Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Ерлендур (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Röddin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka(2020 г.)

Издание:

Автор: Арналдур Индридасон

Заглавие: Гласът

Преводач: Айгир Сверисон

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: исландски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: исландска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 23.06.2017

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-02-0042-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9756

История

  1. —Добавяне

Ден трети

9

Определиха си среща в хотела рано на следващия ден — Ерлендур, Сигурдур Оли и Елинборг. Отделиха се на малка кръгла маса и си взеха закуска от шведската маса. През нощта беше валяло сняг, но сега бе по-топло и улиците бяха чисти. Метеорологичните прогнози бяха за безснежна Коледа. Коледното пазаруване бе достигнало връхната си точка. На всяко кръстовище имаше задръствания и из града се движеха тълпи от хора.

— Този Уапшот — каза Сигурдур Оли, — кой е той?

„Много врява за нищо“, помисли си Ерлендур, сръбна от кафето и погледна навън през прозореца. Чудновато място беше хотелът. Да спи тук беше приятна промяна, но изпитваше особено чувство при мисълта, че някой влиза в стаята му в негово отсъствие и слага всичко в ред. Напускаше сутрин стаята и когато се връщаше, виждаше, че всичко е подредено по един и същи начин — леглото оправено, кърпите сменени, на мивката има нов сапун. Усещаше присъствието на този, който подреждаше стаята му, но не го виждаше, не знаеше кой внася ред в живота му.

Когато слезе долу тази сутрин, отиде на рецепцията и помоли стаята му да не се чисти повече.

Трябваше да се срещне с Уапшот по-късно сутринта и да разбере повече неща за колекционерството му и за певческата кариера на Гвюдлойгур Егилсон. Предната вечер се бяха разделили с ръкостискане след идването на Валгердур. Уапшот бе стоял като истукан и чакаше Ерлендур да го представи на дамата, но когато нищо подобно не се случи, протегна ръката си, поклони се и се представи сам. След това се извини с това, че бил уморен и гладен, смятал да се качи в стаята си да свърши някаква работа, после да вечеря и да си легне.

По-късно Ерлендур и Валгердур не го видяха да слиза в трапезарията, където бяха седнали, и си казаха, че може би е поръчал храна в стаята си. Валгердур дори отбеляза, че Уапшот изглеждал много уморен.

Ерлендур я изпрати до гардеробната и й помогна да облече красивото си палто. След това я придружи до вратата, където постояха известно време, преди тя да излезе навън в снегопада. Когато Ерлендур заспа, след като Ева Линд си тръгна, усмивката на Валгердур го последва в съня му заедно със слабия аромат от парфюма й по ръката му от ръкостискането за раздяла.

— Ерлендур? — започна Сигурдур Оли. — Ало! Кой е Уапшот?

— Знам само, че е английски колекционер на грамофонни плочи — отвърна Ерлендур, който вече им бе разказал за срещата си с Хенри Уапшот. — И че си тръгва от хотела утре. Ти би трябвало да се обадиш на колегите в Англия да научиш повече за него. Ще се срещнем с Уапшот пак преди обед, тогава ще разбера повече.

— Момче хорист? — каза Елинборг. — Кой би искал да убие момче хорист?

— Той, естествено, не е бил вече момче хорист — рече Сигурдур Оли.

— Някога е бил известен — намеси се Ерлендур. — Били са издавани негови плочи, които определено са били доста търсени, и днес са уникални. Хенри Уапшот идва чак от Великобритания за тях и заради него. Специализирал се е в хористи и момчешки хорове от цял свят.

— Чувал съм само за Виенския момчешки хор — каза Сигурдур Оли.

— Специализирал се, значи, в момчета — продължи Елинборг. — Що за човек колекционира плочи на момчета хористи? Не трябва ли малко да помислим върху това? Дали няма нещо извратено у такъв човек?

Ерлендур и Сигурдур Оли я погледнаха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ерлендур.

— Какво ли? — учуди се Елинборг.

— Странно ли ти се струва да събираш грамофонни плочи?

— Не плочи, момчета хористи — уточни Елинборг. — Момчета хористи, записвали грамофонни плочи. Има голяма разлика, струва ми се. Нищо извратено ли не виждате в това?

Тя поглеждаше ту единия, ту другия.

— Аз просто нямам твоето мръсно въображение — каза Сигурдур Оли и обърна поглед към Ерлендур.

— Мръсно въображение! Да не би аз да съм си въобразила Дядо Коледа със смъкнати гащи долу в оная дупка, с презерватив на пикалото? Трябва ли ми въображение за това? После се оказва, че тук в хотела има човек, който боготвори въпросния Дядо Коледа, когато е бил дванайсетгодишен или там някъде, и идва чак от Великобритания, за да се срещне с него. Вие да не сте нещо болни?

— Това в някакъв сексуален контекст ли го виждаш? — попита Ерлендур.

Елинборг обърна очи нагоре.

— Абе, вие сте като двама монаси!

— Той е просто колекционер на грамофонни плочи — рече Сигурдур Оли. — А както спомена Ерлендур, някои пък събират торбички за повръщане. Що за сексуален живот имат те според твоите теории?

— Не разбирам как може да сте толкова слепи! Или ограничени. Защо мъжете са винаги толкова ограничени?

— Оф, не започвай пак — изпъшка Сигурдур Оли. — Защо жените винаги смятат мъжете за ограничени? Сякаш жените не са ограничени с всичките си „о, не мога да си намеря червилото и“…

— Слепи, загубени стари монаси! — каза Елинборг.

— Какво е да си колекционер? — попита Ерлендур. — Защо ще искат хората да събират определени неща и защо виждат повече стойност в един предмет, отколкото в друг?

— Някои вещи са по-скъпи от други — отвърна Сигурдур Оли.

— Те би трябвало да търсят нещо уникално — продължи Ерлендур, — нещо, което никой друг не притежава. Не е ли това целта? Да имаш нещо, което никой в целия свят го няма.

— Това не са ли по-скоро чудаци? — попита Елинборг.

— Чудаци ли?

— Ами такива, чешити. Не е ли така? Особняци?

— Ти намери плочи в шкафа на Гвюдлойгур — каза Ерлендур на Елинборг. — Какво направи с тях? Огледа ли ги по-подробно?

— Само видях, че са в шкафа — отвърна Елинборг. — Не съм ги пипала. Там трябва да са, ако искаш да ги разгледаш.

— Как колекционер като Уапшот влиза във връзка с човек като Гвюдлойгур? — продължи Елинборг. — Как изобщо научава за него? Дали има някакви посредници? Какво знае той за издаването на исландски плочи с хорови песни през седемдесетте години? За момче, което пее соло преди повече от трийсет години някъде в Исландия?

— Може би от списания — каза Сигурдур Оли. — Или от интернет? Телефон? От други колекционери?

— Знаем ли нещо друго за Гвюдлойгур? — попита Ерлендур.

— Има сестра — вметна Елинборг. — Освен това има и баща, който е все още жив. На тях, естествено, им е съобщено за смъртта му. Сестрата извърши разпознаването.

— Сигурно ли е, че ще можем да вземем проба от слюнката на Уапшот? — попита Сигурдур Оли.

— Да, аз ще се погрижа за това — каза Ерлендур.

Сигурдур Оли тръгна да събира информация за Хенри Уапшот, Елинборг пое задачата да се срещне със сестрата и бащата на Гвюдлойгур, а Ерлендур отиде долу в мазето, в стаичката на портиера. Мина покрай рецепцията и видя, че шефът е дошъл на работа. Отбеляза си мислено да говори по-късно с него.

Намери грамофонните плочи в шкафа на Гвюдлойгур. Бяха две малки плочи сингли. Върху едната пишеше: Гвюдлойгур пее „Аве Мария“ от Шуберт. Това беше същата плоча, която Уапшот му беше показал. Върху другата се виждаше момчето застанало пред малък детски хор. Диригентът, млад човек, стоеше настрана. „Гвюдлойгур Егилсон пее солова песен“ беше написано с големи букви напряко през обложката.

На задната страна имаше кратък текст, посветен на младия и надарен певец.

Гвюдлойгур Егилсон събуди огромен и заслужен интерес с Детския хор на Хапнарфьордур[18]. Без преувеличение може да се каже, че този дванайсетгодишен певец има голямо бъдеще пред себе си. Това е вторият негов запис, на който той пее особено вдъхновено със своя прекрасен и чист глас под ръководството на Габриел Хермансон, диригент на Детския хор в Хапнарфьордур. Плочата е безценна придобивка за всички, които обичат красивата музика. Певецът Гвюдлойгур Егилсон доказва, че притежава уникален глас. Понастоящем той е на турне из скандинавските страни.

„Дете звезда“, помисли си Ерлендур и погледна към афиша с „Малката принцеса“ — Шърли Темпъл.

— Ти какво правиш тук? — попита той плаката. — Защо те е пазел той? Защо си единственото нещо, което е останало от него?

Извади мобилния си телефон.

— Марион — каза той, когато от другата страна отговориха.

— Да — отговори гласът в телефона. — Ти ли си?

— Нещо ново?

— Ти знаеше ли, че този Гвюдлойгур е записвал плочи като дете?

— Вече го установих — отвърна Ерлендур.

— Звукозаписната компания е фалирала преди около двайсет години и от нея не е останала и следа. Човек на име Гунар Хансон е бил собственик и управляващ. Компанията се е казвала „ГХ — грамофонни плочи“. Издавала е разни боклуци по времето на хипитата и Битълсите, но после всичко отишло по дяволите.

— Знаеш ли какво е станало със склада?

— Със склада ли? — учуди се Марион Брием.

— С плочите на склад.

— Те, естествено, са отишли за погасяване на дългове. Нали такава е практиката? Говорих с роднините на Гунар, двамата му синове. Компанията никога не е правила много записи и те не бяха чували името й от десетилетия. Нищо не можаха да ми кажат за нея, когато ги попитах. Гунар починал в средата на деветдесетте години и синовете му казаха, че не оставил нищо друго, освен дългове.

— Тук в хотела има човек, който колекционира хорови плочи, момчешки хорове или, ако щеш, момчета хористи. Той имал намерение да се срещне с Гвюдлойгур, но нищо не излязло от това. Питах се дали плочите му имат някаква стойност. Как да разбера?

— Като намериш колекционери и говориш с тях — каза Марион. — Искаш ли аз да се заема?

— Има и друго. Можеш ли да откриеш човек на име Габриел Хермансон, бил е диригент на хора в Хапнарфьордур през седемдесетте години. Сигурно ще го намериш в телефонния указател, ако е все още жив. Той е бил учителят на Гвюдлойгур. Имам обложка на плоча с негова снимка и на нея ми изглежда като да е бил на около трийсет. Ако е мъртъв, спираш дотам.

— Обикновено това е правилото.

— Какво правило?

— Ако човек е мъртъв. Тогава спира дотам.

— Именно! — Ерлендур се поколеба. — Защо ми говориш за смърт?

— А, за нищо.

— Всичко наред ли е?

— Благодаря ти, че ми подхвърляш трохички — рече Марион.

— Нали това искаше? Да се ровиш и разследваш, за да разнообразяваш скучната си старост?

— Е да, сега денят ми ще е запълнен — отвърна Марион. — Провери ли това с кортизола в слюнката?

— Ще го проверя — каза Ерлендур и затвори.

Шефът на рецепцията имаше нещо като малък кабинет отзад във фоайето и седеше в него. Тъкмо смяташе да започне да преглежда някакви книжа, когато Ерлендур влезе в помещението и затвори вратата. Човекът се изправи и понечи да протестира, каза, че нямал никакво време да разговаря с него, трябвало да ходи на среща, но Ерлендур спокойно седна и скръсти ръце.

— От какво бягаш? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше те вчера, в най-натовареното време на хотела. Когато говорих с теб вечерта, когато убиха портиера, приличаше на беглец. Сега стоиш като на тръни! За мен ти си начело в списъка със заподозрени. Казаха ми, че си познавал Гвюдлойгур най-добре от всички в хотела. А ти отричаш това. Разправяш ми, че не си го познавал изобщо. Мисля, че лъжеш. Той е бил твой подчинен. Би трябвало да покажеш поне малко желание за съдействие. Изобщо не е приятно да киснеш в ареста по Коледа.

Шефът на рецепцията се взираше в Ерлендур, без да знае какво да прави, после бавно седна на стола си.

— Нищо нямаш срещу мен — каза той. — Безумие е да мислиш, че аз съм направил това на Гвюдлойгур. Че съм бил в стаята му и… имам предвид това с презерватива и всичко останало.

Ерлендур с известно безпокойство забелязваше, че някои подробности от разследването се бяха разчули из хотела и служителите ги обсъждаха. Готвачът в кухнята знаеше точно за какво се вземаха проби от слюнките. Шефът на рецепцията пък имаше добра представа за сцената долу в стаичката на портиера. Може би управителят на хотела се беше разприказвал, може да беше момичето, което намери трупа, а можеше и да са полицаите.

— Къде беше вчера? — попита Ерлендур.

— Бях болен — отговори шефът на рецепцията. — Бях си вкъщи цялата сутрин.

— Но не си се обадил на никого. Ходи ли на лекар? Даде ли ти медицинско? Мога ли да говоря с него? Как му е името?

— Не ходих на лекар. Просто останах в леглото. Сега съм по-добре.

Той се изкашля. Ерлендур се усмихна. Този човек беше най-некадърният лъжец, когото бе виждал някога.

— Защо ме лъжеш?

— Нямаш нищо срещу мен — възрази човекът. — Единственото, което можеш да направиш, е да ме заплашваш. Искам да ме оставиш на мира!

— Мога да разговарям и с жена ти. Да я питам дали ти е носила чай в леглото вчера.

— Не я закачай нея!

Гласът на шефа на рецепцията изведнъж стана по-твърд и по-сериозен. Лицето му почервеня.

— О, ще я закачам! — каза Ерлендур.

Мъжът впи очи в Ерлендур.

— Няма да приказваш с нея — рече той.

— И защо не? Какво криеш? Ставаш прекалено съмнителен, няма да се отървеш така лесно от мен.

Шефът на рецепцията отклони поглед и изпъшка.

— Остави ме на мира. Това няма нищо общо с Гвюдлойгур. Имам лични проблеми и трябва да ги оправя.

— Какви?

— Не съм длъжен да ги споделям с теб.

— Остави аз да преценя това!

— Не можеш да ме принудиш.

— Както ти казах, мога да поискам разрешение за арест или просто да говоря с жена ти.

Шефът на рецепцията въздъхна тежко.

— Ще си остане ли между нас?

— Ако не е свързано с Гвюдлойгур.

— Няма нищо общо с него.

— Добре тогава.

— Обадили са се на жена ми оня ден. В деня, когато открихте Гвюдлойгур.

Женски глас попитал за него. Жена му не познавала гласа. Било през деня, в работно време, но не било странно да го търсят вкъщи. Онези, които го познавали, знаели, че работното му време е доста разкъсано. Съпругата на шефа на рецепцията, лекарка, която работела на смени и телефонното позвъняване я събудило, трябвало да ходи на работа същата вечер. Жената от телефона се държала така, сякаш познавала добре мъжа й, и се обидила, когато съпругата поискала да разбере кой се обажда. „Коя си ти? — попитала тя. — Защо се обаждаш тук?“ Отговорът, който получила, събудил други въпроси и ново учудване. „Той ми дължи пари“ — казал гласът в телефона.

— Жената заплашила, че ще се обади в службата — рече шефът на рецепцията на Ерлендур.

— Коя беше тя?

Преди десет дни излязъл да се позабавлява. Жена му била на лекарска конференция в Швеция и той отишъл с трима свои приятели да вечерят. Забавлявали се добре, старата приятелска компания, след ресторанта тръгнали да обикалят кръчмите и завършили в едно от популярните места в центъра на града. Там изгубил от поглед приятелите си, отишъл на бара и видял познати от хотелския бизнес, които стояли до бара и гледали как хората танцуват. Той бил леко пиян, но не толкова, че да не може да взема разумни решения. Ето защо всичко това му било толкова непонятно. Никога преди не бил правил нещо подобно.

Тя се приближила до него, също като във филмите, с цигара между пръстите и помолила за огънче. Той самият не пушел, но поради работата си носел запалка в джоба си. Имал този навик от времето, когато пушенето било разрешено навсякъде. Тя го заприказвала и го попитала дали няма да я почерпи с питие. Той я погледнал. Да, естествено, ще я почерпи. Стояли на бара, той купил питиета и седнали на първата маса, която се освободила. Тя била много привлекателна и флиртувала доста изкусно с него. Той влязъл в играта, без да е съвсем сигурен какво точно се случва. Жените обикновено не се държали така в негово присъствие. Тя седнала плътно до него, била доста настъпателна и уверена в себе си. Когато той станал да вземе второ питие за двамата, тя го погалила по бедрото. Погледнал я, а тя се усмихнала. Красива и привлекателна жена, която знаела какво иска. Била може би десетина години по-млада от него.

По-късно го попитала дали не иска да я изпрати до дома й. Живеела в съседния квартал и тръгнали пеша. Той се колебаел, но му било любопитно. Всичко било толкова чуждо и странно, все едно се намирал на Луната. За двайсет и три години не бил изневерявал на жена си. Два или три пъти през всичките тия години може и да бил целунал чужда жена, но нищо подобно на това сега не му се било случвало.

— Съвсем се обърках — каза шефът на рецепцията на Ерлендур. — Част от мен искаше да побягна и да забравя всичко. Друга част искаше да я последвам.

— Знам коя е била тази част — поясни Ерлендур.

Стояли пред вратата й на стълбището във входа на новопостроен блок. Тя пъхнала ключа в ключалката. Дори това действие изглеждало по някакъв начин похотливо в нейните ръце. Вратата се отворила и тя се притиснала в него. „Влез“, казала и прекарала ръка по чатала му.

Влязъл. Тя започнала да забърква питиета. Той седнал на дивана в стаята, а тя пуснала музика и се приближила до него с чаша в ръка. Усмихнала се така, че красивите й бели зъби проблеснали на фона на червеното червило. Седнала до него, оставила чашата, хванала колана и бавно свалила ципа на панталона му.

— Аз никога… Това беше… Тя умееше да прави невероятни неща — каза шефът на рецепцията.

Ерлендур го гледаше и мълчеше.

— Исках да се измъкна тихомълком на сутринта, без да ме усети, но тя беше нащрек. Имах угризения на съвестта, направо ме убиваха, чувствах се като някакъв нещастник, който е предал жена си и децата си. Имаме три деца. Исках да се махна оттам и да забравя всичко. Никога повече нямах намерение да срещам тази жена отново. Но тя бе напълно будна, когато започнах да се промъквам през стаята в мрака.

Тя се изправила на лакти върху възглавницата и запалила нощната лампа. „Тръгваш ли си?“ — попитала го. Той потвърдил. Казал, че закъснява. За спешна среща или нещо подобно. „Хубаво ли ти беше снощи?“ — попитала отново. Той я гледал, държейки панталоните си в ръка. „Страхотно — отговорил, — но не мога да продължавам така. Не мога. Извинявай!“ „Искам осемдесет хиляди крони“[19] — казала тя спокойно, сякаш това било толкова естествено, че дори не трябвало да го споменава. Той я погледнал, не бил сигурен, че е чул правилно. „Осемдесет хиляди“ — повторила тя. „Какво искаш да кажеш?“ — попитал той. „За нощта“ — отвърнала тя. „За нощта ли? Да не би да се продаваш?“ „А ти какво си мислеше?“ Той все още не разбирал за какво говори тя. „Да не би да си мислиш, че ще можеш да имаш жена като мен безплатно?“ — казала тя. Лека-полека той започнал да схваща за какво става дума. „Но ти нищо не каза!“ — „Трябва ли да ти казвам нещо? Плати ми осемдесет хиляди и може би ще можеш отново някой път да дойдеш при мен.“

— Отказах да й платя — каза шефът на рецепцията на Ерлендур. — Излязох си. А тя полудя! Обади ми се тук в работата и ме заплаши, че ще позвъни вкъщи, ако не й платя.

— Как им казваха на такива? — попита Ерлендур. — Някаква английска дума беше. Hustler[20]. Курви. От тях ли е била? Това ли ми казваш?

— Не знам каква беше, но знаеше какво прави. Накрая се обадила у дома и разказала на жена ми за всичко.

— Че защо просто не си плати? Тогава щеше да се отървеш от нея.

— Не съм сигурен, че щях да се отърва, дори да й бях платил. С жена ми обсъдихме проблема вчера. Обясних й какво се бе случило така, както го направих пред теб. Женени сме от двайсет и три години и въпреки че нямам никакво извинение, това си беше капан. Така го виждам аз. Ако тази жена не преследваше парите, това никога нямаше да се случи.

— Значи, всичко е било по нейна вина?

— Не, естествено, не, но все пак… беше капан.

Замълчаха.

— Има ли такова нещо в хотела? — попита Ерлендур. — Курви?

— Не — отвърна шефът на рецепцията.

— Не би могъл да не забележиш, нали?

— Казаха ми, че си питал дали има проституция в хотела. Тук няма такива неща.

— Естествено — каза Ерлендур.

— Ще си мълчиш ли за това, дето ти разказах?

— Трябва ми името на жената, ако го знаеш. И адреса. Историята ти ще си остане между нас.

Шефът на рецепцията се поколеба.

— Шибана курва! — изруга той, за момент излязъл от ролята си на учтив хотелиер.

— Смяташ ли да й платиш?

— По този въпрос с жена ми сме на едно мнение. Няма да получи и стотинка!

— Мислиш ли, че това би могло да бъде някакъв злонамерен номер?

— Номер? — учуди се шефът на рецепцията. — Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид някой да иска да ти напакости и да се опитва да ти създаде неприятности. Някой, с когото имаш сметки за уреждане.

— Не ми е хрумвало. Мислиш, че може да имам неприятели, които биха ми спретнали този номер?

— Не трябва да са ти непременно неприятели. Може да са някакви шегаджии, твои приятели.

— Не, нямам такива приятели. Освен това шегичката стигна прекалено далеч и никак не е забавна.

— Ти ли уволни Дядо Коледа?

— Какво?

— Ти ли му каза, че е уволнен? Или може би си му пратил писмо, или…?

— Аз му го казах, да.

— И той как го прие?

— Зле. Разбираемо е. Беше работил тук дълго време. Много по-дълго от мен например.

— Мислиш ли, че той може да е стоял зад това, ако въобще е имало подбудител?

— Гвюдлойгур? Не, не мога да си го представя. Гвюдлойгур? Да е замесен в подобно нещо? Не мисля. Той беше честен и кротък човек.

— Знаеше ли, че Гвюдлойгур е бил звезда като дете? — попита Ерлендур.

— Звезда? Каква звезда?

— Имал е записани на плоча песни. Хорист.

— Не знаех — каза шефът на рецепцията.

— Само още нещо — добави Ерлендур и се изправи. — Можеш ли да намериш и да ми пратиш в стаята грамофон?

Ерлендур забеляза, че шефът на рецепцията нямаше и най-малка представа за какво става дума.

Когато излезе във фоайето, видя началника на техническия отдел да се качва по стълбите от мазето.

— Как върви със слюнката, която открихте по презерватива? — попита Ерлендур. — Проверихте ли я за кортизол?

— Работим по въпроса. Ти пък какво знаеш за кортизола?

— Знам, че ако в слюнката има голямо количество от него, това може да се окаже опасно.

— Сигурдур Оли пита за оръжието на убийството — каза началникът. — Съдебният лекар мисли, че не е бил някакъв голям нож. Не много дълъг, с тънко и назъбено острие.

— Значи, не е бил ловен нож, нито голям нож за месо?

— Не, не е бил нищо особено — обясни началникът. — Най-обикновен нож.

Бележки

[18] Третият по население град в Исландия след Рейкявик и Копавогур. — Б.пр.

[19] Около 1000 лв. — Б.пр.

[20] Мошеник, далавераджия; също: курва (англ.). — Б.пр.