Сюзан Денърд
Ветровещ (20)

Деветнайсет

Когато прозвучаха десетте удара на камбаната, Мерик се събуди от тропота на новите ботуши на Кам из къщата. Беше ги оставил до леглото, преди да се мушне в другия му край и да заспи дълбок сън.

Момичето пристъпваше като новородено конче, сковано и отсечено, докато отброяваше необичайно широките си крачки.

— За първи път ли обуваш ботуши? — попита Мерик с глас, който стържеше като меч по точило. — Или са ти малки?

— Четирийсет и осем, четирийсет и девет — Кам сви отпуснато рамене. — Май са ми по мярка. И преди съм носил обувки, сър. Като дете. Но все ги захвърлях.

— А днес защо ги запази?

— Да не си просиш благодарности? — Кам направи физиономия и нослето й се набръчка.

Мерик се разсмя. От това го заболя гърлото. И гърдите, и лицето. Но поне смехът му спечели една от широките усмивки на Кам.

— Благодаря за ботушите, сър — тя се поклони. — Сега съм готов за Говняната улица.

— Аз не съм.

Мерик стана, а тялото и новата му кожа се възпротивиха. Мехлемът беше помогнал, но сънят му бе неспокоен. Сънува бурите в Лейна, съборените сгради и Кълен, който се молеше: „Убий… ме“.

Мерик беше благодарен, когато на закуска Кам влезе в обичайната си роля на разказвач. Беше благодарен още, че не забеляза пресните корички по кокалчетата му, нито факта, че се е измъкнал навън, докато тя спеше.

— Най-добрият вход към резервоарите — обясни тя с пълна със сочни сливи уста — е откъм Северния пристанищен район.

И продължи да бъбри, както обичаше да прави, за най-добрите пътища под земята. За най-безопасните тунели. За бандите, които се бореха за надмощие.

Мерик слушаше и не за първи път забеляза, че тя рядко разказва за себе си. Той бе слушал безбройни истории за неща, които била виждала със собствените си очи или пък разказани й от други хора, но Кам никога не говореше за своя живот.

И колкото повече се взираше в ярко озареното й лице, толкова по не можеше да се отърве от детската песничка, която се въртеше в главата му.

Брат Филип Глупеца поведе брат Дарет Слепеца

дълбоко в черни недра.

Кралица Рак в пещерата живееше,

но каза си смело Глупеца: „Какво от това?“

Мерик не помнеше как продължава песничката, и този куплет не спираше да звъни в ритъма, с който дъвчеше сливата си.

Когато най-сетне двамата с Кам, нахлупили качулки, тръгнаха по улиците на Стария град, удари единайсет. Предобедното движение ги повлече в потока си и те тръгнаха на изток с Кам начело.

Над улиците се бе вдигнала ленива мъгла. Снощният дъжд се изпаряваше под лъчите на яркото, палещо слънце. Преди да подминат и последните полурухнали къщи на Стария град, потта вече се стичаше по кожата на Мерик.

Кам се насочи право към навеса на окървавената витрина на месарницата, а сетне прекосиха още две оживени улици. Както винаги тя се оставяше на инстинкта й да ги води и току се обръщаше назад да издърпа Мерик от навалицата, щом войниците ги приближаваха опасно.

Скоро стигнаха най-оживеното пристанище в Ловац. Тук между лодките не се виждаше и педя вода. Ако поискаше, Мерик можеше да прекоси пристанището, като подскача от гемия на фрегата или лодка, докато накрая излезе на калдъръмена улица, опасана с магазини, на четвърт километър оттук.

Точно такова предизвикателство щеше да му хареса като момче. На него и на Кълен.

Убий… ме.

Кам го повика по стъпала към подземието. Някога това е било пазар, където са продавали току-що пристигнали по реката стоки. Мерик помнеше, че е идвал тук като момче. Преди Жана да умре. Преди Вивия да се преобрази завинаги.

Мнозина смелчаци все още се опитваха да въртят търговия, но най-много бяха бездомниците и гладните. Докато следваше Кам в сенките, той видя, че почти всички лампи, закрепени за мокрите плочи по стените, бяха празни, свещите отдавна бяха откраднати, а фенерите — изпотрошени.

Врявата отгоре заглъхна и се смени с по-пискливи гласчета. Детски. Женски. Очите на Мерик свикнаха с мрака и в тъмното се появиха семейства. Водата капеше от сводестия таван и се събираше на локви, които плискаха изпод краката им.

Неприемливо. Тунелът, семействата и живота, с който се бяха примирили. Помощта идва, искаше му се да каже Мерик. Работя колкото може по-бързо.

— Насам, сър.

Кам зави наляво. Двама старци, които играеха таро, се отдръпнаха, за да им направят път, колкото да се проврат между тях. После момичето изчезна в парче мрак, където светлината от огъня не достигаше.

Изминаха петдесет и шест крачки в тъмнината (Кам броеше както винаги), преди отпред да заблести бледа жълта светлина. Още петдесет и две крачки и стигнаха до нея: огневещерски фенер огряваше остър завой надясно в тунела. После още мрак — този път в продължение на сто и шест стъпки, като по целия път капеше вода.

Накрая почувства промяна в походката на Кам. Момичето забави ход, чу се шумолене като от пръсти, галещи стена, после тя се изпари.

Просто изчезна.

В един миг Мерик чуваше запъхтяното й дишане и чаткането на ботушите й. В следващия остана само плясъкът на капките вода.

И тъй, също като Кам, той плъзна длан по стената на тунела и продължи напред…

Силата запращя по него.

Това продължи само миг, температурата спадна. Въздухът се изсмука от ушите и дробовете му. И той премина. Светлината се завърна, неравномерна, но ярка. Нисък тунел от тухли се простираше от единия до другия край, а от всички страни прииждаха звуци — хорски викове, тропот на крака.

И ревът на водата, която минаваше през някой далечен тунел на всеки няколко секунди.

Кам дръпна качулката ниско над лицето си и то се скри напълно.

— Трябваше да те предупредя за старите стражи-заклинания. Те имат за цел да не пускат хора, но явно вече не работят както някога. О, но прости ми, сър. Къде са ми обноските? — тя разтвори широко ръце. — Добре дошъл в моя втори дом, сър. Добре дошъл в резервоарите.

 

 

Стана почти пладне, преди Вивия да успее да се върне в подземието. Времето я притискаше, чакаше я цяла камара работа. Провери езерото, претърси тунелите. Думите се въртяха като ритъм за тичане. Фенерът й се клатушкаше и пращеше. Провери езерото, претърси тунелите.

Когато стигна езерото, вече тичаше и без да мисли за униформата, изхлузи ботушите и куртката си, бричовете и блузата. Имаше нещо нередно — виждаше се по широките вълни, които потрепваха по езерната повърхност.

— Угасни — измърмори тя.

После се гмурна. Твърде много вода. Това беше първото нещо, което усети, щом се потопи. Имаше вода, която не бе срещала никога досега. Тя се виеше през реките и се вливаше в резервоарите. Вивия трябваше да разбере защо. Трябваше да открие откъде.

Вчерашният трус не беше причинил значителни щети на повърхността, но Вивия се боеше, че същото едва ли можеше да се каже за подземните галерии.

Тя се спусна в сърцето на езерото, където кристалните води бяха толкова студени, че можеха да се хванат в ръка. Където скалите бяха толкова остри, че можеха да режат. Но само тук принцесата можеше напълно да се свърже с нуждите на езерото, с усещанията му.

Дълбоко, дълбоко навътре във водите му, там, където основите на платото се свързваха със Сирмайските планини от незапомнени времена, Вивия усети вливането на нова вода. Тя не беше от скорошните бури, а от земетресението, и не се ограничаваше до платото, а си бе пробила път под долината към планината.

Там през процеп в земята се просмукваха струйки. Нов леден и чист поток, който увеличаваше обема на водата в тези тунели и на Тимец. Горната река, над езерото.

Водата се движеше нагоре, нагоре като жужащи в кошер пчели. И не само нагоре, а и в кръг, надолу, навсякъде. Ако скоро не я отклоняха, язовирът щеше да прелее. Градът щеше да се наводни. Това нямаше да стане веднага. Мигът щеше да назрява месеци, може би дори години, защото новите поточета бяха малки. Цепнатини в скалата. Но ако тези цепнатини се превърнеха в проломи, ако още един трус разлюлееше долината Стефин-Екарт, тогава водата щеше да нахлуе твърде бързо, за да може да бъде спряна. Градът щеше да потъне за дни.

А ако бентът се пръснеше — даже за часове.

Последният й спор с Линдей в Залата за битки отекна в мислите й: Ако стане нужда, народът ни ще бъде в безопасност даже извън границите на Нубревна.

Не. Вивия не можеше да обвърже Нубревна с пуристите. Това не беше решение.

И все пак… Серит Линдей. Защо всичко се въртеше около него? Откакто пукнатината се появи в язовирната стена за първи път преди три години, не друг, а той се противопоставяше да я поправят. Сега пак той правеше сделки с пуристите и не друг, а той разполагаше с врата за подземието, скрита в оранжерията му.

Тази врата беше довела днес Вивия тук. Смяташе да я открие, тръгвайки от подземните галерии, и подозираше, че се намира точно от другата страна на свличането.

Когато излезе от езерото, Вивия беше премръзнала до кости и дишаше тежко. Облече се, треперейки. А когато се обърна да вземе угасналия си фенер, потрепваща светлина привлече окото й.

Като преминаващ пред луната облак, най-близката ивица светещи гъби угасна. Три от шестте светещи бразди сега бяха мъртви.

Каквото се случваше над земята, се случваше и под нея. Втора мисъл догони по петите първата й: Ярост каза, че трябва да намеря изчезналия Кладенец на произхода.

Вивия се олюля. Не, не — Линдей грешеше. Освен ако… всеки Кладенец беше обграден от шест дървета, а тук имаше шест линии от светещи гъби. Всеки Кладенец беше източник на магия и Вивия не можеше да отрече огромната сила, която пулсираше в тукашните води.

Много отдавна учителите на Вивия й бяха казвали, че петте Кладенеца на произхода избирали владетелите на Вещерия. Това беше свързано с Дванайсетте храбреци и макар че тя не помнеше как точно, все пак не беше забравила, че Кладенецът на водата в Южна Нубревна беше пазил автономията на страната им дълго време даже пред лицата на три разрастващи се империи.

Но може би учебниците по история бяха пропуснали нещо. Имаше един Кладенец, за който те не споменаваха. Един Кладенец за елемента, в чието съществуване никой не вярваше.

Кладенецът на пустотата.

Вивия не беше пустовеща, майка й също не беше, а преди нея и баба й не е била. Как тогава семейството им черпеше сила оттук? Езерото не можеше да бъде Кладенец на произхода.

Не можеше.

Ами ако беше… Тогава тя можеше да изцери баща си. Това бе най-голямата сила на Кладенеца. Силата да лекува всяка болест. Ето че можеше да доведе тук Серафин, за да изпробва водата. Ако той оздравееше, тогава тя щеше да разбере.

Но при тази мисъл празнотата в гърдите на Вивия се изпълни. Задръсти се. Сякаш не й се искаше да води баща си тук долу.

Никакви угризения. Продължавай напред.

Вивия грабна фенера, изрече отсечено „пламък“ и присви очи на рязката светлина. Имаше твърде много въпроси, а нямаше никакво време. Трябваше да обмисли всички идеи и възможности, докато търси — подземният град нямаше сам да се намери.

Нито онзи на повърхността щеше сам да се спаси.

 

 

Сама.

Изьолт отново беше сама и се питаше какво ли по-лошо би могло да има в Спорните земи от кръвовещите. Едуан я беше оставил до обраслото дере. Местността си я биваше, в случай че изникнеше нещо непредвидено. Видимостта беше добра, а още по-добро беше прикритието от едри мъхести стволове и дебелите надвиснали гранитни скали.

След като намери една равна канара, където да се изтегне, Изьолт остави вещите си и най-накрая се зае със заека, който беше уловила сутринта. Цял ден той се бе поклащал от чантата на Едуановия гръб и всеки път, когато Изьолт бе поглеждала към него, мъртвите му очи се взираха в нея.

Тя опъна заека на скалата. Тялото му беше вдървено и изстинало, точно както беше казала на Едуан, че ще стане. Дано само месото не се е развалило.

Имаше само един начин да разбере.

Нави си ръкавите. Палтото на Едуан й беше доста голямо и вълната боцкаше. Но с него се чувстваше защитена. То миришеше на пушек и стара пот. Не беше лоша миризма, даже… приятна.

След като си изми ръцете с водата от манерката, тя извади сабята си. С нея отряза краката на заека при ставите, но трябваше да внимава за втората стъпка: лек разрез по гърба.

Изьолт беше толкова вглъбена в старанието си да не пробие някой орган (което щеше да съсипе месото), че не усети приближаването на нишките, докато те едва не я сгащиха.

Ако беше почакала още две секунди, преди да почувства тъканта на света, нямаше да забележи хората, докато не беше станало твърде късно. Но благодарение на Луната майка, навикът й беше по-силен от заека, който беше погълнал вниманието й.

Шест сплита лилави, обагрени със стоманеносиво нишки пълзяха към нея. Глад за насилие, жажда за болка, и то наблизо. Секунди ги деляха от нея.

Изьолт изгуби ума и дума. Нямаше време да реагира, нямаше време да се подготви. Единствената възможност пред нея беше да побегне. Тя грабна сабята си и скочи в дерето, където земята беше равна, а храстите растяха нарядко.

Нишките лумнаха в розов възторг и зелена решимост. Те се впуснаха в устремна гонитба след нея. Но защо, защо, защо? Които бяха тези мъже и защо я преследваха? За разлика от хората на Есме, тези преследвачи не бяха пръснати. Нишките им бяха непокътнати и всецяло отдадени на жаждата да измъчват Изьолт, ако я заловят.

Тя бягаше с всички сили. Времето изгуби очертанията си, гората полетя край нея. Изьолт виждаше единствено калната земя в дерето и положението на папратите. На камъните. На всичко, което можеше да я забави.

Зад гърба й един от мъжете изрева нещо на непознат за нея език. Нишките пламнаха още по-ярко. По-настървено. Боен вик за сплашване на враговете.

Изьолт наистина се изплаши. Едва не се препъна, но успя да запази равновесие. Затича по-бързо и стисна по-здраво сабята си.

Отпред. Дърветата свършват. Небето се показва. Мислите прелитаха през ума й една след друга. Без да ги е канила и без да има време за тях. Без да има време да състави план.

Стигна края на гората. Краката й изтропаха по откритите камъни, където пръскаше вода. Беше река Амонра, разпенена от бързеите, черна от студа. Една от онези буйни реки, в които и водовещите не биха нагазили. Нямаше как да я прекоси.

Изьолт сви надясно. Брегът беше непроходим, подкопан, скалист и осеян с трупи. Тя погледна назад.

Грешка. Мъжете бяха по-близо, отколкото си мислеше. Толкова близо, че можеше да види сипаничавите им лица, белезите и беззъбите им усмивки. Да види свързващите ги помежду им нишки — знак, че следваха една и съща заповед. Знак, че бяха другари и действаха като един.

Изьолт напрегна сили, дишаше запъхтяно и от устата й излизаха малки облачета пара. Амонраските водопади бумтяха напред. Отначало като лек гъдел в основата на гръбнака й. Мъгла, която се бе спуснала на хоризонта. Но с всяка крачка бученето се усилваше и премина в тежък грохот в корема й, в дъжд, който покри всичко с едри капки.

Покой, Изъолт! Покой в пръстите на ръцете и краката ти! Но къде ти покой! Не можеше да намали скоростта, не можеше да се подготви. Намираше се срещу стена от жестоки мъже и бурни бързеи.

Сафи обаче би прескочила стената на секундата. Без подготовка. Без да му мисли. Щеше да действа. Ако Сафи беше тук, нямаше да чака. Щеше да съзре възможността и да я сграбчи.

Независимо колко глупав ти се струва един ход, беше й казала веднъж тя, глупавият ход също така е нещо, което никой не може да предвиди.

Да, беше отвърнала по онова време Изьолт, и точно заради това аз вечно ти спасявам кожата.

Хей! Ярка усмивка от Сафи. Поне има кожа за спасяване, Из. Права ли съм?

Сафи имаше право. Луната майка да й е на помощ, но Сафи имаше право. Глупостта понякога беше най-добрият избор.

А понякога и единственият.

Изьолт извъртя глава наляво, както тичаше, и хвърли поглед напред към мястото, където реката се блъскаше неуморно в брега. По развълнуваната вода тук нямаше отломки, мощта на бързея беше голяма. Амонра завличаше надолу клони, листа, живи същества и не ги изплюваше нагоре.

Богиньо, ама че глупост ще бъде да се хвърли в реката. Голяма глупост.

Действай сега. Последствията после. Започнеш ли нещо, довърши го.

Време беше. Преследвачите изхвръкнаха от дърветата.

И Изьолт започна. Тя скочи. Щом калният бряг остана назад и влажният въздух целуна бузите й, от гората се надигна глъчка. Нишките вкупом светнаха ярко в тюркоазена почуда и пурпурен гняв. После Изьолт стигна връхната точка на дъгата и започна да пада.

В този миг една-единствена мисъл прониза съзнанието. Не беше ясна, изваяна от думи, тъй че да се запечата в ума й, а по-скоро усещане, което озари всяка частица от съществото й, щом черните води се приближиха.

Била си тук и преди, казваше чувството. И знаеш как да действаш.

Ръцете й инстинктивно се повдигнаха към вълненото й палто. Вкочанените й пръсти дръпнаха яката, сетне краката на Изьолт разцепиха вълните. Студ, студ, студ, студ я посече. Изтласка целия въздух от гърдите й. Заслепи я, оглуши я, отне й всички сетива.

Амонра я повлече към дъното.

Докато потъваше, тя се измъкна от палтото. То изплува разгънато — примамка и щит, който щеше да скрие Изьолт, докато тя бягаше надолу по течението в бездиханен свят. Свят без контрол.