Касандра Клеър
Град на небесен огън (23)

20
Отрова от пълзящите змии

Когато Алек и Саймън се върнаха в централната пещера, Изабел все още спеше, свита на кълбо под купчината одеяла. Джейс седеше край огъня, облегнат назад. Клеъри лежеше с глава в скута му, макар че по блясъка на очите й, следящи тяхното приближаване, Саймън разбра, че не спи.

Джейс повдигна вежди.

— Е, позабавлявахте ли се, момчета?

Алек го изгледа свирепо. Беше обърнал лявата си китка навътре, за да скрие следите от ухапване, макар че те вече бяха избледнели благодарение на иратцето, което си беше нарисувал. Не беше отблъснал Саймън от себе си, оставил го бе да пие, докато той сам спря, и в резултат беше по-пребледнял.

— Не беше секси — заяви той.

— Беше мъничко секси. — След като се нахрани, Саймън се чувстваше много по-добре и не можеше да се сдържи да не подразни мъничко Алек.

— Не беше — каза Алек.

— Аз изпитах нещо — рече Саймън.

— Е, можеш да се измъчваш за това в свободното си време. — Алек се наведе и вдигна раницата си за презрамката. — Аз отивам на пост.

Клеъри се надигна с прозявка.

— Сигурен ли си? Имаш ли нужда от руна за възстановяване на кръвта?

— Вече си направих две. Добре съм. — Ал ек се изправи и погледна към спящата си сестра. — Просто се грижете за Изабел, окей? — Той се обърна към Саймън. — Особено ти, вампире.

С тези думи той потъна в коридора, а на магическата светлина тялото му хвърляше дълга, тънка сянка по каменната стена. Джейс и Клеъри размениха бързи погледи, преди Джейс да се изправи и да последва Алек в тунела. Саймън чуваше тихите им гласове през скалата, макар да не можеше да различи думите.

Казаното от Алек отекваше в главата му. „Грижете се за Изабел.“ Спомни си думите му в тунела. „Ти си лоялен и умен, и… и я правиш щастлива. Не знам защо, но е така.“

Мисълта, че прави Изабел щастлива, го изпълни с топлина. Той приседна тихичко край нея. Тя се бе свила като котка, сгушена в топка одеяла, облегнала глава върху ръката си. Той внимателно легна до нея. Изабел беше жива заради него, а брат й бе стигнал толкова близо до това, да им даде благословията си, колкото изобщо щеше да стигне някога.

Чу как Клеъри се засмя тихичко от другата страна на огъня.

— Лека нощ, Саймън.

До бузата си Саймън усещаше косата на Изабел, мека като коприна.

— Лека нощ — отвърна и затвори очи, а вените му бяха пълни с кръвта на Лайтууд.

 

 

Джейс бързо настигна Алек, който беше спрял там, където коридорът завиваше към вратата. Стените тук бяха гладки, сякаш шлифовани от вода или вятъра в продължение на години, макар Джейс да не се съмняваше, че тунелите са дело на човешка ръка.

Алек, който се бе облегнал на стената и очевидно го чакаше, вдигна магическата си светлина.

— Нещо не е наред ли?

Джейс забави крачка, когато наближи своя парабатай.

— Просто исках да се уверя, че си добре.

Алек сви рамене.

— Доколкото изобщо е възможно, предполагам.

— Съжалявам — каза Джейс. — Отново. Поемам глупави рискове. По-силно е от мен.

— А ние ти позволяваме — отвърна Алек. — Понякога рисковете дават резултат. Позволяваме ти, защото трябва да го правим. Защото не го ли сторим, никога нищо няма да бъде свършено. — Той потърка лице с разкъсания си ръкав. — Изабел би казала същото.

— Преди така и не довършихме разговора си — рече Джейс. — Исках просто да кажа, че не е нужно винаги да бъдеш добре. Помолих те да ми станеш парабатай, защото се нуждаех от теб, но ти също имаш право да се нуждаеш от мен. Това — той посочи парабатайската си руна — означава, че ти си по-добрата ми половина и че за теб ме е грижа повече, отколкото за самия мен. Не го забравяй. Съжалявам, че не си дадох сметка колко много страдаш. Тогава не го забелязах, но вече виждам.

В продължение на един миг Алек остана съвършено неподвижен, затаил дъх. А после, за учудване на Джейс, протегна ръка и разроши косата му, така както би направил един по-голям брат с малкото си братче. Усмивката му беше предпазлива, ала пълна с истинска обич.

— Благодаря, че ме виждаш — каза той и пое по тунела.

 

 

— Клеъри.

Тя се пробуди бавно, изтръгната от приятни сънища, пълни с топлина и огън, с ухание на сено и ябълки. В съня си беше във фермата на Люк, увиснала с главата надолу от един клон и се смееше, а Саймън й махаше отдолу. Постепенно си даде сметка за коравия камък, който убиваше под бедрата и гърба й; главата й почиваше върху краката на Джейс.

— Клеъри — повтори той, все така шепнешком. Саймън и Изабел се бяха изтегнали един до друг недалече от там — тъмна купчинка в сенките. Очите на Джейс проблясваха над нея, бледозлатисти и танцуващи с отразената светлина на пламъците. — Искам да се изкъпя.

— Е, аз пък искам един милион долара. — Клеъри разтърка очи. — Всички искаме нещо.

Джейс повдигна вежди.

— Хайде де, помисли малко. Онази пещера? С езерото? Защо не?

Клеъри си спомни пещерата и прекрасната синя вода, дълбока като здрач, и изведнъж се почувства покрита с дебел слой мръсотия — човешка и демонска кръв, прах, пот, косата й беше оплетена на тила, рошава и омазнена.

Очите на Джейс танцуваха и Клеъри усети, че в гърдите й се надига онова познато чувство, притеглянето, което изпитваше от мига, в който го видя за първи път. Не можеше да посочи точния момент, в който се бе влюбила в Джейс, ала у него винаги имаше нещо, което й напомняше за лъв, диво животно, което не беше укротявано от оковите на правилата, обещанието за живот, пълен със свобода. Никога „не мога“, а винаги „мога“. Винаги риск и увереност, никога страх и съмнение.

Клеъри се изправи възможно най-тихо.

— Добре.

Миг по-късно Джейс също беше на крака и като улови ръката й, я поведе по тунела. На светлината от руническия й камък те вървяха в мълчание, което Клеъри почти се боеше да наруши, сякаш по този начин щеше да направи на късчета измамливото спокойствие на един сън или магия.

Огромната пещера се отвори внезапно пред тях и Клеъри угаси магическата си светлина. Достатъчно бе мекото сияние, което се излъчваше от стените и от блещукащите сталактити, спускащи се от тавана като електрифицирани ледени висулки. Струи светлина прорязваха сенките. Джейс пусна ръката й и извървя последните стъпки по пътеката, отвеждаща до водата и мъничкия плаж, покрит със ситен, фин пясък, проблясващ от миниатюрни слюдени прашинки. На няколко крачки от водата спря и каза:

— Благодаря ти.

Клеъри го погледна учудено.

— За какво?

— За миналата нощ. Ти ме спаси. Мисля, че небесният огън щеше да ме убие. Онова, което ти стори…

— Все още не можем да кажем на другите — заяви Клеъри.

— Е, снощи не го направих, нали? — попита Джейс.

И наистина беше така. Двамата с Клеъри бяха поднесли на останалите измислената история, че тя просто му беше помогнала да овладее и разпръсне огъня и че нищо не се беше променило.

— Не можем да рискуваме да го издадат, дори и само с поглед или изражение — каза Клеъри. — Ти и аз, ние имаме опит в това, да крием истината от Себастиан, но не и те. Не би било честно спрямо тях. Почти ми се иска и ние да не знаехме…

Тя не довърши, разколебана от това, че Джейс не отговаряше. Обърнат с гръб към нея, той съзерцаваше водата, синя и бездънна. Клеъри направи крачка напред и го докосна леко по рамото.

— Джейс, ако искаш да направим нещо друго, ако смяташ, че трябва да съставим нов план…

Той се обърна и Клеъри изведнъж се озова в обятията му. По тялото й премина тръпка. Ръцете му почиваха върху лопатките на раменете й, пръстите му я милваха нежно през ризата. Клеъри потрепери и мислите изхвърчаха от главата й, като перца, разпилени от вятъра.

— Кога стана толкова предпазлива?

— Не съм предпазлива — отвърна Клеъри, докато устните му се допираха до слепоочието й. Топлият му дъх раздвижи къдриците край ухото й. — Просто не съм ти.

Усети как той се разсмя. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й и я уловиха през кръста.

— О, определено не си. Много по-хубава си.

— Трябва да ме обичаш. — Дъхът на Клеъри секна, докато устните му мъчително бавно проследяваха линията на челюстта й. — И през ум не ми е минавало, че ще признаеш някого за по-хубав от теб. — Тя се сепна, когато устата му откри нейната; устните му се разтвориха, за да вкусят нейните, и тя се приведе напред, отдавайки се на целувката, твърдо решена да си възвърне поне някакъв контрол.

Обви ръце около шията му, отвори уста и лекичко го ухапа по долната устна.

Ефектът беше дори по-голям, отколкото бе очаквала; ръцете му около кръста й я стиснаха по-силно и той простена ниско в устата й. Миг по-късно се откъсна от нея, зачервен, с блеснали очи.

— Добре ли си? — попита я. — Наистина ли го искаш?

Клеъри кимна и преглътна. Струваше й се, че цялото й тяло вибрира, като подръпната струна.

— Аз, искам го. Аз…

— Просто — каза Джейс — толкова отдавна не можех да те докосвам, а ето че сега мога, но може би това не е мястото…

— Е, доста сме мръсни — призна тя.

— „Мръсни“ ми се струва малко пуританско.

Клеъри вдигна ръце с дланите нагоре. По кожата и под ноктите й имаше мръсотия. Тя му се усмихна широко.

— Имам предвид буквално — обясни и посочи с брадичка водата до тях. — Нямаше ли да се къпем? Във водата?

Пламъчетата в очите на Джейс потъмняха и придобиха цвят на кехлибар.

— Точно така — заяви той и посегна да разкопчае якето си.

Клеъри замалко да изписка Какво правиш?, но всъщност бе съвсем очевидно какво прави. Беше казала „във водата“, а не можеха да нагазят с бойното си облекло. Просто не бе помислила чак толкова напред.

Джейс пусна якето си на земята и издърпа тениската през главата си; яката се закачи за миг и Клеъри просто го гледаше, осъзнала изведнъж с невъобразима яснота, че двамата са сами и че тялото му е така близо: кожа с цвят на мед, нашарена с нови и стари знаци и избеляващ белег точно под извивката на левия му гръден мускул. Плосък, релефен стомах, който се спускаше към тесен ханш; беше поотслабнал и коланът с оръжията му беше широк. Ръце и крака — изящни като на танцьор; той се освободи от тениската и тръсна светлата си коса, и Клеъри си помисли, с внезапно присвиване в стомаха, че просто не е възможно той да е неин; той не беше от онези, до които обикновените хора се доближаваха, още по-малко пък — до които се докосваха… и в този миг Джейс вдигна очи към нея, с ръце на колана, и я дари с така познатата й леко крива усмивка.

— Ще си останеш с дрехите, а? Бих ти обещал да не гледам, но само ще те излъжа.

Клеъри си свали якето и го замери с него. Той го улови и го пусна върху купчинката със своите си дрехи, усмихвайки се широко. След това разкопча колана си и пусна и него.

— Перверзник — заяви тя. — Но пък получаваш червена точка заради честността си.

— Аз съм на седемнайсет — заяви Джейс. — На тази възраст всички сме перверзници. — При тези думи той си свали обувките и панталона. Носеше черни боксерки и за облекчение на Клеъри (примесено със зрънце съжаление), нагази до колене във водата, без да ги събува. — Или поне ще бъда на седемнайсет след няколко седмици — добави през рамо. — Направих някои сметки с писмата на баща ми и датите на Въстанието. Родил съм се през януари.

Нещо в това, колко съвършено нормален бе тонът му, уталожи притеснението на Клеъри. Тя си събу ботушите, съблече тениската и панталоните си и се приближи до ръба на водата. Хладка, но не и студена, тя се плискаше около глезените й.

Джейс вдигна очи към нея и се усмихна. А след това погледът му се спусна от лицето надолу към тялото й, останало по памучен сутиен и гащички. Прииска й се да си беше облякла нещо по-хубаво, но „секси бельо“ определено не беше в списъка й с неща, които да си опакова за пътуване из демонските царства. Бледосиният й памучен сутиен беше съвсем скучен, от онези, които можеш да си купиш в супермаркета, макар че Джейс го гледаше така, сякаш беше нещо екзотично и изумително.

Изведнъж той пламна и извърна очи, отстъпвайки назад, докато водата не му стигна до раменете. Тогава се потопи целият, а когато отново се показа, не беше така зачервен, но за сметка на това беше далеч по-мокър, а от косата му, придобила тъмнозлатист цвят, се стичаха вадички.

— По-лесно е, ако влезеш бързо — каза той.

Клеъри си пое дъх и се гмурна, а водата се затвори над главата й. Беше великолепно — тъмносиньо, прошарено със сребърни нишки от светлината над тях. Скалист прашец бе примесен с водата и й придаваше тежка, мека плътност. Толкова бе лесно просто да се носиш по повърхността; в мига, в който се отпусна, Клеъри изплува нагоре, отърсвайки водата от косата си.

От гърдите й се откъсна въздишка на облекчение. Нямаха сапун, но тя потърка ръце и видя как люспиците мръсотия и кръв се разтварят във водата. Косата й се носеше по повърхността на езерото — червено, примесено със синьо.

Дъжд от ситни капчици я накара да вдигне очи. Застанал на няколко крачки от нея, Джейс тръскаше косата си.

— Предполагам, че това ме прави с една година по-голям от теб — каза той. — Истински дъртак, налитащ на млади момичета.

— Шест месеца — поправи го Клеъри. — Значи си Козирог, а? Упорит, безразсъден, заобикаля правилата… да, струва ми се точно.

Джейс сложи ръце на хълбоците й и я привлече към себе си. Не беше толкова дълбоко, че краката му да не докосват дъното, но не и тези на Клеъри; тя го стисна за раменете, за да се задържи права, когато той обви краката й около кръста си. Клеъри сведе очи към него и усети как в стомаха й се разлива горещина при вида на изчистените мокри линии на шията и раменете, и гърдите му, и водните капчици, блещукащи като звезди върху ресниците.

Той се надигна, за да я целуне, в същия миг, в който тя се наведе; устните им се сблъскаха със сила, която изпрати вълна от болезнено удоволствие през тялото на Клеъри. Ръцете му се плъзнаха нагоре по кожата й; Клеъри сложи своите на тила му и зарови пръсти в мокрите му къдрици. Джейс разтвори устните й и проникна между тях с език. И двамата трепереха; Клеъри дишаше на пресекулки и дъхът й се смесваше с неговия.

Джейс протегна ръка назад, за да се подпрат на стената, но тя бе хлъзгава и той едва не падна; Клеъри се откъсна от целувката, докато той си възвърне равновесието, все така обвил лявата си ръка около нея, притискайки тялото й до своето. Зениците му се бяха разширили, сърцето му биеше лудешки до нейното.

— Това беше — запъхтяно каза той и зарови лице в сгъвката между шията и рамото й, вдишвайки дълбоко, сякаш за да попие уханието й; трепереше мъничко, макар ръката, с която я придържаше, да беше сигурна. — Това беше… горещо.

— Доста време мина — промълви Клеъри и нежно го докосна по косата. — Откакто можехме да… е, да се отпуснем. Изобщо.

— Не мога да повярвам — каза Джейс. — Все още не мога да повярвам, че вече съм свободен да те целувам, да те докосвам, наистина да те докосвам, без да се страхувам…

Той я целуна по шията и Клеъри подскочи; Джейс отметна глава назад, за да я погледне. Вода се стичаше по лицето му като сълзи, очертавайки острите линии на скулите му, извивката на челюстта му.

— Безразсъден. Знаеш ли, когато за първи път пристигнах в Института, Алек толкова пъти ме нарече безразсъден, че аз потърсих думата в речник. Не че не знаех какво означава, но… винаги съм си мислел, че значи „много храбър“. А всъщност означава „някой, който не го е грижа за последствията от постъпките му“.

Клеъри усети как я парва болка за малкия Джейс.

— Но теб те е грижа.

— Може би не достатъчно. Не и през цялото време. — Гласът му потрепери. — Като например начина, по който те обичам. Обикнах те безразсъдно в мига, в който те срещнах. Никога не ме е било грижа за последиците. Казвах си, че ме е грижа, повтарях си, че ти искаш да ме е грижа, и се опитвах, ала никога не успях. Исках те повече, отколкото исках да бъда добър. Исках те повече, отколкото съм искал каквото и да било през целия си живот.

Мускулите му бяха напрегнати под ръцете й; тялото му вибрираше от напрежение. Клеъри се наведе, за да докосне устните му със своите, да пропъди напрежението с целувка, но той се отдръпна, прехапал долната си устна толкова силно, че тя побеля.

— Клеъри — каза дрезгаво. — Почакай, просто… почакай.

За миг на Клеъри й се зави свят. Джейс обичаше да се целува; можеше да го прави с часове и страшно го биваше в това. И не беше, като да няма желание. Имаше, и още как. Тя обви по-здраво крака около хълбоците му и попита несигурно:

— Всичко наред ли е?

— Трябва да ти кажа нещо.

— О, не. — Тя отпусна глава на рамото му. — Е, добре. Какво?

— Помниш ли, когато прекрачихме в това царство и на всеки му се яви нещо? — попита той. — А аз ви казах, че не съм видял нищо.

— Не е нужно да ми казваш какво си видял. — Гласът на Клеъри беше мек. — То си е само твоя работа.

— Напротив, нужно е. Ти трябва да знаеш. Видях стая, в която имаше два трона от злато и слонова кост, а през прозорците видях света и той беше изпепелен. Също като това място, само че онази разруха беше по-скорошна. Пожарищата все още горяха, а небето беше пълно с ужасяващи летящи твари. Себастиан седеше на единия трон, а аз — на другия. Ти също беше там, там бяха и Алек, Изи, Макс… — Той преглътна. — Само че бяхте в клетка. Голяма клетка с огромен катинар на вратата. Знаех, че аз съм ви затворил там, пак аз бях завъртял ключа. Ала не изпитвах разкаяние. Изпитвах… триумф. — Той изпусна дъха си с усилие. — Вече може да ме отблъснеш отвратено. Всичко е наред.

Но разбира се, че не беше наред; нищо в тона му — глух, сподавен и безнадежден — не беше наред. Клеъри потрепери в ръцете му; не от ужас, а от съжаление и от напрежението да узнае колко крехка бе вярата на Джейс в самия него и колко внимателно трябваше да подбере отговора си тя.

— Демонът ни показа онова, което си мислеше, че искаме — каза тя най-сетне. — Не онова, което действително желаем. Обърка някои неща и именно така успяхме да се освободим. Докато те открием, ти вече се бе отскубнал от хватката му без ничия помощ. Така че видението, което ти е изпратил, не е било това, което искаш. Докато си раснал при Валънтайн, той е контролирал всичко и нищо, което си обичал, не е било сигурно. Демонът е надникнал в теб и е видял именно това — фантазията на онова дете да контролира напълно света, така че нищо лошо да не сполети онези, които обича. Ето какво е видял и е опитал да ти даде, ала не за това мечтаеш ти, не и наистина. — Тя го докосна по бузата. — Част от теб все още е онова малко момче, което мисли, че да обичаш, означава да унищожаваш, ала ти се учиш. Учиш се всеки ден.

В продължение на един миг Джейс се взираше изумено в нея с полуотворени устни. Клеъри усети как бузите й пламват. Гледаше я така, сякаш тя бе първата звезда, изгряла в небето, чудо, огряло лицето на света, в което той едва можеше да повярва.

— Нека… — започна той, но не довърши. — Може ли да те целуна?

Вместо да кимне, Клеъри се наведе и допря устни в неговите. Ако първата им целувка във водата приличаше на експлозия, тази бе като слънце, изригнало в свръхнова. Беше настойчива, изпепеляваща, жадна целувка; леко ухапване по долната й устна, а после езиците и зъбите им се сблъскаха; и двамата се притискаха силно един в друг, за да бъдат близо, колкото се може по-близо. Сякаш бяха залепнали един за друг — кожа и дрехи, опияняваща смесица от студената вода, горещината на телата им и плъзгането на мокра кожа върху мокра кожа.

Ръцете му я обвиха напълно и ето че Джейс излизаше от езерото, понесъл я на ръце, а водата се стичаше на ручейчета от тях. Той коленичи върху пясъка и нежно положи Клеъри върху купчинката с дрехите им. За миг тя опита да се залови за нещо, но после се отпусна и го притегли към себе си, целувайки го страстно, докато той не простена и прошепна:

— Клеъри, не мога… трябва да ми кажеш… не мога да мисля…

Тя зарови пръсти в косата му и се отдръпна мъничко, само колкото да види лицето му. То беше зачервено, очите му — черни от желание, косата му, започнала да се накъдря, докато изсъхваше, падаше в очите му. Клеъри подръпна лекичко кичурите между пръстите си.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Всичко е наред. Не е нужно да спираме. Искам го. — Тя го целуна, бавно и настойчиво. — Искам го, ако и ти го искаш.

— Ако и аз го искам? — В мекия му смях се долавяше необуздана нотка. — Нима не го виждаш?

А после той отново я целуваше; засмука долната й устна, плъзна се надолу по шията й, по ключицата, докато тя прокарваше ръце по тялото му, освободена от мисълта, че може да го докосва колкото си поиска, както си поиска. Струваше й се, че го рисува; пръстите й проследяваха очертанията на тялото му, извивката на гърба му, плоския корем, вдлъбнатините над хълбоците му, мускулите на ръцете му. Сякаш, като картина, той оживяваше под допира й.

Ръцете му се плъзнаха под сутиена й и усещането накара Клеъри да простене; той замръзна с питащ поглед и тя му кимна. Продължавай. Той спираше всеки миг, преди да свали всяка дреха и от нейното, и от своето тяло, питаше я с очи дали да продължи и всеки път Клеъри кимаше и отвръщаше: Да, продължавай, да. И когато между тях най-сетне нямаше нищо, Клеъри трябваше да успокои ръцете си, мислейки, че нямаше друг начин да бъдеш по-близо до някого от този; че да направи още една крачка би било, като да отвори гърдите си и да оголи сърцето си.

Почувства как мускулите на Джейс се напрегнаха, когато той посегна край нея, а после чу шумолене на фолио. Изведнъж всичко стана много истинско и тя усети внезапен прилив на притеснение: това наистина се случваше.

Джейс притихна. Свободната му ръка придържаше нежно главата й, лактите му бяха зарити в пясъка от двете й страни, поддържайки тежестта на тялото му. То беше напрегнато и трепереше, зениците му бяха разширени, ирисите му се бяха превърнали в ореол от злато.

— Нещо не е наред ли?

Да чуе Джейс толкова несигурен… стори й се, че може би сърцето й се къса, че става на парчета.

— Не — прошепна Клеъри и отново го притегли към себе си. И двамата усетиха вкус на сол. — Целуни ме — помоли тя и Джейс го стори; горещи, лениви целувки, които постепенно ставаха все по-стремглави, също като ударите на сърцето му и движенията на телата им едно в друго. Всяка целувка беше различна, всяка се издигаше все по-нависоко, като искрите, когато огънят се разгаря: бързи, нежни целувки, които й казваха, че я обича; дълги, боготворящи целувки, които й казваха, че й има доверие; игриви, леки целувки, които казваха, че все още има надежда; целувки, пълни с обожание, които й казваха, че вярва в нея така, както в никой друг. Клеъри се отдаде изцяло на целувките, на техния език, на разговора без думи, който се лееше между тях. Ръцете му трепереха, ала въпреки това бяха бързи и опитни върху тялото й; леки докосвания, които я влудяваха, докато тя го оттласкваше и притегляше, насърчавайки го с нямата молба на ръце, пръсти и устни.

И дори в последния момент, когато потръпна, тя отново го подтикна да продължи, обви се около него, отказвайки да го пусне. Очите й бяха широко отворени, докато, разтърсван от мощни тръпки, заровил лице в шията й, той повтаряше името й, отново и отново, а когато най-сетне затвори очи, Клеъри имаше чувството, че зърва как пещерата изригва в златно и бяло и обгръща и двама им в небесен огън, най-красивото нещо, което беше виждала.

 

 

Саймън смътно усети, когато Клеъри и Джейс се изправиха и излязоха от пещерата, като си шепнеха тихичко. Не сте чак толкова потайни, колкото си мислите, каза си той полуразвеселено, но всъщност не му се зловидеше времето им заедно, като се имаше предвид срещу какво щяха да се изправят на следващия ден.

— Саймън.

Едва доловим шепот, но Саймън се привдигна на лакти и сведе очи към Изабел. Тя се обърна по гръб и го погледна. Очите й бяха огромни и тъмни, бузите й — зачервени и гърдите на Саймън се свиха тревожно.

— Добре ли си? — попита той. — Да нямаш треска?

Изабел поклати глава и се измъкна наполовина от своя пашкул от одеяла.

— Просто ми е топло. Кой ме уви като мумия?

— Алек — отвърна Саймън. — Искам да кажа… може би трябва да си останеш завита.

— Не мисля така. — Изабел обви ръце около раменете му и го притегли към себе си.

— Аз не мога да те сгрея. Тялото ми не излъчва топлина. — В гласа му се долавяха тенекиени нотки.

Изабел зарови лице в ямката между ключицата и рамото му.

— Мисля, вече установихме по много начини, че аз съм достатъчно гореща и за двама ни.

То беше по-силно от него — Саймън вдигна ръце и ги прокара по гърба й. Беше свалила бойното си облекло и сега носеше само плътна черна блуза, дебела и мека под пръстите му. Изабел бе осезаема и истинска, направена от плът и кръв, тя дишаше в обятията му и Саймън благодари мълчаливо на Бог, чието име вече можеше да изрича, че тя е добре.

— Има ли някой друг наоколо?

— Джейс и Клеъри се измъкнаха, а Алек пое първата стража — отвърна Саймън. — Сами сме. Имам предвид, не наистина сами… тоест не бих…

Дъхът му секна, когато Изабел се претърколи, така че сега се намираше отгоре му, притискайки го към земята. Едната й ръка почиваше деликатно върху гърдите му.

— Ти ми спаси живота.

— Не съм… — Изабел присви очи и Саймън не довърши. — Аз съм храбър героичен спасител? — опита отново.

— Аха. — Изабел побутна брадичката му със своята.

— Не и онова с лорд Монтгомъри — предупреди я той. — Всеки би могъл да влезе.

— Ами обикновени целувки?

— Струва ми се окей — отвърна Саймън и само след миг Изабел вече го целуваше, устните й бяха почти нетърпимо меки.

Ръцете му се плъзнаха под блузата й и я помилваха по гърба, проследявайки очертанията на плешките й. Когато тя се откъсна от него, устните й бяха зачервени и Саймън видя кръвта да тупти в гърлото й… кръвта на Изабел, солено-сладка, и макар да не беше гладен, искаше…

— Можеш да ме ухапеш — прошепна тя.

— Не. — Саймън се отдръпна мъничко. — Не… ти изгуби твърде много кръв. Не мога. — Усещаше как гърдите му се повдигат от дъха, от който не се нуждаеше. — Ти спеше, дока то го обсъждахме, но не можем да останем тук. Клеъри сложи на входовете руни за объркване, но те няма да издържат дълго, а и храната ни свършва. Атмосферата тук прави всички ни по-нездрави и по-слаби. А Себастиан ще ни открие. Трябва да отидем при него… утре. В Гард. — Саймън прокара пръсти през меката й коса. — А това означава, че ще имаш нужда от цялата си сила.

Изабел стисна устни и очите й пробягаха по лицето му.

— Когато прекрачихме в това царство от Двора на феите, какво видя?

Саймън я докосна лекичко. Не искаше да я лъже, ала истината… истината беше трудна и неловка.

— Из, не е нужно да…

— Аз видях Макс. Но видях и теб. Бяхме гаджета. Живеехме заедно и цялото ми семейство те приемаше. Може и да убеждавам сама себе си, че не искам да бъдеш част от живота ми, ала сърцето ми знае, че не е вярно. Ти си проправи път в живота ми, Саймън Люис, и аз не знам как или защо, нито дори кога, но то се случи и част от мен като че ли го мрази, но не мога да го променя и това е.

Саймън издаде тих задавен звук.

— Изабел…

— А сега ми кажи какво видя ти — настоя тя, а очите й проблясваха като слюда.

Саймън се подпря върху каменния под на пещерата.

— Видях се прочут, рокзвезда — бавно започна той. — Бях богат, семейството ми беше заедно и бях с Клеъри. Тя ми беше гадже. — Почувства как тялото на Изабел се напрегна върху неговото; усети, че се кани да се претърколи настрани, и улови ръцете й. — Изабел, чуй ме. Чуй ме. Тя ми бе гадже и когато ми каза, че ме обича, аз отвърнах: „И аз те обичам… Изабел“.

Изабел го гледаше с широко отворени очи.

— Изабел — повтори Саймън. — Именно това ме изтръгна от видението — твоето име. Защото знаех, че видението е по-грешно. Не това исках наистина.

— Защо ми казваш, че ме обичаш, само когато си пиян или сънуваш? — попита тя.

— Изобщо не ме бива да избирам подходящия момент — призна Саймън. — Но това не означава, че не го мисля. Има неща, които искаме, дълбоко под онова, което знаем, дори под онова, което чувстваме. Има неща, които душите ни искат, а моята иска теб.

Саймън усети как Изабел изпусна дъха си.

— Кажи го. Кажи го трезвен.

— Обичам те — заяви той. — Не искам да го кажеш в отговор, освен ако наистина не го мислиш, но те обичам.

Изабел се приведе към него и допря възглавничките на пръстите си в неговите.

— Мисля го.

Саймън се надигна на лакти в същия миг, в който тя се наведе още по-ниско, и устните им се срещнаха. Целунаха се, дълго, нежно и сладостно, а после Изабел се отдръпна, дишайки накъсано.

— Е — попита Саймън, — това брои ли се за ИВ?

Изабел сви рамене.

— Нямам представа какви ги говориш.

Саймън скри факта, че това го изпълни с огромна радост.

— Гаджета ли сме вече? Официално? Има ли някакъв нефилимски ритуал? Трябва ли да си сменя статуса във фейсбук от „сложно е“ на „обвързан“?

Изабел сбърчи очарователно нос.

— Имаш книга, която също така е и лице^[1]?

Саймън се разсмя и Изабел отново се наведе, за да го целуне. Този път той вдигна ръце, за да я притегли към себе си, и телата им се преплетоха, омотани в одеялата, докато се целуваха и си шепнеха. Саймън се изгуби в насладата от вкуса на устата й, от извивката на ханша й под ръката му, от топлата кожа на гърба й. Забрави, че се намираха в демонско царство; че на следващия ден щяха да се хвърлят в битка; че може би никога нямаше отново да видят дома си. Всичко се стопи и остана само Изабел.

— ЗАЩО НЕПРЕКЪСНАТО СТАВА ТАКА? — Разнесе се звук на строшено стъкло и когато се надигнаха сепнато, двамата видяха Алек да се взира свирепо в тях. Беше изпуснал празната бутилка от вино, която бе държал, и подът на пещерата беше осеян с блещукащи късчета стъкло. — НЕ МОЖЕТЕ ЛИ ДА ИДЕТЕ НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ, ЗА ДА ПРАВИТЕ ТЕЗИ ГАДОСТИ? ГОРКИТЕ МИ ОЧИ!

— Намираме се в демонско царство, Алек — напомни му Изабел. — Няма къде да отидем.

— А ти каза да се погрижа за нея… — започна Саймън, но после си даде сметка, че това едва ли е най-удачната насока, която разговорът може да поеме, и млъкна.

Алек се тръшна от другата страна на огъня, без да престава да ги гледа яростно.

— А Клеъри и Джейс къде са се дянали?

— А — отвърна Саймън деликатно. — Кой знае…

— Хетеросексуалните — промърмори Алек. — Защо не могат да се контролират?

— Истинска загадка — съгласи се Саймън и легна да спи.

 

 

Джия Пенхалоу седеше на бюрото в кабинета си. Беше толкова нехайно, че тя неволно се зачуди дали не бе нещо, на което не би се погледнало с добро око — консулът да седи непочтително върху прастарото писалище, символ на толкова голяма мощ. Само че тя беше сама в стаята и уморена свръх пределите на умората.

В ръката си стискаше бележка, пристигнала от Ню Йорк — огнено съобщение, изпратено от магьосник, достатъчно могъщ, за да преодолее бариерите, обграждащи града. Почеркът беше на Катарина Лос, ала думите не бяха нейни.

Консул Пенхалоу,

Пише Ви Мая Робърте, временен лидер на нюйоркската глутница. Разбираме, че правите всичко по силите си, за да върнете нашия Люк и останалите затворници. Оценяваме това. Като знак на добра воля, бих искала да Ви предам съобщение. Утре вечер Себастиан и войските му ще нападнат Аликанте. Моля Ви, направете каквото можете, за да се подготвите. Ще ми се да можеше да сме там, да се бием заедно с вас, но знам, че не е възможно. Понякога не можем да направим друго, освен да отправим предупреждение, да чакаме и да се надяваме.

Не забравяйте, че Клейвът и Съветът — ловци на сенки и долноземци заедно — са светлината на света.

С надежда:

Мая Робърте

„С надежда.“ Джия отново сгъна писмото и го пъхна в джоба си. Помисли си за града отвън, под нощното небе, за бледото сребро на демонските кули, които много скоро щяха да грейнат с червения цвят на войната. Помисли си за купищата кутии, които бяха пристигнали от Тереза Грей само преди малко, издигнали се от земята на Площада на Ангела, всяка от тях — подпечатана със спиралата, която бе символът на Лабиринта. Усети как нещо трепна в сърцето й — страх, ала и облекчение, че часът най-сетне бе ударил, че очакването най-после щеше да свърши и те щяха да получат своя шанс. Знаеше, че нефилимите от Аликанте ще се бият до последно — с решителност и безстрашие, с упоритост, с жажда за разплата, със слава.

С надежда.