Сюзан Денърд
Ветровещ (40)

Трийсет и девет

Планински прилеп. Същият от по-рано. Защо изобщо се учудваше, че го вижда? Тези твари се хранеха с леш, а тук вилнееше битка.

Времето сякаш спря, докато Изьолт лежеше до Едуан и разглеждаше чудовището. Черната му козина потрепери. Прилепът се отръскваше от дъжда.

Сетне се нахвърли върху главата й с оголени зъби и разтворена паст.

Инстинктът й взе връх. Тя се превъртя настрани и измъкна сабята си. Силна. Чувстваше се по-силна от всякога. И не можеше да спре да се чуди бегло между запъхтените си вдишвания дали беше заради…

Заради огневещия.

Скоростта й все така не можеше да се мери с Едуановата. Мечът му вече косеше безмилостно козината на прилепа и с дъжда се разхвърчаха мъхести кафяви снопове. Сребърните му нишки грейнаха по-ярко. Изьолт нямаше да може да ги пръсне, но й се повдигаше от това, че отчаяно й се искаше да може.

Но сега не беше време за вина. Нито за погнуса. Нито за угризения. Тя трябваше да използва новата си сила, за да се спасят с Едуан.

Като по команда Едуан нападна ниско, но прилепът се завъртя в мъгла от кряскащи гористи сенки. Едуан се насочи право към зъбите му.

Изьолт се спусна напред с боен крясък, който изригна от гърлото й:

— Ела! Ела насам!

Това спечели на Едуан половин секунда, но тя му беше достатъчна. Той се хвърли към най-близката колона и с три крачки се изкачи по нея.

После се приготви да прониже звяра откъм гърба. Планинският прилеп стоеше с разперени крила за равновесие и нямаше да смогне да се извърне навреме.

Мечът на Едуан се повдигна, готов да вложи цялата сила и магия в удара…

Тогава Изьолт видя как сребърните нишки затрептяха с нов цвят, за който не знаеше, че е възможен. Но ето че сред сребърния се вплиташе и усукваше залезно розово.

Свързващите нишки.

Мечът на Едуан срещна плът и козина. Заостреният край на ухото — парче месо, голямо колкото Изьолтината глава — падна на подгизналата от дъжда земя.

Планинският прилеп изрева и дъхът му я събори със силата си. После обърна огромното си змийско тяло и разпери крила. Земята затрепери под всяка негова крачка.

Още четири измъчени стъпки и прилепът отлетя.

Залезните нишки лумнаха по-ярко и поведоха погледа й към водопада. Към шепа слаби, далечни, ужасени и скъсани нишки. Познати нишки.

Совата. Планинският прилеп беше свързан със Совата.

Едуан се приближи уморено към нея. Мечът и тялото му бяха оплискани в кръв. Бузите му бяха алени, а очите му кървясали.

— Водопада — задъхано рече Изьолт. — Совата е на водопада. А прилепът… е свързан с нея.

Едуан примигна объркано. Въздъхна разтреперано. После разбра.

— Ето защо пиратите са я отвлекли. Дете, което може да контролира… планински прилеп.

Той изтри лицето в рамото си, после подаде ръка на Изьолт.

Тя я стисна здраво и пръстите й се сплетоха с неговите. Побягнаха заедно.

Очертанията на света се размиха до набраздени камъни и пара от дъжда. Изьолт виждаше само сипеите под краката си и колоните пред тях. Бялото й наметало се развяваше, а Едуан я пронизваше силно.

Точно като писъците на планинския прилеп. Нападенията му се подновиха. Сребърните нишки, покрити с розови, се носеха все по-наблизо. И по-наблизо. Но сега Изьолт знаеше, че атаките му са безцелни. Прилепът нападаше безпричинно, защото Совата беше заловена безпричинно.

Поне това помогна на Изьолт да види накъде ще се спусне прилепът следващия път.

— Наляво! — извика тя и като един двамата с Едуан се хвърлиха зад тънка като дърво каменна колона.

Сребърни нишки. Крясъци на обречен. Планинският прилеп се блъсна в колоната.

Колоната падна.

Едуан я поведе напред. Но този път тъкмо като заби здраво пръсти в ръката й, тя осъзна, че планинският прилеп остава назад. И вместо да се издигне нависоко за нова ожесточена атака, той се рееше в небето.

Совата. Бяха близо до нея.

— Реката! — изкрещя Изьолт и тозчас Едуан смени посоката.

Те изскочиха иззад колоните и Амонра ги посрещна. Белите й бързеи бяха почервенели, а по течението се носеха трупове.

Тук се водеше битка. Стрели валяха, гърнета с барут се взривяваха, а мечове звънтяха безконечно. Цареше хаос и на вражеските страни им беше все едно кого убиват. Яростни, кръвожадни нишки изпълниха погледа й. Почвата се бе просмукала от кръв.

Веднъж Хабим й бе казал: Войната е безчувствена. Тя винаги бе смятала, че това е метафора. Но сега разбра, че Хабим е имал предвид точно това. Войната беше безчувствена и заля като вълна сетивата й. Даже вещерството й. Премаза всяка частица от съществото й. Унищожи я. Натроши я на парчета.

Совата чакаше в основата на водопада. Уплашените й разтреперани нишки светеха през мъглата покрай реката.

Силно изплющяване разтърси въздуха. В миг небето почерня и от скалата заваля дъжд от стрели. Едуан сви надясно и издърпа Изьолт зад камъните. Точно навреме, защото стрелите уцелиха мишената си. Войници и коне, Червени платна и бейдидчани се строполиха като житни класове под косата.

Но нишковещата и Едуан не можеха да спрат и се затичаха напред през ситния дъждец. Нападнаха ги с мечове, но с Едуан до себе си, Изьолт ги избягваше с лекота. Двамата се огъваха, хвърляха се напред, залягаха, превъртаха се. Подвижна смесица от стъпки, изградени върху кръв и нишки.

Вече бяха почти при водопада. Почти при Совата.

Мъглата се вдигна, прогонена от крилете на планинския прилеп. Той се приближи с разперени нокти и зинала паст.

Мъглата се разчисти напълно и се показа Совата, вардена от десет мъже. Останалите й пазачи бяха размазани по скалите трупове или се носеха по течението. Такъв беше методът на планинския прилеп. Дори в този миг ноктите му се впиха в един мятащ се бейдидчанин. После звярът се издигна във въздуха, клъвна мъжа веднъж и го пусна в реката.

Следващото му спускане прогони мъглата и за част от секундата Изьолт видя всичко, което трябваше: девет войници, скоро щяха да останат осем, скриваха Совата, която се бе свила до скалата с чувал на главата.

Отдясно изскочи мъж от Червените платна. Едуан го вкамени с един удар. Не го уби, но войникът остана зад тях, застинал на място като статуя.

Мъглата ги обгърна. Планинският прилеп се спусна ниско — беше време за последния ход.

— Вземи Совата! — изрева Изьолт на Едуан и в този миг се откъсна от ръката му.

Обърна се с лице към останалите войници. Те си имаха достатъчно неприятности с планинския прилеп и все още не я бяха забелязали.

Със силно сумтене тя се нахвърли върху най-близкия мъж, чийто поглед бе вперен в небето. В грозното същество, което се приближаваше.

Извъртайки се, тя нанесе удар. Коляното на мъжа се подкоси и той падна. Камъните тук бяха хлъзгави, а Амонра гърмеше наблизо — враг, срещу който никой не би могъл да се изправи.

Ето защо тя изрита с всичка сила войника по врата. Той падна в реката. Поредната жертва на Амонра. Останаха седем мъже, но сега земята започна да се тресе. Не, не земята, а камъните. Пригладеният чакъл на брега. Той се разлюля като вълните в морето и всичко това се ръководеше от почти невидими тъмнозелени нишки.

Очите на Изьолт ги проследиха в мъглата… до Совата. Това бяха нейните нишки. Нейната магия. Нямаше време да се обмисля какво значи това, нито да се опитва да я спре. Още един мъж я забеляза. Сабята му се издигна.

Изьолт се присви ниско. Въздухът над нея изсвистя. Твърде близо, острието премина твърде близо и мъжът беше твърде наблизо. Изьолт имаше нужда от пространство.

Но и сребърните нишки щяха да свършат работа. Тя залегна на камъчетата и планинският прилеп уби още трима вместо нея.

Останаха четирима мъже.

В този миг Едуан свали чувала от главата на Совата. Нишките й се стрелнаха като копия, избухнаха с такава сила, каквато Изьолт не беше виждала преди.

Земята потрепери. Планинският прилеп нададе писък, нишките на землевещерската сила покриха всичко.

Краката на Изьолт се разклатиха. Тя падна върху хлъзгавите камъни, изпусна меча си и се опита да се задържи. Амонра течеше наблизо. Изьолт политна натам. Тогава водата се стовари отгоре й, остави я без въздух, прогони мислите й.

В продължение на три дълги, гръмовни удара на сърцето й окървавените води се пенеха край нея. Тя не можеше да помръдне. Някаква сила я повлече към дъното.

След това земята под нея забумтя. Заскриптя, заклати се и я повдигна, както майка носи на ръце рожбата си. Изведе я от реката чак на брега, където я положи в ръцете на Едуан.

Той я пусна на крака и изкрещя нещо. Бягай, досети се Изьолт. По-бързо, предположи тя, макар че не го слушаше. Вниманието й беше впримчено от съсухрящите се нишки на землевещата, която беше сторила това, което трябваше.

Изьолт се напъна да види Совата, която се катереше тежко по скалата, докато през цялото време планинският прилеп кръжеше и махаше с крила. Пазител, който държеше войниците на разстояние. И който прогонваше стрелите, щом наближаха.

Що за загадка? Дете, което движи земята. Дете, което може да контролира планински прилеп. Но Изьолт не можеше да отрече видяното.

След миг настигнаха Совата и без да продума и дума, Едуан я качи на гърба си. Тя се вкопчи с ръчички във врата му и нишките й се разгоряха ярко в същия топъл залез. После тримата продължиха заедно да се изкачват по хлъзгавата от дъжда скала, докато легендарното създание, създанието от бойните полета, разчистваше пътя им напред.

 

 

Мерик и Вивия стояха на водния мост. Мерик от едната му страна, Вивия от другата.

Разпенилите се бели води прииждаха мълниеносно към тях. Високи колкото язовирната стена. Високи колкото града. Потопът щеше да ги връхлети всеки миг. Топли, слаби ветрове, но пък само негови, се насъбраха край Мерик. Вивия също призова приливите си.

Двамата се спогледаха. Двама Нихар. Две магии. Брат и сестра, които никога не се бяха опознали, никога дори не се бяха опитали.

Потопът ги застигна.

Те разпериха ръце. Вятър, вълни, сила. Стена от магия, която да пресрещне бялата пяна. Мерик се подхлъзна назад по мокрите камъни, докато ветровете му вееха бурно напред. От гърлото му се изтръгна писък. Ченето му увисна и нови ветрове, нова сила изригнаха от него.

Още и още. Недокосван кладенец дълбоко в душата му. Свързан не с Кълен, а със собствената му нихарска кръв. Със сестра му, която се бореше рамо до рамо с него срещу наводнението.

Без гняв, без омраза, без любов, без минало. Единствено настоящето. Единствено водата, която се забави, която връхлетя, която се разпръска.

И спря.

Мерик повдигна единия си крак. Прекрачи напред, забута и забута вятъра, забута потока.

След втората стъпка последва трета. Единият крак пред другия, над зелената долина, под тук-там прояснилото се синьо небе.

По моста вървеше и Вивия. В крачка с Мерик. Едно. Две. Напъни се. Бутай. Три. Четири. Продължавай.

Мъчително, сантиметър по сантиметър потопът се отдръпваше. Напъвай се. Бутай. Продължавай.

Изведнъж по водния мост изгърмя лед и изхруска над реката. Нагоре по приливната вълна от язовира и за кратък миг разсея Мерик. За кратък миг потопът тръгна напред и спечели няколко сантиметра.

Стикс, осъзна той. Тя се затича към тях по леда, който беше направила. После застана до Вивия и като зае нихарската поза, се залови да им помага.

Водата отстъпи назад.

Напъвай. Бутай. Продължавай.

Пристигнаха още хора, още вещери. Вятър и Прилив. Камък и Растения. Цивилни и войници, всеки буташе напред под все същия нихарски такт.

Назад, назад, те печелеха терен, печелеха бързина и скоро всички вървяха изправени. После се затичаха.

После спряха съвсем, защото бяха стигнали до счупената язовирна стена. Водата се прибра в стария си дом, а ледът, корените и камъните бавно се издигнаха. Ред по ред стената беше вдигната от стотици вещери. Стотици нубревненци.

Докато за Мерик не остана работа. Той се обърна и пак срещна очите на Вивия. Тя кимна веднъж и на устните й се появи нещо подобно на усмивка.

Мерик кимна в отговор и нахлупи разкъсаната си, подгизнала качулка. Обърна се и тръгна обратно към Ловац. Сестра му беше овладяла битката, вещиците и новия бент, който растеше пред очите им.

Тя не се нуждаеше от непохватни опити за помощ. Още по-малко от един мъртвец.

И тъй, Мерик скочи от водния мост и полетя към Иглената кула.

 

 

Едуан вървеше вече часове наред със Совата на гръб, нишковещата беше на пет крачки зад него, а планинският прилеп неуморно кръстосваше небето.

Едва-що бяха напуснали територията на Спорните земи. И макар че Едуан беше се запътил на север, откъдето първоначално бяха дошли с Изьолт, той не смееше да спре.

Още по-малко пък да остави Совата да върви сама. Раменете му отдавна се бяха сковали в притъпяваща ума агония, отвъд болката, но момиченцето спеше кротко. Ако се събудеше, ако той я пуснеше на земята… Твърде бавно, тя щеше да върви твърде бавно.

Едва когато най-сетне слънцето тръгна към залез и иглолистните гори на западна Нубревна протегнаха над пътеката им дългите си мрачни сенки, чак тогава Едуан си позволи да спрат.

Бяха стигнали едно накъдрено, ясно и чисто езеро между дърветата. От другия му край стърчеше забравена, наполовина потопена стена.

— Сами сме — изрече с дрезгав от дима глас нишковещата. — Трябва да спрем.

От часове насам това бяха първите думи, които някой изричаше, и на Едуан те се сториха безсмислени.

Тогава проумя, че тя говореше далмотски, а не номатски — навярно за да не може да ги разбере Совата.

— Не съм доловила човек наблизо, откакто слънцето започна да залязва — тя посочи неопределено към хоризонта. — Пък и… съм жадна.

Това беше. Краят на аргументите й.

Устните на Едуан понечиха да възразят, но Совата се размърда в ръцете му. Прозина се.

И тъй, с изнурени жили, той я спусна на земята. А тя скочи на крака и се протегна, като че ли беше най-обикновено дете, което се събужда от най-обикновен сън.

Четири вълнисти порива на въздуха набраздиха водата, палтото на Едуан се развя и той го свали от разранените си рамене. Тогава се появи планинският прилеп, кацна на потопената стена, където дългата му опашка се плъзна между очуканите краища. Туфестият й връх потъна под водата.

Совата не показа никакъв интерес към огромния звяр, който захвана да се мие като котка най-напред от окървавеното си дясно ухо. Момиченцето вървеше вглъбено в себе си към опасалите ръба на езерото камъни. Когато стигна водата, неуверено взе да пие от шепите си, имитирайки Изьолт.

— Сестриче? — каза й Изьолт. — Как ти е истинското име?

Совата не й обърна внимание и Изьолт хвърли безпомощен поглед на Едуан.

Той сви рамене. Совата не беше първото дете, което онемяваше във войната. Но нишковещата не се отказа и в думите й се долови напрежение:

— Можеш ли да говориш, сестриче? М-можеш ли да ни кажеш името на племето ти? Нещичко?

Совата продължи да лочи вода, сякаш Изьолт я нямаше.

Накрая с тежка въздишка тя се отказа. Изправи се и скочи по камъните. Дори на фона на здрача се виждаше колко е мърлява. Краищата на черната й коса бяха опърлени от пламъците.

Това не беше нишковещата, която бе сгащила Едуан при мечешкия капан. Нито нишковещата, която се бе била с него същата сутрин. Това беше променена жена.

Едуан знаеше, защото и той беше минал по същия път. Точно като него, скоро и тя щеше да научи, че няма как да надбяга сътворените от нея самата демони.

От този ден нататък тя щеше да свива и разгъва пръстите си точно както правеше в момента. Щеше да върти китките си и да пука врат. Щеше да изтяга долната си челюст и да се чуди кой ще е следващият, умрял в ръцете й. Кой нямаше да се измъкне от лапите й.

След тази вечер вечно ще я гони гладът да надбяга кошмарите. Ще тича, ще се бие и пак ще убие, за да се увери, че духовете са истински.

А те са.

Едуан се запита дали не трябва да се чувства гузен. Все пак тя беше пръснала огневещия, за да спаси него. Но той не усещаше страх в гърдите, нито вина. По един или друг начин тя сама щеше да открие истинската си природа.

— Твоята приятелка отново е на път — каза той, щом Изьолт застана на пост до него. От ръцете й покапа вода по камъните. — Мисля, че по море. Ако беше продължила, нямаше да стигнеш при нея навреме.

Изьолт не помръдна. Но се взря настойчиво в очите му, в които, той знаеше, се въртеше кръв. Трябваше да използва цялата си сила, малкото останало от нея, за да стигне миризмата на веровещицата.

— Семейството на Совата сигурно е загинало — каза тя накрая, все така вперила очи в Едуан.

— Сигурно — съгласи се той.

— Къде ще я отведеш в такъв случай? Надали много семейства ще приемат планински прилеп сред членовете си — говореше без интонация, както винаги, но човек не можеше да пропусне лекия хумор под думите й.

Едуан й отвърна в тон:

— Или пък кръвовещ.

Устните й се повдигнаха нагоре. После тутакси се изравниха.

— Или пък становеща.

Думата се стовари като чук помежду им.

Едуан не й възрази. Тя беше такава, каквато е, а човек, който се бореше срещу природата си, беше обречен на мъка. Понякога и на смърт.

Ето защо й каза:

— В Карауенския манастир винаги приемат всички.

— Даже и планински прилепи? — отново онзи мимолетен намек за усмивка.

— Да, стига да служат на Каар Ауен.

Изьолт застина и Едуан се зачуди дали не избърза. Не стига че беше трудно да се взреш в Пустотата, ами какво да прави човек, ако Пустотата също го погледне?

Точно както ставаше в момента. Това полюшване в позата й. Това трескаво стрелване на езика по устните й. Ако тя наистина беше становеща, тогава беше свързана с Пустотата. А ако наистина беше пустовеща, то може би беше Каар Ауен. Тя прозря всичко.

Едуан също.

— Карауенският манастир.

Думите се отрониха от устата й като молитва. После тя примигна и рече:

— Ти нали вече не си монах.

— Ето защо — той протегна раменете си — няма да остана. Ще оставя Совата, ще оставя прилепа, ще оставя и теб. После ще замина за Лейна да си прибера парите. — И може би да заловя принц Леополд.

Изьолт кимна, сякаш планът я устройваше. По някаква причина жестът й го обезпокои. Спокойното й съгласие сви дробовете му.

Каквото и да беше това чувство, то мигом отмина, а Совата нагази по-навътре в сенчестото езеро. Планинският прилеп удари с опашка по стената, както изглеждаше — с неодобрение. А може би беше развеселен. Невъзможно беше да отгатне човек.

Изьолт се отдалечи от Едуан и извика на Совата да внимава.

А той както винаги остана като наблюдател на ръба на сцената, докато светът се разгръщаше пред него под свечеряващото се небе.