Арналдур Индридасон
Гласът (18)

17

Събуди се рано сутринта. Беше все още с дрехите си, заспал върху одеялото на леглото. Дълго време не можа да се разсъни. Сънят за баща му го бе последвал в мрака на утрото. Напрегна се да си го припомни, но само откъслечни образи се появяваха в съзнанието му: баща му, по-млад, по-здрав и силен, му се усмихваше в пустошта.

Хотелската стая беше мрачна и студена. Все още имаше няколко часа до изгрев-слънце. Лежеше и мислеше за съня, за баща си и за загубата на брат си, и как тази непоносима загуба бе издълбала дупка в неговия свят. И как тази дупка постоянно се увеличаваше, и как той все се опитваше да се отдръпне от ръба й и гледаше надолу в празното, което беше готово да го погълне, когато накрая паднеше в него.

Отърси от себе си съновиденията и се замисли за задачите през деня. Какво криеше Хенри Уапшот? Защо го излъга и предприе това безнадеждно бягство, пиян и без багаж? Поведението му беше загадка за Ерлендур. Не мина много време и мислите му се насочиха към момчето в болницата и неговия баща, случая на Елинборг, която го бе осведомила и за най-малките подробности.

Елинборг подозираше, че момчето е било малтретирано и преди. Много неща сочеха, че това се бе случвало в дома му. Бащата беше сред заподозрените за побоя. Елинборг издейства да бъде задържан под стража, докато се водеше разследването. Заради яростните протести на бащата и неговия адвокат определиха задържане за една седмица. Когато излезе решението, Елинборг извърши ареста на бащата заедно с четирима униформени полицаи и го закара в управлението на Квервисгата. Поведе го по коридора на затвора и собственоръчно затвори вратата на килията му. Отвори прозорчето на вратата и погледна мъжа вътре, който все още стоеше на едно място с гръб към нея. Имаше унил и по някакъв начин безнадежден вид, подобно на всички онези, които са извадени от обществото на хората и са тикнати в клетка като животни.

Мъжът бавно се обърна и се вгледа в очите й през стоманената врата. Елинборг хлопна вратичката на прозорчето.

Рано на другата сутрин започна разпита му. Ерлендур присъстваше, но Елинборг бе тази, която ръководеше изслушването. Двамата стояха срещу него в стаята за разпити, на масата между тях имаше пепелник, здраво закрепен за плота. Бащата беше небръснат, костюмът му се бе измачкал, както и бялата му риза, закопчана до горното копче на врата. Носеше вратовръзка с безупречен възел, сякаш в нея се съдържаше всичко, което му бе останало от себеуважението.

Елинборг включи записващото устройство и съобщи за протокола имената на присъстващите и номера на делото. Беше се подготвила добре. Бе се срещнала с отговарящия за момчето учител, който й разказа за дислексията, неспособността за концентрация и много лошия успех на детето. Видя се с психолог, нейна приятелка, която й обясни проблемите около разочарованието, стреса и отричането. После говори с приятелите на момчето, със съседите, с роднините, с всички, за които й хрумна, че може да пита за бащата и неговия син.

Мъжът не се предаваше. Каза, че нямало да търпи полицейски произвол и че щял да ги съди. Отказа да отговаря на въпросите им. Елинборг погледна Ерлендур. Появи се надзирател и поведе мъжа пред себе си към килията.

Два дни по-късно отново го изведоха на разпит. Адвокатът му беше донесъл по-удобни дрехи от къщи. Сега той носеше дънки и фланелка с къси ръкави, с емблемата на дизайнера на гърдите, все едно му бяха дали медал за направена скъпа покупка. Сега излъчването му бе друго. Трите дни в килията бяха изтрили арогантността му, както обикновено се случваше, бе разбрал, че от него самия зависи дали ще продължи да търка нара в килията, или не.

По нареждане на Елинборг той се яви на разпита бос. Бяха му отнели обувките и чорапите без никакви обяснения. Когато седна срещу полицаите, се опита да свие краката си под стола.

Елинборг и Ерлендур седяха спокойно, както и предния път. Записващото устройство тихичко припукваше.

— Говорих с учителката на сина ти — каза Елинборг. — Макар случващото се и казаното между учител и родител да е конфиденциално, а тя много държеше на това, учителката все пак поиска да помогне на момчето, да съдейства на разследването. Каза ми, че веднъж си му се нахвърлил пред нея.

— Нахвърлил съм му се? Ударих му един много лек шамар. Едва ли може да се нарече „нахвърляне“. Той беше непослушен. Постоянно шаваше. Той е проблемно дете. Не знаете какво е това. Не знаете какво е напрежението.

— И затова е правилно да бъде наказван?

— Ние сме добри приятели с момчето ми — заяви бащата. — Аз го обичам. Сам нося цялата отговорност за него. Майка му…

— Знам за майка му — прекъсна го Елинборг. — Естествено, че е трудно да отглеждаш дете съвсем сам. Но това, което си му направил, е… неописуемо е.

Бащата седеше мълчаливо.

— Не съм направил нищо — каза след малко.

Елинборг носеше обувки с твърда подметка, с доста остри ръбове. Премести краката си под масата и при това движение настъпи ходилата на бащата. Той изпъшка.

— Ай, извинявай — рече Елинборг.

Бащата се намръщи, не беше сигурен дали тя не го бе направила нарочно.

— Учителката каза, че си поставял невъзможни изисквания пред момчето — продължи тя, все едно че нищо не се бе случило. — Това вярно ли е?

— Какво означава „невъзможни“? Искам само той да получи добро образование и да излезе нещо от него.

— Разбираемо е — поясни Елинборг. — Но той е осемгодишен, страда от дислексия и е на крачка от това да бъде освидетелстван като хиперактивен. Ти самият не си завършил гимназия.

— Аз притежавам и управлявам фирма.

— Която е във фалит. На път си да изгубиш къщата, джипа, богатството, което ти е осигурявало някаква позиция в живота. Хората гледат на теб като пример за подражание. Когато се събирате старите съученици, ти със сигурност си „голямата работа“. И когато ходиш да играеш голф с приятелите ти. Ще загубиш всичко това. Побъркващо е, особено като се има предвид, че жена ти е в заведение за психично болни, а синът ти изостава в учението. Всичко ти се трупа и накрая избухваш. Избухваш, когато момчето ти, което със сигурност цял живот е разливало мляко и изпускало чинии на пода, е изтървало бутилката драмбуйе на мрамора в стаята.

Бащата погледна Елинборг. Изражението му не се промени.

— Жена ми няма нищо общо с това — каза той.

Елинборг я бе посетила в Клехпур. Жената страдаше от шизофрения и понякога, когато халюцинациите й зачестяваха и гласовете, които чуваше, вземеха превес, се налагаше да я връзват. Когато Елинборг я видя, тя беше на силни упоителни и почти не можеше да говори. Седеше, клатушкайки се напред-назад, и питаше Елинборг дали няма цигара. Изобщо нямаше представа за какво я посещава тази жена.

— Опитвам се да се грижа за него доколкото мога — обясни бащата в стаята за разпити.

— Като му забиваш игли в опакото на дланите ли?

— Млъкни!

Елинборг беше разговаряла и със сестра му. Тя бе казала, че понякога възпитанието на момчето й се струвало доста сурово. Спомена едно свое посещение при брат си. Детето тогава било на четири години и се оплаквало, че не се чувства добре, дори поплакало малко, а тя си помислила, че има грип. Брат й изгубил търпение и след като известно време детето капризничело, вдигнал го и го задържал във въздуха.

— Има ли ти нещо? — попитал го грубо.

— Не — отвърнало колебливо детето с тих глас и се свило.

— Тогава не трябва да цивриш.

— Не — повторило момчето.

— Ако ти няма нищо, тогава ще престанеш да ревеш!

— Да.

— Има ли ти нещо?

— Не.

— Всичко наред ли е тогава?

— Да.

— Хубаво. Човек не трябва да циври за нищо!

Елинборг преразказа тази история на бащата, който обаче не показа никаква реакция.

— Отношенията със сестра ми не са добри — каза той. — Не си спомням такава случка.

— Ти би ли сина си така, че да се наложи да влезе в болница? — попита Елинборг.

Бащата я погледна.

Елинборг повтори въпроса си.

— Не — отговори той. — Не съм го направил аз. Мислиш ли, че някой баща би могъл да го стори? Били са го в училището.

Момчето беше изписано от болницата. Комисията за защита на децата му бе осигурила приемно семейство и след разпита Елинборг отиде да го види. Седна до момчето и го попита как я кара. Детето не беше обелвало и дума пред нея, но сега я погледна така, сякаш искаше да й каже нещо.

Изкашля се колебливо.

— Татко много ми липсва! — каза то, сдържайки сълзите си.

Ерлендур закусваше, когато видя Сигурдур Оли да се приближава към масата. След него вървеше Хенри Уапшот. Двама други разследващи полицаи седнаха на столовете зад тях. Английският колекционер на грамофонни плочи изглеждаше още по-жалък отпреди, косата му бе разчорлена и лицето му бе сгърчено в страдалческа гримаса, израз на абсолютното унижение и загубената борба с махмурлука и затвора.

— Какво става? — попита Ерлендур и се изправи на крака. — Защо си го докарал тук? И защо не е в железа?

— Железа?

— В белезници.

— Мислиш ли, че е необходимо?

Ерлендур погледна Уапшот.

— Не ми се щеше да те чакам да дойдеш — каза Сигурдур Оли. — Не можем да го държим по-дълго от до довечера, така че трябва да вземеш решение в какво ще бъде обвинен, това на първо място. Пък и той искаше да се срещне с теб. Отказа да говори с мен, иска да говори само с теб. Все едно сте приятели от деца. Не е настоявал да бъде освободен, не е поискал адвокатска помощ, нито пък е молил за съдействие от своето посолство. Казахме му, че може да се обади в посолството, но той само тръсна глава.

— Ти успя ли да разбереш нещо за него от Англия? — попита Ерлендур и погледна отново към Уапшот, който стоеше с наведена глава зад Сигурдур Оли.

— Мисля да се заема, след като го поемеш ти — отвърна Сигурдур Оли. Не беше направил нищо по въпроса. — Ще те уведомя какво имат за него, ако въобще имат нещо.

Сигурдур Оли каза довиждане на Уапшот, спря се за малко при двамата следователи и след това изчезна. Ерлендур покани британеца да седне. Уапшот се свлече на стола оклюмал.

— Не съм го убил — започна той с тих глас. — Не бих могъл да го убия. Не бих могъл да убия никого, дори муха. А какво ли остава за това прекрасно момче хорист.

Ерлендур погледна Уапшот.

— Ти за Гвюдлойгур ли говориш?

— Да — отвърна Уапшот. — Разбира се, че за него.

— Той вече не беше никакво момче хорист — каза Ерлендур. — Гвюдлойгур наближаваше петдесетте и играеше Дядо Коледа на коледните забави за деца.

— Ти не разбираш — прошепна Уапшот.

— Не — отвърна Ерлендур. — Но ти може би ще ми го разясниш.

— Не съм бил в хотела, когато са го нападнали — продължи Уапшот.

— А къде беше?

— Търсех плочи. — Уапшот повдигна глава и на лицето му се изписа измъчена усмивка. — Ходих да разгледам онова, което вие изхвърляте. На пазара за стоки втора употреба. Да прегледам какво има в станцията за рециклиране. Казаха ми, че е постъпило имущество от починал човек. Между другото — грамофонни плочи, които трябвало да бъдат изхвърлени.

— Кои?

— Кои какво?

— Кои ти казаха за имуществото на починалия?

— Работниците. Плащам им нещо дребно, ако ме уведомяват за такива неща. Имат моята визитка. Вече ти казах това. Човек ходи по колекционерските магазини, среща се с други колекционери, ходи на пазара. Колапортид, нали така му беше името? Правя каквото всички колекционери правят — опитвам се да намеря нещо, което си заслужава да го притежаваш.

— Имаше ли някой с теб по времето, когато е било извършено убийството на Гвюдлойгур? Някой, с когото можем да говорим?

— Не — отвърна Уапшот.

— Но би трябвало да могат да си спомнят за теб по тези места?

— Естествено.

— И намери ли нещо интересно? Момчета хористи?

— Нищо. Нищо не намерих този път.

— Защо избяга от нас? — попита Ерлендур.

— Исках да се прибера вкъщи.

— И изостави всичкия си багаж в хотела?

— Да.

— Освен няколко плочи с Гвюдлойгур.

— Да.

— А защо ми каза, че никога преди не си идвал в страната?

— Не знам. Не исках да привличам излишно внимание. Нямам нищо общо с убийството.

— Лесно могат да се приведат доводи за обратното. Би трябвало сам да се досетиш. Когато излъга. Че ще узная истината, че ще разбера за предишните ти гостувания в хотела.

— Нямам нищо общо с убийството.

— Но всъщност ме убеди, че имаш. Не би могъл да привлечеш по-голямо внимание към себе си.

— Не съм го убил.

— Каква беше връзката ви с Гвюдлойгур?

— Казах ти вече, за тази история не съм лъгал. Заинтересуваха ме пеенето му, старите плочи с момчета хористи и когато разбрах, че е все още жив, намерих начин да се свържа с него.

— Защо излъга? И друг път си идвал в Исландия, отсядал си в този хотел и със сигурност си се срещал с Гвюдлойгур.

Уапшот се замисли.

— Всичко това няма общо с мен. Когато научих за убийството, се уплаших да не разберете, че се познаваме. Страхът ми се усилваше с всяка минута и трябваше да положа огромни усилия, за да не избягам веднага и по този начин сам да се обвиня. Реших да остана още два дни, но накрая все пак избягах. Нервите не ми издържаха. Но не съм го убил аз.

— Колко добре познаваш историята на Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.

— Не много добре.

— Не е ли важно за колекционирането на плочи да изровиш всичката информация за този, когото колекционираш? Не си ли го направил?

— Не знам много — отвърна Уапшот. — Знам, че е изгубил гласа си на концерт, издадени са само две плочи с негови песни, изпокарали са се с баща си…

— Чакай малко, как разбра по какъв начин е умрял?

— Какво искаш да кажеш?

— На гостите на хотела беше съобщено не за убийство, а за инцидент или за сърдечен удар. Как разбра, че е бил убит?

— Как разбрах ли? Ти ми каза.

— Да, аз ти казах и ти беше много учуден, това си го спомням, но сега ми разправяш, че след като си разбрал за убийството, си се боял да не те свържем с него. Това всъщност е било, преди да се видим с теб, преди да те свържем с Гвюдлойгур.

Уапшот впи очи в Ерлендур. Полицаят познаваше, когато хората се опитват да спечелят време, и реши да даде на Уапшот възможност да спечели всичкото време, от което се нуждае. Двамата следователи стояха на известно разстояние. Ерлендур бе слязъл късно на закуска и в трапезарията имаше малко хора. Видя да се мярка голямата шапка на готвача, който се разбесня, когато трябваше да се взима проба от слюнката му. Ерлендур си помисли за Валгердур. Лаборантката. Какво ли правеше сега? Дали бодеше с игли деца, които се бореха със сълзите си или се опитваха да я ритнат?

— Има ли друго, освен интереса към грамофонните плочи, което да ви свързва с Гвюдлойгур? — попита той.

— Не исках да се замесвам в това — отвърна Уапшот.

— Какво криеш? Защо не искаш да се свържеш с британското посолство? Защо не искаш адвокат?

— Чух хора да говорят за това тук долу. Гости на хотела. Говореха, че е бил убит. Бяха някакви американци. Така научих. И се притесних, че ще ме свържете с него и ще попадна в същото положение, в което се намирам сега. Затова избягах. Толкова е просто обяснението.

Ерлендур си спомни за американеца Хенри Бартлет и неговата жена. „Синди“, беше казала тя с усмивка.

— Каква е стойността на плочите на Гвюдлойгур?

— Какво имаш предвид?

— Трябва да са доста скъпи, щом като ти идваш тук на север, в зима и студ, за да се снабдиш с тях. Каква им е стойността? Една плоча. Колко струва една плоча?

— Ако искаш да я продадеш, я обявяваш на търг, дори в интернет можеш да го направиш. Невъзможно е да се каже какво ще получиш накрая за нея.

— Добре, предположи! До колко може да стигне?

Уапшот се замисли.

— Не мога да кажа.

— Ти срещна ли се с Гвюдлойгур, преди да умре?

Уапшот се поколеба.

— Да — каза накрая.

— Бележката, която намерихме, 18:30, това часът на срещата ви ли беше?

— Това беше предния ден. Имахме кратка среща долу в неговата стая и си поговорихме.

— За какво?

— За плочите му.

— Какво за плочите му?

— Исках да знам, отдавна исках да знам дали притежава повече бройки. Дали малкото плочи, за които аз знам, които са у мен и у няколко други колекционери, са единствените екземпляри в света. Той не поиска да отговори на този въпрос поради някакви свои причини. Първо го попитах за това в писмо, което му написах преди години, и пак го попитах, когато го видях за първи път преди три години.

— И какво, имаше ли още плочи?

— Не пожела да ми каже.

— Той знаеше ли колко струват плочите му?

— Постарах се да му дам донякъде вярна представа за това.

— И колко струват всъщност тези плочи?

Хенри не отговори веднага.

— Когато се срещнах с него сега, преди колко, два или три дни, той най-после отстъпи — каза той след малко. — Съгласи се да говори за плочите си. Аз…

Хенри отново се поколеба, погледна назад към двамата полицаи, които го пазеха.

— Дадох му половин милион.

— Половин милион?

— Крони. Като първоначална вноска или…

— Ти ми каза, че не става въпрос за значителни суми.

Уапшот сви рамене. На Ерлендур му се стори, че англичанинът се усмихва.

— Значи, ме излъга — каза Ерлендур.

— Да.

— Първоначална вноска за какво?

— За онези плочи, които притежаваше. Ако въобще имаше някакви.

— И ти му даде тези пари, когато се видяхте за последен път, макар и да не си бил сигурен, че има плочи?

— Да.

— И какво?

— И после го убиха.

— Не открихме никакви пари у него.

— Това не знам. Дадох му половин милион в стаята му, в деня, преди да умре.

Ерлендур се замисли, беше помолил Сигурдур Оли да провери банковите сметки на Гвюдлойгур. Трябваше да си припомни да го пита следващия път какво бе излязло от проверката.

— Ти видя ли плочите?

— Не.

— Защо трябва да вярвам на това? Излъга ни за всичко останало. Защо трябва да вярвам на каквото и да било, казано от теб?

Уапшот сви рамене.

— Значи, той е имал половин милион у себе си, когато е бил нападнат?

— За това не знам нищо. Знам само, че му дадох половин милион и после той беше убит.

— Защо не ми каза веднага за тези пари?

— Исках да бъда оставен на мира — отвърна Уапшот. — Не исках да мислиш, че аз съм го убил заради парите.

— А направи ли го?

— Не.

Замълчаха.

— Смяташ ли да ми предявиш обвинение? — попита Уапшот.

— Мисля, че все още криеш нещо — отвърна Ерлендур. — Ще те задържа до довечера, пък после ще видим.

— Никога не бих могъл да убия това момче хорист. Възхищавах му се, все още му се възхищавам. Никога не съм чувал по-красив глас у момче.

Ерлендур погледна Хенри Уапшот.

— Странно колко си сам в тази история — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Струваш ми се толкова самотен.

— Аз не съм го убил — добави Уапшот. — Не съм го убил.