Арналдур Индридасон
Гробна тишина (29)

29

Гледаха към входната врата на дома, когато тя се отвори. Влезе мъж на възраст около седемдесетте. Раменете му бяха извити надолу, имаше изтъняла бяла коса, дружелюбно усмихнато лице и беше облечен в красив дебел пуловер и сив панталон. Придружаваше го болничен служител, който каза на стареца, че са му дошли гости. Помогна му да се обърне с лице към стаята.

Ерлендур и Елинборг се изправиха. Микелина тръгна към него и го прегърна. Човекът й се усмихна и лицето му засия като на дете.

— Микелина! — възкликна той с учудващо младежки глас.

— Привет, Симон! — каза Микелина. — Дойдох ти на посещение с хора, които искат да се срещнат с теб. Това тук е Елинборг, а този мъж се казва Ерлендур.

— Аз се казвам Симон — каза старият човек и се здрависа с гостите. — Микелина е моя сестра.

Ерлендур и Елинборг кимнаха.

— Симон е много щастлив — каза Микелина. — Макар ние, останалите, да не сме и никога да не сме били щастливи, Симон е щастлив и само това има значение.

Симон седна до тях, хвана ръката на Микелина и й се усмихна. Погали я по лицето и се усмихна на Ерлендур и Елинборг.

— Какви са тези хора? — попита той.

— Това са мои приятели — отвърна Микелина.

— Добре ли се чувстваш тук? — попита Ерлендур.

— Как се казваш? — вместо отговор каза Симон.

— Казвам се Ерлендур.

Симон се замисли.

— Чужденец^[80] ли си? — попита той.

— Не, исландец — отвърна Ерлендур.

Симон се усмихна.

— Аз съм брат на Микелина.

Микелина го погали по ръката.

— Те са полицаи, Симон.

Симон погледна Ерлендур, после Елинборг.

— Те знаят за всичко, което се случи — продължи Микелина.

— Мама е мъртва — каза Симон.

— Да, мама е мъртва — отвърна Микелина.

— Говори ти! — умолително каза Симон. — Говори ти с тях!

Той гледаше сестра си, като избягваше да среща погледите на Ерлендур и Елинборг.

— Добре, Симон — успокои го Микелина. — После ще дойда да те видя.

Симон се усмихна и се изправи, запъти се към преддверието и с бавни крачки излезе в коридора.

— Хебефрения — каза Микелина.

— Хебефрения? — попита Ерлендур.

— Така и не разбрахме какво стана — отвърна Микелина. — По някакъв начин той престана да расте. Продължи да си бъде същото мило и добро момче. Емоционалното му развитие престана да следва физическото съзряване. Хебефренията е разновидност на шизофренията. Симон е като Питър Пан. Понякога заболяването е свързано с пубертета. Може да е бил болен и по-рано. Винаги си е бил чувствителен и когато се случиха онези страшни събития, сякаш изтърва контрола над нещата. През целия си живот беше живял в страх и винаги се бе чувствал отговорен. Винаги му се бе струвало, че е негова задача да предпазва майка ни, просто поради това че нямаше кой друг да го направи. Той беше най-големият и най-силният, макар и може би да е бил най-малкият и слабият от всички нас.

— Откога е в дом, от момчешка възраст ли? — попита Елинборг.

— Не, живееше с мен и майка ни, докато тя почина. Умря преди, колко, двайсет и шест години вече. Болните като Симон не са проблемни, често са много спокойни и мили, лесни са за обгрижване. Но се нуждаят от голяма и постоянна грижа, която мама му оказваше чак до смъртта си. Той работеше и си припечелваше нещо в сметосъбирането към града, когато можеше. Събираше боклук с метален шиш, обикаляше Рейкявик надлъж и шир и броеше боклуците, които прибираше в една торба.

Микелина замълча. Седяха известно време, без да говорят.

— Дейвид Уелч никога ли не се обади повече? — попита Елинборг по някое време.

Микелина я погледна.

— Мама го чакаше до смъртта си — отвърна тя. — Но той така и не се върна.

Млъкна отново.

— Обадила му се от стопанството в Гувунес онази сутрин, когато доведеният ми баща се прибра — каза тя накрая. — Говорила с него.

— Но защо тогава той не е дошъл? — попита Ерлендур.

Микелина се усмихна.

— Обадила му се, за да се прости с него — каза тя. — Щели да ги прехвърлят в Европа. Корабът му щял да отплава същата сутрин и тя искала да му се обади не за да му съобщи, че е попаднала в опасност, а за да му пожелае „на добър път“ и да му каже, че всичко е наред. Той й казал, че ще се върне. Вероятно е загинал във войната. Тя така и не получи никакви вести от него, а като не се завърна след войната…

— Но защо…

— Мислела си е, че Гримур ще го убие. Затова се върнала сама. Не искала той да идва да й помага. Това си било неин проблем.

— Но той би трябвало да е знаел, че пастрокът ти ще излиза от затвора, че връзката им се била разчула — каза Ерлендур. — Пастрокът ти е научил за нея, дочул е нещо отнякъде.

— Всъщност те не са можели да знаят за това. Любовната им връзка беше много потайна. А и не знаем как доведеният ми баща бе разбрал за нея.

— А детето…?

— Не са имали представа, че мама е бременна.

* * *

Ерлендур и Елинборг дълго време мълчаха, премисляха казаното от Микелина.

— А Томас? — попита след малко Ерлендур. — Какво стана с него?

— Томас почина. Беше едва на петдесет и две. С два развода. Имаше три деца, момчета. Не поддържам връзка с тях.

— Защо не? — попита Ерлендур.

— Той приличаше на баща си.

— Как така приличаше на него?

— Имаше злочест живот.

— Тоест?

— Стана като баща си.

— Искаш да кажеш…?

Елинборг въпросително погледна Микелина.

— Склонен към насилие. Биеше съпругите си. Биеше децата си. Пиеше.

— А връзката му с твоя пастрок? Беше ли…?

— Не знаем — каза Микелина. — Не мисля. Надявам се да не е. Опитвам се да не мисля за това.

— Какво е имал предвид пастрокът ти с това, дето го е казал от гроба? „Направи го“^[81]? Да не би да й се е молел да му помогне? Да не е молел за милост?

— Много сме си приказвали за това с мама. Тя имаше определено обяснение за тия думи, което беше напълно достатъчно за нея, за мен също.

— Какво беше то?

— Той е знаел какъв е бил.

— Не те разбирам — каза Ерлендур.

— Той е знаел какъв е бил и мисля, че дълбоко в себе си е знаел и причината за това, защо е станал такъв, макар и никога да не го каза гласно. Знаехме, че е имал много тежко детство. Някога е бил малко момче и трябва да е имал някаква връзка с това малко момче, с нещо от неговата душа. Дори когато изпаднеше в най-люта ярост и злобата му не щадеше никого, това малко момченце у него му е крещяло да престане.

— Майка ти е била изключително смела жена — каза Елинборг.

— Може ли да поговоря с него? — попита Ерлендур след дългото мълчание, което настъпи в стаята.

— Със Симон ли имаш предвид? — попита Микелина.

— Може ли? Да отида при него? Сам?

— Той никога не е говорил за тези събития. Никога през цялото това време. Мама мислеше, че най-добре би било, ако се държим така, сякаш нищо не се е случвало. След като тя почина, аз се опитах да накарам Симон да проговори, но веднага разбрах, че е безнадеждно. Все едно че имаше спомени единствено от времето след случката. Все едно че всичко останало се беше изтрило. Макар че, ако го притисна, казва някое и друго изречение. Иначе е напълно затворен. Той принадлежи на един съвсем друг свят, блажен и спокоен, който си е изградил сам.

— Имаш ли нещо против? — попита Ерлендур.

— Не, можеш да говориш с него, ако питаш мен — отвърна Микелина.

Ерлендур стана, излезе в преддверието и от там в коридора между стаите. Повечето врати стояха отворени. Видя Симон да седи на края на леглото си и да гледа през прозореца. Ерлендур почука на вратата и почака Симон да му разреши да влезе.

Симон го погледна, кимна за поздрав и продължи да се взира навън през прозореца.

До бюрото в стаята имаше стол, но Ерлендур седна на леглото до Симон. Върху писалището имаше няколко фотографии. Ерлендур разпозна Микелина и си помисли, че възрастната жена на една от снимките трябва да беше майка им. Протегна се и я взе. Жената седеше на стол до кухненска маса, облечена в онова, което Ерлендур си спомняше, че едно време наричаха „халатите на «Хагкойп»“^[82], тънки халати от изкуствена материя, с картинки. Жената леко се усмихваше пред фотоапарата. Симон седеше до нея и се заливаше от смях. Ерлендур си помисли, че може би снимката бе заснета в кухнята на Микелина.

— Това майка ти ли е? — попита той Симон.

Симон погледна снимката.

— Да, това е мама. Тя е мъртва.

— Знам.

Симон отново се загледа през прозореца и Ерлендур върна фотографията на мястото й. Седяха така мълчаливо доста време.

— Какво гледаш? — попита Ерлендур.

— Мама ми каза, че всичко ще е наред — отвърна Симон, без да отвърне очи от прозореца.

— Всичко е наред — каза Ерлендур.

— Няма ли да ме отведеш?

— Не, никъде няма да те водя. Искаше ми се само да се срещна с теб.

— Може да станем приятели.

— Със сигурност — каза Ерлендур.

Седяха мълчаливо, сега и двамата гледаха през прозореца.

— Ти имаше ли добър баща? — внезапно попита Симон.

— Да — отговори Ерлендур. — Баща ми беше добър човек.

Замълчаха.

— Искаш ли да ми разкажеш за него? — каза Симон след малко.

— Да, някой път ще ти разкажа — каза Ерлендур. — Той…

Ерлендур млъкна.

— Какво?

— Той загуби сина си.

Двамата гледаха през прозореца.

— Само едно ми се иска да узная — каза Ерлендур.

— Какво? — попита Симон.

— Как се казваше тя?

— Кой?

— Майка ти.

— Защо искаш да знаеш това?

— Микелина ми разказа за нея, но не ми каза как се е казвала.

— Казваше се Маргрет.

— Маргрет.

В този момент Микелина се появи на вратата на стаята и щом Симон я зърна, изправи се на крака и тръгна към нея.

— Донесе ли ми касис? — попита той. — Носиш ли касис?

— Ще ти донеса касис през есента — отвърна Микелина. — Наесен. Тогава ще ти донеса касис.