Касандра Клеър
Град на небесен огън (21)

18
При водите на Вавилон

Руните за енергия бяха хубаво нещо, помисли си Клеъри изтощено, когато достигна върха на поредното пясъчно възвишение, но изобщо не можеха да се сравняват с чаша кафе. Беше почти сигурна, че може да се справи с още цял ден тътрене из тези земи, затъвайки понякога до глезен в купчините пепел, стига само във вените й да течеше благословен кофеин…

— И ти ли си мислиш за това, за което и аз? — подхвърли Саймън, приближавайки се до нея.

Беше напъхал палци под презрамките на раницата си и имаше изпит, уморен вид. Те всички имаха изпит, уморен вид. Алек и Изабел бяха останали на пост след инцидента с небесния огън и бяха съобщили, че не са забелязали никакви демони, нито тъмни ловци на сенки в близост до скривалището им. Въпреки това всички бяха неспокойни и никой не бе успял да поспи повече от няколко часа. Джейс като че ли караше на нерви и адреналин, докато вървеше по нишката на проследяващата магия на гривната около китката си, и понякога забравяше да спре и да изчака останалите, в безумния си порив да се добере до Себастиан, така че другите трябваше да му извикат или да се втурнат да бягат, за да го настигнат.

— Че едно гигантско лате би направило всичко по-ведро?

— Недалеч от „Юниън Скуеър“ има едно вампирско заведенийце, където слагат в кафето точно толкова кръв, колкото трябва — каза Саймън. — Нито прекалено сладко, нито прекалено солено.

Клеъри спря; една изсъхнала клонка, търкаляща се по земята, се беше оплела във връзките на ботушите й.

— Забрави ли какво си говорихме за това, да не споделяме?

— Изабел ме слуша, когато й говоря за вампирски работи.

Клеъри извади Хеосфорос; с новата черна руна, вдълбана върху острието му, той сякаш грееше в ръката й. С върха му тя освободи упоритото трънливо клонче.

— Изабел ти е гадже. Трябва да те слуша.

— Наистина ли ми е гадже? — Саймън изглеждаше слисан.

Клеъри вдигна отчаяно ръце и пое надолу по хълма. Земята се спускаше полегато, надупчена тук-там от изровени ями. Всичко беше покрито с матов прах, въздухът все още горчеше, небето имаше нездрав зелен цвят. Алек и Изабел бяха спрели в подножието на хълма, близо до Джейс, който докосваше гривната на китката си и се взираше смръщено в далечината.

С крайчеца на окото си Клеъри забеляза нещо да проблясва и се закова на място. Присви очи, мъчейки се да види какво е. Сребристо сияние далеч напред, отвъд камъните и купчините чакъл в пустинята. Извади стилито и набързо си нарисува руна за виждане надалеч; допирът на тъпия му връх я жегна и се вряза в мъглата на изтощението, изостряйки зрението й.

— Саймън! — каза, когато той я настигна. — Виждаш ли това?

Той проследи погледа й.

— Зърнах го снощи. Спомняш ли си, когато Изабел каза, че ми се е сторило, че виждам град?

— Клеъри! — Беше Джейс, вдигнал поглед към тях; лицето му беше като бледа яма, зейнала в пепеливия въздух. Клеъри го повика с жест. — Какво става?

Тя посочи към онова, което сега различаваше съвсем ясно като сиянието на някакви очертания в далечината.

— Там има нещо — извика надолу. — Саймън смята, че е град…

Не довърши, защото Джейс вече се беше втурнал натам, накъдето тя бе посочила. След миг на слисване, Алек и Изабел хукнаха подире му. Клеъри изпусна дъха си с раздразнение и двамата със Саймън ги последваха.

Поеха по осеяния със ситни камъчета склон, като наполовина тичаха, наполовина се пързаляха, оставяйки камъчетата да ги носят надолу. Не за първи път Клеъри изпита благодарност за бойното си облекло — можеше да си представи на какво щяха да станат едни обикновени обувки и панталони от летящите късчета чакъл.

В подножието на хълма се затича с всичка сила. Джейс беше дръпнал напред, а Алек и Изабел бяха съвсем близо зад него, катерейки се по каменни грамади и прескачайки малки ручейчета от разтопена лава. Докато ги наближаваше, Клеъри забеляза, че се носеха към място, където пустинята сякаш тръгваше надолу… ръб на плато? Урва?

Клеъри затича още по-бързо, прехвърли се през последната купчина камъни и едва не падна от другата страна. Приземи се на крака (както и Саймън, недалече от там и много по-изящно от нея) и видя, че Джейс стои на ръба на огромна урва, която се спускаше надолу като Гранд Каньон. Алек и Изабел бяха застанали от двете му страни. И тримата бяха зловещо тихи, загледани напред в мътната светлина.

Още преди да е стигнала до Джейс, Клеъри разбра по Стойката му, че нещо не е съвсем наред. А после зърна изражението му и смени наум израза „нещо не е съвсем наред“ с „нещо ужасно не е наред“.

Той се взираше в долината под тях, сякаш гледаше гроба на някой, когото беше обичал. В долината лежеше разрушен град. Прастар град, издигнат някога около хълм. Сега от къщите бяха останали само купчини камъни; улиците и нащърбените развалини на сградите бяха затрупани с пепел. Рухнали между руините, като захвърлени кибритени клечки, се търкаляха строшени колони, изработени от искрящ блед камък, нелепо красиви насред тази съсипана земя.

— Демонски кули — прошепна Клеъри.

Джейс кимна мрачно.

— Не знам как, ала по някакъв начин… това е Аликанте.

 

 

Ужасяващ товар е подобна отговорност да бъде стоварена на плещите на някой толкова млад — каза брат Закаран, когато вратата на заседателната зала се затвори зад Ема Карстерс и Джулиън Блекторн. Ейлийн и Хелън бяха излезли с тях, за да ги придружат до къщата, където бяха отседнали. Докато разпитът на Съвета приключи, и двете деца почти залитаха от умора, а под очите им имаше тъмни сенки.

В стаята не бяха останали много от членовете на Съвета — Джия и Патрик, Мерис и Робърт Лайтууд, Кадир Сафар, Даяна Рейбърн, Томас Росалес, както и неколцина Мълчаливи братя и ръководители на Институти. Повечето говореха помежду си, но Закаран се бе изправил до мястото на Джия и я гледаше с дълбока скръб в очите.

— Понесоха големи загуби — каза Джия. — Ала ние сме ловци на сенки; мнозина от нас понасят тежки загуби още като малки.

— Имат Хелън и чичо си — обади се Патрик, който стоеше недалече оттам, заедно с Робърт и Мерис; те и двамата имаха напрегнат, измъчен вид. — Ще се погрижат за тях, както и за Ема Карстерс, която очевидно гледа на семейство Блекторн като на свое семейство.

— Нерядко онези, които ни отгледат, настойниците ни, нямат нашата кръв — отбеляза Закарая. На Джия й се струваше, че бе видяла в очите му, когато се спираха върху Ема, особена мекота, почти съжаление. Но може и да си бе въобразила. — Онези, които ни обичат и които ние обичаме. Така беше с мен. Стига само да не бъде принудена да се раздели със семейство Блекторн и момчето, Джулиън… това е най-важното.

Джия смътно чу съпруга си да успокоява някогашния Мълчалив брат, ала мислите й бяха с Хелън. В дълбините на сърцето си Джия понякога се тревожеше за дъщеря си, която бе отдала така всецяло сърцето си на едно момиче, в чиито вени имаше кръв на феи — раса, прочута с това, че не можеше да им се има доверие. Знаеше, че Патрик не е доволен, задето Ейлийн бе избрала момиче, а не момче; че скърби (егоистично, смяташе Джия) за онова, което в неговите очи бе краят на неговия клон от рода Пенхалоу. Самата тя повече се тревожеше, че Хелън Блекторн ще разбие сърцето на дъщеря й.

— Вярвате ли на твърдението за измяната на елфите? — попита Кадир.

— Напълно — заяви Джия. — То обяснява много неща. Как са успели да проникнат в Аликанте и да вземат пленници от къщата, дадена на техния представител; как Себастиан можа да скрие войските си от нас при Цитаделата; защо е пожалил живота на Марк Блекторн — не от страх да не разгневи елфите, а за да уважи съюзничеството с тях. Утре ще се изправя срещу кралицата на феите и…

— При цялото ми уважение — намеси се Закарая с мекия си глас. — Не мисля, че трябва да го правите.

— И защо не? — попита Патрик.

— Защото сега разполагате с информация, с която кралицата не подозира, че разполагате — отговори брат Енок. — Това не се случва често. В една война предимство дава не само силата, но и информацията. Не прахосвайте това.

Джия се поколеба.

— Положението може би е по-лошо, отколкото предполагате. — Тя извади нещо от джоба си — огнено съобщение, адресирано до нея от Спираловидния лабиринт — и го подаде на Закарая.

Той се вкамени. За миг просто го гледаше; после прокара пръст по листа и Джия си даде сметка, че не чете писмото, а проследява очертанията на подписа под него, подпис, който очевидно му бе подействал като стрела, забила се в сърцето му.

Тереза Грей.

— Теса казва — проговори той най-сетне и се прокашля, защото гласът му беше дрезгав и неравен. — Казва, че магьосниците от Лабиринта са изследвали тялото на Амалрик Кригсмесър. Сърцето му било сбръчкано, органите — съсухрени. Казва, че съжаляват, но Помрачените не може да бъдат излекувани по никакъв начин. Черна магия може и да кара телата им да се движат, но душите им са си отишли завинаги.

Единствено силата на Пъкления бокал ги поддържа живи. — Гласът на Джия беше пропит с тъга. — Отвътре те са мъртви.

— Ако бъде унищожен Пъкленият бокал… — замислено каза Даяна.

— Това може би ще ги убие, да — отвърна Джия. — Само че Пъкленият бокал не е у нас. А у Себастиан.

— Да ги избием с един удар, изглежда ужасно. — Томас имаше потресен вид. — Та те са ловци на сенки.

— Не са — възрази Закарая с глас, който далеч не бе така мек, както Джия бе свикнала да го чува. Тя го погледна учудено. — Себастиан разчита на това, да мислим за тях като за ловци на сенки. Разчита на колебанието ни, на неспособността да убиваме чудовища, които носят човешки лица.

— Разчита на нашата милост — заяви Кадир.

— Ако аз бях превърнат — продължи Закарая, — бих искал да ме избавят от мъките ми. — Това е милост. Именно нея даде Едуард Лонгфорд на своя парабатай, преди да обърне меча към себе си. Ето защо му отдадох последната си почит.

При тези думи пръстите му докоснаха избледнялата руна на гърлото му.

— Значи, ще поискаме от Спираловидния лабиринт да се откаже? — попита Даяна. — Да престанат да търсят лек?

— Те вече са се отказали. Не чухте ли какво пише Теса? — отвърна Закарая. — Невинаги може да бъде открит лек. Поне не навреме. Знам… тоест, научих… че човек не може да разчита на това. То не може да бъде единствената ни надежда. Трябва да скърбим за Помрачените като за покойници и да се уповаваме на това, което сме — ловци на сенки, воини. Трябва да сторим онова, за което сме създадени. Да се бием.

— Ала как ще се отбраняваме срещу Себастиан? Достатъчно лошо бе, когато разполагаше единствено с Помрачените; сега трябва да се бием и с елфите! — сопна се Томас. — А ти си само едно момче…

— Аз съм на сто четирийсет и шест години — заяви Закарая. — И това не е първата ми неспечелима война. Вярвам, че можем да обърнем измяната на елфите в своя полза. Ще се нуждаем от помощта на Спираловидния лабиринт за това, но ако ме изслушате, ще ви кажа как.

 

 

Клеъри, Саймън, Джейс, Алек и Изабел мълчаливо си проправяха път из зловещите развалини на Аликанте. Защото Джейс се бе оказал прав — наистина беше Аликанте, в това нямаше съмнение. Бяха минали покрай твърде много познати неща, за да е което и да било друго място. Стените около града — сега порутени; портите — проядени от киселинни дъждове. Площад „Кладенеца“. Пресъхналите канали, пълни с подобен на гъба черен мъх.

Хълмът беше опожарен, нищо повече от гола скала. Следите там, където някога минаваха пътеки, изпъкваха като белези върху склона. Клеъри знаеше, че на върха би трябвало да се издига Гард, но ако все още бе там, той беше невидим, потънал в сива мъгла.

Най-сетне се прехвърлиха през висока купчина натрошени камъни и се озоваха на Площада на Ангела. Клеъри си пое изненадано дъх — въпреки че повечето постройки, които се издигаха около него, бяха рухнали, площадът беше учудващо незасегнат и калдъръмът му се разстилаше под жълтеникавата светлина. Залата на съглашението все още стоеше на мястото си.

Само че не беше от бял камък. В човешкото измерение тя приличаше на древногръцки храм, ала в този свят бе облицована с метал. Висока квадратна сграда — ако нещо, което изглеждаше като разтопено злато, изсипало се от небето, би могло да бъде описано като сграда. Масивни гравюри, като панделки, опасали кутия, се обвиваха около постройката, която грееше мътно в оранжевата светлина.

— Залата на съглашението. — Изабел бе вдигнала поглед нагоре, камшикът й — увит около китката. — Невероятно.

Те поеха нагоре по златните стъпала, нашарени с чернилката на пепел и корозия. На последното стъпало спряха и се вгледаха в огромната двукрила врата. Тя бе покрита с кован метал — квадратни листове, върху които бяха гравирани образи.

— Това е история. — Джейс се приближи и докосна гравюрите с пръст, облечен в черна ръкавица. Под всяка илюстрация се извиваше надпис на непознат език. Джейс погледна към Алек. — Можеш ли да го прочетеш?

— Аз ли съм единственият, който е внимавал в уроците по чужди езици? — въздъхна Алек уморено, но все пак пристъпи напред и се загледа в драскулките. — Е, първо панелите. Това е история. — Той посочи първия метален квадрат, върху който бяха изобразени група хора: босоноги, облечени в дълги роби, те се свиваха страхливо под разтворилите се над тях облаци, от които се протягаше ръка с хищни нокти. — Някога тук живеели хора или нещо като хора — обясни Алек, посочвайки фигурите. — Водели мирно съществуване, а после дошли демони. И тогава… — Той замълча, сложил ръка върху образ, който Клеъри познаваше така добре, както и пръстите на ръката. Ангелът Разиел, надигащ се от езерото Лин с Реликвите на смъртните в ръка. — За Ангела!

— Буквално — каза Изабел. — Как… Това нашият Ангел ли е? Нашето езеро?

— Не знам. Тук пише, че демоните дошли и ловците на сенки били създадени, за да се бият с тях. — Алек тръгна покрай стената, за да проследи развитието на образите върху панелите. — Тази дума тук — заби той пръст в един от надписите, — означава „нефилим“. Само че ловците на сенки отхвърлили помощта на долноземците. Магьосниците и феите се съюзили с пъклените си родители. Взели страната на демоните. Нефилимите били победени и избити. В последните си дни създали оръжие, предназначено да отблъсква демоните. — Той посочи един панел: върху него бе изобразена жена, държаща нещо, прилично на метална тояга, в единия край на която искреше камък. — Нямали серафимски ками — така и не ги създали. Изглежда, че Железните сестри и Мълчаливите братя също не съществували. Имали ковачи, които изработили някакво оръжие, нещо, което според тях можело да им помогне. Думата тук е „скиптрон“, но нищо не ми говори. Както и да е, скиптронът не бил достатъчен. — Той се прехвърли на следващия панел, върху който беше изобразена разруха: нефилимите лежаха мъртви, жената с метална та тояга се бе свлякла на земята, самата тояга — захвърлена настрани. — Демоните (тук ги наричат асмодеи) изгорили слънцето и напълнили небето с облаци и пепел. Изтръгнали огън от земята и опожарили градовете. Избили всичко, което се движело и дишало въздух. Пресушили моретата, докато всички живи същества във водата също измрели.

— Асмодеи — повтори Клеъри. — И преди съм го чувала. Беше нещо, което Лилит каза за Себастиан. Преди да се е родил. „Детето, родено с тази кръв във вените, ще надмине по сила Великите демони от бездната между световете. Ще бъде по-могъщо от асмодеите.“

— Асмодеи е един от Великите демони от бездната между световете — обясни Джейс, срещайки погледа на Клеъри, която бе сигурна, че и той като нея прекрасно помни думите на Лилит. Нали ангелът Итуриел бе показал онова видение и на двама им.

— Като Абадон? — попита Саймън. — Той беше Велик демон.

— Далеч по-могъщ от него. Асмодей е Принц на Ада… те са общо девет. Ловците на сенки не могат да ги надвият. Те са в състояние да победят и ангели в битка. Могат да претворяват цели светове — обясни Джейс.

— Асмодеите са деца на Асмодей. Могъщи демони. Те пресушили този свят и оставили други, по-слаби демони, да оглозгат костите му. — Алек звучеше така, сякаш му се повдига. — Това вече не е Залата на съглашението. А гробница. Гробница на живота в този свят.

— Ала нашият свят ли е това? — извиси се гласът на Изабел. — Да не би да отидохме напред във времето? Ако кралицата ни е изиграла…

— Не е. Поне не за това, къде се намираме — каза Джейс. — Не отидохме напред във времето, а встрани. Това е огледално измерение на нашия свят. Място, където историята се е развила малко по-различно. — Той втъкна палци в колана си и се огледа наоколо. — Свят без ловци на сенки.

— Като „Планетата на маймуните“ — рече Саймън. — Само дето там беше бъдещето.

— Е, това тук може и да е бъдещето ни, ако Себастиан получи онова, което иска. — Джейс докосна панела с жената, вдигнала горящия скиптрон, и се намръщи, а после натисна вратата.

Тя се открехна със скърцане, което проряза въздуха като с нож. Клеъри потръпна. Джейс извади меча си и предпазливо надникна вътре. От другата страна имаше стая, пълна със сивкава светлина. Джейс натисна вратата с рамо, така че тя се отвори малко по-широко, и се провря вътре, давайки знак на останалите да изчакат.

Изабел, Алек, Клеъри и Саймън се спогледаха и без да разменят нито дума, незабавно го последваха. Алек влезе пръв, опънал тетивата на лъка си; след него беше Изабел с камшик в ръка, Клеъри с Хеосфорос и Саймън, чиито очи проблясваха като котешки в сумрака.

Вътрешността на Залата беше едновременно позната и непозната. Мраморният под беше напукан и изпотрошен, на много места имаше големи черни петна — следи от отдавна пролята кръв. Покривът, който в техния Аликанте беше от стъкло, тук отдавна го нямаше — останали бяха остри парчета, като прозрачни ножове на фона на небето.

Стаята, изпълнена с нездрава жълто-сивкава светлина, беше празна, ако не се броеше статуята в средата. При звука от стъпките им, Джейс, който стоеше срещу статуята, се обърна.

— Казах ви да изчакате — сопна се той на Алек. — Никога ли не правиш каквото ти кажа?

— Строго погледнато, ти всъщност не каза нищо — изтъкна Клеъри. — Просто направи знак.

— Знаците също се броят — настоя Джейс. — Моите жестове са много изразителни.

— Не командваш ти. — Алек свали лъка си. Част от напрежението се бе отцедило от тялото му. Очевидно в сенките не се криеха демони — нищо не закриваше от погледа им разядените от времето стени, а в стаята нямаше друго, освен статуята. — Не е нужно да ни защитаваш.

Изабел извъртя очи и като се приближи до статуята, отметна глава назад. Беше мъж в бойни доспехи; краката му, обути в метални ботуши, почиваха върху златен постамент. Носеше сложно изработена ризница от каменни халки, украсена с мотив на ангелски крила върху гърдите. В ръката си държеше железен скиптрон, увенчан с кръгъл метален орнамент, в който бе вграден червен скъпоценен камък.

Статуята очевидно беше дело на изкусна ръка. Лицето беше красиво, с квадратна челюст и ясен поглед, вперен далеч напред. Ала скулпторът беше уловил нещо повече от красота — в очите и челюстта се долавяше нещо сурово; извивката на устните говореше за себичност и жестокост.

Върху постамента имаше думи и макар да не бяха на английски, Клеъри успя да ги прочете.

ДЖОНАТАН ЛОВЕЦА НА СЕНКИ. ПРЪВ И ПОСЛЕДЕН ОТ НЕФИЛИМИТЕ.

Пръв и последен — прошепна Изабел. — Това място наистина е гробница.

Алек приклекна. Върху постамента, под името на Джонатан Ловеца на сенки, имаше още думи. Той ги прочете на глас:

И на този, който победи и който се пази докрай, за да върши дела, чисти като моите, ще дам власт над народите; и той ще ги управлява с желязна тояга, и ще му дам зорницата.^[1]

— Какво се предполага да означава това — попита Саймън.

— Мисля, че Джонатан Ловеца на сенки е станал прекалено самонадеян — отвърна Алек. — Според мен е решил, че този техен скиптрон не само ще ги спаси, но и ще му даде власт над света.

— И ще му дам зорницата — повтори Клеъри. — Това е от Библията. Нашата Библия. А „Моргенстърн“ означава „Зорница“, „Утринна звезда“.

— „Утринна звезда“ означава много неща — каза Алек. — Може да значи „най-ярката звезда в небето“ или пък „небесен огън“, а може да означава и „огънят, който пада заедно с ангелите, когато бъдат низвергнати от Небето“. Освен това е и името на Луцифер, светлоносеца, демона на гордостта. — Алек изпъна рамене.

— При всички случаи това означава, че статуята държи истинско оръжие — рече Джейс. — Като в гравираните върху вратата образи. Ти каза, че вместо серафимски ками, тук изобретили скиптрона, за да отблъскват демони. Погледнете следите върху дръжката. Това оръжие е било в битка.

Изабел докосна медальона на шията си.

— А и червеният камък. Изглежда, сякаш е направен от същия материал, от който и огърлицата ми.

Джейс кимна.

— Мисля, че е същият камък.

Още преди да ги беше изрекъл, Клеъри знаеше какви ще бъдат следващите му думи.

— Това оръжие. Искам го.

— Е, не можеш да го имаш — заяви Алек. — То е част от статуята.

— Не е. Виж — посочи Джейс, — той го държи, но всъщност са две отделни части. Изваяли са статуята и са сложили скиптъра в ръката й. Предполага се да може да се вади.

— Не съм сигурна, че е точно така… — започна Клеъри, ала Джейс вече бе сложил крак върху постамента, готов да се покатери на него. Очите му грееха с онази светлина, която Клеъри едновременно обичаше и от която се боеше, онази, която казваше: „Правя това, което си искам, а последствията да вървят по дяволите“.

— Почакай! — Саймън се стрелна напред, за да попречи на Джейс да се изкатери по-нагоре. — Съжалявам, но никой друг ли не вижда какво става тук?

— Неее — провлече Джейс. — Защо не ни кажеш? Така де, нали разполагаме с цялото време на света.

Саймън скръсти ръце на гърдите си.

— Участвал съм в много кампании…

— Кампании? — объркано повтори Изабел.

— Има предвид игри на „Тъмници и дракони“ — обясни Клеъри.

— Игри? — повтори Алек невярващо. — В случай че не си забелязал, това не е игра.

— Не е там въпросът — каза Саймън. — Когато играеш „Тъмници и дракони“ и групата ти се натъкне на съкровище или искрящ скъпоценен камък, или пък магически златен череп, за нищо на света не бива да го вземеш. Винаги е капан. — Той размаха необуздано ръце. — Това тук е капан.

Джейс се взираше безмълвно в Саймън, сякаш го виждаше за първи път, или поне — никога не се бе замислял толкова сериозно за него.

— Ела — каза той най-сетне.

Саймън се приближи, повдигнал леко вежди.

— Какво… уф!

Джейс беше пуснал меча си в ръцете му.

— Дръж това, докато се катеря — заяви той и скочи върху постамента.

Протестите на Саймън бяха заглушени от трополенето на ботуши по камък: Джейс се закатери по статуята, набирайки се нагоре с ръце. Когато достигна средата на статуята, където ризницата предлагаше опора за краката му, стъпи здраво и се протегна, за да сключи пръсти около дръжката на скиптрона.

Може и да беше илюзия, но на Клеъри й се стори, че усмихнатата уста на каменната фигура се изкриви в още по-жестока гримаса. От червения камък изведнъж изригна светлина; Джейс се дръпна назад, но в стаята вече отекваше оглушителен звук — отвратителна смесица от противопожарна аларма и човешки крясък, които пищяха ли, пищяха.

— Джейс!

Клеъри се втурна към статуята; Джейс вече беше скочил на пода, изкривил лице заради ужасния звук. Светлината на червения камък се усилваше и изпълваше стаята с кърваво сияние.

— По дяволите! — надвика Джейс шума. — Страшно мразя, когато Саймън се окаже прав.

Саймън го изгледа свирепо и тикна меча обратно в ръцете му. Джейс го пое, оглеждайки се предпазливо наоколо. Алек отново беше вдигнал лъка си, Изабел стискаше камшика си в готовност. Клеъри извади една кама от колана си.

— Най-добре да се махаме от тук — извика Алек. — Може и да не е нищо, но…

Изабел възкликна и сложи ръка на гърдите си. Медальонът й бе започнал да сияе — бавни, равномерни ярки лумвания на светлина, като ударите на сърце.

— Демони! — изкрещя тя в същия миг, в който небето се изпълни с хвърчащи неща.

А те наистина бяха неща. Имаха тежки кръгли тела, като белезникави ларви, осеяни с цял куп смукалца. Нямаха лица — и двата им края завършваха с огромна кръгла розова уста, пълна с акулски зъби. От телата им растяха редици къси крила, всяко от които завършваше с остър като кама нокът. Освен това бяха многобройни.

Дори Джейс пребледня.

— В името на Ангела… бягайте!

Те хукнаха, ала въпреки обемистите си тела, създанията бяха по-бързи. Приземяваха се навсякъде около тях с отвратителен влажен звук и за миг Клеъри си помисли, че приличат на гигантски храчки, падащи от небето. Светлината, която струеше от скиптрона, беше секнала в мига, в който се появиха чудовищата, и сега стаята отново бе окъпана в грозното жълтеникаво сияние на небето.

— Клеъри! — изкрещя Джейс, когато едно от създанията се спусна към нея със зейнала паст, от която като въжета висяха жълти лиги.

Една стрела изсвистя и се заби в небцето на демона. Съществото политна назад, плюейки черна кръв. Клеъри видя как Алек извади нова стрела, зареди я и опъна тетивата. Втори демон политна назад и Изабел в миг се зае с него — камшикът й изплющя и го накълца на ленти. Саймън беше сграбчил друго от създанията и го държеше здраво, така че пръстите му потъваха в месестото сиво тяло, в което миг по-късно Джейс заби меча си. Демонът рухна, поваляйки Саймън на пода. Той се приземи върху раницата си и на Клеъри й се стори, че чу звук от трошене на стъкло, ала само след секунда Саймън отново беше на крака. Джейс му помогна да си възвърне равновесието с ръка на рамото, преди и двамата да се обърнат обратно към битката.

Над Клеъри се спусна лед — безмълвният студ на битката. Демонът, който Алек бе прострелял, се гърчеше, мъчейки се да изплюе стрелата, заседнала в устата му. Тя пристъпи напред и заби камата си в тялото му. От раните рукна черна кръв и обля бойното й облекло. Воня като от разлагащ се боклук тегнеше в стаята, примесена с киселия дъх на демонска кръв; Клеъри потисна порива да повърне, когато с една последна конвулсия чудовището рухна на пода.

Алек отстъпваше назад, изпращайки стрела след стрела, от които демоните политаха ранени назад, където Джейс и Изабел се заемаха с тях, посичайки ги с меч и камшик. Клеъри последва примера им и се зае с друг от ранените демони, отсичайки мекото парче плът под устата му; ръката й, покрита с мазна демонска кръв, се хлъзна по дръжката на камата. Демонът се сгърчи безжизнено със съскащ звук, запращайки Клеъри на земята. Оръжието се изтърколи от ръката й и тя се метна след него, сграбчи го и се претърколи настрани в същия миг, в който друг демон се нахвърли върху нея, разтягайки могъщото си тяло като пружина.

Стовари се там, където тя лежеше допреди миг и се изви, така че сега Клеъри се намери изправена срещу две зейнали усти. Тъкмо се канеше да запрати камата си, когато златносребърно сияние проряза въздуха и камшикът на Изабел посече създанието през средата.

То се разпадна на две части, от които на пода се изсипа оплетена бъркотия от димящи вътрешни органи. Дори през леда на битката, Клеъри едва не повърна. Обикновено демоните умираха и изчезваха, преди човек да е видял кой знае колко от вътрешностите им. Този обаче, макар и на две парчета, продължаваше да се гърчи, потръпвайки конвулсивно. Изабел направи гримаса и отново вдигна камшика си… и в същия миг потръпването се превърна във внезапно, рязко движение — едната половина на чудовището се изви назад и впи зъби в крака на Изабел.

Изи изпищя и изплющя с камшика си; чудовището я пусна, а тя политна назад, кракът й се подкоси под нея и тя падна. Клеъри се втурна напред и прониза другата половина на демона; отново и отново забиваше камата си в гърба му, докато той стана на парчета под нея и тя се озова коленичила в голяма локва от демонска кръв, запъхтяна и стиснала мокро от кръв оръжие.

Възцари се тишина. Пронизителната аларма бе утихнала, а демоните ги нямаше. Бяха избити до един, но в тази победа нямаше радост. Изабел лежеше на пода с увит около китката камшик, а от раната с форма на полумесец върху левия й крак шуртеше кръв. Дишането й беше накъсано, клепачите й потрепваха.

— Изи! — Алек пусна лъка на земята и се втурна през окървавения под към сестра си. Падна на колене и я придърпа в скута си, вадейки стилито от колана си. — Из, Изи, дръж се…

Джейс, който бе вдигнал лъка му, изглеждаше така, сякаш едва се държи на крака и всеки миг ще повърне; със смътна изненада Клеъри видя, че Саймън бе сложил ръка над лакътя му и сякаш го крепи да не падне.

Алек сграбчи разкъсания крачол на Изабел и го раздра до коляното. Клеъри преглътна надигналия се в гърлото й вик. Кракът на Изабел беше направен на ленти — приличаше на снимките от ухапвания на акула, които Клеъри бе виждала: кръв и направена на каша плът заобикаляха дълбоки прорези.

Алек опря върха на стилито си в кожата на коляното й и нарисува иратце, а после още едно под него. Раменете му трепереха, но ръката му беше сигурна. Клеъри обви пръсти около тези на Джейс и ги стисна. Неговите бяха леденостудени.

— Изи — прошепна Алек, докато иратцето избледняваше и потъваше в кожата й, оставяйки бяла диря след себе си. Клеъри си спомни Ходж, как бяха рисували руна след целител на руна върху него, ала нараняванията му бяха прекалено тежки — кръвта му бе изтекла, докато руните избледняваха, и той бе издъхнал въпреки силата им.

Алек вдигна глава. Лицето му беше разкривено, върху бузата му имаше кръв — на Изабел, помисли си Клеъри.

— Клеъри — каза той. — Може би, ако ти опиташ…

Внезапно Саймън настръхна.

— Трябва да се махаме от тук. Чувам крила. Ще дойдат още.

Изабел вече не се бореше за въздух, а кръвта й не шуртеше така силно, но Клеъри със свито сърце видя, че раните й все още са там — подпухнали и червени.

Алек се изправи с отпуснатото тяло на сестра си в ръце; дългата й черна коса се полюшваше.

— И къде ще отидем? — попита той грубо. — Ако побегнем, те ще ни настигнат…

Джейс се обърна рязко.

— Клеъри…

Очите му бяха пълни с молба и сърцето на Клеъри едва не се пръсна. Джейс, който никога не молеше за нищо. За Изабел, най-храбрата от тях.

Алек премести поглед от статуята към Джейс и накрая — към бледото лице на изпадналата си в безсъзнание сестра.

— Някой — каза той с треперещ глас — да направи нещо…

Клеъри се завъртя на пети и хукна към стената. Почти се хвърли върху нея, вадейки стилито от ботуша си. От допира на острието му до мрамора по ръката й сякаш се разля електрическа вълна, ала тя не го отдръпна и започна да рисува, а пръстите й туптяха. Черни линии се проточиха върху камъка като пукнатини, оформяйки очертанията на врата, а после ръбовете им заблещукаха. Зад себе си Клеъри чуваше демоните: воя на гласовете им, пляскането на криле с хищни нокти, съскащите им викове, превърнали се в пронизителни писъци, когато вратата лумна в светлина.

Беше сребрист четириъгълник, бездънен като вода, макар да не беше вода, обрамчен от огнени руни. Портал. Клеъри протегна ръка и го докосна. Всяко късче от ума й беше съсредоточено върху представата за едно-единствено място.

Хайде! — изкрещя тя, без да помръдва, приковала очи в Портала.

Понесъл сестра си на ръце, Алек се втурна покрай нея, прекрачи в Портала и изчезна. Саймън го последва и накрая Джейс, улавяйки свободната й ръка. Клеъри имаше само миг, за да се обърне и да погледне зад себе си — голямо черно крило изплющя пред очите й и тя с ужас зърна зъби, от които капеше отрова, преди вихърът на Портала да я погълне и да я запрати в хаос.

Блъсна се силно в земята и си удари коленете. Порталът я беше откъснал от Джейс; тя се изправи на крака и се огледа, дишайки тежко… ами ако Порталът не беше сработил? Ако ги беше отвел на погрешното място?

Ала покривът над пещерата се издигаше над тях, познат, изрисуван с руни. Ето го и огнището, следите по пода, върху който бяха спали предишната нощ. Джейс, който тъкмо ставаше, пускайки на земята лъка на Алек. Саймън…

И Алек, коленичил до Изабел. Каквото и удовлетворение да изпитваше Клеъри заради успешно отворения Портал, то се пукна като балон. Изабел лежеше неподвижна; имаше изцеден вид, дишането й беше плитко и накъсано. Джейс се отпусна до Алек и нежно докосна косата й.

Клеъри усети пръстите на Саймън да се сключват около китката й. Гласът му, когато проговори, беше дрезгав:

— Ако можеш да направиш каквото и да било…

Като в сън, Клеъри пристъпи напред и коленичи от другата страна на Изабел, срещу Джейс. Стилито се хлъзгаше в кървавите й пръсти, докато тя допираше острието му в китката на Изи, припомняйки си какво бе сторила пред Елмазената цитадела, как бе изляла самото си същество в това, да изцели Джейс. Лекувай, лекувай, лекувай, молеше се тя и най-сетне стилито й се събуди за живот и по кожата на Изи лениво закриволичиха черни линии. Тя изстена и потръпна конвулсивно в ръцете на Алек, който беше навел глава, заровил лице в косата й.

— Моля те, Изи — шепнеше той тихо. — Не и след Макс. Моля те, Изи, остани с мен.

Изабел ахна, клепачите й трепнаха. Гърбът й се изви в дъга… а после отново се отпусна, когато иратцето изчезна от кожата й. Струйка кръв избликна бавно от раната на крака й… кръв с черен оттенък. Клеъри толкова здраво стисна стилито си, че усети как то се огъна в ръката й.

— Не мога — прошепна тя. — Не мога да направя достатъчно силна руна.

— Не си виновна ти; отровата е — каза Джейс. — Демонска отрова. В кръвта й. Понякога руните не помагат.

— Опитай отново — настоя Алек; очите му бяха сухи, ала блестяха ужасяващо. — С иратце. Или пък с нова руна; може да измислиш руна…

Устата на Клеъри беше пресъхнала. Никога през живота си не бе искала по-силно да създаде нова руна, но вече не усещаше стилито като продължение на ръката си; сега то беше като нещо мъртво между пръстите й. Никога не се бе чувствала по-безпомощна.

Изабел дишаше хрипливо.

— Трябва да има нещо, което да помогне! — извика Саймън неочаквано и гласът му отекна между стените. — Вие сте ловци на сенки, непрекъснато се биете с демони. Трябва да сте способни да сторите нещо…

— И непрекъснато умираме! — изкрещя Джейс в отговор, а после изведнъж рухна върху тялото на Изабел, превит одве, сякаш го бяха ударили в стомаха. — Господи, Изабел, съжалявам, толкова съжалявам…

— Дръпни се — каза Саймън и коленичи до Изабел, и ето че всички бяха около нея и Клеъри изведнъж си припомни ужасната картина в Залата на съглашението, когато семейство Лайтууд се бяха скупчили около мъртвото тяло на Макс; това не можеше да се случва отново, не можеше…

— Остави я — озъби се Алек. — Ти не си нейното семейство, вампире…

— Не — отвърна Саймън. — Не съм.

И кучешките му зъби изскочиха, остри и бели. Клеъри рязко си пое дъх, когато Саймън поднесе собствената си китка към устата си; зъбите му отвориха вената и по ръката му потекоха ручейчета кръв.

Очите на Джейс се разшириха. Той се изправи и отстъпи назад; беше свил ръце в юмруци, но не се опита да попречи на Саймън, който държеше китката си над крака на Изабел, така че кръвта капеше от пръстите му и се стичаше в зейналата рана.

— Какво… правиш? — процеди Алек през зъби, ала Джейс вдигна ръка, без да откъсва очи от Саймън.

— Остави го — почти прошепна той. — Може да подейства, чувал съм за случаи, в които се е получило…

Все още в безсъзнание, Изабел се изви като дъга в ръцете на брат си; кракът й потръпваше. Петата на ботуша й зари в земята, докато раздраната кожа на крака й започна да зараства. Кръвта на Саймън се изливаше на равномерна струя, покривайки раната, но дори под алената течност Клеъри виждаше как върху разкъсаната плът пораства нова, розова кожа.

Очите на Изабел се отвориха, широки и тъмни. Устните й бяха почти бели, ала цветът вече се завръщаше в тях. Тя погледна неразбиращо първо към Саймън, а после към крака си.

Кожата, жестоко съдрана едва допреди миг, сега беше чиста и бледа, и само едва забележим полумесец от светли белези на равни разстояния показваше къде се бяха впили зъбите на демона. Кръвта на Саймън все още се процеждаше от пръстите му, макар че раната на китката му почти бе зараснала. Беше блед, разтревожено си помисли Клеъри, много по-блед от обикновено и вените му изпъкваха, тъмни на фона на кожата му. Той вдигна китката си към устата, оголи зъби…

— Саймън, не! — спря го Изабел, мъчейки се да се надигне в ръцете на Алек, който се взираше в нея с шокирани сини очи.

Клеъри улови ръката на Саймън.

— Всичко е наред — каза тя. Кръв бе оцапала ръкава му, ризата, крайчетата на устата. Кожата му беше хладна под допира й, китката му — без пулс. — Всичко е наред… Изабел е добре. — Тя му помогна да се изправи. — Нека ги оставим сами за мъничко — тихо каза тя и го отведе настрани, до една стена, на която той можеше да се облегне.

Джейс и Алек се бяха привели над Изабел и тихичко шепнеха нещо. Придържан от Клеъри, Саймън се отпусна тежко на стената и затвори очи от изтощение.