и й се струваше, че е поела нейната роля в семейството. Гордееше се с това. Баща й беше споменал нещо в този смисъл, колко била усърдна в грижите за тях двамата, мъжете в къщата, след смъртта на майка й. Колко била пораснала и колко била отговорна във всичко, което вършела. Иначе той никога нищо не казваше за нея. Не се интересуваше от нея. Никога не го бе правил.

Мъчно й беше за майка й. Едно от последните неща, които тя й заръча, докато лежеше в болницата, беше, че сега дъщерята трябва да се грижи за баща си и брат си. Че не трябва да ги предава. „Обещай ми това. Няма да бъде винаги лесно. Никога не е било лесно. Баща ти е толкова строг и непреклонен, че не знам дали Гвюдлойгур ще го понесе. Ако се стигне дотам, ти трябва да го подкрепиш, да застанеш зад Гвюдлойгур. Обещай ми и това!“, каза майка й и тя кимна с глава, обеща и това. Държаха се за ръце, докато болната жена заспа. Тя погали косата й, целуна я по челото.

Два дни по-късно майка й почина.

— Нека позволим на Гвюдлойгур да си поспи! — каза баща й, щом слезе в кухнята. — За него това е много важен ден.

За него е много важен ден.

Тя не помнеше някой ден да е бил много важен за нея. Всичко се въртеше около него. Синът му. Записите. Двете издадени плочи. Турнето в Скандинавия. Концертите в Хапнарфьордур. Също и този в градското кино довечера. Гласът му. Упражненията му по пеене, когато тя трябваше да ходи на пръсти из къщата, за да не им пречи, докато той стоеше прав до пианото, а баща им му акомпанираше. Наставляваше го, окуражаваше го да продължава напред, изразяваше цялата си обич към него, ако сметнеше, че се е справил добре, или проявяваше решителност и твърдост, ако му се стореше, че синът му не е достатъчно съсредоточен. Понякога си изпускаше нервите и го гълчеше, друг път го прегръщаше и му казваше, че е прекрасен.

Де да можеше и на нея да се падне парченце макар от това внимание, което бе отредено на брат й, от поощрението, което той получаваше всеки ден заради прекрасния си глас! Мислеше си, че тя е без значение, защото няма никакви способности, които да събудят вниманието на баща й. Понякога той казваше, че било жалко, дето тя няма никакъв глас. Смяташе за безнадеждна работа да я учи да пее, но тя си знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че баща й не иска да пилее сили в подобно начинание, защото гласът й не беше нищо специално. Тя не притежаваше певческите способности на брат си. Можеше да пее в хора и да подрънква на пиано, но и двамата, баща й и учителят по пиано, при който той я прати, защото нямаше време да й обърне сам внимание, казваха, че не е музикална.

Докато брат й имаше прекрасен глас и дълбоко усещане за музиката, въпреки че беше само едно обикновено момче, също както тя беше едно обикновено момиче. Тя не разбираше кое ги разделя. Та той не беше по-различен от нея. Тя дори донякъде се грижеше за него и за възпитанието му, особено след като майка им се разболя. Той я слушаше, правеше каквото му казваше и я уважаваше. Тя също го обичаше, но изпитваше ревност, когато му обръщаха прекалено внимание. Не сподели с никого това чувство, което я плашеше.

Чу Гвюдлойгур да слиза по стълбата, след малко той се появи в кухнята и седна на масата до баща им.

— Също като мама! — каза той, когато я видя да налива кафе в чашата на татко им.

Брат й често говореше за майка им и тя знаеше, че го боли и че тя неимоверно много му липсва. Той се осланяше на нея, когато нещо се случеше, търсеше я, когато го подиграваха или баща му загубеше търпение, или просто когато имаше нужда от някого, който да го прегърне, без това да бъде специална награда за доброто му представяне.

Очакването и напрежението в дома им през целия този ден станаха почти непоносими надвечер, когато облякоха официалните си дрехи и поеха към градското кино. Изпратиха Гвюдлойгур чак зад сцената, където баща им поздрави диригента на хора. После се промъкнаха отпред в салона, който се изпълваше със зрители. Светлините угаснаха. Завесата се вдигна. Гвюдлойгур стоеше на сцената, по-скоро висок за възрастта си, красив и учудващо мъжествен. Най-после щеше да започне да пее с този свой тъжен момчешки глас.

Тя притаи дъх и затвори очи.

Осъзна се едва когато баща й я стисна за ръката толкова силно, че я заболя, и го чу да простенва:

— Мили боже!

Отвори очи и съзря мъртвешки бледото лице на баща си. Погледна към сцената, където Гвюдлойгур се опитваше да запее, но нещо бе станало с гласа му. Сякаш пееше йодел. Тя скочи на крака и погледна залата зад себе си — някои се усмихваха, други вече се смееха. Изтича на сцената при брат си и се опита да го изведе. Диригентът на хора й се притече на помощ и двамата някак си успяха да отведат момчето зад кулисите. Видя баща си да стои на същото място, до първия ред, втренчил очи в нея като някой бог на гръмотевиците.

Вечерта, когато заспиваше и си припомняше изминалите ужасни мигове, сърцето й подскочи, но не от страх или потрес от онова, което се бе случило, а от странна радост, за която нямаше обяснение и която потисна дълбоко в себе си, сякаш бе някакво грозно престъпление.

— Да не изпиташ угризения на съвестта заради тези мисли? — попита Ерлендур.

— Те ми бяха съвършено чужди — отвърна Стефания. — Никога преди не бях мислила нещо подобно.

— Предполагам, че не е неестествено, когато се радваме на нещастието на другите — каза Ерлендур, — пък дори и тези други да са ни близки хора. Това може да са инстинктивни реакции, един вид защитно противодействие, когато сме изпаднали в силен стрес.

— Май не биваше да ти разказвам всичко с такива подробности — рече Стефания. — Няма да си изградиш много добро мнение за мен. И вероятно ще имаш право. Всички бяхме направо зашеметени. Ударът беше такъв, че едва ли можеш да си го представиш.

— Какви станаха отношенията им след този случай? — попита Ерлендур. — Между Гвюдлойгур и баща ви?

Стефания не отговори на въпроса му. Вместо това попита:

— Знаеш ли какво е да не си център на внимание? Да си просто обикновен човек и никога да не получаваш специално внимание? То е като да те няма. Гледат на теб като на предмет, който се подразбира от само себе си, не те глезят, не проявяват никаква загриженост. И през цялото време друг, когото ти самият считаш за иначе равен на тебе, го носят на ръце, сякаш е Избраният, сякаш е роден на света за безкрайна радост на родителите си и на останалите хора. Гледаш това всеки ден, седмица след седмица, година след година и то никога не свършва, даже с времето фаворизирането става все по-голямо, стига почти… почти до обожание.

Тя вдигна поглед към Ерлендур.

— Няма как да не ревнуваш — каза тя. — Иначе не би било човешко. И вместо да задушиш ревността, още преди да се усетиш си започнал да се храниш от нея, защото по някакъв странен начин тя ти помага да се чувстваш по-добре.

— Това ли е обяснението за радостта, която си изпитала, когато нещастието е сполетяло брат ти?

— Не знам — отвърна Стефания. — Не можех да се справя с това чувство. То ме заля като студена вода, треперех и тръпнех, опитвах се да го потисна, да го стъпча, но усещането не искаше да си отиде. Не мислех, че такова нещо може да ми се случи.

Замълчаха.

— Завиждала си на брат си — допълни Ерлендур.

— Може да съм му завиждала известно време. После започнах да го съжалявам.

— И накрая да го мразиш.

Тя отново погледна Ерлендур.

— Какво знаеш ти за омразата? — попита.

— Не много — отвърна Ерлендур. — Но знам, че тя може да бъде опасна. Защо ни каза, че не си имала никакъв контакт с брат ти в продължение на близо три десетилетия?

— Защото е истина — каза Стефания.

— Не е истина. Лъжеш. Защо ни лъжеш?

— Това ли е лъжата, заради която искаш да ме вкараш в затвора?

— Ако се наложи, ще го направя — рече Ерлендур. — Знаем, че си идвала в хотела пет дни преди Гвюдлойгур да бъде убит. Каза ни, че не си го виждала, че не си имала връзка с брат ти в продължение на десетилетия. После открихме, че си идвала тук няколко дни преди смъртта му. Каква работа си имала с него? И изобщо, защо ни излъга?

— Може да съм идвала тук и без да имам намерението да се срещам с него. Това е голям хотел. Това не ти ли хрумна?

— Съмнявам се да е било така. Не мисля, че присъствието ти в хотела малко преди смъртта му е съвпадение.

Ерлендур видя колебанието й. У нея сякаш се водеше борба дали да предприеме следващата крачка. Очевидно се бе подготвила да дава обяснения, ако й се наложи, както го бе направила при първата им среща, но положението вече беше станало „сега или никога“.

— Той имаше ключ — каза тя толкова тихо, че Ерлендур почти не я чу, — този, който ти ни показа на нас с баща ми.

Ерлендур си спомни за връзката ключове, които намериха в стаичката на Гвюдлойгур, и за малкия розов джобен нож с картинката на пират, който висеше от ключодържателя. Имаше два ключа — за единия предположи, че е от някаква къща, а другият спокойно можеше да бъде от сейф, шкаф или обикновена кутия.

— Какво за ключа? — попита Ерлендур. — Разпозна ли го? Какво отключва той?

Стефания се усмихна студено.

— Аз имам абсолютно същия ключ — обясни тя.

— Какъв е този ключ?

— От къщата ни в Хапнарфьордур.

— От твоята къща?

— Да — кимна Стефания. — От дома, в който живеем с баща ми. Ключът отваря вратата на мазето от задната страна на къщата. От избата нагоре има тясна стълба, води до преддверието на първия етаж, а оттам човек може да отиде в стаята и кухнята.

— Да не искаш да кажеш…? — Ерлендур се опитваше да се ориентира в значението на казаното от нея. — Да не искаш да кажеш, че той е идвал в дома ви?

— Да.

— И е влизал вътре?

— Да.

— Мислех, че не общувате помежду си. Ти каза, че с баща ти не сте си имали работа с него от десетилетия. Че изобщо не сте били във връзка с брат ти. Защо излъга за това?

— Защото татко не знаеше.

— Не е знаел какво?

— Че брат ми идва у дома. Трябва много да сме му липсвали. Не го попитах, но трябва да е било така. След като го правеше.

— Какво точно беше това, което баща ви не е знаел?

— Че Гвюдлойгур е идвал понякога вкъщи през нощта, без да разберем, и е седял неподвижно в стаята, след което е изчезвал, преди да се събудим. Правил е това години наред, а ние нищо не знаехме.

Тя сведе очи към кървавите петна в леглото.

— Докато една нощ не се събудих и не го видях.