Касандра Клеър
Град на небесен огън (20)

17
Всеизгаряния

Клеъри сънуваше пожар, огнена колона, която се носеше през пустошта, изпепелявайки всичко по пътя си — дървета, храсталаци, пищящи хора. Телата им почерняваха и ставаха на прах пред мощта на пламъците, а над всички тях бе надвиснала руна, рееща се като облак, руна с формата на две крила, съединени от една черта.

Писък проряза дима и сенките и изтръгна Клеъри от кошмара й. Тя отвори очи и пред себе си видя огън — ярък и горещ. Трескаво протегна ръка и сграбчи Хеосфорос.

Стиснала здраво меча си, тя усети как пулсът й постепенно се успокоява. Огънят пред нея не бушуваше извън контрол. Той гореше със спокоен пламък и пушекът му се издигаше към огромния покрив на пещерата. На светлината му Клеъри видя Саймън и Изабел; Изабел тъкмо се надигаше от скута на Саймън, примигвайки объркано.

— Какво…

Клеъри вече беше скочила на крака.

— Някой изпищя — каза тя. — Вие двамата останете тук… аз ще отида да видя какво се е случило.

— Не… не. — Изабел се изправи в същия миг, в който Алек нахълта в пещерата, поемайки си с усилие дъх.

— Джейс. Нещо стана… Клеъри, вземи си стилито и ела.

С тези думи той се обърна и отново потъна в тунела.

Клеъри втъкна Хеосфорос в колана си и се втурна след него. Прелетя през коридора като стрела, подхлъзвайки се по неравните камъни, и изхвърча в нощта, стиснала стилите в ръка.

Нощта гореше. Сиво скалисто плато се спускаше към пустиня и там, където камъните срещаха пясъка, бушуваше огън… огън, който се издигаше високо във въздуха, превръщаше небето в злато, изпепеляваше земята.

— Къде е Джейс? — надвика Клеъри пращенето на пламъците, обръщайки се към Алек.

Той се извърна от нея и погледна право към сърцето на огъня.

— Там. В пламъците. Видях ги да се изливат от него и да го поглъщат.

Клеъри почувства как сърцето й спира; залитна назад, далеч от Алек, сякаш я беше зашлевил, а после той протягаше ръка към нея и повтаряше:

— Клеъри. Той не е мъртъв. Ако беше мъртъв, щях да знам. Щях да знам…

Изабел и Саймън изхвърчаха от входа на пещерата зад тях и Клеъри видя как реагираха при гледката на небесния огън: очите на Изабел се разшириха, а Саймън отскочи ужасено назад — вампири и огън не беше добра комбинация дори когато вампирът беше дневен вампир. Изабел улови ръката му, сякаш за да го предпази; Клеъри я чуваше да вика, ала ревът на пламъците заглушаваше думите й. Клеъри усети пареща болка в ръката си и когато погледна надолу, осъзна, че бе започнала да рисува върху кожата си — инстинктът бе изместил съзнанието й. Пред очите й върху китката й се появи руна пир, за защита от огън — черна и ярка върху кожата й. Това бе силна руна — Клеъри усещаше могъществото й, струящо навън.

Пое надолу по склона, но се обърна, доловила присъствието на Алек зад себе си.

— Недей да идваш — извика и вдигна ръка, за да му покаже руната. — Не знам дали ще подейства. Ти остани тук, защитавай Саймън и Изи… небесният огън би трябвало да държи демоните настрани, но за всеки случай.

С тези думи тя се обърна и се втурна между скалите с лека стъпка, скъсявайки разстоянието между себе си и стихията, докато Алек стоеше на пътеката зад нея, стиснал юмруци до тялото си.

Отблизо огънят беше същинска стена от злато, която трептеше и се движеше, а в сърцето й блещукаха цветове: ослепително червено, оранжево, зелено. Клеъри не виждаше нищо друго освен пламъци; от горещината кожата запари, а очите й се насълзиха. Тя си пое дълбоко дъх, който обгори гърлото й, и прекрачи в огъня.

Той я обгърна като прегръдка. Светът стана червен, златен и оранжев и се разлюля пред очите й. Горещият вятър развя косата й и Клеъри не беше сигурна кое бяха огнените й кичури и кое — истинският огън. Пристъпи внимателно напред, залитайки, сякаш вървеше срещу силен вихър — усещаше как огнеотблъскващата руна тупти върху ръката й при всяка стъпка, докато вихрушката на пламъците се издигаше около нея.

Пое нова глътка изпепеляващ въздух и продължи напред с превити рамене, сякаш на плещите й лежеше непосилен товар. Около нея нямаше нищо друго освен огън. Щеше да умре в него, помисли си Клеъри, щеше да изгори като перце и върху пръстта на този чужд свят нямаше да остане дори следа, която да показва, че някога е била тук.

Джейс, помисли си Клеъри и направи една последна крачка. Пламъците се разделиха пред нея, като завеса, която някой беше дръпнал, и тя ахна и политна напред; коленете й се удариха силно в земята. Огнеотблъскващата руна на ръката й избледняваше, отцеждайки и нейната енергия с отслабващата си сила. Клеъри вдигна глава и зяпна.

Огънят я обграждаше от всички страни, пламъците се издигаха към опаленото демонско небе. Насред огнения кръг беше коленичил Джейс, недокоснат от пламъците, отметнал златокосата си глава назад, с притворени очи. Ръцете му лежаха върху земята и от дланите му струеше река, която приличаше на разтопено злато. Тя се разделяше и криволичеше като малки ручейчета от лава, осветявайки пръстта по пътя си. Не, помисли си Клеъри, не просто осветявайки. Земята кристализираше под нея и се превръщаше в твърд златен материал, който грееше като…

Като адамас. Клеъри запълзя към Джейс. Неравната земя под нея отстъпи място на хлъзгаво, подобно на стъкло вещество, като адамас, ала не бяло, а златно. Джейс не помръдваше. Досущ като ангела Разиел, надигнал се от водите на езерото Лин, той стоеше съвършено неподвижен, докато огънят се оттичаше от него, а земята наоколо се втвърдяваше и се превръщаше в злато.

Адамас. Могъществото му се изливаше в тялото на Клеъри и караше костите й да потръпват. В ума й разцъфнаха образи: руни, които изригваха, а после изчезваха като фойерверки, и тя скърбеше за загубата им, толкова много руни, чието значение никога нямаше да узнае и никога нямаше да използва, но ето че вече се намираше съвсем близо до Джейс и първата руна, която си бе представила в живота си, руната, която й се явяваше непрекъснато през последните дни, се надигна в ума й. Крила, свързани от една линия… не, не крила… дръжката на меч… винаги е било дръжка на меч…

— Джейс! — извика тя и очите му се отвориха, по-златни и от огъня.

Гледаше я с пълно изумление и Клеъри изведнъж осъзна какво смяташе, че прави — коленичил, в очакване на смъртта си, в очакване да бъде погълнат от пламъците като средновековен светец.

Прииска й се да го зашлеви.

— Клеъри, как…

Тя посегна към китката му, ала той беше по-бърз и избегна ръката й.

— Не! Не ме докосвай. Не е безопасно…

— Джейс, престани. — Клеъри вдигна ръката си, онази, върху която руната пир проблясваше със сребрист цвят в призрачното сияние. — Минах през огън, за да стигна до теб — надвика тя тътена на пламъците. — Сега и двамата сме тук, не разбираш ли?

Очите му бяха обезумели, отчаяни.

— Клеъри, махни се…

— Не! — Клеъри го сграбчи за раменете и този път той не се отдръпна. Тя стисна бойното му облекло в свитите си юмруци. — Знам как да оправя това! — изкрещя и като се наведе, докосна устните му със своите.

Те бяха горещи и сухи; кожата му я опари, когато прокара ръце по шията му, за да улови лицето му в шепи. Усети вкус на огън, жарава и кръв и се зачуди дали и той беше вкусил същото върху нейните устни.

— Довери ми се — прошепна Клеъри до устните му и макар думите й да бяха погълнати от хаоса около тях, тя почувства как Джейс се отпусна мъничко и кимна, притискайки се в нея, оставяйки огъня да премине между тях, докато всеки от тях вдишваше дъха на другия и вкусваше искрите върху устните му.

— Довери ми се — прошепна Клеъри отново и посегна към меча си.

 

 

Изабел беше обвила ръце около Саймън и го удържаше назад. Знаеше, че ако го пусне, той ще се втурне надолу по склона и ще се хвърли в огъня, в който бе изчезнала Клеъри.

И щеше да лумне като факла, като залята с бензин факла. Той беше вампир. Изабел го държеше; ръцете й бяха сключени около гърдите му и й се струваше, че усеща празнотата в тях, мястото, където сърцето му не биеше. За сметка на това нейното препускаше. Косата й се развяваше, брулена от горещия вятър, който връхлиташе откъм огромния пожар, бушуващ в платото.

А пламъците… те се издигаха към небето и закриваха натрошената луна; смъртоносна и прекрасна стена от злато, която трептеше и непрекъснато се променяше. В сърцето им Изабел виждаше да се движат сенки: една от тях беше коленичила, а после друга, по-малка, се наведе и запълзя. Клеъри, помисли си Изабел, пълзяща към Джейс през сърцето на пожара. Знаеше, че Клеъри си бе сложила руна пир, ала досега не беше чувала за огнеотблъскваща руна, способна да устои на подобна стихия.

— Из — прошепна Саймън. — Аз не…

— Шшт. — Тя го прегърна още по-силно; държеше го така, сякаш това щеше да й попречи да се разпадне на късчета. Джейс беше там, в сърцето на огъня, а тя не можеше да изгуби още един брат, не можеше… — Добре са. Ако Джейс беше ранен, Алек щеше да знае. А ако той е добре, значи, и Клеъри е добре.

— Ще изгорят. — Саймън звучеше отчаяно.

От гърдите на Изабел се откъсна вик, когато пламъците изведнъж подскочиха нагоре. Алек направи несигурна крачка напред, а после рухна на колене, подпрял ръце в пръстта. Гърбът му беше извит в дъга от болка. Небето беше огнена вихрушка, главозамайваща и спираща дъха.

Изабел пусна Саймън и се втурна по пътеката към брат си. Наведе се над него и го издърпа, стиснала гърба на якето му.

— Алек, Алек…

Алек се изправи несигурно на крака; лицето му беше мъртвешки бяло, освен там, където беше изцапано със сажди. Завъртя се рязко, обръщайки гръб на Изабел, и смъкна якето си.

— Парабатайската ми руна… виждаш ли я?

Изабел усети как сърцето й се преобърна; за миг си помисли, че ще припадне. Сграбчи яката на Алек, издърпа я надолу и от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение.

— Все още е тук.

Алек отново си облече якето.

— Нещо се промени в мен — сякаш се изкриви… — Гласът му се извиси. — Отивам там.

— Не! — Изабел хвана ръката му, а после близо до нея се разнесе острият глас на Саймън:

— Вижте.

Сочеше към огъня. В продължение на един миг Изабел се взираше неразбиращо напред, докато осъзнае какво й сочи Саймън. Пламъците бяха започнали да угасват. Тя тръсна глава, сякаш за да я проясни, все така държейки ръката на брат си, но това не беше илюзия. Огънят отслабваше. Огромните оранжеви колони на пламъците се снижиха и избледняха; сега те бяха жълти, изкривени навътре като пръсти. Изабел пусна Алек и ето че тримата стояха рамо до рамо, докато огънят утихваше, разкривайки кръг от леко почерняла земя, където бяха бушували пламъците, а в него — две фигури. Клеъри и Джейс.

Трудно беше да ги видят през пламъците и аленото сияние на все още тлеещата жарава, ала нямаше съмнение, че са живи и невредими. Клеъри беше права, Джейс бе коленичил пред нея, а ръцете му почиваха в нейните… изглеждаше така, сякаш тя го посвещава в рицарски сан. Имаше нещо ритуално в тази поза, нещо, което нашепваше за странна, древна магия. Пушекът започна да се разсейва и Изабел видя как косата на Джейс проблясва, когато той се изправи на крака. Двамата поеха по пътеката към тях.

Изабел, Саймън и Алек се втурнаха към приятелите си. Изабел се хвърли на врата на Джейс, който я прегърна, протягайки ръка покрай нея, за да улови тази на Алек, докато притискаше Изабел до себе си. Кожата му беше хладна до нейната, почти студена. По бойното му облекло нямаше нито едно изгорено петънце, така както в пустинната земя зад тях по нищо не личеше, че само допреди няколко мига там бе бушувала огнена стихия.

Изабел облегна глава на гърдите на Джейс и видя Саймън да прегръща Клеъри. Притискаше я с всички сили и клатеше глава и когато Клеъри му се усмихна лъчезарно, Изабел си даде сметка, че не изпитва и капчица ревност. В начина, по който Саймън прегръщаше Клеъри, нямаше нищо различно от начина, по който тя прегръщаше Джейс. Имаше обич, силна и неприкрита, ала това беше сестринска обич.

Изабел се откъсна от Джейс и се усмихна на Клеъри, която й се усмихна срамежливо в отговор. Алек отиде да прегърне Клеъри, а Саймън и Джейс се погледнаха предпазливо. Изведнъж Саймън се усмихна широко — онази неочаквана усмивка, която грейваше на лицето му дори в най-лошите обстоятелства и която Изабел обичаше — и той разтвори ръце.

Джейс поклати глава.

— Не ме е грижа, че току-що се подпалих. Няма да те прегърна.

Саймън въздъхна и отпусна ръце.

— Ти губиш. Ако беше дошъл, щях да те приема в обятията си, но честно казано, щеше да е прегръдка от съжаление.

Джейс се обърна към Клеъри, която вече не прегръщаше Алек, а стоеше с развеселен вид и ръка върху дръжката на Хеосфорос. Оръжието като че ли проблясваше, сякаш беше уловило част от светлината на огъня.

— Чу ли това? — попита Джейс. — Прегръдка от съжаление?

Алек вдигна ръка и колкото да беше учудващо, Джейс замълча.

— Наясно съм, че всички сме изпълнени със зашеметяващата радост на това, да се спасиш от смъртна опасност, което обяснява глупавото ви държание в момента. Но първо — Алек вдигна пръст, — смятам, че ние тримата заслужаваме обяснение. Какво стана? Как изгуби контрол над огъня? Нападнаха ли те?

— Беше демон — отвърна Джейс след кратка пауза. — Приел формата на жена, която… на някой, когото нараних, когато бях под властта на Себастиан. Предизвикваше ме, докато не изгубих контрол над небесния огън. Клеъри ми помогна отново да го овладея.

— И това е всичко? И двамата сте добре? — Изабел не звучеше напълно убедена. — Мислех… когато видях какво става… реших, че е Себастиан. Че е дошъл за нас и ти си се опитал да го изгориш, но вместо това самият ти си пламнал…

— Това няма да се случи. — Джейс докосна нежно лицето на Изи. — Вече държа огъня под контрол. Знам как да го използвам и как да не го използвам. Как да го направлявам.

— Но как? — слиса се Алек.

Джейс се поколеба. Очите му се стрелнаха към Клеъри и като че ли потъмняха, сякаш пред тях се бяха спуснали капаци.

— Просто ще трябва да ми се доверявате.

— И това е всичко? — невярващо каза Саймън. — Просто трябва да ти имаме доверие?

— А нима нямате? — попита Джейс.

— Аз… — Саймън погледна Изабел, а тя — към брат си.

След миг Алек кимна.

— Имахме ти достатъчно доверие, за да дойдем тук — заяви той. — Ще ти вярваме до края.

— Макар че би било страхотно, ако ни кажеш какъв е планът… е, поне малко преди това — добави Изабел. — Преди края, имам предвид.

Алек повдигна вежди и тя сви невинно рамене.

— Съвсем малко преди това. Обичам да съм подготвена.

Очите на брат й срещнаха нейните и тогава, леко дрезгаво, сякаш почти беше забравил как се прави, той се разсмя.

До Съвета:

Феите не са ваши съюзници. Те са ви врагове. Ненавиждат нефилимите и планират да ги предадат и унищожат. Помогнаха на Себастиан Моргенстърн да нападне и разруши Институтите. Не се доверявайте на Мелиорн, нито на когото и да било съветник от Двора. Кралицата на феите е ваш враг. Не се опитвайте да отговорите на това съобщение. Сега аз яздя заедно с Дивия лов и те ще ме убият, ако заподозрат, че съм ви казал каквото и да било.

Марк Блекторн

Джия Пенхалоу погледна над очилата си Ема и Джулиън, които стояха неспокойно пред писалището в библиотеката у дома й. През големия прозорец зад гърба й, Ема виждаше Аликанте да се разстила пред тях: къщите, спускащи се по възвишенията; каналите, които течаха към Залата на съглашението, хълмът Гард, възправящ се към небето.

Джия отново сведе поглед към листа, който й бяха донесли. Беше сгънат с почти дяволска изобретателност в жълъда и им беше отнело цяла вечност, както и ловките пръсти на Тай, за да го извадят.

— Брат ви написа ли още нещо освен това? Лично съобщение до вас?

— Не — отвърна Джулиън и в нараненото напрежение на гласа му трябва да имаше нещо, което накара Джия да му повярва, защото тя не настоя повече.

— Нали си давате сметка какво означава това? Съветът няма да иска да повярва. Ще кажат, че е номер.

— Това е почеркът на Марк — настоя Джулиън. — А и начинът, по който го е подписал. — Той посочи знака в долната част на листа: ясен отпечатък на тръни, направен с нещо, което приличаше на червено мастило. — Потопил е семейния пръстен в кръв, за да го остави — обясни Джулиън с пламнало лице. — Веднъж ми показа как да се прави. Никой друг не би могъл да притежава семейният пръстен на Блекторн, нито би знаел какво да стори с него.

Джия премести поглед от свитите юмруци на Джулиън към суровото изражение на Ема и кимна.

— А вие добре ли сте? — попита тя по-внимателно. — Знаете ли какво представлява Дивият лов?

Тай им беше изнесъл най-обстойна лекция по темата, но сега, под съчувствения поглед на консула, на Ема й беше трудно да намери думи. Джулиън бе този, който отговори:

— Елфи ловци, които яздят по небето. Хората вярват, че ако ги последваш, ще те отведат в земята на мъртвите или в царството на феите.

— Предвожда ги Гуин ал Нийд — каза Джия. — Той не служи никому; част е от една по-дива магия. Наричат го Събирача на мъртвите. Въпреки че е елф, той и ловците му нямат нищо общо със Съглашението. Нямат никакво споразумение с ловците на сенки и не признават нашата юрисдикция. Не се подчиняват на никакви закони. Никакви. Разбирате ли?

Те се взираха в нея с празни погледи. Джия въздъхна.

— Ако Гуин е превърнал брат ви в един от ловците си, може би ще е невъзможно…

— Казвате, че няма да можем да си го върнем? — довърши Ема и видя как нещо в очите на Джулиън сякаш се пръсна на парчета. От това й се прииска да прескочи бюрото и да започне да налага консула по главата с купчината папки пред нея, всяка — грижливо надписана с различно име.

Едно от тях се наби в очите на Ема като неонов надпис. КАРСТЕРС: МЪРТВИ. Опита се да не допусне по лицето й да си проличи, че е различила името на семейството си.

— Казвам, че не знам. — Джия положи длани върху писалището. — В момента има толкова неща, които не знаем. — Гласът й беше тих, почти съкрушен. — Да изгубим елфите като съюзници, е сериозен удар. От всички долноземци те са най-ловките врагове и най-опасните. — Тя се изправи. — Изчакайте тук.

Излезе от стаята през една врата в ламперията и след няколко мига тишина Ема чу шум от стъпки и гласа на Патрик. Различи само някои думи: „процес“ „смъртните“ и „измяна“.

Усещаше Джулиън до себе си, напрегнат като зареден арбалет. Тя го докосна леко по гърба и изписа между лопатките му: Д-О-Б-Р-Е Л-И С-И?

Джулиън поклати глава, без да я поглежда. Ема стрелна с очи първо купчината папки на бюрото, след това вратата, а накрая Джулиън, безмълвен, с безизразно лице, и взе решение. Хвърли се към писалището, пъхна ръка между папките и извади онази с надпис КАРСТЕРС.

Папката беше подвързана, не особено тежка и Ема посегна да вдигне ризата на Джулиън. Заглуши изненадания му вик, като запуши устата му с ръка, а с другата напъха папката в задницата на дънките му. Пусна ризата му отгоре в същия миг, в който вратата се отвори и Джия се върна в стаята.

— Съгласни ли сте да дадете показания пред Съвета за последен път? — попита тя, като местеше очи от Ема, която вероятно се беше изчервила, към Джулиън, който изглеждаше така, сякаш беше получил токов удар. Погледът му стана суров и Ема се удиви. Джулиън беше толкова кротък, че тя понякога забравяше как тези очи с цвят на море могат да станат студени като вълните, разбиващи се в зимен бряг.

— Без Меча на смъртните — добави консулът. — Просто искам да им кажете каквото знаете.

— Ако обещаете, че ще опитате да спасите Марк — заяви Джулиън. — И не само да го кажете, но и да го направите.

Джия го погледна сериозно.

— Заклевам се, че нефилимите няма да изоставят Марк Блекторн, не и докато е жив.

Раменете на Джулиън се отпуснаха едва забележимо.

— Добре тогава.

 

 

Разцъфна като цвете на фона на черното облачно небе — внезапна, безмълвна експлозия от пламъци. Застанал до прозореца, Люк се дръпна изненадано назад, преди отново да се долепи до тесния отвор, мъчейки се да открие източника на сиянието.

— Какво има? — Рафаел, който беше коленичил до Магнус, вдигна глава.

Магнус като че ли спеше; затворените му очи приличаха на тъмни полумесеци върху кожата му. Беше се свил неудобно около веригите, с които беше окован, и изглеждаше болен или поне изтощен.

— Не съм сигурен — отвърна Люк и си заповяда да остане неподвижен, когато момчето вампир дойде при него на прозореца. Никога не се бе чувствал комфортно в присъствието на Рафаел. Той му напомняше за Локи или някое друго пакостливо божество, понякога работещ за доброто, друг път — за злото, но винаги в собствения си интерес.

Рафаел измърмори нещо на испански и мина покрай него. Червено-златни, пламъците се отразяваха в зениците на тъмните му очи.

— Мислиш ли, че е дело на Себастиан? — попита Люк.

— Не. — Погледът на Рафаел беше далечен и Люк си спомни, че макар да имаше ангелския вид на четиринайсетгодишно момче, той всъщност беше по-стар от него; по-стар, отколкото биха били родителите му, ако бяха живи… или в случая на майка му — ако беше останала смъртна.

— В този огън има нещо свято. Делата на Себастиан са демонски дела. Така се яви Господ на бродещите в пустинята. „И Господ вървеше пред тях, денем облачен стълб, за да ги води по пътя, а нощем в огнен стълб, за да им свети, та да пътуват денем и нощем.“^[1]

Едната вежда на Люк подскочи и Рафаел сви рамене.

— Бях отгледан като добър католик. — Той наклони глава на една страна. — Мисля, че на нашия приятел Себастиан това няма да му хареса особено, каквото и да е то.

— Виждаш ли нещо друго? — попита Люк; вампирското зрение беше по-остро дори от това на върколаците.

— Нещо… развалини може би, като разрушен град… — Рафаел поклати подразнено глава. — Погледни натам — огънят отслабва. Гасне.

Откъм пода се разнесе тих стон и Люк сведе очи надолу. Магнус се беше обърнал по гръб. Веригите му бяха дълги, поне толкова, че да може да сложи ръце на стомаха си, сякаш го болеше. Очите му бяха отворени.

— И като стана дума за гаснещи неща…

Рафаел се върна на мястото си до него.

— Трябва да ни кажеш, магьоснико, дали има нещо, което бихме могли да сторим за теб. Никога не съм те виждал толкова зле.

— Рафаел… — Магнус прокара пръсти през влажната си от пот черна коса. Веригата му издрънча. — Заради баща ми е — рязко каза той. — Това е неговото царство. Или поне едно от тях.

— Баща ти?

— Той е демон — кратко обясни Магнус. — Което не би трябвало да е кой знае каква изненада. Не очаквай повече информация от тази.

— Добре, но защо това, че си в царството на баща ти, те разболява?

— Опитва се да ме накара да го повикам. — Магнус се повдигна на лакти. — Тук много лесно може да се добере до мен. В това царство не мога да правя магии, така че не мога да се защитя. Той може да ме разболее и да ме излекува. Разболява ме, защото смята, че ако съм достатъчно отчаян, ще се обърна за помощ към него.

— А ти ще го направиш ли? — попита Люк.

Магнус поклати глава, а после разкриви лице от болка.

— Не. Цената ще бъде прекалено висока. С баща ми винаги има цена.

Люк усети, че нервите му се изопват. Двамата с Магнус не бяха близки, но той открай време го харесваше и уважаваше. Уважаваше Магнус и магьосници като Катарина Лос и Рейгнър Фел, и останалите — онези, които от поколения работеха заедно с ловците на сенки. Не му харесваха нотките на отчаяние, които се долавяха в гласа на Магнус сега, нито същото отчаяние, проблясващо в очите му.

— Наистина ли няма да я платиш? Дори ако от това зависи животът ти?

Магнус го погледна уморено и тежко се отпусна на каменния под.

— Може би няма аз да съм този, който ще трябва да я плати.

— Аз… — започна Люк, ала Рафаел поклати глава и направи възпиращ жест.

Беше приклекнал до рамото на Магнус, обвил ръце около коленете си. Тъмни вени изпъкваха върху слепоочията и гърлото му — знак, че твърде отдавна не се беше хранил. Люк можеше само да си представя каква странна картинка са: изгладнелият вампир, умиращият магьосник и върколакът, застанал на пост до прозореца.

— Нищо не знаеш за баща му — тихо каза Рафаел.

Магнус лежеше неподвижно, дишането му беше затруднено; очевидно отново беше заспал.

— А ти, предполагам, знаеш кой е? — попита Люк.

— Веднъж платих голяма сума, за да науча.

— Защо? С какво би могло да ти е полезно това?

— Обичам да знам разни неща — отвърна Рафаел. — Може да се окажат полезни. Той познаваше майка ми, стори ми се справедливо аз да познавам неговия баща. Веднъж Магнус ми спаси живота. — Гласът на Рафаел не издаваше никакви чувства. — Когато станах вампир, исках да умра. Мислех, че съм нещо прокълнато. Той ми попречи да се хвърля под лъчите на слънцето… показа ми как да стъпвам по светена земя, как да изричам името на Бог, как да нося кръст. Даде ми не магия, просто търпение, но то ми спаси живота.

— Значи, си му задължен?

Рафаел свали якето си и с едно бързо движение го пъхна под главата на Магнус. Магьосникът се размърда, но не се събуди.

— Мисли си каквото искаш — каза Рафаел. — Няма да издам тайните му.

— Кажи ми едно. — Каменната стена зад гърба на Люк беше студена. — Баща му може ли да ни помогне?

Рафаел се изсмя — кратък, остър звук, в който нямаше никакво веселие.

— Ама че си забавен, върколако. Гледай си прозореца и ако си от онези, които се молят, ще е добре да се молиш бащата на Магнус да не реши, че иска да ни помогне. Ако за нищо друго ми нямаш доверие, вярвай ми поне за това.

 

 

— Наистина ли току-що изяде три пици? — Лили гледаше Бат едновременно отвратено и развеселено.

— Четири. — Бат сложи една вече празна кутия от пица върху купчина други и се усмихна ведро.

Мая усети прилив на привързаност към него. Не го беше посветила в плана си за срещата с Морийн, а вместо да се оплаче, той я беше похвалил за умението да не разкрива картите си. Беше приел да се присъедини към тях с Лили, за да обсъдят съюза им, макар Мая да знаеше, че не харесва особено вампирите.

И освен това й беше запазил пицата, която беше само със сирене, понеже знаеше, че тя не обича други неща отгоре. Вече беше на четвъртото парче. Лили, приседнала изящно на ръба на бюрото в лобито на полицейския участък, пушеше дълга цигара (Мая предполагаше, че ракът на белите дробове едва ли бе особен повод за тревога, когато вече и бездруго си мъртъв) и гледаше пицата с подозрение. Мая не я беше грижа колко яде Бат (нещо трябваше да подхранва с енергия всички тези мускули), стига само да бе съгласен да й прави компания по време на срещата. Лили беше изпълнила уговорката им относно Морийн, но въпреки това Мая я побиваха тръпки от нея.

— Знаеш ли — каза Лили, полюлявайки обутите си в ботуши крака, — трябва да отбележа, че очаквах нещо малко по-… вълнуващо. Не толкова учрежденско. — Тя сбръчка нос.

Мая въздъхна и се огледа наоколо. Лобито на участъка беше пълно с върколаци и вампири, вероятно за първи път, откакто беше построено. Имаше купчини листове с данните за връзка на всички по-важни долноземци, които бяха успели да изкопаят, измолят и задигнат (оказало се бе, че вампирите имат забележителни архиви за това, кой къде властва), и сега всички бяха на телефони и пред компютри — звъняха и пращаха съобщения и имейли на главите на кланове и глутници, и на всеки магьосник, когото успееха да намерят.

— Слава богу, че при феите властта е централизирана — каза Бат. — Един Двор на феите и един — на тъмните феи.

Лили се подсмихна.

— Земята под хълма се простира надалеч — каза тя. — Дворовете са онова, с което ние можем да се свържем на този свят, нищо повече.

— Е, този свят е онова, което ни вълнува в момента. — Мая се протегна и разтърка тила си. Цял ден беше звъняла по телефона и изпращала съобщения и имейли сама и беше изтощена. Вампирите се бяха присъединили към тях едва след залез-слънце и се очакваше да работят до сутринта, докато върколаците спяха.

— Нали сте наясно какво ще стори с нас Себастиан Моргенстърн, ако спечели? — Лили обходи претъпканото помещение със замислен поглед. — Съмнявам се, че ще прости на когото и да било, обърнал се срещу него.

— Може би първо ще ни убие — каза Мая. — Но той, така или иначе, ще ни убие. Знам, че вие, вампирите, обичате здравия разум и логиката, и добре премислените съюзничества, но Себастиан не действа така. Той иска да изпепели този свят. Нищо друго.

Лили изпусна струйка дим.

— Е, това би било доста неприятно, като се има предвид какво изпитваме към огъня.

— Не си размислила, нали? — Мая се опита да не позволи в гласа й да се промъкне тревога. — При предишния ни разговор изглеждаше много сигурна, че трябва да се опълчим срещу Себастиан.

— Вървим по много тънка и много опасна линия, това е всичко — каза Лили. — Чувала ли си израза: „Когато котката я няма, мишките танцуват“?

— Разбира се. — Мая хвърли поглед към Бат, който мрачно измърмори нещо на испански.

— В продължение на стотици години нефилимите спазваха правилата си и се грижеха и ние да го правим — продължи Лили. — И по тази причина мнозина ги мразят. Сега са се скрили в Идрис и не можем да се преструваме, че долноземците няма да се възползват от някои… преимущества на отсъствието им.

— Като например да могат да ядат хора? — попита Бат, прегъвайки парче пица надве.

— Не става дума само за вампирите — заяви Лили студено. — Феите обичат да дразнят и измъчват хората; единствено ловците на сенки ги спират. Отново ще започнат да крадат човешки бебета. Магьосниците ще продават магията си на онзи, който им предложи най-висока цена, като…

— Магически проститутки? — И тримата вдигнаха изненадано глави. Малкълм Фейд се беше появил на прага и отърсваше бели снежинки от бездруго бялата си коса. — Това щеше да кажеш, нали?

— Не. — Лили очевидно бе хваната неподготвена.

— О, говори каквото си искаш. На мен ми е все едно — каза Малкълм жизнерадостно. — Нямам нищо против проституцията. Тя движи цивилизацията. — Той свали палтото си. Отдолу бе облечен с обикновен черен костюм и износен тренчкот; у него нямаше и помен от искрящия еклектизъм на Магнус. — Чудя се как вие, хора, понасяте снега.

— Ние хора? — Бат настръхна. — Върколаците ли имаш предвид?

— Жителите на Източното крайбрежие — обясни Малкълм. — Кой би го търпял, ако може да го избегне? Сняг, град, дъжд. Бих се преместил в Лос Анджелис само за една наносекунда. Знаете ли, че това е истинска мярка за време? Една милиардна част от секундата. Нищо не можете да направите за една наносекунда, не и наистина.

— Знаеш ли — каза Мая, — Катарина твърди, че си безобиден…

Малкълм се сепна.

— Катарина твърди, че съм й обиден?

— Може ли да говорим по същество? — настоя Мая. — Лили, ако онова, за което се тревожиш, е, че ловците на сенки ще си го изкарат на всички долноземци, ако някои от нас се развилнеят, докато те са в Идрис, е, ами точно заради това правим каквото правим. Да уверим долноземците, че Съглашението все още е в сила, че ловците на сенки се опитват да спасят нашите представители и че Себастиан е истинският враг, ще намали опасността хаосът извън Идрис да се отрази на онова, което ще стане в случай на битка или когато всичко това свърши…

— Катарина! — оповести Малкълм, сякаш изведнъж си беше спомнил нещо приятно. — За малко да забравя защо изобщо се отбих тук. Катарина ме помоли да се свържа с вас. Намира се в моргата на болницата „Бет Израел“ и иска да отидете възможно най-бързо. А, да, каза и да вземете клетка.

 

 

Една от тухлите в стената до прозореца беше разхлабена. Джослин прекарваше времето си, опитвайки се да я освободи с металната закопчалка на шнолата си. Не си въобразяваше, че би могла да отвори дупка, през която да избяга, но се надяваше, че ако успее да освободи една тухла, може да я използва като оръжие. Нещо, което да стовари върху главата на Себастиан.

Ако можеше да си заповяда да го стори. Ако не се поколебаеше.

Беше се поколебала, когато той беше дете. Държала го бе в обятията си, знаейки, че нещо у него не е наред, че е непоправимо повредено, но не беше могла да стори нищо. В едно мъничко ъгълче на сърцето си бе вярвала, че той все още може да бъде спасен.

Вратата изтрака и тя натика шнолата в косата си. Шнолата беше на Клеъри — беше я взела от бюрото на дъщеря си, когато се нуждаеше от нещо, с което да попречи на косата си да й влиза в боите. Не я беше върнала, защото тя й напомняше за дъщеря й, ала й се струваше грешно да мисли за Клеъри тук, пред другото си дете, макар тя да й липсваше до болка.

Вратата се отвори и Себастиан прекрачи прага.

Носеше бяла риза и Джослин отново си помисли за баща му. Валънтайн също обичаше да носи бяло. От него той изглеждаше още по-блед, косата му — по-бяла, видът му — мъничко по-нечовечен, същото беше и със Себастиан. Очите му приличаха на черна боя, покапала върху бяло платно. Той й се усмихна.

— Майко.

Джослин скръсти ръце на гърдите си.

— Какво правиш тук, Джонатан?

Той поклати глава, все така усмихнат и извади една кама от колана си. Беше тясна, с тънко като шило острие.

— Наречеш ли ме още веднъж с това име, ще ти избода очите.

Джослин преглътна. „О, мъничкият ми.“ Спомни си как го държи, студен и неподвижен в ръцете й, толкова различен от едно нормално дете. Не беше проплакал. Нито веднъж.

— Това ли дойде да ми кажеш?

Той сви рамене.

— Дойдох, за да ти задам един въпрос. — Погледът му обходи стаята; лицето му имаше отегчено изражение. — Както и да ти покажа нещо. Ела.

Джослин излезе от стаята заедно с него, неохотно, но едновременно с това обзета от облекчение. Ненавиждаше килията си и несъмнено би било добре да види още от мястото, където я държаха в плен. Размерите му, изходите?

Коридорът отвън беше каменен — големи блокове варовик, слепени заедно с цимент. Подът беше гладък, изтрит от безброй стъпки. И все пак в мястото се усещаше нещо прашно, сякаш тук не бе имало жива душа от десетилетия, може би дори векове.

В стената на равни интервали имаше врати и Джослин усети как сърцето й заби учестено. Люк можеше да е зад всяка една от тях. Искаше й се да се втурне към тях, да ги отвори, ала камата все още бе в ръката на Себастиан и тя нито за миг не се съмняваше, че той го знае по-добре от нея.

Коридорът започна да завива и Себастиан проговори:

— Ами ако ти кажа, че те обичах?

Джослин сплете пръсти пред себе си.

— Предполагам — започна тя внимателно, — бих ти отговорила, че ти би могъл да ме обичаш толкова, колкото и аз — теб.

Бяха стигнали до една двукрила врата, пред която спряха.

— Не би ли трябвало поне да се преструваш?

— А ти би ли могъл? — попита Джослин вместо отговор. — Нали знаеш, че у теб има и част от мен. Демонската кръв те промени, но наистина ли смяташ, че всичко друго идва единствено от Валънтайн?

Без да отговори, Себастиан отвори вратата с рамо и прекрачи прага. След един миг Джослин го последва… и се закова на място.

Стаята беше огромна и полукръгла. Мраморен под се простираше пред подиум от камък и дърво, който се издигаше до западната стена. В средата на платформата имаше два трона. Не можеха да бъдат описани по друг начин — масивни позлатени столове от слонова кост с окръглена облегалка за гърба и шест стъпала, които се спускаха надолу. По един огромен прозорец, чиито стъкла отразяваха единствено мрак, се извисяваше зад всеки от троновете. В стаята имаше нещо странно познато, ала Джослин не бе сигурна какво точно.

Себастиан скочи върху платформата и й даде знак да го последва. Джослин бавно изкачи няколкото стъпала, за да се присъедини към своя син, който стоеше пред двата трона с изражение на злорад триумф. Джослин беше видяла съвсем същото изражение върху лицето на баща му, докато се взираше в Бокала на смъртните.

— Той ще бъде велик — напевно каза Себастиан, — и ще се нарече Син на Всевишния, и Дяволът ще му даде престола на баща му. И той ще царува над Ада до века, и царството му не ще има край.^[2]

— Не разбирам. — Гласът на Джослин прозвуча глух и мрачен дори в собствените й уши. — Искаш да властваш над този свят? Един мъртъв свят на демони и разруха? Искаш да заповядваш на трупове?

Себастиан се разсмя. Имаше смеха на Валънтайн — суров и мелодичен.

— О, не — заяви той. — Изобщо не ме разбра. — Той направи бърз жест с пръсти, нещо, което Джослин бе виждала Валънтайн да прави, докато се учеше на магия, и изведнъж двата големи прозореца зад троновете вече не бяха празни.

През единия се виждаше опустошен пейзаж: съсухрени дървета и опожарена земя, скверни крилати създания, кръжащи пред една натрошена луна. Безплодно каменисто плато се простираше пред очите на Джослин, осеяно с тъмни фигури на разстояние една от друга. Помрачените, застанали на пост, даде си сметка тя.

През другия прозорец се виждаше Аликанте, потънал в мирен сън под лунната светлина. Сърпът на луната, небе, пълно със звезди, вода, проблясваща в каналите. Беше гледка, която Джослин бе виждала и преди и тя с изненада осъзна защо стаята й се бе сторила позната.

Беше заседателната стая в Гард — превърната от амфитеатър в тронна зала, ала все още имаше същия сводест покрив, същия размер, същия изглед към Града от стъкло, разкриващ се през онова, което там бяха два огромни прозореца. Тук обаче само един прозорец гледаше към света, който тя познаваше, онзи Идрис, от който бе дошла. През другия се виждаше светът, в който се намираше сега.

— Крепостта ми е вход и към двата свята — каза Себастиан самодоволно. — Този свят е пресушен, да. Труп, от който е отцедена и последната капчица кръв. Ала твоят свят е назрял да бъде завладян. Мечтая за това и денем, и нощем. Дали да го опустоша бавно, с глад и мор, или пък касапницата да бъде бърза и безболезнена — всичкият този живот, унищожен в миг, само си представи как ще гори! — Очите му бяха трескави. — Представи си висините, до които ще се издигна, понесен върху писъците на милиарди хора, повдигнат от пушека на милиони горящи сърца! — Той се обърна към Джослин. — Е, кажи ми, че съм взел това от теб. Кажи ми, че каквото и да било от това ми е от теб.

Главата на Джослин кънтеше.

— Има два трона.

Между веждите на Себастиан се вряза малка бръчка.

— Какво?

— Два трона — повтори Джослин. — А аз не съм глупачка. Знам кой възнамеряваш да седи до теб. Нуждаеш се от нея; искаш я до себе си. Триумфът ти не означава нищо, ако тя не е тук, за да го види. И това, тази нужда някой да те обича — ето какво си взел от мен.

Себастиан се взря в нея. Прехапал бе долната си устна толкова силно, че Джослин бе сигурна, че ще му потече кръв.

— Слабост — каза той, сякаш на себе си. — Това е слабост.

— Това е човешко. Ала наистина ли вярваш, че Клеъри ще седи до теб по своя воля и щастлива?

За миг й се стори, че вижда как нещо припламва в очите му, ала миг по-късно те отново бяха като черен лед.

— Бих предпочел да е тук по своя воля и щастлива, но ще се задоволя и само с тук — каза той. — Не ме е грижа особено дали ще е доброволно.

Нещо сякаш изригна в ума на Джослин. Тя се хвърли напред, посягайки към камата в ръката му; Себастиан отстъпи назад, за да я избегне, и се обърна с бързо, изящно движение, изритвайки краката й изпод нея. Джослин падна, претърколи се и приклекна. Преди да успее да се изправи, усети как една ръка я сграбчва за якето и я издърпва на крака.

— Тъпа кучка — изръмжа Себастиан, на сантиметри от лицето й; пръстите на лявата му ръка се впиваха в кожата над ключицата й. — Мислиш си, че можеш да ме нараниш? Магията на истинската ми майка ме закриля.

Джослин се дръпна назад.

— Пусни ме!

В левия прозорец изригна светлина. Себастиан залитна назад; по лицето му се разля изумление. Опустошените земи на мъртвия свят отвън внезапно бяха озарени от огън, бушуваща златна стихия, която се издигаше като стълб към натрошеното небе. Тъмните нефилими се щураха напред-назад като мравки. Звездите искряха, отразявайки огъня, алено и златно, синьо и оранжево. Беше красиво и ужасяващо като ангел.

Джослин почувства как усмивка докосва крайчеца на устните й. За първи път, откакто се бе пробудила в този свят, в сърцето й трепна надежда.

— Небесен огън — прошепна тя.

— Да. — По лицето на Себастиан играеше усмивка и Джослин го погледна слисано. Беше очаквала да е ужасен, ала вместо това той изглеждаше екзалтиран. — Както пише в Светата книга: Ето закона за всеизгарянето: всеизгарянето да гори на олтара цялата нощ до заранта, и да се направи огънят върху олтара да гори на него непрекъснато^[3] — извика той и разпери ръце, сякаш искаше да прегърне пламъците, които бушуваха високи и ярки отвъд прозореца. — Прахосвай огъня си върху въздуха на пустинята, братко! — провикна се той. — Нека се излее върху пясъците като кръв или вода, а ти не спирай… не спирай, докато не се озовем лице в лице.