Арналдур Индридасон
Гласът (12)

11

Влязоха в хотела през летящата врата, той — стар, хилав, в инвалидна количка, зад него тя — нисичка и слаба като него, с тесен, остър орлов нос и твърди, пронизващи очи, които огледаха фоайето. Жената беше на възраст около шейсетте, облечена в дебело кафяво зимно палто, носеше високи черни кожени ботуши и буташе количката пред себе си. Мъжът беше около осемдесетгодишен, изпод шапката му се подаваха бели кичурчета коса, изпитото му лице беше мъртвешки бледо. Седеше прегърбен в количката си, кокалестите му ръце стърчаха изпод ръкавите на черното палто, около врата му беше намотан черен шал. Носеше очила с дебели кръгли рогови рамки, зад които уголемените му от диоптрите очи приличаха на рибешки.

Жената избута инвалидната количка до регистрационното гише. Шефът на рецепцията беше излязъл от офиса си и ги наблюдаваше.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той, когато те дойдоха до гишето.

Мъжът в количката не го удостои с отговор, но жената попита за полицай на име Ерлендур, който, както й било казано, работел в хотела. В този момент Ерлендур излизаше от бара заедно с Уапшот. Видя мъжа и жената и те веднага привлякоха вниманието му. У тях имаше нещо, което му напомняше за мъртвия.

Мислеше си дали да накара Уапшот да остане, да му забрани да се връща в Лондон засега, но не виждаше никаква достатъчно добра причина да го задържи. Чудеше се какви ли можеха да са тия хора, мъжът с очи на треска и жената с нос на орел, когато шефът на рецепцията го забеляза и му махна с ръка. Ерлендур понечи да си вземе довиждане с Уапшот, но той беше изчезнал.

— Тези питат за теб — каза шефът на рецепцията, когато Ерлендур се приближи до гишето.

— С мен ли искате да говорите? — попита Ерлендур.

Орловият нос се вдигна нагоре.

— Ти ли ръководиш разследването за смъртта на Гвюдлойгур Егилсон тук в хотела? — запита жената.

Ерлендур потвърди.

— Аз съм сестра му — каза тя. — А това е баща ни. Можем ли да говорим някъде на спокойствие?

— Искаш ли да ти помогна? — попита Ерлендур, но жената го погледна така, сякаш я беше обидил, и забута количката напред.

Последваха Ерлендур в бара, към масата, където беше седял с Уапшот. Освен тях нямаше никого другиго. Дори келнерът беше изчезнал нанякъде. Ерлендур не знаеше дали барът е отворен преди обяд. Предположи, че е отворен поради факта че вратата не беше заключена, но като че ли малцина знаеха това.

Жената прекара количката до масата, заключи колелата й и седна срещу Ерлендур.

— Тъкмо щях да ви посетя — излъга Ерлендур, който смяташе да накара Сигурдур Оли и Елинборг да говорят със семейството на Гвюдлойгур, но не си спомняше добре дали им бе наредил да го направят.

— Предпочитаме полицията да не идва у дома — отвърна жената. — Такова нещо не се е случвало никога. Обади ни се някаква жена, вероятно твоя сътрудничка. Елинборг, така мисля, че се нарече. Попитах кой ръководи разследването и ми каза, че ти си бил един от шефовете. Надявах се да приключим с тази история и да бъдем оставени на мира.

В поведението на тези хора не се долавяше никаква скръб. Нямаше и помен от съжаление за изгубен любим човек. Единствено студено отвращение. Смятаха, че трябва да изпълнят дълга си и да дадат на полицията някакви обяснения, но това очевидно им беше неприятно и им беше все едно дали им личи. Сякаш намереният долу в мазето на хотела труп изобщо не ги засягаше, сякаш бяха над тия неща.

— Знаете при какви обстоятелства беше намерен Гвюдлойгур — обясни Ерлендур.

— Знаем, че е бил убит — отвърна старецът. — Знаем, че е бил намушкан.

— Знаете ли кой би могъл да го направи?

— Нямаме никаква представа — каза жената. — Изобщо не поддържахме връзка с него. Не знаем с какви хора се е събирал. Не познаваме приятелите или враговете му, ако е имал такива.

— Кога го видяхте за последен път?

В този момент Елинборг влезе в бара. Приближи се към тях и седна до Ерлендур. Той им я представи, но те не реагираха, явно и двамата бяха напълно убедени, че нищо от случващото се не ги засяга.

— Май че беше двайсетгодишен, когато го видяхме за последно.

— Двайсетгодишен? — Ерлендур помисли, че е чул нещо погрешно.

— Както ви казах, нямахме връзка.

— Но защо? — попита Елинборг.

Жената дори не я погледна.

— Не е ли достатъчно, че говорим с теб? — каза тя на Ерлендур. — И тази жена ли трябва да присъства?

Ерлендур се обърна към Елинборг и като че ли за миг се развесели.

— Не виждам да оплаквате съдбата му — рече той, без да отговори на въпроса й. — Съдбата на Гвюдлойгур. На твоя брат. — Той отново обърна поглед към жената. — На твоя син — каза и погледна стария човек. — Защо? Защо не сте го виждали трийсет години? И както вече ви казах, тя се казва Елинборг — добави той. — Ако ще правиш други неуместни забележки, ще ви закараме в полицията, където ще продължим, а вие можете да направите официално оплакване. Колата ни е отвън.

Орловият нос се надигна обидено. Рибешките очи се присвиха.

— Той си живееше своя живот — продължи тя. — Ние нашия. Няма какво да се каже повече за това. Не поддържахме връзка. Това е положението. Ние бяхме доволни, той — също.

— Казвате ми, че сте го виждали за последно в средата на осемдесетте? — попита Ерлендур.

— Не поддържахме връзка — повтори тя.

— Нито веднъж за всички тези години? Дори един телефонен разговор? Нищо?

— Да.

— Защо?

— Това е семеен въпрос — каза възрастният човек. — Няма нищо общо със смъртта му. Абсолютно нищо. Минало и забравено. Какво повече искате да знаете?

— Знаехте ли, че той е живял тук в хотела?

— От време на време получавахме новини за него — уточни жената. — Знаехме, че е портиер тук. Обличал някакъв абсурден костюм и отварял вратите за гостите на хотела. А и, доколкото разбрах, се е правил на Дядо Коледа на забавите.

Тя каза това последното, сякаш Гвюдлойгур не можеше да унижи семейството си повече, освен ако не бъдеше открит мъртъв, полугол в хотелското мазе. Ерлендур не сваляше очи от нея.

— Не знаем много за него — каза той. — Изглежда, че не е имал много приятели. Живял е в хотела в малка стаичка. Като че ли се е чувствал добре. Бил е добър с децата. Съгласил се е да бъде Дядо Коледа на коледните празненства на хотела, както ти каза. От друга страна, научихме, че е бил много надарен певец. Като малко момче е записвал плочи, мисля, че са били две, но вие, разбира се, знаете това по-добре. От обложката на плочата, която видях, разбрах, че е бил на турне из скандинавските страни и по всичко изглежда, че е бил на път да сложи света в краката си. После по някакъв начин всичко това приключило. Никой не познавал вече това момче, освен няколко странни колекционери на грамофонни плочи. Какво се е случило?

Докато Ерлендур говореше, орловият нос се бе снижил, а рибешките очи потъмняха. Старият човек сведе поглед от Ерлендур към масата, а жената, която все още се мъчеше да запази достойнството и гордостта си, изглеждаше вече не толкова уверена в себе си.

— Какво се случи? — повтори Ерлендур и внезапно се сети, че беше занесъл двете плочи 45 оборота от килерчето на Гвюдлойгур в стаята си.

— Нищо не се случи — обясни възрастният човек. — Изгуби гласа си. Много бързо влезе в пубертета и гласът му си отиде, когато бе на дванайсет години. Това беше всичко.

— Изобщо ли не можеше да пее след това? — попита Елинборг.

— Гласът му стана ужасен — каза раздразнено старецът. — На нищо не можеше да се научи. Нищо не можеше да се направи за него. Намрази пеенето. Сърдеше се на целия свят. Настрои се против мен. Против сестра си, която се опитваше да прави за него каквото може. Нахвърли се върху мен и ме обвини за всичко.

— Ако няма нищо друго — рече жената и погледна Ерлендур. — Не ви ли казахме вече достатъчно? Не ви ли стига вече?

— Не намерихме много неща в стаичката на Гвюдлойгур — вметна Ерлендур, правейки се, че не я е чул. — Открихме две плочи с негови песни и два ключа.

Беше помолил от Техническия отдел да му пратят ключовете, щом свършеха с проучването им, и ги извади от джоба си. Сложи ги върху масата. На ключодържателя висеше и малък джобен нож. Страните му бяха от розова пластмаса, а на едната имаше картинка на пират с дървен крак, сабя и превръзка на окото. Под картинката имаше надпис PIRATE.

Жената погледна бързо ключовете и каза, че не ги е виждала. Старият човек оправи очилата на носа си, също погледна връзката, след което поклати глава.

— Единият е по всяка вероятност ключ от къща — рече Ерлендур. — Другият, изглежда, да е от някакъв шкаф или сейф.

Погледна към тях в очакване на някаква реакция, но те мълчаха. Пъхна ключовете обратно в джоба си.

— Намерил си плочите му? — попита жената.

— Две — отвърна Ерлендур. — Правени ли са и други?

— Не, нямаше други — каза старият човек и за миг погледна Ерлендур, след което бързо сведе очи.

— Можем ли да получим плочите? — попита жената.

— Предполагам, че ще наследите онова, което е останало от него — отговори Ерлендур. — Щом приключим с разследването, ще получите всичко, което е притежавал. Той не е имал никакви други роднини, така ли? Не е имал деца? Не можахме да открием нищо в тази посока.

— Последното, което знам за него, е, че беше ерген — каза жената. — Можем ли да ви помогнем и с нещо друго? — попита тя така, сякаш разследването бе направило голяма крачка напред само защото двамата са си направили труда да дойдат в хотела.

— Не е била негова вината, че е възмъжал и е изгубил гласа си — отбеляза Ерлендур.

Вече не можеше да понася безразличието и високомерието им. Синът беше мъртъв. Братът беше убит. Те обаче се държаха така, сякаш нищо не се бе случило, все едно не беше тяхна работа. Все едно че животът му отдавна беше престанал да бъде част от техния живот поради нещо, което Ерлендур не успяваше да разбере.

Жената гледаше Ерлендур.

— Ако няма нищо друго — каза тя и освободи спирачките на инвалидната количка.

— Ще видим — отвърна Ерлендур.

— Мислиш, че не показваме достатъчно съчувствие ли? — попита тя изведнъж.

— Мисля, че не показвате никакво съчувствие — отговори Ерлендур. — Но това не е моя работа.

— Да — рече жената. — Не е твоя работа.

— Това, което ми се ще обаче да разбера, е дали сте имали някакви чувства към човека. Той е бил твой брат. — Ерлендур се обърна към стареца в количката. — Твой син.

— Беше непознат за нас — отвърна жената и се изправи.

Възрастният човек разкриви лице в гримаса.

— Защото не е отговорил на очакванията ви ли? — Ерлендур също се изправи. — Защото ви е разочаровал, когато е бил дванайсетгодишен. Когато е бил дете. Какво направихте? Изгонихте го? Изхвърлихте го на улицата ли?

— Как си позволявате да ни говорите по този начин? — изсъска жената през стиснатите си зъби. Изведнъж бе започнала да говори на Ерлендур на „ви“^[26]. — Как се осмелявате? Кой ви обяви за съвестта на света?

— А кой отне вашата съвест? — избухна Ерлендур, като наблегна на „вашата“.

Тя впи сърдито очи в Ерлендур. После, сякаш се предаде, издърпа количката от масата, обърна я и я подкара пред себе си, избутвайки я вън от бара. С бърза крачка премина фоайето в посока към летящата врата. По високоговорителите исландска оперна певица пееше тъжно:

„… докосни арфата ми, родена в небесата богиньо…“

Ерлендур и Елинборг ги последваха и видяха как напускат хотела, жената с високо вдигната глава, старият човек още по-превит — виждаше се само темето му, което току се скриваше зад облегалката на количката.

„… и някои завинаги ще си останат деца…“