Сюзан Денърд
Ветровещ (14)

Тринайсет

Изьолт и Едуан се хранеха в мълчание. Челюстта му дъвчеше методично. А той не бе обелил думичка, откакто изоставиха мечешкия капан.

Изьолт и не очакваше това от него. Никога досега обаче не беше копняла повече за нишките. Без хора наблизо светът беше пуст и безцветен и седмици бяха минали, а нея само отдалеч я бе докосвала по някоя и друга плитка. А сега, когато най-сетне насреща си пак имаше човек, той беше сив. Без нишки. Безинтересен.

Езикът на тялото и израженията бяха загадка, която на Изьолт никога не се бе налагало да тълкува. Но след като кръвовещият нямаше нишки, които да излизат от него, тя трябваше да се взира внимателно във всяка промяна на лицето му. Във всяко потрепване на мускулите му.

Не че те бяха много. Студена като нишковеща, казваше майка й. Гречя го изричаше като комплимент, защото нишковещите не трябваше да показват емоции. Но думите жилеха обидно Изьолт, защото никога не биваха отправяни към нея. Гречя ги използваше за другите, за онези, които владееха покоя по-добре, отколкото дъщеря й някога щеше да се научи.

Колкото по-дълго Изьолт изучаваше Едуан, толкова по-силно усещаше чувството, което той излъчваше. Недоверие.

Личеше си по скованата му поза, готов да скочи, докато се хранеше. По очите му, които не я изпускаха, докато тя обикаляше из стана им. Той ми спаси живота, помисли си Изьолт, и сега ме ненавижда за това.

Но Изьолт беше калена срещу недоверието и омразата. Ако те можеха да убиват, тя отдавна щеше да бъде мъртвец.

— Още? — тя посочи огъня и последната сьомга на шиша.

Кръвовещият се покашля.

— Къде са ми ножовете, нишковеща?

Той твърдоглаво продължаваше да говори на далмотски. Затова Изьолт твърдоглаво отвърна на номатски:

— Скрих ги.

— А останалите ми талери?

— Далеч оттук.

Пръстите на кръвовещия се свиха. Той стана.

— Мога насила да измъкна отговора от устата ти, ако поискам.

Не можеше, и двамата го знаеха. Беше изгубил силата си над нея, когато си призна във Веняса, че нито може да подуши кръвта й, нито да я контролира.

Изьолт зае неговата поза с високо вирната брадичка и изпънати назад рамене, и в същото време пак усети как сърцето й заби твърде бързо. Дотук всичко в плана й мина, както беше предугаждала, както се бе надявала. Но сега… сега дойде време за последния възел в примката.

— Ще ти върна парите — заяви тя, зарадвана, че заекването й беше на много левги разстояние оттук — само ако ти ми издириш един човек.

Цялото му тяло се изопна като на змия. Няколко мига нищо не се случи. Някъде далеч отекна гръм. Вятърът задуха в клоните над главите им и ги опръска. Но ни едно мускулче по Едуан не трепна.

Накрая той промърмори:

— Значи… имаш нужда от мен.

— Да. Искам да откриеш Сафия фон Хастрел.

— Веровещицата.

Изьолт трепна. Едва забележимо, но Едуан видя. И тя разбра, че той забеляза.

— Веровещицата — съгласи се накрая и се учуди колко странно беше да произнесе на глас тази дума.

Дума, която шест години и половина не се осмеляваше да изрече, за да не би някой да я чуе. Да не би случайно да обрече Сафи на затвор или смърт.

— Марсточаните я заловиха, но аз не знам къде е. Ти, кръвовещ, можеш да я издириш.

— И защо ми е да го правя?

— Защото аз ще ти кажа, къде са останалите ти пари.

Той заобиколи угасналия огън и се приближи с две крачки. Без да мига. Без да извръща поглед встрани.

— Ще ми платиш с моите собствени талери?

Значи парите били негови. Изьолт не знаеше нито как, нито защо бяха попаднали в избата на Матю, но щеше да използва този коз в пазарлъка.

Тя кимна и Едуан се разсмя. В звука се долови слисване и изумление.

— И какво ще те спре да ги задържаш за себе си? Щом открия веровещицата, откъде да знам, че ти ще изпълниш своята част от сделката?

— А аз откъде да знам — контрира Изьолт, — че щом намериш Сафия фон Хастрел, няма да я задържиш? За да я продадеш, както вече се опита да направиш?

Кръвовещият се поколеба и сякаш наум проследи няколко варианта на разговора, после избра този, който най-много му се нравеше. Или служеше най-добре на целите му.

Студена като нишковеща.

— Значи въпросът ще опре до времето — той огъна китки. — Кой кого ще предаде най-напред.

— Значи ли това, че приемаш?

Той направи нова крачка към нея, достатъчно дълга, за да стесни разстоянието помежду им. Изьолт се принуди да повдигне брадичка, за да го гледа в очите.

— Ти не си ми господарка, нишковеща. Не си ми работодател. А още по-малко мой съюзник. За известно време ще вървим по един и същи път, това е всичко. Ясно ли е?

— Ясно.

— В такъв случай — продължи той все така на далмотски — приемам.

Пръстите на Изьолт се свиха в юмруци, за да запази спокойствие. И да не покаже какво облекчение я заля.

Идвам, Сафи.

Тя се извърна, изчака до последния момент, преди да измести очи и да се обърне напълно. После отиде до сенчестия ъгъл, където тлъсти гъби растяха нагъсто по варовиковата стена. Клекна, протегна ръце и напипа кожата.

Извади внимателно ремъка, като гледаше да не одраска дръжките на ножовете и да не влачи колана. Даже докато се връщаше през мократа пръст, го държеше изпънат, без да потраква катарамите.

Подаде му го.

— Трябва да ги излъскаш.

Никаква реакция. Кръвовещият само закопча ножовете през гърдите си методично и безмълвно, после отиде до края на скалния навес. Дъждът зароси отгоре му и за първи път, откак Едуан се бе събудил в гората, дробовете на Изьолт се разтвориха достатъчно, за да си поеме дъх.

Той щеше да й помогне. Нямаше да я убие.

— Готов ли си да потеглим? — попита тя и стисна нишкокамъка. Идвам, Сафи. — Нямаме време за губене.

— В този дъжд няма да напреднем много, а скоро ще се спусне мракът — той дръпна катарамата до рамото си и ножовете издрънчаха предупредително. — Потегляме утре призори.

Сетне седна с кръстосани крака на подгизналата земя, затвори очи и повече не проговори.

 

 

Командирът на ад-бардовете се завърна от джунглата с несигурни крачки, отиде до раницата на Зандър и затършува в нея. И да беше забелязал пронизващия поглед на Сафи, с нищо не се издаде.

Нощта наближаваше. Сафи се бе надявала да си направят лагер, но Съдбата досега не беше на нейна страна.

Командирът извади сушено месо, свали си шлема и го сложи до раницата. Един слънчев лъч проби горския балдахин и освети тила му, където кръвта беше хванала коричка.

И откъдето се подаваше бяло парче плат.

Ад-бардът беше отишъл в гората, за да превърже раните си. Сафи беше готова да заложи живота си на това. Мъжът не движеше лявата си ръка; а лявото му рамо изглеждаше по-дебело, сякаш превръзките издуваха отдолу кожените му дрехи.

Значи раната кърви. Устните й потрепнаха при тази незначителна сполука. Явно беше отворила раната, когато го удари, а това означаваше, че мъжът е изгубил кръв. Което пък значеше, че силите му са отслабнали.

Устните й се извиха малко по-нагоре.

Ад-бардът забеляза.

— Не се радвай толкова, еретичке. Ти си вързана за дървото, не аз.

Скоро ти ще бъдеш вързан, помисли си тя, но все пак изтри усмивката си. Нямаше смисъл да издава номерата си.

— Наслаждавах се на гледката, ад-барде. Без шлем изглеждаш много по-добре.

Недоверчива бръчка проряза челото на Кейдън — сега, без шлема, той беше Кейдън. Шлифованият измамник, който я бе обрекъл да живее в бягство. Да живее като плячка.

Кейдън се приближи спокойно. Ако не беше вързана, Сафи щеше да го стигне с ръка.

Той поднесе парче сушено месо.

— Свинско шкембе?

— Да, моля. — Тя запърха с мигли. — И благодаря.

Бръчката се вряза по-надълбоко върху челото му и той набързо огледа ръцете и окованите й нозе. Момичето беше все тъй здраво вързано.

— Откъде се взе доброто ти настроение, еретичке? Откъде тези любезни обноски?

— Аз съм домна. Мога да се усмихвам и на най-грозния крастав жабок и да го лаская колко добре му стоят брадавиците.

Изпухтяване, не точно смях. Кейдън приближи свинското на сантиметри от устата на Сафи и я принуди да проточи врат. Да го захапе и да откъсне. Унизително. Оскърбително.

Затова Сафи се усмихна още по-ведро, задъвка и продължи да дъвче. И още, докато накрая соленото жилаво месо мина през гърлото й.

— Сухичко е — изрече тя. — Може ли малко вода?

Кейдън се поколеба, присвил едно око. Поглед, който Сафи помнеше от нощта на масите за таро. Поглед, който казваше: Мисля и искам да видиш, че мисля.

После мъжът сви рамене, сякаш не виждаше причина да й откаже, и отвърза полупразния мях от кръста си. Повдигна го до устните й и тя запреглъща.

Кейдън я остави да пресуши меха.

— Благодаря ти — рече Сафи, след като облиза устни. Беше искрена.

Той кимна и закачи меха на колана си, но движението никак не се хареса на левите му пръсти.

— Ранен ли си? — обади се Сафи.

— Ад-бардовете не могат да бъдат ранени — измърмори той.

— Ах — отрони момичето. — Така сигурно е много по-лесно да се убиват невинни вещици.

— Никога не съм убивал невинни вещици — без да повдига глава, той продължи да връзва меха. — Но съм убивал еретици.

— Колко?

— Четири. Отказаха да се предадат.

Сафи примигна. Не беше очаквала да й отговори и макар че не можа да го разчете с магията си, допусна, че казва истината. Беше убил четирима еретици — неговият живот срещу техния.

— Ами кораба с марсточаните, които погубихте? Тях броиш ли ги?

— Какъв кораб? — бръчката пак се появи на челото му. Погледът му най-сетне светна.

— Онзи, който превърнахте в пепел. Онзи, на който бяхме с императрицата.

— Не сме били ние — той повдигна дясното си рамо и смътно посочи Лев и Зандър. — Ние ви следим от Лейна насам.

— Лъжеш.

Ново пухтене — този път несъмнено смях, защото през лицето му премина полуусмивка.

— Радвам се да видя, че вещерството ти все така не работи върху мен, еретичке.

Усмивката на Сафи посърна. Не можеше да се преструва. Наистина не можеше да го разчете. Реши да пробва с честност. Усмивката й се скри и на лицето й се показа бръчка.

— Защо? Защо магията ми не действа върху вас?

— Магията не влияе на ад-бардовете.

— Знам — рече тя простичко. — Но защо?

Той се почеса по брадичката, където белегът се спускаше надолу.

— Значи чичо ти не ти е казал.

Той отстъпи крачка назад.

— Магия, вещерство, сила. Тези неща са за живите, еретичке. А ние? — Кейдън се потупа по гърдите и металните плочки на бронята му издрънчаха. — Ние, ад-бардовете, вече сме обречени. Ние вече сме мъртъвци.

 

 

Стрелата в джоба на Едуан като че гореше, додето той оглеждаше тъмните борове и дъбове наоколо. Кой кого ще предаде най-напред? Беше изминал час от сделката между него и нишковещата, но Едуан не спираше да си задава този въпрос.

Дъждът най-сетне беше престанал. Не постепенно, както преминаваше в Манастира, ами внезапно. В един миг — буря. В следващия нямаше и помен от нея. Южният климат беше такъв — лошият късмет и природата чакаха да се нахвърлят върху странниците.

Щом дъждът престана, излязоха нощните буболечки. Запяха цикади, разхвърчаха се молци, разбудиха се и прилепите, които се хранеха с тях. И закръстосваха унилото черно небе. Накрая облаците се разнесоха и се показаха звездите. Едуан видя изгряването на Спящия великан — онази ярка колона звезди, която винаги сочеше север.

Нишковещата спеше. Малко след разговора им тя се бе настанила в най-сухия ъгъл под навеса. Не минаха и две-три минути и вече спеше.

Едуан се зачуди колко бързо я беше грабнал сънят. И колко ли неудобна беше тази странична поза. Колко безстрашно беше момичето, за да изостави напълно бдителността си.

Безстрашна или глупава, и ако се съдеше по номера с ножовете, беше второто. Но пък ето че хитро го бе примамила в това безумно партньорство. Кой кого ще предаде пръв?

Едуан знаеше само, че всичко е свързано. Стрелата. Духовникът пурист Корлант. И неговите липсващи талери. Всичко беше свързано, но засега той не разбираше как.

Младият мъж пусна стрелата в джоба си и се запромъква бавно, тихо през гората. Наблизо имаше поток, а той се нуждаеше от баня.

Намери едно място на брега, където клоните на дърветата не бяха толкова гъсти. През тях струеше светлината на звездите. Водата ромолеше в краката му.

Той разкопча ремъка с ножовете, после си свали ризата. Досега не бе имал време да погледне старите си рани. Те, съвсем естествено, се бяха отворили. Но когато ги опипа лекичко, усети само засъхнала кръв.

Въздъхна ядно. Ризата и бричовете му не ставаха за нищо. И ако гората пет пари не даваше, хората даваха. Нишковещата също.

Все едно. Кръвта беше част от Едуан и петната от нея никога досега не го бяха спирали. Беше стигнал дотук. Щеше да продължи напред.

Но по някаква причина, без да иска, натопи ризата в ледения поток. Взе да я търка, за да я изпере. Но кръвта беше попила и не искаше да излезе.

Точно както раните му си стояха през всичките тези години. Бягай, момчето ми, бягай!

Едуан тъкмо захвана да трие гърдите си, треперейки от студ, когато на отсрещния бряг зърна движение. Отначало си помисли, че очите му го мамят, че тъмнината му погажда номер, и тогава си спомни една стара песен. Баща му я пееше преди… някога.

Нивга на сенките в мрака не вярвай,

знай, изкусен фокусник се крий сред тях.

На върха на дървото, дълбоко в земята

измама ти готви тоз фокусник май.

Едуан разклати глава. Разхвърчаха се пръски. Толкова отдавна не си бе спомнял тази песен. Пак разтръска глава, този път за да прогони измамата от очите си.

Но нещото продължаваше да мърда. Приглушеното сияние примигваше на гроздове в гората. Колкото по-дълго се взираше Едуан, толкова по-ярко светеха гроздовете. По-солидни и по-ярки ставаха очертанията им, сякаш облаците се бяха пръснали и откриваха звездното небе.

— Светулки — рече глас зад гърба му.

Тозчас Едуан я затисна в дъба на брега.

Стояха един срещу друг. Гледаха се. Нишковещата — с гръб към дънера и ръце на Едуановите гърди. Той — с предмишница в гърлото й, целият мокър.

Две запъхтени въздишки и той я пусна.

— Внимавай повече — тросна се и се отдалечи.

Но дали го каза на нея, или на себе си, и той не знаеше. Знаеше само, че сърцето щеше да се пръсне в гърдите му. Кръвта и магията бучаха в ушите му.

Не беше я подушил. Не беше могъл да я подуши, затова тялото му беше реагирало на опасността.

Трябваше да усъвършенства това умение. Поне докато тя беше с него.

— Едва не те убих.

— Номатски — беше отговорът й и той го накара да извърне кръвнишки поглед назад.

Накара го да изръмжи:

— Какво?

Тя се отдели от дървото, излезе на светлината от звездите и като светулките в гората, лицето й засия. Призрачно бяло. Красиво и светещо отвътре.

Част от секундата. Толкова трая всичко. Сетне илюзията отмина. И тя отново беше грозноватото момиче. Нивга на сенките в мрака не вярвай.

— Говориш с мен на номатски — обясни тя и изтри водата от гърдите и ръцете си. — А тези светлинки са светулки. В Марсток вярват, че носят късмет. Децата си пожелават нещо.

Едуан въздъхна. Дълъг свистящ звук. Момичето се държеше така, все едно току-що за малко нямаше да я изкорми. Все едно беше от голямо значение да обсъдят желанията или на какъв език говори той.

— Ще те убия, ако не внимаваш — предупреди я той отново на далмотски. — Разбираш ли, нишковеща?

— Дай ми тогава една от монетите си.

Тя наклони глава назад и ясно се видя как вратът й се спуска към ключицата.

Едва сега Едуан се сети, че е гол до кръста. Белезите му се виждаха, кожата му трепереше настръхнала от студа. Но от ризата му нямаше и следа, а той не щеше нишковещата да остава зад гърба му.

— Монетите са покапани с кръв, нали? — продължи тя. — Чрез тях си ме открил. Е, дай ми една монета и тогава винаги ще усещаш, когато се приближавам.

Умно. Приемливо, просто решение на проблем, за който Едуан предпочиташе тя да не знае. Но ето че тя знаеше — той не можеше да я надуши, и толкоз.

Кимна й.

— На разсъмване — рече той, като се бореше с желанието да скочи в реката след ризата си. — Ще ти дам монетата на разсъмване.

Изьолт на свой ред кимна и най-накрая си тръгна. Гората я обгърна, светулките огряха пътя й.

А Едуан тутакси нагази във водата и се замоли течението да не е отнесло твърде надалеч единствената риза, която имаше.