Сюзан Денърд
Ветровещ (15)

Четиринайсет

Мъгла обвиваше нощните улици на Ловац, докато Мерик държеше под око къщата на рода Линдей. Като всички визерски градски домове, тя се възправяше внушително на опасаната с дъбове „Бяла улица“, която се изкачваше до върха на Хълма на кралицата.

В къщата фенерите не светеха, не се виждаха да минават сенки. Оставаше само едно място, където тревовещият би отишъл нощем: в градините си.

За няколко минути Мерик стигна оранжерията. Мъглата забулваше постройката от стъкло и желязо, но принцът знаеше, че тя го чака в градината.

Тринайсет години бяха минали, откакто бе бродил из джунглите в зимната градина. По онова време той беше момче, едва седемгодишен.

Освен това тогава беше денем, но по-важното, беше поканен.

Никой от тромавите стражи не го забеляза, докато се промъкваше от една сянка до друга. На два пъти едва не се сблъска с мъжете, но и двата пъти се загърна в стена от пара като в наметало.

Заобиколи една леха с цъфнали виолетови камбанки и мина със сведена глава под една череша. Ама че жалко пилеене на пространство беше тази оранжерия. Градините. А още по-жалко прахосване на магия. Семейството на Линдей можеше да използва земите си, за да изхрани гладуващите, които се блъскаха пред портите им, но не — те отглеждаха никому ненужни декоративни цветя.

Мерик щеше да добави това към въпросите си към визера.

Той продължи крадешком. Напред към Линдей, към истината за убиеца Гарън. Сила, сила, сила. Силата бушуваше в него, лесно щеше да я повика на помощ. Лесно щеше да й бъде господар, колкото и капнал да бе.

След като избяга от Иглената кула, след като прие името Ярост, ветровете му се подчиняваха доброволно, а гневът му бе останал спокоен. Кротък.

А колкото до Мерик, това беше добре. Кротките ветрове оставяха корабите да плават без страх и моряците се завръщаха живи и здрави по домовете си.

Но канапа, в който се спъна, не беше кротък. Мерик усети опънатата нишка пред задния вход на зимната градина още щом тя го удари в крака. Вибрацията пое нататък като дръпната струна на арфа.

О, води на ада.

Ръцете му се вирнаха и ветровете изхвърчаха мощно, за да спрат движението по връвта.

Мерик гледаше със затаен дъх как струната застина. Целият свят застина и се смали до проклетата нишка и гърмящото му сърце. То биеше толкова оглушително, че можеше да го издаде.

Но алармата не се задейства. Капанът не щракна и Мерик внимателно обходи с очи всяко листенце, всяко цветче и всяко парче кора наоколо. Канапът се вмъкваше в сенките, където железните подпори държаха изправени стъклените стени. После тръгваше нагоре и свършваше с пиринчена камбанка.

Мерик си пое дъх. Размина му се на косъм — и да беше малка, камбаната беше достатъчна да извести за пристигането му. Единственият друг звук беше клокоченето на фонтана в сърцето на оранжерията.

Принцът нямаше да се изненада да открие, че младият Серит Линдей се е превърнал в страхлив кучи син, и все пак в детството им в къщата на благородника никога не бе имало стражи и опъната над земята връв.

Това навеждаше на мисълта, че Линдей имаше среща с някого и или се съмняваше във въпросния човек, или възнамеряваше да го предаде. Ако разполагаше с време, Мерик щеше да се покатери на близката череша и да изчака да види кой щеше да падне в капана пред задната врата. Беше ценна информация да знае от кого се страхуваше Линдей.

Мерик обаче нямаше нито времето, нито търпението. Пък и беше зарязал Кам в Иглената кула и тя сигурно се тревожеше къде ли беше изчезнал адмиралът й.

Затова като намести здраво качулката си, той продължи напред. Още на два пъти намери скрита тел и двата пъти я преодоля. Напредваше бавно, промушваше се през листата и коренищата и през цялото време ветровете му държаха джунглата притихнала. И телта неподвижна.

Най-сетне стигна средата на оранжерията, където чакълът от външните пътеки отстъпваше място на плочки от пясъчен камък, наредени в сложна композиция от слънчеви лъчи. Знакът на семейство Линдей. В средата имаше фонтан в същата форма.

Пред бълбукащата вода седеше Серит Линдей. Тревожното му безпокойство контрастираше с мирното спокойствие на сцената. Той удряше с ръка, удряше искрящо белите лилии покрай ръба на фонтана, докато краката му, обути в изящни пантофки, тъпчеха девствената трева на каша. Даже светлината от уличните лампи изглеждаше твърде ярка и чиста за старомодната черна роба на Линдей.

Това не беше арогантният визер, когото Мерик помнеше от младежките си години. Това беше един уплашен човечец, а уплашените хорица бяха кротки.

Кротостта беше хубаво нещо.

Мерик се промъкна до края на откритото пространство, където тревата свършваше и почваха плочките. Беше зад Линдей и все още скрит. Сетне свали качулката си и изрече грубо:

— Здравей, визер.

Дъхът на мъжа изсвистя като от удар. Той се смали, гърбът му се преви, раменете увиснаха над коленете му. За миг Мерик си помисли, че е припаднал…

Додето се чу немощен шепот:

— Не е у мен.

Мерик излезе от сенките.

— Бъркаш ме с някой друг.

Линдей се изопна. Главата му се извъртя рязко. Очите му срещнаха тези на Мерик. Визерът го огледа от глава до пети, без да пропуска белезите и парцаливите му дрехи. За частица от секундата Мерик си помисли, че мъжът ще го познае от кратките им срещи през годините.

Но не стана така и той почти се усмихна на противоречивите физиономии по лика на младия мъж. Облекчение, смесено със страх и смут… а накрая лицето му потрепна и облекчението се завърна.

Но не на тази последна реакция се бе надявал Мерик.

Той се приближи до фонтана и въпреки че се посви, мъжът не побягна. Даже и когато ветровещият го хвана за яката и го дръпна нагоре.

— Знаеш ли кой съм аз? — изрече той. Беше толкова близо, че чертите му приличаха на маска от фини бръчици. Беше се състарил двойно.

— Не — изстърга гласът му. Вече трепереше. — Не те познавам.

— Казват ми Лявата ръка на Ноден. Ярост. — Сила, сила, сила. — Ще ти задам няколко въпроса, визере, и искам да ми отговориш бързо. Ако ли не…

Той изви юмруци и стегна яката на Линдей. Задуши го. Серит се разтресе още по-силно в ръцете му — ето на такава реакция се бе надявал Мерик.

— Ще отговоря, ще отговоря.

— Добре — принцът присви очи, челото му се опъна. — Купил си затворник от Иглената кула. Името му е Гарън. Искам да знам какво си направил с него.

— Не знам.

Дръпване. Увиване. Дъхът на Линдей секна.

— Не ме лъжи.

— Налага се, налага се — очите му започнаха да се кръстосват. — Иначе… той ще ме убие.

Мерик кипна. Усука яката му още по-здраво.

— От чия ръка предпочиташ да умреш, визере? От неговата или от моята?

— От ничия — задави се мъжът. — Моля те… Сенчестият мъж ще дойде да ме убие. Помогни ми. Моля те, преди да са ме превърнали в една от техните марионетки… моля те! Ще ти кажа всичко, което поискаш…

Камбанката.

Тихо звънене огласи оранжерията.

Визер Линдей загуби сили, сякаш коленете му омекнаха. Мерик го пусна и той се свлече на плочките.

Звънна втора камбанка. По врата, по гърба на принца полази хлад. Той се обърна…

И видя, че през зимната градина се плъзга стена от мрак. Наближаваше, провираше се, гънеше се, улавяше всичко. Ръце от сенки се протягаха като ластари — напред, над земята, през листака, по тавана.

Инстинктът каза на Мерик да бяга. Каза на мускулите му да полетят. Но нещо друго в него се разбунтува, нещо яростно, с което шега не биваше.

Мерик остави яростта да го обладае. Тя пламна буйно точно когато мракът мина по него.

Сенчестият мъж беше пристигнал.

Нямаше как другояче да се опише онова, което излезе от джунглата — Линдей добре го бе кръстил. Не защото мъжът беше направен от сенки, а защото се бе загърнал в тях като с наметка. Погълнат жив от тъмнината.

Мъжът, чудовището, се извиси пред Мерик. Беше невъзможно да различиш чертите му. Малкото кожа, която се виждаше — по ръцете, врата и лицето — се движеше като хиляди змиорки, които плуваха срещу течението.

Противно на всяко благоразумие и предпазливост, Мерик затвори очи и вдигна ръце, за да предпази лицето си. Отстъпи две крачки и за малко да се препъне в Линдей.

Сенчестият мъж се разсмя. Звукът беше толкова дълбок, че Мерик не го чу. Но усети грохота му в дробовете си. Усети как мъжът каза:

— Уважавам опита ти да ме спреш, визере, но алармите и стражите сега са безполезни. Дай ми това, за което съм дошъл, или всички тук ще умрат. Пазачите ти. Твоят приятел. И ти.

Хленч разцепи мрака и принуди Мерик да свали ръце. Да отвори очи и да огледа сенчестия мъж, който се приближаваше като змия. Създание, което владееше цялата сила в помещението.

Принцът се насили да гледа. Насили ума си да мисли, мускулите да се движат и собствената му сила се разбуди. Но тя бе странно немощна. Странно студена — ластар от мраз, преплетен с мрак, сякаш сенчестият беше изсмукал топлината от оранжерията.

— Къде е, визере? — гласът на чудовището се понесе, заскриптя. Люспи, търкащи се в пясъка. — Имахме сделка.

— Не м-можах да го намеря — зъбите на Линдей затракаха по-силно от думите му. — Т-търсих.

Сенчестият пак се засмя и приклекна до визера, забравяйки напълно за Мерик. Явно не виждаше заплаха в негово лице.

Това му беше грешката.

Тозчас Мерик привлече магията и отстъпи назад. Вятърът беше все така студен и слаб, но все пак се надигна. Недоловимият бриз се уви около него. Набра мощ. Нарасна, а в това време сенчестият мъж стисна Линдей за гърлото.

Жестът му беше почти гальовен, само да не беше съскащата между пръстите му смърт.

— Това беше последният ти шанс, визере. Сега ще бъдем принудени да изпълним последния замисъл. Никой не ти е крив, визере. Никой.

От земята изникна корен и разкъса сенчестия през гърдите. Магията на Линдей.

Вик — човешки и животински, жив и мъртвешки — разкъса оранжерията. За разлика от произнесените слова, воят беше реален. Осезаем звук като мразовит вятър, който разцепи черепа на Мерик и смъкна кожата от лицето му.

Принцът има време, колкото да погледне Линдей в очите, преди сенчестият да стисне юмрук.

Той смачка врата на визера като грозде. От гърлото на Линдей плисна мрак. Кръв и сенки бликнаха от устата му. Изхвърчаха от очите му и с примитивната част на гръбнака си Мерик съжали, че не бе послушал инстинкта си.

С малкото събрана сила той отскочи назад. Ледът го понесе. Студът го поведе. Зимата премина през него, едновременно утешителна и ужасяваща.

Клоните се трошаха, листата шумяха, едно след друго звънчетата звъняха. Сенчестият мъж го гонеше, но коренът на Линдей го беше ранил. Мерик имаше преднина.

Той стигна вратата. Не онази, през която беше влязъл, но все пак изход, който го изхвърли в друга част на външната градина. Нощният въздух го облъхна, освободи го. Вдъхна му сили. И най-накрая вещерството му, мощно и познато, успя да се разгърне.

Той полетя. Като стрела, нависоко, а ветровете бушуваха под него. Но тъкмо стигна връхната точка на полета си, тъкмо се отпусна и се престраши да погледне назад, и стената от сенки го застигна.

Мразовит, ослепителен, мракът изригна над него. Като експлозията на „Жана“, но студът и тъмнината сега избухнаха отвътре навън. Премного мощ, премного ярост, премного студенина.

И тогава магията на Мерик угасна. Той започна да пада. Завъртя се, смъртта го задави. Докато накрая се удари в нещо с такава сила, която сякаш строши костите му. Съзнанието му.

Но дори тогава той не спря да пропада. Сега просто се спускаше по-бавно, потъваше.

Вода, помисли си, а дробовете му се напълниха с нея. След това тъмнината и водният дворец на Ноден го погълнаха.