Сюзан Денърд
Ветровещ (13)

Дванайсет

Леговището.

Най-мръсната, най-претъпканата част на столицата. Даже в цяла Нубревна.

— У дома — рече Кам, докато водеше Мерик напред.

Първата й дума, откакто бяха тръгнали от жилището на Кълен, и я изрече с такава тежест, че той не можа да измисли сносен отговор. Сякаш момичето трябваше да събере всичките си сили, за да я отлющи от езика си. Даже в умиращите Нихарски земи на юг бе имало пространство. Храна.

А тътнещите над главите им гръмотевици и дъждовните капки, които падаха на две-три минути — слабо, но все пак заплашително, — с нищо не помагаха. Земетресението също беше оставило отпечатъка си. Паднали водосточни тръби, срутени колиби и ням ужас в очите на хората. Но можеше да бъде и по-лошо — Мерик беше слушал разкази за трусове, които събаряли цели сгради.

Кам се движеше ловко през бъркотията, дългите й крака вещо прескачаха локвите и заобикаляха пияниците, а Мерик я следваше според силите си. Два стиха от старата детска песничка не спираха да се въртят из главата му, докато вървяха.

Брат Филип Глупеца поведе брат Дарет Слепеца

дълбоко в черни недра.

И все не можеше да реши, той брат Филип Глупеца ли беше, или брат Дарет Слепеца.

После забрави съвсем за тях, защото Кам рязко сви наляво. За секунди изчезна надолу по сенчестата уличка и Мерик трябваше да я догони. Буреносният вечерен светлик изчезна и пред очите му изплуваха сенки.

— Насам — изсъска Кам и го дръпна в една теснина между две сгради.

Мерик я зяпна, а Кам затисна уста с белязаната си лява ръка, сякаш за да заглуши дъха си. Когато така и никой не се появи по уличката, тялото й се отпусна. Тя свали ръка.

— Извинявай — измърмори. — Помислих, че ни видяха.

После подаде глава зад ъгъла. Тялото й се приведе. Поведението й по нищо не приличаше на криволиците и хитростите й по-рано през деня. А когато я попита „Кой ни следеше?“ и тя отвърна „Войници“, не беше много сигурен, че й повярва.

Но не настоя.

— Може ли да продължим? Градът се нуждае от нас.

За да спрем Вивия, прищя му се да каже. Да се сдобием с още храна, още стоки. Но замълча, защото Кам не заслужаваше да я хока. Лицето й вече беше пламнало от срам.

— Разбира се, сър. Извинявай, сър.

И пак тръгна към Иглената кула, но току придърпваше качулката си и трепваше, щом някой пресечеше пътя им.

Скоро двамата заобиколиха купчина дървени навеси и пред тях изникна славната Иглена кула. Древна, по-древна от Стария град. По-древна от градските стени и даже от водните мостове на Стефин-Екарт. Мерик позна това по камъка, от който беше издялана. Гранит, пламнал в оранжево под жаркия огън на залеза.

Когато първите хора се заселили в Нубревна, те донесли от родните си земи черен гранит, готови да подчинят новата земя на волята си. Но с времето Нубревна се превърнала в отделна нация. Отделен народ, който на свой ред използвал неизчерпаемия местен варовик.

Дървени дъски и паднали колиби стояха облегнати в основата на кулата, а над вечерната глъчка се носеха болнави покашляния и писък на пеленачета. Всеки звук в Леговището беше по-силен, отколкото Мерик си спомняше. Всичко беше по-смрадливо и много по-пренаселено. От сводестия проход, който водеше към кулата, се точеше опашка от хора — едни куци, други без ръце и крака, едни задавени от кашлица, отпаднали, други едва-що свалили пелените.

Мерик изруга:

— Може ли да прередим всички, момче?

От дълбините на качулката си Кам му хвърли кос, многозначителен поглед.

— Тъмнината не всякога е враг, сър. Насам!

И ей така момичето подмина опашката, зави зад кулата и накрая влезе през една ръждива порта. Тук дебелата кула се опираше в градската стена от същия гранит. На две крачки след портата неравният калдъръм на пътечката рязко се спускаше надолу, сякаш някога е имало стъпала.

— Почакай там — Кам посочи едно място сред сенките, където залязващото слънце вече не достигаше. — Ще отворя вратата, а ти ще се вмъкнеш вътре, когато никой не гледа.

Мерик се поколеба. Не искаше Кам да влиза с него, помощта й му бе нужна дотук, а от този момент бе смятал той да поеме водачеството. Но момичето вече се повлече към вратата и вдигна ръка, за да почука.

Дори когато глас, подобен на Сафииния, полази по врата му — Имам чувството, че никога вече няма да те видя, — той изпълни заръката на Кам и се сви в най-далечния ъгъл.

Когато се шмугна навътре в сенките, светлината на залеза падна върху кулата под такъв ъгъл, че освети буквите, издълбани над вратата. Най-напред се появи „И“, следвано от празнина, където дъждът, времето и курешките от птиците бяха загладили буквите. Накрая се показа „ГЛЕНАТА КУЛА“.

Това отговори на въпрос, който Мерик си задаваше от дете: защо приютът се наричаше Иглената кула. Под името, със ситни букви се четеше:

„ТЪМНИНАТА НЕ ВСЯКОГА Е ВРАГ, РЕШИШ ЛИ ДА ПРЕКРАЧИШ ТОЗИ ПРАГ.“

Ето какво искаше да каже Кам.

Момичето почука веднъж по ниската вратичка и след секунди тя се разтвори широко. На талази навън лъхнаха пара и горещина.

— Кой е? Отпред се вие опашка… Кам! — извика жената от другата страна.

После дръпна момичето вътре толкова бързо, че разкопчаното й палто се развя зад нея като крилца на молец.

— Вармин! Никога няма да повярваш кого са ни довлекли Миногите!

— Няма, я — чу се приглушеният отговор.

— Камила Лийри!

Вратата започна да се затваря. Мерик се спусна към нея и едва не се препъна в собствените си крака. Мушна се вътре точно преди да я затворят. И чак тогава, застанал в слабо осветената и претъпкана кухня, му хрумна, че жената беше казала Камила.

Значи не Кам — той никога преди не беше чувал това име, — а Камила. Солидно нубревненско женско име.

Ето че това даваше отговор и на друг въпрос, който го занимаваше.

След като намести качулката си, Мерик тръгна през кухнята на Иглената кула. Неколцина работници го изгледаха навъсено, но иначе никой не му обърна внимание.

На площад „Присъда“ той мина покрай четирима души с татуировки под очите и гърдите му се стоплиха. Дъхът му припламна. Убиецът Гарън е бил продаден тук; чувстваше, че това беше сърцето на сестринските му планове.

Когато най-сетне излезе от кухнята, пред него се простря тесен проход. Ниските тавански греди от черно дърво му напомниха вътрешността на кораб, но вместо отвън, вълните се разбиваха отвътре.

Иглената кула живееше, дишаше, а народът се изливаше в три отделни врати. Една група влизаше в светлата стая на няколко крачки от него. Болнична стая — работниците с лечителските наметала не можеха да се сбъркат. Другата група се движеше наляво, към по-тъмно, по-тихо място, а последният поток течеше право напред към оживената глъчка и смях.

Над тези бурни морета не можеше да се чуе нищо отчетливо — ни разговор, ни отделни гласове, ни мисли. Врявата в Иглената кула изпълни всяко кътче в главата на Мерик.

Мускулите му се отпуснаха. Част от вечно присъстващия гняв в душата му се успокои и бе изместен от нещо по-отстъпчиво. Нещо по-старо. Нещо… скръбно.

Два пъти седмично кралица Жана идваше тук и два пъти седмично Мерик и Вивия покорно я придружаваха. До деня, в който баща им не разбра, че магията на Мерик не е толкова силна като тази на сестра му. До деня, в който Серафин го бе изпратил да живее при прокудената му леля на юг.

Мерик затвори очи. Не беше дошъл тук заради себе си. Беше тук заради онеправданите и злите.

— Сър? — Кам нежно го хвана за ръка.

Докосването беше хем познато, хем добре дошло. Котва в бурята.

— Добре съм — Мерик заопипва неспокойно ръкавите си. — Търся някакъв кабинет или усамотено място, където пазят архивите. Някакви идеи?

— Да.

Тя се усмихна напрегнато. Даже крадешком. Мерик се досети защо. Камила. Тя се тревожеше, че е дочул името й, затова той се постара да каже с цялата грубост, която успя да изцеди:

— Накъде, момче? Нямаме време за губене.

Усмивката й се разшири до нещо истинско.

— През главното помещение.

Тя хвана Мерик за наметалото и го повлече грубо, като теглените от мулета лодки в канала.

С всяка крачка към главното помещение на кулата усещането за музика се усилваше. Първо тътнежа в подметките му. После вибрациите се разпростряха в корема и в гърдите му. Докато накрая Мерик влезе през вратата и песента и гласовете го заляха.

Двамата с Кам се озоваха в огромна и слабо осветена зала, но преливаща от миризмата на потни тела, поръсени с благоуханието на розмарин. И овнешки бульон.

Устата на Мерик се напълни със слюнка. Не помнеше кога за последно беше ял топла манджа. Сигурно е било на „Жана“. Стомахът му изкъркори и се преобърна.

Кам посочи едно спираловидно стълбище в далечния край.

— На горния етаж някога е имало килер, но сега там е кабинетът.

Отлично.

— Вземи малко храна — нареди Мерик. — Скоро ще се върна.

— Идвам с теб — Мерик се обърна и тя понечи да тръгне след него, но той я прикова под суровия си, хладен поглед.

— Не, момче, оставаш тук. Аз работя сам.

— Само че всеки път те залавят…

— Остани. Тук.

Мерик се мушна в тълпата, преди тя да успее да го последва. Щом стигна стълбите, се измъкна и изкачи две стъпала. Тук спря, за да нагледа Кам. Но момичето се оправяше и се бе напъхало на опашката за яхния. Макар че продължаваше да гледа към Мерик и нервно да подръпва качулката си.

Той си пое дълъг, плитък дъх и сви пръсти. Домогна се до силата си, както го беше учил Кълен преди повече от десет години, когато бяха момчета, играеха си на плажа и се опитваха да разберат магиите си.

После изпусна дъха си, горещият ластар се заизвива нагоре по стълбите и влезе в стаята над него.

Ветровете не срещнаха никого. Помещението беше празно.

След като за последно хвърли поглед на Кам, Мерик се загърна в наметалото си и се качи.

 

 

Кабинет и спалня. Това откри той над столовата в Иглената кула. Таванът между стаята и покрива беше преустроен в тясна всекидневна.

Въпросът беше кога. След смъртта на Жана управлението на Иглената кула беше преминало в ръцете на Серафин, който на свой ред го повери на прислужниците. За първи път Мерик бе чул, че Вивия е поела кулата, когато преди три години се бе завърнал в Ловац. Но тук навсякъде личеше нейното присъствие.

Едно канапе се бе настанило под отворен прозорец. Облегалката, въпреки проядените от молци ъгълчета, беше застлана с грижливо надиплена кувертюра с избродираната морска лисица на рода Нихар. Подобни завеси потрепваха от единия край на прозореца и показваха, че лошо поставените капаци не правят нищо, за да спрат течението.

Мерик не можеше да откъсне очи от завесите. Те извикаха спомен за друг прозорец, друга стая, точно като тази, но закътана в едно забравено крило на двореца.

Вивия я беше намерила. Беше я украсила. И известно време пускаше Мерик при себе си в нея. Лисичата ми дупка, така я наричаше, а той си бе играл с войниците, докато тя четеше книга след книга… след книга.

После майка им беше умряла и след като подпали траурните венци, хвърли ги от водните мостове и се върна мрачно обратно в двореца, Вивия побърза да се заключи в лисичата си дупка.

И повече никога не пусна Мерик вътре.

Един молец размаха криле на влажния буреносен бриз и привлече погледа му. Върна го в настоящето. Изпърха към най-светлия ъгъл на стаята, където дъските служеха хем да подпират стената, хем за лавици.

Мерик се промъкна дотам. Внимаваше да не бърза, погледът му търпеливо огледа всяко гръбче. Движи се с вятъра, беше го учил майстор-ловец Йорис. Движи се с реката. Избързаш ли, принце, и жертвата ще те усети много преди да си стигнал до нея.

Йорис ръководеше войниците на Нихар, а Мерик и Кълен часове наред вървяха по петите на жилестия воин. И повтаряха всичко, което той правеше.

Сега по същия начин принцът започна търсенето си бавно. Внимателно. Възпирайки желанието си да се втурне. Докато накрая на най-високия рафт намери заглавие, което щеше да му свърши работа. „Продажби от площад «Присъда», година 19“ пишеше на него и ъгълчетата на устните му се поизвиха в усмивка. Тя се разшири, щом откри името на Гарън вътре.

„Получен от площад «Присъда» в Г19Д173. Разменен срещу храна със Серит Линдей за работа на полето.“

— Разменен — повтори Мерик беззвучно. — Със Серит Линдей.

Той примигна. Прочете името още веднъж. Но не, нямаше грешка. Това Мерик не беше очаквал да открие. Е, не че се бе надявал да намери бележка, на която пишеше, „Изпратен в залива на Нихар да убие брат ми“, но бе очаквал нещо, което да свърже Гарън с нападението на „Жана“.

А ето че откри напълно нова брънка във веригата. Той изруга тихо и затвори книгата. Думите на Кам отекнаха в ушите му. Ами ако друг се е опитал да те убие, а не сестра ти?

Но кой друг? Тя беше единственият логичен виновник. Да не говорим, че най-младият Линдей, глупак и благородник до мозъка на костите си, беше приятел на Вивия от детството. Друга брънка или не, веригата пак водеше до сестра му.

Докато Мерик върне книгата на мястото й, молецът се бе заклещил в огневещерския фенер. За секунди изгоря и вонята на пушек за кратко уби острия дъх на лимон.

За миг Мерик се вторачи в ярко блесналия пламък. В дима, който се изви от молеца. После с усилие премести поглед към бюрото на Вивия. Което в действителност си беше маса. Без чекмеджета, където да се скрият важните писма, без заключени шкафчета отдолу. Но Мерик бързо се зае да прегледа купчините документи. Провери между, под и зад тях.

Прелисти шестте купчини, но в тях нямаше нищо интересно. Безкрайни описи и отчети със ситен, наклонен почерк, който беше тъй прилежен, че приличаше на напечатан.

Очите му се спряха на друга купчина, изписана с изчисления, сметки и бележки. Четливо, но под такъв остър наклон, че цифрите бяха почти хоризонтални.

И всичките зачеркнати. Задраскани с гневен молив. Броят на прииждащите хора (дневно) срещу количеството пристигаща храна (дневно, минус приноса от двореца), а отдолу изхарчените пари, за да се заплати за всичко.

Сметките не излизаха. Цифрите се разминаваха. Гладните и бездомните превишаваха постъпващите средства и храна. Дъхът на Ноден, ама че голямо число. Всеки ден шестнайсет души пристигаха с надеждата за легла, а още четирийсет и четирима идваха за храна.

Това бяха хората, които намираха подслон, ядене и лечение в Иглената кула, но колко не успяваха? Мерик знаеше, че родината му е в окаяно положение вече двайсет години, а напоследък затъваше още по-надълбоко във водите на ада. Но тези цифри…

Те говореха, че Нубревна е в по-тежко състояние, отколкото си беше мислил.

Той си пое дъх, за да се успокои, и премина към последната купчина върху бюрото. Най-отгоре лежеше голям лист хартия с гънка по средата.

Карта на резервоарите — обширната мрежа от тунели под града, които пренасяха водата и отпадните нечистотии. Мерик се наведе възторжено, защото на картата имаше място, обозначено с дебел Х, а в единия ъгъл — и шест периода, един от които беше ограден. Мястото и часът на среща може би?

Мерик измъкна картата от купчината и я сгъна по линиите. Тъкмо я мушкаше в колана си, когато го полази хлад. Лед, сила и един глас рече:

— Остави я, ако обичаш.

Ох, Ноден да го обеси! Мерик познаваше този глас.

Стейша Сотар беше пристигнала.

Мерик завъртя едва-едва главата си, а качулката прикри лицето му. Трябваше само да стигне до отворения прозорец. Един скок оттам и щеше да е на свобода.

Или така си мислеше, докато около краката му не бликна вода. Тя се плъзна като змия, уви се и го пристегна в окови от лед. Как беше могъл да забрави? Стикс беше опасна водовеща. На Мерик не му остана друг избор и той се предаде на мрака.

Превърна се в Ярост.

Ветровете му забучаха. Ледът се спука. Той вдигна крак, готов да побегне.

Ледът се стопи. Издигна се в пара нагоре, попари и изгори недъгавото му лице.

Мерик не се сдържа. Зарева от болка, после се хвърли през бюрото и падна от другата му страна.

Ледът се разлетя на пръски, заби по стената, сцепи му скалпа. Качулката му беше паднала. Но той вече се движеше. Пълзеше на четири крака към прозореца. Усети как Стикс повика нова магия. С такава лекота, сякаш битката едва сега започваше.

Тя тръшна крак и тозчас водата в стаята се превърна в мъгла. Мерик не виждаше нищо.

Той духна и слабите му ветрове разчистиха пътека към прозореца. Мъглата се оттегли. Мерик стана и се затича.

Но както се опасяваше, Стикс изникна на пътя му. Той свърна надясно, ветровете му повяха, за да я забулят в собствената й мъгла. Но преди да я подмине, ръката й се стрелна и го улови за китката.

Ледът се спусна по предмишницата му и го прикова към нея.

Очите им се срещнаха — нейните, тъмни като ада на Ноден, се разшириха. Стесниха се, а устните й се разтвориха.

Тя ме позна. Най-лошият възможен изход, освен смъртта. Това щеше да сложи край на всичките му планове.

Само че от гърлото на Стикс не се изтръгна Мерик, принце или адмирале.

— Ярост — отрони тя и тозчас мъглата се превърна в сняг.

Снежинките заваляха безобидно край тях.

— Ти си… истински.

Нов студ, този път отвътре, порази Мерик в гърдите. Ето колко осакатен е бил. Колко неузнаваем. И колкото да се мъчеше да си внуши, че Стикс е късогледа и нямаше да го познае, ако не се бе надвесил на сантиметри от нея… Той знаеше истината. Лицето му будеше ужас. Той беше Ярост.

Но това прекъсване беше дар. Миг, от който да се възползва.

— Аз съм Ярост.

При тези думи и това признание гневът пробяга по гърба му. Той се остави яростта да го понесе.

Сила, сила, сила.

— Пусни ме — нареди.

Стикс се подчини. Ръката й се отдръпна; ледът отстъпи, но все пак първо раздра ръкава му. А също и кожата.

Мерик се хвърли към прозореца. С главата напред, покрай капаците и лимоновата трева. Покрай мазилката и улуците. С главата напред към древната, тясна уличка долу.

Ветровете му го уловиха. Обгърнаха го и той се превъртя, после се приземи на разкривения калдъръм.

Щом ботушите му докоснаха земята, побягна. Два пъти се извърна назад. Първо — за да види дали Кам е нейде наблизо, но момичето го нямаше, а Мерик не можеше да се върне да го търси.

После — за да види дали Стикс го преследва.

Но не. Тя го наблюдаваше от отворения прозорец, обкръжена с ореола на светлината от свещта и падащия сняг.