Касандра Клеър
Град на небесен огън (19)

16
Ужасите на земята

Над Аликанте се беше спуснала нощ и звездите грееха като ярки стражи, карайки демонските кули и полузамръзналата вода в каналите да сияят. Ема седеше на перваза в стаята на близнаците, зареяла поглед над града.

Винаги си бе мислила, че когато посети Аликанте за първи път, ще бъде с родителите си; че майка й ще й покаже местата, които бе познавала като малка — вече затворената Академия, в която беше учила майка й, къщата на баба й и дядо й. Че баща й ще й покаже паметника на семейство Карстерс, за който винаги говореше с такава гордост. Никога не си бе представяла, че когато за първи път зърне демонските кули на Аликанте, сърцето й ще прелива от скръб, която сякаш заплашваше да я задуши.

През таванските прозорци струеше лунна светлина и огряваше близнаците. Тиберий беше прекарал целия ден в пристъп на гняв: риташе пречките на бебешкото креватче, когато му казаха, че не може да излезе от къщата, пищеше за Марк, когато Джулиън се опита да го успокои, и най-сетне заби юмрук в една стъклена кутия за бижута. Беше прекалено малък за целителни руни, така че Ливи го прегърна, за да го задържи неподвижен, докато Джулиън извади с пинсета парченцата стъкло от окървавената ръка на брат си и я превърже внимателно.

Накрая Тай беше рухнал в леглото си, макар и да не заспа, докато Диви, спокойна както винаги, не легна до него, покривайки превързаната му ръка със своята. Сега спеше, с глава върху възглавницата, обърнат към сестра си. Само когато Тай беше потънал в сън, човек можеше да види колко необикновено красиво дете е, с тъмните си къдрици като от картина на Ботичели и деликатни черти, от които изтощението беше изгладило следите от гняв и отчаяние.

Отчаяние, помисли си Ема. Това наистина беше правилната дума за самотността в писъците на Тави, за празнотата, която се криеше в гнева на Тай, и плашещото спокойствие на Ливи. Никое десетгодишно дете не биваше да изпитва отчаяние, ала Ема предполагаше, че няма друг начин да бъдат описани думите, които пулсираха във вените й всеки път, щом се сетеше за родителите си, всеки удар на сърцето й — печална литания: няма ги, няма ги, няма ги.

— Хей. — Тихият глас, долетял откъм вратата, я накара да вдигне глава. На прага стоеше Джулиън. Собствените му тъмни къдрици, малко по-светли от тези на Тай, бяха разрошени, лицето му беше бледо и уморено на лунната светлина. Изглеждаше ужасно слаб, тънки китки стърчаха от ръкавите на пуловера му. В ръцете си държеше нещо пухкаво. — Те…

Ема кимна.

— Да. Спят.

Джулиън се загледа в леглото на близнаците. Сега, когато беше по-близо до нея, Ема виждаше кървавия отпечатък от ръката на Тай върху му — не беше имал време да се преоблече. В ръцете си стискаше голяма плюшена пчела, която Хелън беше взела от Института, когато Клейвът се върна, за да го претърси. Тиберий я имаше, откакто Ема помнеше. Преди да заспи, крещеше, че си я иска. Джулиън прекоси стаята и се наведе, за да я сложи до гърдите на малкия си брат, а после разплете нежно една от къдриците му, преди да се отдръпне.

Ема улови ръката му и той й позволи да го стори. Кожата му беше студена, сякаш я беше протегнал през прозореца в нощния въздух навън. Ема обърна дланта му и прокара пръст от китката към лакътя му. Беше нещо, което правеха от съвсем малки, когато не искаха да ги хванат, че си говорят по време на уроците. През годините толкова се бяха усъвършенствали, че можеха да напишат дълги съобщения върху дланите и ръцете на другия, и дори върху раменете, през тениските си.

Я-Д-Е Л-И?, написа тя.

Джулиън поклати глава, все така загледан в Диви и Тай. Косата му стърчеше на всички страни, сякаш беше заравял пръсти в нея. Ема почувства лекия допир на ръката му над лакътя си.

Н-Е С-Ъ-М Г-Л-А-Д-Е-Н.

— Е, толкова по-зле — заяви Ема и слезе от перваза. — Ела.

Тя го изкара от стаята, на площадката отвън — неголямо пространство със стръмни стъпала, които се спускаха към основната част от къщата. Семейство Пенхалоу ясно бяха заявили, че децата можеха да си вземат храна винаги когато поискат, ала нямаше точно определени часове за хранене и със сигурност семейството не сядаше заедно на масата. Всичко се изяждаше набързо на тавана; Тави и даже Дру целите се изпоцапваха и само Джулс отговаряше за разчистването след това, за изпирането на дрехите им и дори за това, да се увери, че изобщо са яли.

В мига, в който вратата се затвори зад гърба им, Джулиън се свлече безсилно до стената и затвори очи, отметнал глава назад. Слабичките му гърди се повдигаха и спускаха учестено под тениската. Ема остана настрани, несигурна какво да направи.

— Джулс?

Той я погледна. На слабата светлина, очите му бяха тъмни, обрамчени от гъсти мигли. Ема усещаше, че се мъчи да не заплаче.

Джулиън беше част от най-ранните й спомени. Родителите им ги бяха оставяли заедно в креватчетата им като бебета; веднъж тя беше успяла да изпълзи навън и си бе прехапала устната, когато се ударила в пода. Не заплакала, но пък Джулиън се разпищял при вида на кръвта й, докато родителите им не пристигнали тичешком. Заедно бяха проходили: Ема първа, както винаги, а Джулиън — след нея, стиснал решително ръката й. Бяха започнали обучението си по едно и също време, заедно бяха получили първите си руни — тази с окото върху дясната ръка при него и върху лявата при нея. Джулиън мразеше да лъже, но ако Ема беше загазила, го правеше заради нея.

Сега бяха изгубили родителите си заедно. Майката на Джулиън беше умряла преди две години и да гледа как семейство Блекторн преживява тази загуба, беше ужасно, ала това беше нещо съвсем друго. Беше съсипващо и Ема имаше чувството, че усеща как нещо се троши, как се пръсва на парчета, а после отново зараства, по един нов, различен начин. Те се превръщаха в нещо друго, тя и Джулиън, нещо повече от най-добри приятели и все пак — не и семейство.

— Джулс — повтори тя и улови ръката му. За миг тя просто остана да лежи в нейната, неподвижна и студена; после той стисна китката й с всичка сила.

— Не знам какво да правя. Не мога да се грижа за тях. Тави е още бебе, Тай ме мрази…

— Той е твой брат. И е само на десет години. Не те мрази.

Джулиън си пое накъсано дъх.

— Може би.

— Ще измислят нещо — каза Ема. — Чичо ти е преживял нападението в Лондон. Когато всичко това свърши, ще се преместите при него и той ще се грижи за теб и за останалите. Отговорността вече няма да е твоя.

Джулиън сви рамене.

— Почти не си спомням чичо Артър. Той ни изпраща книги на латински; понякога идва от Лондон за Коледа. Единственият от нас, който разбира латински, е Тай и той го научи само за да ни дразни.

— Е, значи, не го бива с подаръците. Но си е спомнял за вас на Коледа. Достатъчно държи на вас, за да се погрижи за всички ви. Няма да се наложи да ви изпратят в някой произволен Институт или пък в Идрис…

Джулиън се обърна, за да я погледне.

— Не мислиш, че ще стане така, нали? — попита той. — Защото няма. Ти ще останеш с нас.

— Не е задължително. — Ема имаше чувството, че нещо стяга сърцето й. При мисълта да се раздели с Джулс, Ливи, Дру, Тави — и дори Тай — се чувстваше зле и изгубена, сякаш бе захвърлена насред океана, съвсем сама. — Зависи от чичо ти, нали така? Дали ще ме иска в Института. Дали ще иска да ме приеме в семейството.

Гласът на Джулиън беше суров. Джулиън рядко беше такъв, но когато това се случеше, очите му ставаха почти черни и той целият се разтреперваше, сякаш замръзваше от студ.

— Не зависи от него. Ти ще останеш с нас.

— Джулс… — започна Ема и се вкамени, когато откъм долния етаж долетяха гласове. Джия и Патрик Пенхалоу минаваха по коридора под тях. Ема и сама не бе сигурна защо е неспокойна — бяха разрешили да ходят навсякъде из къщата, ала от мисълта, че консулът може да ги залови вън от стаите им толкова късно през нощта, се почувства неловко.

— … малкото злорадо копеле беше право, разбира се — тъкмо казваше Джия. Звучеше раздразнено. — Изчезнали са не само Джейс и Клеъри, но също и Изабел, и Алек. Семейство Лайтууд направо са обезумели.

— Е, строго погледнато, Алек е възрастен — отекна дълбокият глас на Патрик. — Да се надяваме, че ще се грижи за останалите.

В отговор Джия издаде приглушен нетърпелив звук. Ема се приведе напред, мъчейки се да я чуе.

— … можеха поне да оставят бележка. Очевидно са били побеснели, когато са избягали.

— Вероятно са решили, че ще ги предадем на Себастиан.

Джия въздъхна.

— Каква ирония само, като се има предвид колко се борихме против това. Предполагаме, че Клеъри е отворила Портал, за да се махнат от тук, но как са направили така, че да не можем да ги проследим, нямаме представа. Не ги откриваме никъде върху картата. Сякаш са изчезнали от лицето на земята.

— Точно като Себастиан — каза Патрик. — Не е ли логично да се предположи, че са там, където е и той? Че ги прикрива мястото, а не руни или някаква магия?

Ема се наведе още повече, но остатъкът от думите заглъхна в далечината. Стори й се, че ги чува да споменават Спираловидния лабиринт, но не беше сигурна. Когато се изправи, видя, че Джулиън я гледа.

— Ти знаеш къде са — каза той, — нали?

Ема сложи пръст върху устните си и поклати глава. Не питай.

Джулиън се засмя.

— Само ти. Как… Не, не ми казвай, дори не искам да знам. — Той я погледна изпитателно, както правеше понякога, когато се опитваше да разбере дали лъже, или не. — Знаеш ли какво? Има нещо, което би им попречило да те отпратят от Института. Ще бъдат принудени да ти позволят да останеш.

Ема повдигна вежди.

— Е, да го чуем, гений такъв.

— Бихме могли… — Джулс спря, преглътна и започна отново. — Бихме могли да станем парабатаи.

Каза го срамежливо, полуизвърнал лице от нея, така че сенките скриваха изражението му.

— Тогава няма да могат да ни разделят — добави. — Никога.

Ема усети как сърцето й се преобърна.

— Джулс, парабатайската връзка е сериозно нещо. То… то е завинаги.

Той я погледна; изражението му беше открито и прямо. У Джулс нямаше никакво хитруване, никаква тъмнина.

— Нима ние не сме завинаги? — попита той.

Ема се замисли. Не можеше да си представи живота си без Джулиън. Това би било същинска черна дупка от ужасяваща самота — никой, който да я разбира така, както той; никой, който да схваща шегите й като него; никой, който да я защитава като него… да защитава не нея физически, а чувствата й, сърцето й. Никой, заедно с когото да бъде щастлива или ядосана, или с когото да си разменя абсурдни идеи. Никой, който да довършва изреченията й, да вади краставицата от салатата й, защото тя я мразеше, да изяжда коричките на препечените й филийки или да намира ключовете й, когато тя ги изгубеше.

— Аз… — започна Ема и в този миг откъм спалнята долетя силен трясък.

Двамата с Джулс си размениха ужасени погледи, преди да се втурнат обратно в стаята на Тай и Ливи и да заварят Ливия, седнала в леглото с объркан, сънлив вид. Тай беше до прозореца с ръжен в ръка. В средата на прозореца зееше дупка и по пода блестяха натрошени стъкла.

— Тай! — каза Джулиън, видимо ужасен от парчетата стъкло, разпилени около босите крака на брат му. — Не мърдай. Ще донеса метла…

Тай ги изгледа сърдито изпод рошавата си тъмна коса. В дясната си ръка стискаше нещо. Ема присви очи на лунната светлина… възможно ли беше да е жълъд?

— Това е съобщение. — Тай пусна ръжена, който държеше. — Феите често избират предмети от природата, в които да изпратят съобщенията си — жълъди, листа, цветя.

— Да не искаш да кажеш, че това е съобщение от феите? — В гласа на Джулиън се долавяше съмнение.

— Не ставай глупав — каза Тиберий. — Естествено, че не е от феите. Това е съобщение от Марк. И е адресирано до консула.

 

 

Тук трябва да е ден — помисли си Люк, защото Рафаел се беше свил в един ъгъл на каменната стая; тялото му си оставаше напрегнато дори насън, тъмните му къдрици бяха разпилени по ръката му. Трудно бе да прецени човек, при положение че през прозореца не се виждаше нищо друго, освен гъста мъгла.

— Трябва да се нахрани. — Магнус гледаше Рафаел с напрегната нежност, която учуди Люк. Досега той беше убеден, че магьосникът и вампирът не се обичат особено. Откакто ги познаваше, макар и учтиви, те се държаха настрани един от друг, всеки — в своята сфера на власт сред нюйоркските долноземци.

— Вие се познавате — осъзна Люк изведнъж. Все още се облягаше на стената до тесния каменен прозорец, сякаш гледката отвън — облаци и жълтеникава отрова — можеше да му каже каквото и да било.

Магнус повдигна едната си вежда, както правеше когато му зададяха някой очевидно глупав въпрос.

— Имам предвид — уточни Люк, — познавали сте се. Преди.

— Преди какво? Преди ти да се родиш? Нека си изясним едно нещо, върколако — почти всичко в живота ми се е случило, преди ти да се родиш. — Очите на Магнус се задържаха върху спящия Рафаел; въпреки острия тон, изражението му беше почти нежно. — Преди петдесет години в Ню Йорк при мен дойде жена, която ме помоли да спася сина й от един вампир.

— И вампирът беше Рафаел?

— Не — отвърна Магнус. — Синът й беше Рафаел. Не успях да го спася. Беше твърде късно. Вече беше превърнат. — Той въздъхна и изведнъж Люк зърна в очите му невъобразимата му възраст, мъдростта и мъката, събирани с векове. — Вампирът беше убил всичките му приятели, но не и Рафаел. Не знам защо бе избрал да го превърне. Видял е нещо у него. Воля, сила, красота. Не знам. Той беше дете, когато го намерих, ангел на Караваджо^[1], нарисуван с кръв.

— Все още изглежда като дете — каза Люк. Рафаел открай време му напомняше за момче от църковния хор, поело по лош път, с миловидното си младежко лице и черни очи, по-стари от луната.

— Не и за мен. — Магнус въздъхна. — Надявам се да преживее това. Нюйоркските вампири се нуждаят от някой със здрав разум, който да ръководи клана им, а това определено не е Морийн.

— Надяваш се Рафаел да преживее това? — повтори Люк. — Хайде де… колко хора е убил?

Магнус обърна студен поглед към него.

— Ръцете на кой измежду нас не са оцапани с кръв? Какво направи ти, Лушън Греймарк, за да си спечелиш глутница — две глутници — върколаци?

— Онова беше различно. То беше необходимо.

— Какво правеше, докато беше част от Кръга на Валънтайн? — продължи Магнус.

Този път Люк не отговори. Мразеше да мисли за онези дни. Дни на кръв и сребро. На Валънтайн до него, повтаряйки му, че всичко е наред, заглушавайки съвестта му.

— Сега се тревожа за семейството си — каза той. — Тревожа се за Клеъри и Джослин, и Аматис. Не мога да се тревожа и за Рафаел. А ти… мислех, че ще се тревожиш за Алек.

Дъхът на Магнус изскочи през стиснати зъби.

— Не искам да говоря за Алек.

— Добре. — Люк не каза нищо повече; просто си стоеше, облегнат на студената каменна стена и гледаше как Магнус си играе с оковите си. Миг по-късно магьосникът отново проговори:

— Ловците на сенки. Те се промъкват в кръвта ти, влизат ти под кожата. Бил съм с вампири, върколаци, феи, магьосници като мен… и с хора, толкова много крехки хора. Ала винаги съм си казвал, че няма да отдам сърцето си на нефилим. Стигал съм много близо до това, да ги обикна, бил съм очарован от тях… понякога цели поколения: Едмънд и Уил, и Джеймс, и Люси… онези, които спасих, и онези, които не можах. — За миг гласът му изневери и Люк, който го гледаше слисано, си даде сметка, че никога не бе виждал Магнус Бейн да разкрива пред него толкова много от най-съкровените си чувства. — Обичах и Клеъри, защото я гледах как расте. Ала никога не съм се влюбвал в ловец на сенки, не и докато не срещнах Алек. Защото в техните вени тече ангелска кръв, а любовта на ангелите е нещо възвишено и свято.

— Толкова лошо ли е това? — попита Люк.

Магнус сви рамене.

— Понякога всичко се свежда до един избор. Между това, да спасиш един човек и да спасиш целия свят. Виждал съм го да се случва и съм достатъчно себичен, за да искам онзи, който ме обича, да избере мен. Ала нефилимите винаги ще избират света. Погледна ли Алек и започвам да се чувствам като Луцифер в „Изгубеният рай“. „Посрамен, дяволът се стресна и усети как страшна добротата е.“^[2] Имал го е предвид в смисъл на вдъхваща страхопочитание. А страхопочитанието може и да е нещо хубаво, но за любовта то е отрова. Любовта трябва да бъде между равни.

— Алек е просто момче — каза Люк. — Той… не е съвършен. А ти не си паднал.

— Всички сме паднали — заяви Магнус и като се уви в оковите си, потъна в мълчание.

 

 

— Шегуваш се! — каза Мая. — Тук? Сериозно?

Бат потърка тила си, разрошвайки късата си коса.

— Това виенско колело ли е?

Мая се обърна бавно. Намираха се в огромния, потънал в мрак магазин за играчки на Четирийсет и втора улица. През прозореца се виждаше как неоновото сияние отвън осветява нощта в синьо, червено и зелено. Магазинът се издигаше нагоре — етаж над етаж, пълни с играчки. Ярки пластмасови супергерои, плюшени мечета, лъскави розови барбита. Виенското колело се извисяваше над тях, на всеки метален прът се поклащаше пластмасова кабинка, украсена с ваденки. Мая смътно си спомняше как, когато бяха на десет години, майка й бе довела нея и брат й, за да се повозят. Даниъл се бе опитал да бутне Мая през ръба и я беше разплакал.

— Това е… лудост — прошепна тя.

— Мая. — Беше един от по-младите вълци, възслаб и нервен, с коса на расти. Мая се бе опитала да ги излекува от навика да я наричат „лейди“, „госпожо“ или каквото и да било друго освен Мая, макар и да беше начело на глутницата само временно. — Претърсихме мястото. И да е имало охрана, някой вече се е погрижил за тях.

— Страхотно. Благодаря ти. — Мая погледна към Бат, който сви рамене. Около петнайсетина вълци от глутницата бяха дошли с тях и сега изглеждаха съвсем не на място насред куклите, изобразяващи принцеси на „Дисни“, и плюшените еленчета. — Можеш ли да…

Виенското колело изведнъж се раздвижи, като стенеше и скърцаше пронизително. Мая отскочи назад и едва не събори Бат, който я улови за раменете. Пред очите им колелото започна да се върти под съпровода на музика — „Светът е ма лък“ сигурна беше Мая, макар да нямаше думи, само металически звучащи инструменти.

— Вълци! Ооо! Вълци! — пропя глас и Морийн, самата тя приличаща на принцеса от филм на „Дисни“ в розовата си рокля и пъстроцветна тиара, изскочи босонога иззад пирамида от грижливо подредени захарни пръчки. Следваха я около двайсетина вампири, бледи като кукли или манекени на нездравата светлина. Лили вървеше точно зад нея; черната й коса беше съвършено прибрана, токчетата й потракваха по пода. Погледът й се плъзна по Мая от горе надолу, сякаш я виждаше за първи път.

— Здравейте, здравейте! — избъбри Морийн. — Толкова се радвам да се запознаем.

— Аз също се радвам да се запознаем — сковано отвърна Мая и протегна ръка, ала Морийн се изкиска и като извади лъскава пръчка от една кутия наблизо, я размаха във въздуха.

— Толкова се натъжих, когато чух, че Себастиан е убил всичките ти вълчи приятелчета — каза Морийн. — Той е лошо момче.

Мая потръпна, видяла изведнъж лицето на Джордан, по-чувствала отново безпомощната тежест на тялото му в ръцете й.

— Именно за това исках да говорим — заяви тя, заповядвайки си да се стегне. — Себастиан. Опитва се да заплашва долноземците… — Тя прекъсна думите си, когато Морийн, тананикайки си тихичко, започна да се катери по една пирамида от кутии с коледни барбита, всяко от тях — облечено в червено-бяла коледна минипола. — Опитва се да ни настрои срещу ловците на сенки — продължи Мая, леко объркана. Морийн слушаше ли я изобщо? — Ако се обединим…

— О, да. — Морийн кацна върху най-високата кутия. — Трябва да се обединим срещу ловците на сенки. Определено.

— Не. Казах…

— Чух какво каза. — Очите на Морийн припламнаха. — То беше глупаво. На вас, върколаците, все глупави идеи ви идват. Себастиан не е много симпатичен, но ловците на сенки са по-лоши. Измислят глупави правила и ни принуждават да ги следваме. Те крадат от нас.

— Крадат? — Мая изви глава, за да вижда Морийн.

— Откраднаха ми Саймън. Беше мой, а сега го няма. Знам кой ми го взе. Ловците на сенки.

Мая срещна погледа на Бат. Той беше зяпнал. Тя си даде сметка, че беше пропуснала да му каже за увлечението на Морийн по Саймън. Трябваше да му обясни по-късно… ако изобщо имаше по-късно. Вампирите зад Морийн изглеждаха доста гладни.

— Поисках да се срещнем, за да сключим съюз. — Мая говореше много внимателно, сякаш се опитваше да не подплаши някакво животинче.

— Обичам съюзите. — Морийн скочи от купчината кутии. Отнякъде беше намерила огромна близалка, от онези с многоцветните спираловидни кръгове, и сега се зае да й свали опаковката. — Ако сключим съюз, можем да участваме в инвазията.

— Инвазията? — повдигна вежди Мая.

— Себастиан ще нахлуе в Идрис — обясни Морийн и пусна найлоновата опаковка на земята. — Ще се бие с тях и ще победи, а след това всички ние ще си поделим света и той ще ни даде колкото хора си поискаме да изядем… — Тя захапа близалката и направи физиономия. — Уф. Гадно. — Изплю захарното парче, но то вече беше успяло да оцвети устните й в червено и синьо.

— Разбирам — каза Мая. — В такъв случай… абсолютно. Нека се обединим срещу ловците на сенки.

Усети как Бат настръхна до нея.

— Мая…

Без да му обръща внимание, тя пристъпи напред и протегна китката си.

— Кръвта заздравява един съюз. Така казват старите закони. Пий от кръвта ми, за да скрепим нашия пакт.

— Мая, недей! — обади се Бат и тя му отправи поглед, за да го накара да замълчи.

— Така трябва да стане — заяви тя.

Широко усмихната, Морийн хвърли близалката на пода и тя се пръсна на парчета.

— О, колко забавно. Като кръвни сестри.

— Точно така. — Мая се стегна, когато по-малкото момиче улови ръката й. Тънките пръстчета на Морийн, студени и лепкави от захарта, се преплетоха с нейните. Чу се изщракване и вампирските зъби на Морийн се показаха. — Точно…

Морийн впи зъби в китката на Мая. Изобщо не се опитваше да е внимателна — болка прониза ръката на Мая и тя изохка. Вълците зад нея се раздвижиха неспокойно; чуваше тежкото дишане на Бат, мъчещ се отчаяно да не се нахвърли върху Морийн и да я отскубне.

Морийн преглътна, усмихвайки се, без да вади зъби от китката на Мая. Кръвоносните съдове в ръката на Мая туптяха от болка; над главата на Морийн тя срещна погледа на Лили. Другата жена се усмихна студено.

Изведнъж Морийн се задави и се отдръпна, закрила устата си с ръка. Устните й бързо се подуваха, като на човек, получил алергична реакция към ужилване от пчела.

— Боли — каза тя, а после от крайчетата на устата й тръгнаха пукнатини и плъзнаха по лицето й. Конвулсии разтърсиха тялото й.

— Мамо — прошепна тя с немощно гласче и след миг започна да се разпада: косата й стана на пепел, кожата й се обели, разкривайки костите отдолу. Мая отстъпи назад, с туптяща китка, а роклята на Морийн се свлече на земята — розова, лъскава… и празна.

— Мили… Какво стана? — попита Бат и улови Мая, която залитна.

Китката й вече беше започнала да зараства, ала тя се чувстваше някак замаяна. Вълците мърмореха около нея. Още по-тревожно бе това, че вампирите се бяха скупчили заедно и си шепнеха нещо, а бледите им лица преливаха от отровна омраза.

— Какво направи? — попита един от тях — русокосо момче — с пронизителен глас. — Какво направи на нашия лидер?

Мая се взираше в Лили. Лицето на другото момиче беше хладно и безизразно. За първи път Мая почувства как в гърдите й се надига паника. Лили…

— Светена вода — отвърна Лили. — Във вените й. Инжектира си я по-рано, за да отрови Морийн.

Устните на русокосия вампир се повдигнаха, оголвайки издължилите се кучешки зъби.

— Предателството си има последствия — заяви той. — Върколаците…

— Престани — прекъсна го Лили. — Направи го, защото аз и казах.

Мая изпусна дъха си, почти учудена от връхлетялото я облекчение. Лили оглеждаше другите вампири, които я бяха зяпнали объркано.

— Себастиан Моргенстърн е наш враг, тъй както е враг на всички долноземци — заяви тя. — Унищожи ли ловците на сенки, ще се заеме с нас. Армията му от тъмни воини ще убие Рафаел, а после ще се разправи с всички Деца на нощта. Морийн никога нямаше да го разбере.

Мая тръсна ръка и се върна при глутницата.

— С Лили се уговорихме така — обясни тя. — Нямаше друг начин. Съюзът между нас — това беше истина. Шансът ни е сега, когато войските на Себастиан са най-малобройни, а ловците на сенки все още са могъщи; сега е моментът, когато можем да направим нещо. Сега е моментът да отмъстим за онези, които загинаха в Претор Лупус.

— Кой ще ни поведе? — изхленчи русокосият вампир. — Онзи, който убие предишния лидер, поема мантията на властта, но не можем да бъдем предвождани от върколак. — Той хвърли поглед на Мая. — Не се засягай.

— Не съм се засегнала — промърмори тя.

— Аз съм тази, която уби Морийн — каза Лили. — Мая беше оръдието, което използвах, ала планът беше мой, моята ръка го задвижи. Аз ще ви поведа. Освен ако някой не възразява.

Вампирите се спогледаха объркано. Мая изненадано и развеселено видя как Бат изпука шумно кокалчетата си в тишината.

Червените устни на Лили се извиха.

— Така си и мислех. — Тя направи крачка към Мая, избягвайки изящно тюлената рокля и купчината пепел на пода — единственото, което бе останало от Морийн. — А сега защо не обсъдим този съюз?

 

 

— Не ви опекох пай — обяви Алек, когато Джейс и Клеъри се върнаха в просторното централно помещение на пещерата.

Лежеше по гръб върху едно навито одеяло, а главата му почиваше върху смачкано на топка яке. В огнището гореше огън и пламъците хвърляха издължени сенки по стените.

Беше наизвадил провизии: хляб и шоколад, ядки и блокчета гранола, вода и понатъртени ябълки. Клеъри усети как стомахът й се свива и едва сега осъзна колко е гладна. До храната имаше три пластмасови бутилки — две с вода и една по-тъмна — с вино.

— Не опекох пай — повтори Алек и направи изразителен жест с ръка — по три причини. Първо, защото нямам продукти за пай. Второ, защото всъщност не умея да правя пай.

Той млъкна и зачака.

Джейс свали меча си и го опря на стената, след което попита предпазливо:

— И трето?

— Защото не съм ви шибана слугиня — заяви Алек, видимо доволен от себе си.

Клеъри не можа да сдържи усмивката си. Разкопча колана с оръжията си и внимателно го остави до стената; Джейс, който също разкопчаваше своя, извъртя очи.

— Знаеш, че виното е за антисептични цели. — Джейс се изтегна елегантно до Алек.

Клеъри се настани до него. Всеки мускул в тялото й протестираше — дори месеците на тренировки не я бяха подготвили за днешния изтощителен поход през изгарящия пясък.

— Във виното няма достатъчно алкохол, за да може да се използва за антисептични цели — отвърна Алек. — Освен това аз не съм пиян. Просто замислен.

— Аха. — Джейс взе ябълка, разряза я ловко на две и подаде едната половина на Клеъри. Тя отхапа и си спомни — първата им целувка беше имала вкус на ябълки.

— Е — каза тя, — за какво мислеше?

— Какво ли става вкъщи — отговори Алек. — Вероятно вече са забелязали, че ни няма. Гадно ми е за Ейлийн и Хелън. Ще ми се да ги бяхме предупредили.

— Но не ти е гадно за родителите ти? — попита Клеъри.

— Не — каза Алек след дълга пауза. — Те имаха възможност да постъпят правилно. — Той се обърна на една страна и ги погледна. Очите му бяха много сини на светлината на огъня. — Винаги съм смятал, че да бъда ловец на сенки означава да одобрявам постъпките на Клейва. Мислех, че в противен случай не бих бил лоялен. Намирах им извинения. Открай време. Ала имам чувството, че винаги когато трябва да се бием, воюваме на два фронта. Бием се с врага, но също така и с Клейва. Аз… вече не знам какво трябва да изпитвам.

Джейс му се усмихна топло над огъня.

— Бунтар.

Алек направи физиономия и се надигна на лакти.

— Не ми се подигравай — сопна се той толкова рязко, че Джейс придоби учуден вид.

Израженията на Джейс бяха неразгадаеми за повечето хора, ала Клеъри го познаваше достатъчно добре, за да долови болката, пробягала за миг по лицето му, както и тревогата, когато се наведе, за да отговори на Алек… в същия миг, в който Изабел и Саймън се втурнаха в пещерата. Изабел беше зачервена, но по-скоро сякаш беше тичала, а не защото се беше отдавала на горещи страсти. Горкият Саймън, помисли си Клеъри развеселено… чувство, което бързо се стопи при вида на лицата им.

— В края на източния коридор има врата — започна Изабел направо. — Като онази, през която влязохме, само че тази е счупена. Има и летящи демони. Не се приближават насам, но се виждат. Някой вероятно ще трябва да стои на стража просто за да сме сигурни.

— Аз ще го направя — заяви Алек и стана. — Така или иначе, няма да заспя.

— Нито пък аз — изправи се Джейс. — Освен това някой трябва да ти прави компания.

Той погледна Клеъри, която му се усмихна окуражително. Знаеше, че Джейс ненавижда, когато Алек му е сърдит. Не беше сигурна дали усеща дисхармонията през парабатайската им връзка, или беше просто обикновена емпатия, или пък по малко и от двете.

— Има три луни. — Изабел се настани до храната и си взе едно блокче гранола. — Освен това Саймън смята, че е видял град. Демонски град.

— Не съм сигурен — побърза да добави Саймън.

— В книгите Едом има столица, наречена Идумея — каза Алек. — Може наистина да има нещо. Ще си отваряме очите.

Той се наведе да вземе лъка си и пое по източния коридор. Джейс си взе серафимска кама, дари Клеъри с бърза, мимолетна целувка и тръгна след него. Клеъри се излегна на една страна и като се загледа в огъня, остави тихите гласове на Изабел и Саймън да я приспят.

 

 

Джейс усети как сухожилията на гърба и врата му изпращяха от напрежение, докато се отпускаше между камъните. Най-сетне се намести, облегнал гръб до един от по-големите, мъчейки се да не вдишва твърде дълбоко горчивия въздух. Чу как грубата материя на бойното облекло изшумоля по земята, когато Алек се настани до него. Лунните лъчи отскачаха от лъка му, докато той го слагаше в скута си, зареял поглед към земите пред тях.

Трите луни бяха увиснали ниско в небето; отломъците изглеждаха отекли и огромни, с цвят на вино, който придаваше кървав оттенък на пейзажа под тях.

— Ще кажеш ли нещо? — попита Джейс. — Или това е един от онези моменти, в които си ми ядосан и не ми говориш?

— Не съм ти ядосан. — Алек прокара облечената си в ръкавица ръка по лъка, потрепвайки разсеяно с пръсти по дървото.

— Мислех си, че може и да си. Ако се бях съгласил да потърсим подслон, нямаше да бъда нападнат. Изложих всички ни на опасност…

Алек си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Луните се бяха издигнали малко по-високо в небето и хвърляха тъмното си сияние върху лицето му. Изглеждаше много млад, с мръсна, разрошена коса и скъсана тениска.

— Знаехме какъв риск поемаме, идвайки тук с теб. Сами избрахме да умрем. Искам да кажа, очевидно предпочитам да оцелея. Ала изборът беше наш.

— Първия път, когато ме видя. — Джейс се взираше в ръцете, които беше обвил около коленете си. — Обзалагам се, че не си си помислил: „Заради него ще ме убият“.

— Първия път, когато те видях, поисках да се върнеш обратно в Идрис. — Джейс го погледна скептично и Алек сви рамене. — Знаеш, че не обичам промените.

— Обаче аз ти влязох под кожата — заяви Джейс уверено.

— В крайна сметка — съгласи се Алек. — Като трън или кожно заболяване.

— Ти ме обичаш. — Джейс отпусна глава на камъка зад себе си, зареял уморен поглед към пейзажа пред тях. — Мислиш ли, че трябваше да оставим бележка за Мерис и Робърт?

Алек се изсмя сухо.

— Смятам, че ще се досетят къде сме отишли. В крайна сметка. Може би изобщо не ме е грижа дали татко някога ще разбере. — Алек отметна глава назад и въздъхна. — Господи, аз съм такова клише — каза той отчаяно. — Защо изобщо ме е грижа? Ако татко реши да ме мрази, защото съм гей, значи, не си струва болката, нали така?

— Недей да гледаш към мен — отвърна Джейс. — Моят осиновител беше масов убиец. А аз все още се тревожа за това, какво мислеше. Програмирани сме да го правим. В сравнение с моя, твоят баща е направо страхотен.

— Е, да, теб той те харесва — каза Алек. — Ти си хетеросексуален и нямаш големи очаквания към бащите.

— Мисля, че вероятно това ще напишат върху надгробния ми камък. „Беше хетеросексуален и нямаше големи очаквания.“

Алек се усмихна — мимолетна, принудена усмивка. Джейс го погледна изпитателно.

— Сигурен ли си, че не си ядосан? Изглеждаш ми малко гневен.

Алек вдигна очи към небето над тях. Заради облаците не се виждаха никакви звезди, само размазано жълтеникавочерно петно.

— Невинаги става дума за теб.

— Ако не се чувстваш добре, трябва да ми кажеш. Всички сме под стрес, ала трябва да се държим заедно, доколкото е…

Алек се обърна рязко към него, сякаш не вярваше на ушите си.

— Да съм добре? Как би се чувствал ти? — попита той. — Как би се чувствал, ако Себастиан беше отвлякъл Клеъри? Ако нея отивахме да спасим, без да знаем жива ли е, или мъртва? Как щеше да се чувстваш?

Думите на Алек му подействаха като шамар. Трябваха му няколко опита, преди да успее да отговори:

— Щях… щях да съм съсипан.

Алек се изправи. Фигурата му се очертаваше на фона на небето с цвят на рана; сиянието на натрошената луна се отразяваше от земята. Джейс виждаше всеки щрих от изражението му, всичко, което беше потискал в себе си. Спомни си начина, по който Алек беше убил елфическия рицар в двореца — студен, бърз и безмилостен. Това не беше типично за Алек. И все пак Джейс изобщо не се бе замислил, не беше се зачудил какво ражда тази студенина — болката, гневът, страхът?

— Това. — Алек посочи към себе си. — Това съм аз, съсипан.

— Алек…

— Аз не съм като теб. Аз… аз не мога непрекъснато да нося маска. Мога да се шегувам, мога да се опитвам да се преструвам, но не мога да го правя до безкрай. Не мога…

Джейс се изправи с усилие.

— Не е нужно да носиш маска — каза той объркано. — Не е нужно да се преструваш. Можеш да…

— Да рухна? И двамата знаем, че това не е възможно. Трябва да се държим и през всички тези години аз те гледах как се държиш, гледах те, когато мислеше, че баща ти е умрял, гледах те, когато мислеше, че Клеъри ти е сестра, гледах как ти се справи с всичко и ако искам и аз да се справя, значи, трябва да сторя същото.

— Ала ти не си като мен — каза Джейс. Имаше чувството, че земята под краката му се разтваря. Когато беше на десет години, беше изградил живота си върху непоклатимата основа на семейство Лайтууд и най-вече Алек. Мислеше си, че като парабатаи те винаги са се облягали един на друг; че Алек имаше подкрепата му когато сърцето му беше разбито, така както самият той имаше подкрепата на Алек, когато неговото сърце беше съкрушено. Ала в този миг с ужас си даде сметка колко малко бе помислил за Алек, откакто пленниците бяха отвлечени; и през ум не му бе минало колко мъчителни бяха за него всеки час, всяка минута, в които не знаеше дали Магнус е жив, или мъртъв. — Ти си по-добър.

Алек го зяпна. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено.

— Какво си представи? — попита той изведнъж. — Когато дойдохме в този свят? Видях изражението ти, когато те намерихме. Не беше „нищо“. „Нищо“ не би те накарало да изглеждаш така.

Джейс поклати глава.

— Какво видя ти?

— Видях Залата на съглашението. Имаше голям победен банкет и всички присъстваха. Дори… дори Макс. Както и ти, и Магнус, останалите. Татко държеше реч за това, как аз съм най-добрият воин, когото познава… — Гласът му заглъхна. — Никога не съм си мислил, че искам да бъда най-добрият воин. Винаги съм вярвал, че съм напълно щастлив да бъда тъмната звезда на твоята свръхнова. Искам да кажа, ти имаш дара на ангела. Колкото и да тренирам… никога няма да съм като теб.

— Никога не би искал да бъдеш — каза Джейс. — Това не би бил ти.

Дишането на Алек се беше поуспокоило.

— Знам. И не завиждам. Винаги съм знаел, от самото начало, че всички мислят, че ме превъзхождаш. Баща ми го мислеше. Клейвът го мислеше. Изи и Макс виждаха в теб великия воин, на който искаха да приличат. Ала в деня, когато ме помоли да бъда твой парабатай, разбрах, че ми имаш достатъчно доверие, за да потърсиш помощта ми. Казваше ми, че не си самодостатъчният воин единак, който може да се справи с всичко сам. Нуждаеше се от мен. И тогава си дадох сметка, че има един човек, който не смята, че си по-добър от мен. Ти.

— Има най-различни начини да бъдеш по-добър — каза Джейс. — Още тогава го знаех. Физически може и да съм по-силен от теб, но ти притежаваш най-преданото сърце, което съм виждал у когото и да било, както и най-силната вяра в другите и в това отношение си по-добър, отколкото аз бих могъл да бъда някога.

Алек го погледна учудено.

— Най-доброто, което Валънтайн направи за мен, бе да ме изпрати при теб — продължи Джейс. — Родителите ти също, но най-вече при теб. При теб, Изи и Макс. Ако не бяхте вие, щях да стана… като Себастиан. Щях да искам ето това. — Той махна към пустошта пред тях. — Щях да искам да властвам над пустиня от черепи и трупове. — Джейс млъкна и присви очи, загледан в далечината. — Видя ли това?

Алек поклати глава.

— Нищо не виждам.

— Светлина, отскачаща от нещо. — Погледът на Джейс обхождаше сенките на пустинята. Той извади една серафимска кама от колана си. На лунната светлина, дори преди да е задействан, ясният адамас излъчваше рубинено сияние. — Ти чакай тук. Пази входа. Аз ще отида да проверя.

— Джейс… — започна Алек, ала той вече се спускаше надолу по склона, подскачайки от камък на камък.

Когато наближи подножието на възвишението, скалите станаха по-бледи и започнаха да се разпадат под краката му, докато накрая отстъпиха място на пясък, осеян с масивни каменни блокове. Тук-там имаше някаква растителност: дървета, които изглеждаха така, сякаш нещо — внезапен взрив, мощно слънчево изригване — ги беше превърнало във вкаменелости.

Зад него бяха Алек и входът на тунела. Пред него — пустош. Той започна да си проправя внимателно път между натрошените камъни и мъртвите дървета. И тогава отново го видя — нещо живо насред това мъртвило. Обърна се към него и предпазливо пое натам, стъпка по стъпка.

— Кой е там? — извика и се намръщи. — Разбира се — добави, обръщайки се към мрака наоколо, — дори аз, един ловец на сенки, съм изгледал достатъчно филми, за да знам, че всеки, който извика „Кой е там?“, начаса бива убит.

Във въздуха отекна звук — ахване, накъсано поемане на дъх. Джейс се напрегна и ускори крачка. Ето го — сянка, изникнала от мрака и приемаща постепенно човешки очертания. Жена, коленичила на земята, облечена в бледи одежди, изцапани с пръст и кръв. Тя сякаш ридаеше.

Джейс стисна още по-здраво дръжката на камата. Беше се приближавал до предостатъчно демони, които се преструваха на безпомощни или по някакъв друг начин бяха прикрили истинската си същност, и сега изпитваше по-малко състрадание, отколкото подозрение.

— Дума — прошепна той и острието лумна.

Вече виждаше жената по-ясно. Дългата й коса стигаше до земята и се смесваше с опожарената пръст; около челото й имаше железен обръч. В сенките косата й изглеждаше червеникава, с цвета на кръв, и за миг, преди тя да се изправи и да се обърне към него, Джейс си помисли за кралицата на елфите…

Ала не беше тя. Тази жена беше ловец на сенки. Дори нещо повече. Тя носеше бялата одежда на Желязна сестра, пристегната под гърдите, а очите й имаха оранжевия цвят на пламъци. Тъмни руни загрозяваха бузите и челото й. Ръцете й бяха сключени върху гърдите, ала сега тя ги разтвори и ги отпусна покрай тялото си. Джейс усети как въздухът в дробовете му се вледенява при вида на огромната рана, която зееше насред гърдите й и обагряше одеждата й в алено.

— Позна ме, нали, ловецо на сенки? — каза тя. — Аз съм сестра Магдалена, която ти уби.

Джейс преглътна с внезапно пресъхнало гърло.

— Не си. Ти си демон.

Жената поклати глава.

— Бях прокълната, задето измених на Клейва. Когато ме уби, дойдох тук. Това е моят Ад и аз бродя в него. Раната ми никога не зараства, кръвта ми никога не спира да тече. — Тя посочи назад и Джейс видя дирята, водеща до това място — следите от босите й крака бяха очертани с кръв. — Ето какво ми причини.

— Не бях аз — дрезгаво каза Джейс.

Тя наклони глава на една страна.

— Нима? Забрави ли вече?

О, Джейс не беше забравил: малкото ателие в Париж, бокала от адамас, Магдалена, която не очакваше нападението, когато той извади острието си и я прониза; изражението върху лицето й, когато рухна върху работната маса, издъхваща…

Кръв по оръжието, по ръцете, по дрехите му. Не демонска кръв. Не кръвта на враг. Кръвта на ловец на сенки.

— Не си забравил. — Магдалена наклони глава, а по устните й плъзна тънка усмивка. — Как би могъл един демон да знае нещата, които аз знам, Джейс Херондейл?

— Не е… моето име — прошепна Джейс.

Кръвта сякаш гореше във вените му, стягаше гърлото му, удавяше думите му. Спомни си сребърната кутия с птици върху нея — изящни жерави в полет, историята на един от великите нефилимски родове, описана в книги и писма, и наследствени вещи, и как бе почувствал, че е недостоен да докосне съдържанието й.

Лицето на жената потрепна, сякаш тя не разбираше напълно думите му, ала когато проговори, пристъпвайки към него през опустошената земя, гласът й беше равен:

— Кой си тогава? Името Лайтууд не ти принадлежи. Може би си Моргенстърн? Като Себастиан?

Джейс си пое дъх, който изгори гърлото му като огън. Тялото му лепнеше от пот, ръцете му трепереха. Цялото му същество крещеше да се хвърли напред, да прониже това създание, Магдалена, със серафимската си кама, ала непрекъснато я виждаше как пада, издъхваща, в Париж, а той стои над нея, осъзнавайки какво е сторил, осъзнавайки, че е станал убиец, и как би могъл да убиеш някого два пъти…

— Хареса ти, нали? — прошепна тя. — Да бъдеш свързан с Джонатан, едно цяло с него? То те освободи. Сега можеш да убеждаваш сам себе си, че всичко, което стори, е било по принуда, че не ти си го направил, че не ти заби ножа в гърдите ми, но и двамата знаем каква е истината. Връзката на Лилит беше само оправдание да правиш нещата, които бездруго искаше да правиш.

Клеъри, помисли си Джейс с болка. Ако тя беше до него, би могъл да се вкопчи в нейното необяснимо убеждение, че той е изначално добър, вяра, която беше като крепост, непропускаща никакви съмнения. Само че Клеъри я нямаше и той стоеше сам насред една опожарена, мъртва земя, същата мъртва земя…

— Видя го, нали? — изсъска Магдалена; тя вече беше съвсем близо до него, в очите й горяха оранжеви и червени пламъци. — Тази изпепелена земя, цялото това унищожение и ти — начело на него. Това ли беше видението ти? Желанието на сърцето ти? — Тя улови китката му и гласът й се издигна, ликуващ, вече не съвсем човешки. — Мислиш, че най-черната ти тайна е, че искаш да бъдеш като Джонатан, но аз ще ти кажа истинската тайна, най-черната тайна. Ти вече си като него.

— Не! — изкрещя Джейс и вдигна оръжието си, огнена дъга на фона на небето.

Тя отскочи назад и за миг Джейс си помисли, че огънят от острието бе подпалило върха на одеждата й, защото пред очите му лумнаха пламъци. Усети как вените и мускулите в ръцете му сякаш пламват и се извиват, чу как писъкът на Магдалена стана гърлен и нечовешки. Залитна назад…

И си даде сметка, че огънят струи от него, че се излива от ръцете и върховете на пръстите му на вълни, които бушуваха в пустинята, помитайки всичко пред него. Видя как Магдалена започна да се гърчи и се превърна в нещо ужасяващо, нещо отблъскващо с пипала, преди да стане на пепел с един последен писък. Видя как земята почернява и проблясва, докато той рухваше на колене, а серафимската кама се топеше в пламъците, които се надигнаха и го обградиха в кръг. Ще изгоря тук, помисли си Джейс, докато огънят бушуваше в равнината и скриваше небето.

Не се страхуваше.