Арналдур Индридасон
Гласът (14)

13

Телефонът върху нощното шкафче иззвъня. Той се изправи, махна игличката от плочата и изключи грамофона. Обаждаше се Валгердур. Каза му, че Уапшот не бил в стаята си. Помолила на рецепцията да го извикат, но не успели да го намерят никъде в хотела.

— Той ми обеща да изчака — каза Ерлендур. — Да не би да се е отписал от хотела? Разбрах, че има резервиран полет за тази вечер.

— Не съм проверявала — поясни Валгердур. — Не мога да чакам тук дълго и…

— Не, разбира се, извинявай — отвърна Ерлендур. — Ще ти го изпратя, щом го открия. Извинявай за всичко това.

— Добре, тогава ще тръгвам.

Ерлендур се подвоуми. Не знаеше какво да каже, но съвсем не искаше да се раздели с нея толкова бързо. Мълчанието се удължи. Внезапно някой почука на вратата му. Помисли си, че Ева Линд е дошла да го види.

— Много бих искал да те видя отново — рече той, — но ще те разбера, ако кажеш, че не ти се занимава с мен.

Този път на вратата се почука по-силно.

— Искам да ти кажа истината за това със загиналите хора — продължи той. — Ако ти се слуша. Съгласна ли си?

Той самият не знаеше защо му трябва да разказва на тази жена онова, което не бе споделял с никого, освен с дъщеря си. Защо не махнеше с ръка и не продължеше живота си, без да допуска да бъде обезпокояван нито сега, нито някой друг път?

Валгердур не отговори веднага, а на вратата се почука за трети път. Ерлендур остави телефонната слушалка, отиде и отвори вратата, без да погледне кой е отвън, мислеше си, че е Ева. Когато вдигна отново телефона, Валгердур бе затворила.

— Ало — започна той. — Ало!

Отговор не последва. Затвори телефона и се обърна. В стаята стоеше човек, когото не бе виждал никога досега. Нисък на ръст, облечен в дебело тъмносиньо зимно палто, с шал и синя фуражка на главата. По шапката и палтото проблясваха водни капчици, там, където снегът се беше разтопил. Лицето му беше по-скоро пълно, имаше дебели устни и огромни червени торбички под малките уморени очи. Напомняше на Ерлендур за снимките на поета У. Х. Одън^[27]. От носа му висеше малка прозрачна капчица.

— Ти ли си Ерлендур? — попита гостенинът.

— Да.

— Казаха ми да дойда в този хотел и да говоря с теб — продължи мъжът, свали фуражката си и я удари лекичко в палтото. След това изтри капката от носа си.

— Кой ти каза? — попита Ерлендур.

— Представи се като Марион Брием. Не знам кой е. Каза, че разследва дело във връзка с Гвюдлойгур Егилсон и че трябва да говори с всички, които са го познавали в миналото и настоящето. Аз съм един от онези, които го познаваха в миналото, и Марион ми каза да се свържа с теб.

— Кой си ти?

На Ерлендур му се стори, че лицето му е познато, но не можеше да се сети откъде.

— Казвам се Габриел Хермансон и ръководех навремето Детския хор на Хапнарфьордур — отвърна човекът. — Може ли да седна на леглото? Че тия дълги коридори…

— Габриел? Ама да, разбира се! Заповядай, седни!

Човекът разкопча палтото си и се освободи от шала. Ерлендур взе едната обложка с плочата на Гвюдлойгур и разгледа снимката на Детския хор на Хапнарфьордур. Диригентът гледаше с доволно изражение на лицето към камерата.

— Това ти ли си? — попита Ерлендур и му подаде обложката.

Човекът погледна плочата и кимна.

— Как я откри? — попита той. — Тези плочи не могат да се намерят от десетилетия вече. Моите ги загубих от глупост. Заех ги на някого. Човек не трябва да дава нищо.

— На Гвюдлойгур са — отвърна Ерлендур.

— Тук съм, на колко, едва на двайсет и осем съм, когато е заснета снимката — каза Габриел. — Невероятно как минава времето.

— Какво ти каза Марион?

— Не много. Разказах каквото знаех за Гвюдлойгур и ми бе обяснено, че трябва да говоря с теб. Имах работа в Рейкявик, та се възползвах от случая да дойда тук.

Габриел се поколеба.

— Не успях да различа по гласа — продължи той — и се чудех дали това е мъж или жена. Марион? Що за име е туй? Стори ми се неприлично да попитам и така и не успях да го определя. Обикновено човек разбира по гласа. Мъжко или женско е името? По тембъра изглеждаше да е на моята възраст или малко по-възрастен, но не попитах. Странно име, Марион Брием!

Ерлендур долови живи нотки на интерес в гласа на човека, почти някакъв плам, сякаш всичко това имаше огромно значение за него.

— Ами, никога не съм се замислял — каза. — За това с името. Марион Брием. Слушах плочата — той посочи към обложката. — Изключително въздействащо пеене, не може да се отрече. Особено като се има предвид младостта на момчето.

— Гвюдлойгур е може би най-добрият хорист, когото сме имали някога — рече Габриел и огледа обложката. — А като се замисля, като че ли ние не подозирахме с какво разполагаме, не и докато не мина много време, дори бих казал, едва сега, през последните години.

— Кога се запозна с него?

— Баща му го доведе при мен. Семейството му тогава живееше в Хапнарфьордур и все още живее там, мисля. Майката умря скоро след това и бащата пое отглеждането на децата си, на Гвюдлойгур и момичето, което беше малко по-голямо на възраст. Човекът научил, че току-що съм се върнал от чужбина и че имам музикално образование. Преподавах музика в началното училище в Хапнарфьордур и на други места. Давах частни уроци. Когато се събраха достатъчно деца за детски хор, бях назначен за ръководител. Както обикновено, повечето бяха момичета и пуснахме обяви специално за момчета. Един ден Гвюдлойгур дойде с баща си вкъщи. Беше на десет години. И имаше прекрасен глас! Прекрасен глас! И можеше да пее. Веднага забелязах, че бащата е прекалено строг с момчето и му поставя големи изисквания. Каза, че в пеенето го научил на всичко, на което можел. По-късно разбрах, че е бил твърде суров с момчето, наказвал го е, заключвал го, когато то е искало да излезе да си играе. Мисля, че детето не бе израснало в добри условия, че е трябвало да живее в трудна среда. Не са му позволявали да се събира с приятелите си, освен под най-строг контрол. Беше класически пример за случая, когато родителите започват да решават всичко вместо децата си и се мъчат да ги оформят според собствените си идеи. Мисля, че детството на Гвюдлойгур не е било особено щастливо.

Габриел млъкна.

— Доста си мислел по тоя въпрос или…? — каза Ерлендур.

— Просто го видях да се случва.

— Какво?

— Няма нищо по-ужасно от това да мачкаш децата чрез строга дисциплина и да изискваш от тях безпрекословно подчинение. Не говоря за случаите, когато децата са непослушни и се нуждаят от наставничество и възпитание, това е съвсем друг въпрос. Естествено, че децата трябва да бъдат дисциплинирани. Говоря за деца, които не получават възможността да бъдат деца, не могат да се насладят на това да бъдат такива, каквито са и каквито искат да бъдат, а вместо това са принуждавани, дори пречупвани, за да бъдат нещо друго. Гвюдлойгур имаше прекрасен момчешки глас, великолепен дискант, и баща му беше отредил голяма роля в живота. Не казвам, че е бил лош към него по някакъв преднамерен и съзнателен начин, но си беше присвоил живота му. Отнел му беше детството.

Ерлендур се замисли за своя баща. Той искаше от него само да има добри обноски, да бъде любезен и мил. Никога не постави друго изискване, различно от това да се държи добре с останалите хора. Не се опита да направи от него различен човек. Замисли се и за бащата, чакащ присъда заради глупавия, безпричинен и свиреп побой над сина си, и си представи как Гвюдлойгур се опитва да отговори на очакванията на своя родител.

— Може би това най-добре се вижда в религиозните общности — продължи Габриел. — На децата, родени в такива общности, се налага вярата на родителите им и така те на практика живеят по-скоро техния живот, отколкото своя собствен. Нямат възможност да бъдат свободни, да излязат от света, в който са родени, и да взимат самостоятелни решения за своя живот. Децата, естествено, не могат да го разберат, не и до много по-късно, някои дори никога. И често се случва в младежките години да кажат: „Не искам повече“, тогава може да се стигне до сериозни проблеми. Изведнъж става така, че детето не иска да живее живота на своите родители, и от това може да произлезе истинска драма. Виждаме го навсякъде — лекарят иска детето му да стане лекар. Адвокатът. Директорът. Пилотът. Навсякъде има хора, които предявяват непосилни изисквания към децата си.

— Това ли се случи с Гвюдлойгур? Заявил е: „Стига толкова“? Противопоставил се е?

Габриел помълча, после попита:

— Срещал ли си се с бащата на Гвюдлойгур?

— Говорих с него тази сутрин — отвърна Ерлендур. — С него и дъщеря му. Имаше някаква неприязън и злоба у тях. Това, което стана ясно, бе, че и двамата не таят топли чувства към Гвюдлойгур. Не пророниха дори сълза за него.

— Беше ли в инвалидна количка? Бащата?

— Да.

— Това се случи няколко години по-късно — каза Габриел.

— По-късно от какво?

— Няколко години след концерта. Този ужасен концерт, преди момчето да отиде на турне из скандинавските страни. Такова нещо никога не се бе случвало преди, тукашно момче да отиде да пее соло, при това с хорове от Скандинавия. Баща му изпратил първата грамофонна плоча в Норвегия и някаква звукозаписна компания проявила интерес. Организирали певческо турне с намерението да издадат песните му. Баща му ми каза веднъж, че мечтата му била, забележи, неговата мечта, не на Гвюдлойгур, момчето му да пее с Виенския момчешки хор. А детето беше способно да постигне това, няма никакво съмнение.

— Какво се случи?

— Това, което рано или късно винаги се случва с дисканта — природата се намеси — каза Габриел. — Във възможно най-лошия момент в живота на момчето. Би могло да стане на репетиция или вкъщи, когато е сам. Но това стана там, горкото дете…

Габриел погледна Ерлендур.

— Бях с Гвюдлойгур зад сцената. Детският хор трябваше да изпълни с него няколко песни и беше пълно с деца, имаше и високо уважавани музиканти от Рейкявик, дори критици от вестниците. Концертът беше широко рекламиран и баща му, естествено, седеше в средата на първия ред. Момчето дойде при мен по-късно, много по-късно, когато вече си беше тръгнало от къщи, и ми разказа как е преживяло тази съдбоносна вечер. После често си мислех как едно такова събитие може да сложи отпечатъка си върху хората за цял живот.

Салонът на градското кино на Хапнарфьордур беше претъпкан. Досега бе идвал два пъти в тази красива сграда да гледа филм и всичко в нея го впечатляваше — красивото осветление в салона, високата театрална сцена, всичко. Майка му го бе завела да гледа „Отнесени от вихъра“, а с баща си и сестра си отиде да види новата анимация на Уолт Дисни.

Но сега хората бяха дошли не да гледат героите от белия екран, а да чуят него самия, да чуят как пее, да чуят гласа му, който вече беше записан на две грамофонни плочи. Вече не се притесняваше, изпитваше само някаква несигурност. Беше пял пред публика в църквата на Хапнарфьордур и в училището, бе имал много слушатели. Преди често се срамуваше, дори се боеше. После разбра, че го ценят и харесват, и това му помогна да преодолее стеснителността си. Гласът му, пеенето му бяха причината хората да идват да го слушат и той нямаше от какво да се срамува. Той беше звезда.

Баща му извади вестника и му показа рекламата: „Най-добрият дискант в Исландия ще пее тази вечер“. Нямаше по-добър от него. Баща му не беше на себе си от радост, вълнуваше се много повече от него. Говореше за концерта от дни. „Да беше доживяла майка ти да те види как пееш в градското кино! — каза той. — Толкова щеше да се зарадва.“

Бяха се впечатлили от пеенето му в някаква чужда страна и искаха да изнесе концерт и там. Искаха да го издадат на плоча. „Знаех си“, все повтаряше баща му. „Знаех си.“ Беше работил здраво, за да подсигури пътуването. Концертът в градското кино бе финалната част от подготовката за турнето.

Сценичният уредник му показа откъде да надникне в салона и да види заемащите местата си хора. Слушаше глъчката, видя множеството посетители, които не познаваше, и знаеше, че никога няма да познава. Видя жената на диригента с трите им деца да сядат в края на третия ред. Забеляза неколцина от съучениците си с родителите им, също и някои от онези, които му се бяха подигравали. Зърна баща си да се настанява в средата на първия ред и голямата си сестра до него да гледа нагоре към тавана. Роднините на майка му също присъстваха, лели, които едва познаваше, мъже с шапки в ръце, очакващи завесата да се вдигне.

Искаше баща му да се гордее с него. Знаеше, че се бе жертвал, за да го направи добър певец, и сега щяха да се видят плодовете на всичките му усилия. Бе постигнал успех с цената на безкрайни упражнения. Нямаше смисъл да се оплаква. Веднъж опита, но това само докара баща му до бяс.

Вярваше на баща си безрезервно. Открай време. Дори когато го принуди да излезе пред публика. Той не искаше, но баща му настоя и почти го избута на сцената. Направо изпитваше болка, когато пя за първи път пред непознати — боеше се от сцената, от всичкия този народ. Баща му обаче не отстъпи дори когато му се подиграваха заради пеенето му. Когато започна да пее по-често в църквата и в училището, момчетата и някои момичета се озлобиха срещу него, взеха да го наричат с разни грозни имена, дори започнаха да го имитират. Не разбираше защо го правеха.

Не искаше да сърди баща си. Не успя да се съвземе напълно след смъртта на майка си. Тя се разболя от левкемия, която след няколко месеца я отнесе в гроба. Баща му седя до леглото й ден и нощ, отиде с нея в болницата и спеше там, докато животът й постепенно я напускаше. Последното, което му каза, преди да излязат от къщи тази вечер, бе: „Мисли за майка ти! Колко би се гордяла с тебе“.

Хорът се бе наредил на сцената. Момичетата бяха облечени в еднакви рокли, заплатени от кметството на Хапнарфьордур. Момчетата бяха в бели ризи и черни панталони като него самия. Шушукаха си, възбудени от вниманието, оказано на хора, и бяха готови да дадат най-доброто от себе си. Габриел, диригентът, говореше нещо със сценичния уредник. Конферансието загаси цигарата си на пода. Всичко бе готово. Скоро завесата щеше да се вдигне.

Габриел го повика при себе си.

„Всичко наред ли е?“ — попита той.

„Да. Залата е пълна с народ.“

„Да. Всички са дошли да видят теб. Помни това! Хората са дошли да видят теб и да чуят как пееш ти, не някой друг. Трябва да си горд от това, да си доволен от себе си и да не се притесняваш. Може би сега си малко нервен, но ще ти премине в мига, в който започнеш да пееш. Знаеш това.“

„Да.“

„Да започваме ли тогава?“

Момчето кимна.

Габриел го хвана за раменете.

„Със сигурност ще ти е трудно да гледаш пред себе си цялото това множество, но трябва само да пееш и всичко ще е наред.“

„Да.“

„Няма да има никакво представяне преди втората песен. Репетирали сме това много пъти. Започваш да пееш и всичко ще е наред.“

Габриел даде знак на уредника. Размаха ръка пред хора, който утихна начаса, и се приготви. Всичко беше готово. Всички притихнаха.

Светлината в салона се приглуши. Настана пълна тишина. Завесата се вдигна.

„Мисли за майка ти!“

Последното, което премина през съзнанието му, преди залата да се отвори пред него, бе майка му на болничното легло, когато я видя за последен път, и за момент изгуби концентрацията си. Тогава беше с баща си и седяха в единия край на леглото. Тя бе толкова немощна, че едвам държеше очите си отворени. Притвори ги, сякаш заспа, след което ги отвори бавно и го погледна, опита се да се усмихне. Не можеха да разговарят повече един с друг. Когато дойде време да се простят, с баща му се изправиха на крака и оттогава той все съжаляваше, че не я бе целунал за довиждане, защото това се оказа последната им среща. Той просто се изправи и излезе от болничната стая с баща си, а вратата се затвори след него.

Завесата вече бе вдигната. Момчето погледна баща си в очите. Залата сякаш изчезна. Единственото, което виждаше, бяха пробождащите очи на баща му.

Някой в салона се изсмя.

Отново дойде на себе си. Хорът беше започнал да пее и диригентът му даде знак, но той не го забеляза. Диригентът се опита да замаже положението и даде знак на хора да повтори куплета. Сега вече той започна да пее, но нещо се случи.

Нещо стана с гласа му.

— Беше „вълк“ — каза Габриел, седнал в студената стая на Ерлендур. — Беше „вълк“ в гласа. Още при първата песен. И с това всичко приключи.