Сюзан Денърд
Ветровещ (42)

Четирийсет и едно

Залата за битки. Вивия отново стоеше с лице срещу дъбовите врати, но сега прислужниците тозчас скочиха да й отворят.

Този път Вивия буташе баща си в количката.

Най-напред придойде миризмата на розмарин, примесен с мента. После морето от ирисовосини рокли с над трийсет плуващи над тях лица. Визерите и техните семейства се извърнаха като един при отварянето на вратите. Разговорите стихнаха и през тях премина вълна, когато всички се надигнаха и се поклониха.

Дамските ботуши на Вивия зачаткаха, а роклята й зашумоля в обратния ритъм на скърцащите колела на бащината й инвалидна количка.

— Ваше Величество, Ваше Височество — изрече най-голямата дъщеря на визер Илтар и направи реверанс, а Вивия не можа да сдържи усмивката си.

За първи път в историята други жени влизаха с нея в Залата за битки. След днешния ден, след празника, Вивия смяташе да превърне това в традиция.

Щом стигна до челното място на масата, тя коленичи, за да заключи количката на баща си.

Това трябваше да бъде ден на скръб, но никой на масата не носеше тъга на челото си. И как биха могли да тъгуват, когато градът беше оцелял в морския пожар и бурята? Когато, напук на всички капризи на съдбата, те бяха излезли по-силни от битката?

Сега хората в Ловац знаеха за подземния град и инженери и вещери вече обхождаха улиците, за да се уверят, че става за живеене. Вече беше пристигнал и първият кораб с храни от фермите Хастрел в Картора, а с Марстошката империя се подготвяше нов договор, защото, след като Ванес очевидно беше оживяла, тя имаше нови идеи за преговорите.

Вивия не можеше да сдържа радостта си днес, защото знаеше нещо, което тези хора не знаеха. Докато градът вярваше, че Ярост й бе помогнал на водния мост, тя знаеше, че това е бил Мерик.

Мерик беше жив.

Но бе напуснал града. Той и двете му приятелки, момичето Кам и още една току-що пристигнала, на име Райбър, бяха тръгнали на север, към Сирмайските планини.

— Райбър казва, че там има лек за моето… състояние — той беше посочил потопеното в сенките на качулката му лице. — А и тук няма нужда от мен. Ти държиш здраво кормилото.

Вивия не беше съгласна, но не възрази. Мерик я бе открил в главното помещение в Иглената кула, където още стотици гласове се бореха за терен в главата й. Където тя не разполагаше нито с времето, нито с мястото да му даде подходящ отговор.

Пък и ако той действително искаше да напусне града, тя нямаше право да го спира. Затова беше кимнала:

— Моля те, дръж ме в течение, когато можеш, Мери. Кралските гласовещи работят денонощно.

— Ще се опитам — беше единственият му отговор.

После си бе нахлупил ниско новата качулка, защото Вивия беше настояла да се облече добре за пътуването, и завинаги беше си тръгнал от Иглената кула.

Той нямаше да се опита да се свърже с нея. Беше го разбрала още в Иглената кула, разбираше го и сега, докато подръпваше грапавата вълнена яка на роклята си.

Тя стана и се покашля. Семействата на визерите си мислеха, че баща й ще говори, след като вече беше достатъчно добре, за да се завърне. И всички го гледаха в очакване. Но Серафин беше подканил Вивия „да бъде кралицата, от която хората се нуждаеха, и не след дълго ще последва и истинската корона“.

Тя пак се покашля. Всички погледи се обърнаха към нея. Най-накрая без съпротива.

— При все че сме се събрали да си спомним брат ми — рече тя със същия гръмък глас, с който хиляди пъти беше чувала баща си да говори, — има много други хора, които също трябва да почетем. Стотици нубревненци загинаха в нападението отпреди три дни. Войници, семейства и… и един от нас. Член на този съвет.

Хората в залата смениха позите си. Всички сведоха погледи в земята. Никой не знаеше истината за Серит Линдей и Вивия щеше да я запази за себе си.

Поне докато не откриеше кой точно го контролираше и как.

Тя продължи, като извиси още по-силно глас:

— С всяко листо, което днес ще хвърлите от водния мост, си спомнете хората, които се биха за нас. Които умряха за нас. Мислете също и за онези, които ще продължат тази битка и може също да умрат.

— Войната едва сега започва. Много скоро победата ни ще се превърне в спомен, но нека никога не забравяме преминалите последния риф на Ноден заради нас. И нека никога не забравяме… — Тя навлажни устни. Изпъна се в цял ръст. — Нека никога не забравяме брат ми, принц на Нубревна и флотски адмирал, Мерик Нихар. И да не виждаме понявга сполуката, когато губим…

— … Дарява ни със сила нашата закрилница — залата се разтресе от гласовете, издигнали се като един. — И от бедата винаги ще ни избави.

 

 

Имаше си предимства в това да си мъртвец.

На Мерик Нихар, принц на Нубревна и бивш адмирал в Нубревненския флот, му се щеше отдавна да бе мислил за живота.

Може би тогава в този момент нямаше да го изпълва толкова голямо съжаление. Може би щеше да си спомня много повече скъпи неща за Кълен и Сафи, дори за Вивия. Толкова много, колкото бяха падащите листа от водните мостове.

Мерик, Кам и Райбър се бяха изкачили на хълма близо до язовира. Планът им беше да тръгнат на север покрай реката до Сирмайските планини, но докато вървяха, беше започнало погребението.

Момичетата поискаха да гледат и колкото и да беше противно, на Мерик също му се бе приискало.

Листата падаха с различна скорост, оранжеви и ярки, зелени и живи. Някои се понасяха по въздушните течения, подскачаха нагоре, а други попадаха на попътна струя и се спускаха на земята. Някои горяха и димът като опашка ги следваше. Други просто светеха — незапалени, но все така ослепителни на залязващото слънце.

— Красиво е — каза Кам с лявата ръка на сърцето си, застанала до Мерик.

Лечителите й бяха казали да стои в това положение и поне веднъж тя се подчиняваше.

Не, не, не „тя“, напомни си той. Кам живееше като момче и макар че Мерик още не беше свикнал да мисли за нея като за „него“, чакаха ги седмици път. Предостатъчно време, за да тренира наново ума си.

— Красиво е — съгласи се Райбър от другата й страна и отмести една плитка, която й влизаше в очите. За разлика от Кам, тя беше запазила плитките си на корабно момче и макар че ги беше вързала назад, едната все се измъкваше.

— Видях достатъчно — отговори накрая Мерик и се обърна.

Стигаше му толкова мрачност за един ден. Той нахлупи колкото може по-ниско качулката си. Твърде много хора се мотаеха наоколо. Фермери от долината и войници, които не бяха на пост на наблюдателниците при язовира. Белезите му вече зарастваха, косата му пак никнеше, а истинското му лице се подаваше през черните мрежести сенки и Мерик не можеше да рискува да го видят.

Светът трябваше да си мисли, че е мъртъв. Не само защото така щеше на спокойствие да преследва Кълен, но защото светът не се нуждаеше от него. Нито пък Вивия, и Мерик знаеше, че без него животът й ще бъде по-лек.

Един заради многото.

Когато двете с Райбър го застигнаха на брега на Тимец, където изровената от копитата пътека се врязваше между дърветата, тогава Кам започна да си тананика позната мелодия.

Тозчас Мерик се наежи и забърза напред. Брезите, яворите и боровете протягаха клоните си към небето.

— Не тази песен, моля те.

— Защо? — попита Райбър. Тя удължи крачките си, за да го настигне. Ботушите й се поклащаха в улеите по пътя. — Песничката има хубав край.

После, преди Мерик да може да я спре, тя запя.

С остър нюх слепецът брат Дарет

надуши, че опасност грози ги напред.

Ина кралицата рече: Мене, мене изяж

аз по-голям съм от брата ми Филип.

И зейна широката й паст, а Филип

се върна бързешком при Дарет.

И перка до перка избягаха двамата братя

далеч от кралицата Рак.

Брат Филип Глупеца рече на брат Дарет Слепеца,

щом от мрачната пещера се спасиха:

„Прощавай, изоставих те, братко, назад,

но ти беше смел, приятелю мой“.

„Мили Дарет, прости ми — рече Филип Глупеца, —

не ти, а аз бях слепецът.

Захвърлям богатства, корона и злато,

щом ти ще си вечно до мен“.

— Видя ли? Краят е щастлив.

Тя се усмихна и от ръкава й се изсулиха две карти със златни гърбове. Тя ги подхвърли към Мерик и Деветте хрътки и Глупака се показаха и запърхаха на бриза, не съвсем естествено.

Мерик спря. Торбата му падна тежко на земята. После се преви и застана на четири крака.

Сърцето бумтеше в дробовете му. Калта и сипеят се размиха пред очите му до червени и сиви ивици, които затрептяха с все по-забързания му пулс в забързаните му ветрове.

„Мили Дарет, прости ми — рече Филип Глупеца, —

не ти, а аз бях слепецът“.

Мерик беше глупецът през цялото време. Сега всичко му просветна. Беше желал нещо нереално, нещо, което не можеше никога да има, и то по грешните причини.

Като виждаше само онова, което бе желал да види.

Но и неговата история, като тази на двамата братя, имаше щастлив край. Все още беше тук, нали? И Кълен също, и може би, може би и за двамата имаше надежда да бъдат спасени.

Райбър знаела как да го изцели, така му беше казала. Как да спре странното полупръсване. А отговорът ги чакал в Сирмайските планини и тъй като Мерик нямаше какво да губи, а можеше само да спечели, като й се довери, той си бе стегнал багажа и бе тръгнал на път.

Кам, естествено, отказа да остане в Ловац.

Когато Мерик си спомни упорито стиснатите зъби и свитите й устни, раменете му се отпуснаха. Дъхът му се успокои.

Той се изправи, заслушан в мрака наоколо. Щурците, совите, козодоите изпълваха въздуха с песните си. Звуците, с които бяха отраснали с Кълен и които някой ден пак щяха да слушат.

— Сър? — измърмори Кам и се приближи.

Очите й… не, очите му светеха с тревога, хем позната, хем не. Той му бе простил, задето скри истината за Гарън и Деветките.

А тайната на дългото царуване на Рак била,

че знаела какво мечтаят рибите.

Блестящи скъпоценни камъни и власт,

и вечен глад за мъничко любов.

Мерик беше простил и на Райбър, задето го бе изоставила в Нихарския залив. Задето беше опазила тайните си и дори за това, че си беше присвоила сърцето, времето и любовта на Кълен.

Но точно Кам и Райбър му се бяха притекли на помощ, а не някой друг.

Е, без Вивия.

Тогава той им се усмихна. Въпреки волята си.

— Хайде — преметна торбата си през рамо. За първи път от седмици се почувства жив. — Чака ни дълъг път, а скоро слънцето ще се скрие.

Така Мерик Нихар потегли щастлив, без богатства, корона и злато, но рамо до рамо с другарите си.