Касандра Клеър
Град на небесен огън (18)

15
Сяра и сол

— Моля те, не ми откъсвай ръката — каза Магнус. — Аз си харесвам тази ръка. Имам нужда от нея.

— Хмпф! — отвърна Рафаел, който беше коленичил до него, сложил ръце върху веригата, която свързваше оковата около дясната ръка на Магнус и халката от адамас, забита дълбоко в пода. — Просто се опитвам да помогна. Той дръпна силно веригата; Магнус изскимтя от болка и го погледна яростно. Рафаел имаше тънки, момчешки ръце, но това впечатление беше измамно — притежаваше вампирска сила и в момента я използваше, за да изтръгне веригите на Магнус от земята.

Намираха се в кръгла килия, чийто под беше направен от гранитни, припокриващи се плочи. От вътрешната страна на стените имаше каменни пейки. Не се виждаше врата, макар да имаше прозорци — тесни като амбразури. В тях нямаше стъкла и от дълбочината им можеше да се види колко плътни са стените — най-малко трийсет сантиметра.

Магнус се беше събудил в тази стая, заобиколен от тъмни нефилими в червено бойно облекло, които прикрепваха веригите му към пода. Преди вратата да хлопне с дрънчене зад гърба им, той беше успял да зърне Себастиан в коридора отвън, ухилил се насреща му като мъртвешка глава.

Сега Люк стоеше пред един от прозорците и се взираше навън. Никой от тях не беше получил чисти дрехи, така че той все още бе облечен в официалния панталон и ризата, които носеше на вечерята в Аликанте. По предницата на ризата му имаше ръждиви петна и Магнус все трябваше да си напомня, че са от вино. Люк имаше измъчен вид, косата му беше разрешена, едното стъкло на очилата му беше пукнато.

— Виждаш ли нещо? — попита Магнус, докато Рафаел минаваше от другата му страна, за да опита дали няма да му е по-лесно да се справи с лявата верига.

Магнус бе единственият, когото бяха оковали. Когато дойде на себе си, Люк и Рафаел вече бяха будни: Рафаел се беше излегнал на една от пейките, а Люк викаше името на Джослин, докато не прегракна.

— Не — отвърна Люк кратко. Рафаел повдигна вежди. Изглеждаше много млад с разрешената си коса, прехапал долната си устна и стиснал веригата така, че кокалчетата му бяха побелели. Оковите бяха достатъчно дълги, та Магнус да може да седне, но не и да се изправи на крака. — Само мъгла. Сиво-жълта мъгла. Може би планини в далечината. Трудно е да се каже.

— Мислиш ли, че все още сме в Идрис? — попита Рафаел.

— Не — кратко отвърна Магнус. — Не сме в Идрис. Чувствам го в кръвта си.

Люк го погледна.

— Къде сме?

Магнус усещаше огъня във вените си, началото на треската. От нея нервните му окончания изтръпваха, устата му пресъхваше, гърлото го болеше.

— В Едом — отвърна той. — Демонско измерение.

Рафаел пусна веригата и изруга на испански.

— Не мога да те освободя — каза той с видимо раздразнение. — Защо слугите на Себастиан са оковали само теб, но не и нас?

— Защото Магнус се нуждае от ръцете си, за да прави магии — обясни Люк.

Рафаел погледна учудено към Магнус, който размърда вежди насреща му.

— Не го ли знаеше, вампире? Мислех, че досега си го разбрал — достатъчно дълго си живял.

— Може би. — Рафаел приседна на петите си. — Ала никога не съм имал много вземане-даване с магьосници.

Магнус му хвърли поглед, който казваше: „И двамата знаем, че това не е вярно“. Рафаел извърна очи.

— Наистина жалко — рече Магнус. — Ако Себастиан си бе научил урока, щеше да знае, че не мога да правя магии тук. Няма никаква нужда от тези. — Той раздрънка веригите като призрака на Марли^[1].

— Ето къде се е криел Себастиан през цялото това време — каза Люк. — Затова не можехме да го проследим. Това е оперативният му щаб.

— Или пък — подметка Рафаел, — е просто място, където ни е захвърлил, за да умрем и изгнием.

— Не би си дал труда — отвърна Люк. — Ако ни искаше мъртви, вече щяхме да сме мъртви. И тримата. Замисля нещо по-голямо. Винаги е така. Само не знам защо… — Той не довърши и се загледа в ръцете си; изведнъж Магнус си го спомни много по-млад, с развяваща се коса, разтревожено лице, неспособен да скрива чувствата си.

— Няма да я нарани — увери го Магнус. — Джослин имам предвид.

— Би могъл — каза Рафаел. — Той е много луд.

— И защо не би я наранил? — попита Люк; звучеше така, сякаш в него бе стаен страх, който заплашваше да изригне. — Защото му е майка? Не действа така. Себастиан не действа така.

— Не защото му е майка — обясни Магнус. — А защото е майка на Клеъри. Тя е коз в ръцете му и той няма да се лиши от него толкова лесно.

 

 

Вървяха от часове и Клеъри беше изтощена.

Неравната земя затрудняваше ходенето. Хълмовете не бяха високи, ала бяха покрити с шист и остри камъни и по тях нямаше пътеки. Понякога на пътя им се изпречваха равнини от лепкав катран и краката им затъваха почти до глезените, забавяйки стъпките им.

Поспряха, за да пийнат вода и да си сложат руни за сила и сигурна крачка. Мястото беше сухо, пълно с дим и пепел; тук-таме през опожарената земя бавно се влачеше ярка река от лава. Лицата им вече бяха изцапани с пръст и сажди, бойното им облекло — също.

— Пестете водата — предупреди ги Алек, докато затваряше пластмасовата си бутилка. Бяха спрели в сянката на една неголяма планина. Назъбеният й връх беше увенчан с падини и възвишения, които приличаха на корона. — Не знаем колко дълго ще пътуваме.

Джейс докосна гривната около китката си, а после проследяващата руна. Веждите му се сбърчиха.

— Руните, които си сложихме току-що — каза той. — Някой да ми покаже неговата.

С нетърпелив звук Изабел протегна китката си, където малко по-рано Алек беше нарисувал руна за бързина. И примига.

— Избледнява — каза тя; в гласа й внезапно се прокрадна несигурност.

— Моята проследяваща руна също. Както и останалите. — Джейс погледна кожата си. — Мисля, че тук руните избледняват по-бързо. Ще трябва да внимаваме с използването им. Проверявайте, за да сте сигурни кога трябва да бъдат повторени.

— Руните ни за скорост изчезват. — Изабел звучеше подразнено. — Това може да означава цял ден повече ходене. Себастиан може да прави какво ли не с пленниците.

Алек потръпна.

— Няма да го стори — заяви Джейс. — Те са неговата застраховка, че Клейвът ще ни предаде в ръцете му. Няма да им стори нищо, освен ако е сигурен, че това няма да се случи.

— Бихме могли да вървим през цялата нощ — предложи Изабел. — Ще си слагаме руни за будност.

Джейс се огледа наоколо. Под очите му, както и по бузите и челото имаше размазана чернилка, където беше потъркал ръка. От жълто небето постепенно бе станало тъмнооранжево, осеяно с черни облаци. Клеъри предположи, че вероятно скоро ще се спусне нощ. Зачуди се дали тук дните и нощите бяха същите, или въртенето на тази планета бе по-особено и часовете — различни.

— Когато руните за будност изчезнат, човек рухва — отвърна Джейс. — Ще се изправим срещу Себастиан, все едно страдаме от махмурлук… което изобщо не е добра идея.

Алек също огледа мъртвия пейзаж.

— Значи, ще се наложи да намерим място, където да си починем. Да поспим. Нали така?

Клеъри не чу какво му отговори Джейс. Тя вече се отдалечаваше, препъвайки се нагоре по един стръмен хребет. Усилието я накара да се закашля; въздухът беше ужасен, натежал от пепел и дим, ала тя нямаше желание да остане и да слуша спор. Беше изтощена, главата й туптеше и в ума си отново и отново виждаше майка си. Майка си и Люк, които стояха на балкона, уловени за ръце, и я гледаха с обич.

Успя да се довлече до върха на хребета и спря. От другата страна той се спускаше рязко към плато от сиви скали, което се простираше до хоризонта, осеяно тук-там с купчини шлака и шист. Слънцето се бе снишило в небето, макар че все още имаше същия изгорен оранжев цвят.

— Какво гледаш? — разнесе се глас до лакътя й и когато се обърна, видя Саймън до себе си. Той не беше толкова мръсен, колкото останалите (мръсотията като че ли никога не полепваше по вампирите), но косата му беше пълна с прах.

Клеъри посочи тъмните дупки, зейнали в склона на близкия хълм като рани от куршум.

— Мисля, че са входове на пещери — каза тя.

— Изглежда като нещо от World of Warcraft, нали? — Саймън посочи пустошта наоколо и пепеливото небе. — Само дето не можеш да се махнеш, като го изключиш.

— От много време насам не мога да го изключа. — В далечината Клеъри виждаше Джейс и двамата Лайтууд, които продължаваха да спорят.

— Добре ли си? — попита Саймън. — Така и не сме имали възможност да поговорим, откакто се случи онова с майка ти и Люк…

— Не — отвърна Клеъри. — Не съм добре. Ала трябва да продължа. Ако продължа, успявам да не мисля за него.

— Съжалявам. — Саймън напъха ръце в джобовете си и наведе глава. Вятърът се заигра с кестенявата му коса и един кичур падна на челото му, там, където някога беше Знакът на Каин.

— Шегуваш ли се? Аз съм тази, която съжалява. За всичко. За това, че те превърнаха във вампир, за Знака на Каин…

— Той ме защитаваше — възрази Саймън. — Беше чудо. Нещо, което само ти можеше да направиш.

— Точно от това се страхувам — прошепна Клеъри.

— От какво?

— Че вече не са ми останали чудеса — отвърна тя, а после стисна устни, когато другите се присъединиха към тях.

Джейс погледна с любопитство първо единия, а после другия, сякаш се чудеше за какво са говорили.

Изабел плъзна очи по равнината, по безбрежната пустош пред тях, задавяна от пушек.

— Видяхте ли нещо?

— Какво ще кажете за онези пещери? — Саймън посочи тъмните отвори, зейнали в планинския склон. — Те са убежище…

— Чудесна идея — каза Джейс. — Намираме се в демонско измерение, един бог знае какво живее там, а ти искаш да се напъхаме в тясна, тъмна дупка и…

— Добре де — прекъсна го Саймън. — Беше просто предложение. Не е нужно да се ядосваш.

Джейс, който очевидно беше в гадно настроение, го изгледа студено.

— Не се ядосвам, вампире…

Внезапно един черен облак се откъсна от небето и се стрелна надолу, по-бързо, отколкото погледите им бяха в състояние да проследят. Клеъри зърна за един ужасяващ миг крила и зъби, и дузина червени очи, а после Джейс бе понесен във въздуха, стиснат здраво от хищните нокти на един демон.

Изабел изпищя. Ръката на Клеъри се спусна към колана й, ала демонът вече се бе издигнал в небето — вихрушка от кожести криле, надаваща пронизителен победоносен писък. Джейс беше съвършено безмълвен; ботушите му се полюшваха безжизнено. Мъртъв ли беше?

Пред очите на Клеъри се спусна бяла пелена; тя се завъртя рязко към Алек, който вече бе вдигнал лъка си, заредил стрела в тетивата.

— Застреляй го! — изпищя тя.

Алек се въртеше като танцьор, обхождайки небето с поглед.

— Не мога да се прицеля; прекалено тъмно е… може да улуча Джейс…

Камшикът на Изабел изскочи от ръката й, проблясваща струна, която се издигаше високо, високо, невъзможно високо. Светлината й огря облачното небе и Клеъри чу как демонът отново изпищя, този път — от болка. Създанието се въртеше във въздуха, премяташе се през глава, стиснало здраво Джейс. Ноктите му бяха потънали дълбоко в гърба на жертвата му… или пък Джейс се държеше за него? На Клеъри й се стори, че вижда проблясването на серафимска кама, а може и да беше просто блещукането на камшика, докато се извисяваше нагоре, преди да се върне на земята в лъскава купчинка.

Алек изруга и пусна стрелата си. Тя се понесе нагоре, пронизвайки мрака; миг по-късно огромна черна маса политна надолу и се сгромоляса на земята с тътен, който вдигна облак ситна пепел.

Всички зяпнаха. Проснат пред тях, демонът беше огромен, почти колкото кон; имаше тъмнозелено, подобно на костенурка тяло; отпуснати кожести криле; шест прилични на стоножки крайника с остри нокти и дълъг врат, който завършваше с кръг от очи и нащърбени, неравни зъби. Стрелата на Алек стърчеше от тялото му.

Джейс беше коленичил на гърба му с оръжие в ръка. Заби го яростно в тила на създанието, после отново и отново, така че във въздуха избликнаха малки фонтани от черна демонска кръв и опръскаха лицето и дрехите му. От демона се откъсна пронизителен, клокочещ звук и той се отпусна безжизнено, а многобройните му червени очи угаснаха.

Джейс се смъкна от гърба му задъхан. Серафимската му кама вече бе започнала да се изкривява от скверната кръв; той я захвърли настрани и изгледа приятелите си, които го бяха зяпнали слисано.

— Ето това — заяви той — ме ядоса.

Алек издаде звук, който беше нещо средно между стон и ругатня, и свали лъка си. Черната му коса беше залепнала за челото от пот.

— Не е нужно всички да изглеждате толкова разтревожени — каза той. — Бях си съвсем добре.

Клеъри, на която й се виеше свят от облекчение, ахна:

-Добре? Ако идеята ти за „добре“ изведнъж включва да се превърнеш в закуска за летяща костенурка на смъртта, значи, с теб ще трябва сериозно да си поговорим, Джейс Лайтууд…

— Не изчезна — прекъсна я Саймън, който имаше също толкова потресен вид, колкото и останалите. — Демонът. Не изчезна, когато го уби.

— Не — каза Изабел. — Което означава, че това е родното му измерение. — Тя беше отметнала глава назад и оглеждаше небето. На врата й Клеъри видя да проблясва току-що положена руна за виждане надалече. — И очевидно тези демони могат да излизат през деня. Вероятно защото слънцето тук е почти угаснало. Трябва да се махнем от това място.

Саймън се прокашля шумно.

— Какво казвахте за онези пещери и как било ужасна идея да потърсим убежище в тях?

— Всъщност — изтъкна Алек — това беше само Джейс. — На мен ми се струва отлична идея.

Джейс ги изгледа свирепо и потърка лице, при което успя да размаже демонска кръв върху бузата си.

— Е, нека проверим пещерите. Ще намерим някоя по-малка и ще я огледаме основно, преди да си отдъхнем. Аз ще поема първия пост.

Алек кимна и пое към входа на най-близката пещера, следван от останалите. Клеъри вървеше до Джейс, който мълчеше, потънал в мисли; под надвисналите над тях облаци косата му проблясваше с убит златен цвят, гърбът на якето му беше раздран там, където ноктите на демона се бяха забили в него. Изведнъж крайчецът на устата му подскочи.

— Какво? — попита Клеъри. — Нещо смешно ли има?

— „Летяща костенурка на смъртта“? Само ти.

— „Само аз“? Това хубаво ли е, или лошо? — попита Клеъри тъкмо когато стигнаха входа на пещерата, зейнал пред тях като огромна, тъмна паст.

Дори и в сенките, усмивката му грееше.

— Съвършено е.

 

 

Бяха направили само няколко крачки в тунела, когато пътят им беше препречен от метална врата. Алек изруга и погледна през рамо. Входът на пещерата беше съвсем наблизо и през него Клеъри виждаше оранжево небе и тъмни, кръжащи очертания.

— Не… това е добре. — Джейс се приближи до вратата. — Вижте. Руни.

И наистина — в метала бяха вдълбани руни; някои от тях Клеъри познаваше, други — не. И въпреки това те й говореха, нашепваха й за закрила и отблъсване на демонични сили.

— Това са руни за защита — каза тя. — Защита от демони.

— Много добре. — Саймън погледна неспокойно през рамо. — Защото демоните идват… и то бързо.

Джейс хвърли поглед назад, а после улови вратата и дръпна. Ключалката се строши, посипвайки люспи ръжда. Джейс дръпна втори път, още по-силно, и вратата се отвори. Ръцете му проблясваха с потискана светлина; там, където го беше докоснал, металът изглеждаше изгорен.

Той потъна в мрака от другата страна и останалите го последваха — Изабел, посягаща да извади магическата си светлина, Саймън и накрая Алек, който затръшна вратата зад тях. Клеъри поспря за миг, за да добави заключваща руна — за по-сигурно.

Магическата светлина на Изи лумна, огрявайки тунел, който криволичеше и потъваше в мрак пред тях. Стените бяха гладки, мраморен гнайс, в който бяха вдълбани още руни за защита, святост и закрила. Подът беше от излъскан камък и по него се вървеше леко. Докато навлизаха в планината, въздухът ставаше все по-свеж; заразата на демони и мъгла постепенно оставаше назад и ето че Клеъри дишаше така леко, както не бе дишала от пристигането им в това царство.

Най-сетне се озоваха в просторно кръгло помещение, очевидно дело на човешки ръце. С масивния си сводест таван то приличаше на вътрешността на катедрален купол. В средата имаше отдавна изстинало огнище. В тавана бяха вградени скъпоценни камъни, които грееха меко и изпълваха мястото с мъждива светлина. Изабел свали руническия си камък и го остави да угасне в ръката й.

— Мисля, че това е било скривалище — каза Алек приглушено. — Нещо като последна барикада, където, който и да е живял тук някога, да е в безопасност от демоните.

— Който и да е живял тук някога, е владеел магията на руните — обади се Клеъри. — Не познавам всичките, но мога да усетя какво означават. Това са свещени руни, като тези на Разиел.

Джейс свали раницата от гърба си и я пусна на пода.

— Тази нощ ще спим тук.

По лицето на Алек се изписа съмнение.

— Сигурен ли си, че е безопасно?

— Ще претърсим тунелите. Клеъри, ти идваш с мен. Изабел, Саймън — вие се заемете с източния коридор. — Джейс се намръщи. — Е, ще го наречем източния коридор. Да се надяваме, че това действа и в демонските царства. — Той потупа руната компас върху ръката си — един от първите знаци, които получаваше всеки ловец на сенки.

Изабел пусна раницата си на земята, извади две серафимски ками и ги пъхна в калъфите на гърба си.

— Добре.

— Аз идвам с вас — заяви Алек, поглеждайки Изабел и Саймън подозрително.

— Ако настояваш — отвърна Изабел с престорено безразличие. — Трябва обаче да те предупредя, че ще се целуваме в тъмното. Страстни, влажни целуваници.

Саймън изглеждаше стреснат.

— Ще… — започна той, ала Изабел го настъпи с всичка сила по палеца на крака и той млъкна.

— Целуваници? — повтори Клеъри. — Това дума ли е?

Алек имаше вид, сякаш му е прилошало.

— Е, предполагам, че бих могъл да остана тук.

Джейс се ухили и му подхвърли едно етили.

— Запали огън — каза той. — Изпечи пай или нещо такова. От лов на демони страшно се огладнява.

Алек заби стилито в пясъка на огнището и започна да рисува руната за огън, като в същото време си мърмореше как на Джейс нямало да му хареса, ако една сутрин се събуди и види, че цялата му глава е обръсната.

Джейс отправи широка усмивка на Клеъри. Под демонската кръв и неговата собствена, тя беше бледо подобие на обичайната му пакостлива усмивка, ала все пак беше по-добре от нищо. Клеъри извади Хеосфорос. Саймън и Изабел вече бяха изчезнали във вътрешността на източния тунел; двамата с Джейс се обърнаха към другия, който се спускаше плавно надолу. Докато се отдалечаваха, Клеъри чу как Алек извика след тях:

— И веждите ти!

Джейс се изкиска сухо.

 

 

Мая не беше сигурна какво си беше представяла, че я очаква като глава на глутницата, но определено не беше това.

Беше се настанила на голямото бюро в лобито на участъка, а Бат седеше на въртящия се стол зад нея и търпеливо й обясняваше различните страни на управлението на глутницата: как се свързваха с останалите членове на Претор Лупус в Англия, как си разменяха съобщения с Идрис и дори как се оправяха с поръчките в ресторанта „Нефритения вълк“. И двамата вдигнаха глави, когато вратата се отвори рязко и в стаята влезе синьокожа магьосница в униформа на медицинска сестра, следвана от висок мъж в дълго черно палто.

— Катарина Лос — представи я Бат. — Мая Робърте, новият лидер на глутницата ни…

Катарина му махна, за да замълчи. Тя беше много синя, почти сапфирено, и имаше лъскава бяла коса, вдигната на кок. По медицинската й униформа имаше камиончета.

— Това е Малкълм Фейд. — Тя посочи високия мъж зад себе си. — Върховен магьосник на Лос Анджелис.

Малкълм Фейд кимна. Имаше ъгловати черти, коса с цвят на хартия и лилави очи. Наистина лилави, с цвят, който не можеше да имат очите на никой човек. Беше привлекателен, помисли си Мая, ако си падаш по този тип.

— Магнус Бейн е изчезнал! — обяви той, сякаш беше заглавието на книжка с картинки.

— Както и Люк — мрачно добави Катарина.

— Изчезнали? — повтори Мая. — Какво искате да кажете с това, че са изчезнали?

— Е, не точно изчезнали. Отвлечени — обясни Малкълм и Мая изпусна химикалката, която държеше. — Кой знае къде би могло да са? — Звучеше така, сякаш всичко това беше страшно вълнуващо и той беше нещастен, че не играе по-голяма роля в него.

— Себастиан Моргенстърн ли е отговорен? — обърна се Мая към Катарина.

— Себастиан е пленил всички представители на долноземците. Мелиорн, Магнус, Рафаел и Люк. Както и Джослин. Казва, че няма да ги освободи, освен ако Клейвът не се съгласи да му предаде Клеъри и Джейс.

— А ако откажат? — попита Лейла.

Драматичната поява на Катарина беше накарала останалите от глутницата да наизлязат — те влизаха в стаята един по един, спускаха се по стълбището и се скупчваха край бюрото по типичния за върколаците начин.

— Себастиан ще убие представителите — отвърна Мая. — Нали?

— Клейвът несъмнено си дава сметка, че ако допуснат да го направи, долноземците ще въстанат — каза Бат. — Би било равносилно на това, да заявят, че животът на четирима долноземци струва по-малко от безопасността на двама ловци на сенки.

Не просто двама ловци на сенки, помисли си Мая. Джейс беше различен и язвителен, а Клеъри може и да беше резервирана в началото, но те се бяха били за нея и заедно с нея; спасили бяха живота й, а тя — техните.

— Да му предадем Джейс и Клеъри, би означавало да ги убием — каза тя. — При това — без никаква истинска гаранция, че ще си получим Люк обратно. Себастиан лъже.

Очите на Катарина припламнаха.

— Ако Клейвът не се опита да направи поне някакво усилие да върне Магнус и останалите, ще изгубят не само долноземците в Съвета. Ще изгубят Съглашението.

Мая помълча за миг; ясно усещаше, че всички са приковали погледи в нея. Останалите вълци чакаха да видят реакцията й. Реакцията на своя лидер.

Тя изпъна рамене.

— Какво казват магьосниците? Какво правят? Ами елфите и Децата на нощта?

— Повечето от долноземците не знаят — отвърна Малкълм. — Така се случи, че аз имам информатор. Споделих информацията с Катарина заради Магнус. Реших, че тя трябва да научи. Искам да кажа, такива неща не стават всеки ден. Отвличания! Откупи! Любов, разделена от трагедия!

— Замълчи, Малкълм — каза Катарина. — Ето защо никой не те взема на сериозно. — Тя се обърна към Мая. — Виж, повечето от долноземците, естествено, знаят, че ловците на сенки си събраха нещата и се изнесоха в Идрис. Не знаят обаче защо. Чакат новини от своите представители. Новини, които, разбира се, не са дошли.

— Ала това не може да продължи още дълго — рече Мая. — Долноземците ще научат.

— О, ще научат, вярно е. — Малкълм изглеждаше така, сякаш наистина се мъчи да е сериозен. — Но нали знаеш колко са потайни ловците на сенки. Всички знаят за Себастиан Моргенстърн и за тъмните нефилими, естествено, но нападенията над Институтите изобщо не са се разчули.

— Магьосниците от Спираловидния лабиринт работят над лек за ефекта на Пъкления бокал, ала дори те не си дават сметка колко спешна е ситуацията, нито какво се случва в Идрис — обясни Катарина. — Боя се, че ловците на сенки сами ще се заличат от лицето на земята с тяхната потайност. — Катарина изглеждаше още по-синя отпреди; цветът й като че ли се променяше с настроението й.

— Тогава защо идвате при нас? — попита Мая.

— Защото Себастиан вече ви отправи съобщението чрез нападението над Претор Лупус — отвърна Катарина. — Освен това знаем, че си близка с ловците на сенки… децата на инквизитора и самата сестра на Себастиан например. Знаеш за случващото се колкото и ние, ако не и повече.

— Не знам чак толкова — призна Мая. — Заради магическите бариери около Идрис размяната на съобщения никак не е лесна.

— Ние можем да направим нещо по този въпрос — каза Катарина. — Нали, Малкълм?

— Хм? — Малкълм обикаляше безцелно из участъка, като спираше ту тук, ту там, за да зяпне неща, които за Мая бяха съвсем прозаични (стълбищен парапет, пукната плочка на стената, стъкло на прозореца), сякаш му разкриваха някакви тайни. Глутницата го наблюдаваше объркано.

Катарина въздъхна.

— Не му обръщай внимание — прошепна тя на Мая. — Доста е могъщ, но в началото на миналия век му се е случило нещо и оттогава не е съвсем наред. Не е опасен.

— Да помогнем? Разбира се, че можем да помогнем. — Малкълм се обърна, за да ги погледне. — Трябва да изпратите съобщение? Винаги може да използвате пощенски котенца.

— Искаш да кажеш гълъби — поправи го Бат. — Пощенски гълъби.

Малкълм поклати глава.

— Пощенски котенца. Толкова са сладки. Никой не може да го отрече. Ще ви оправят и проблема с мишките.

— Нямаме проблем с мишките — заяви Мая. — Имаме проблем с един мегаломан. — Тя погледна към Катарина. — Себастиан е решен да посее раздор между долноземците и ловците на сенки. Отвличането на представителите, нападението над Претор Лупус. Няма да спре дотук. Много скоро всички долноземци ще научат какво става. Въпросът е на чия страна ще застанат?

— Безстрашно ще застанем наравно с вас! — оповести Малкълм, но се сви под мрачния поглед на Катарина. — Е, безстрашно ще застанем близо до вас. Или поне не много далеч.

Мая го изгледа мрачно.

— С други думи — никакви гаранции?

Малкълм сви рамене.

— Магьосниците са независими. И е трудно да се добереш до тях. Като котки, но с по-малко опашки. Е, има известна доза опашки. Самият аз нямам…

— Малкълм — каза Катарина.

— Много е просто — заяви Мая. — Или нефилимите ще победят, или Себастиан. И стори ли го, ще се заеме с нас. С всички долноземци. Единственото, което Себастиан иска, е да превърне земята в пустиня от пепел и кости. Никой от нас няма да оцелее.

Малкълм придоби леко разтревожен вид, макар и далеч не толкова, колкото би трябвало, помисли си Мая. От него се излъчваше невинна, детинска жизнерадост; не притежаваше и следа от мъдрата пакостливост на Магнус. Тя се зачуди на колко ли е години.

— Не мисля, че бихме могли да проникнем в Идрис, за да се бием заедно с тях, както направихме преди — продължи Мая. — Но можем да се опитаме да извадим истината наяве. Да се обърнем към долноземците, преди Себастиан да го е направил. Той ще се опита да ги привлече на своя страна — трябва да ги накараме да разберат какво би означавало да се съюзят с него.

— Унищожението на този свят — каза Бат.

— В много градове има върховни магьосници — отвърна Катарина. — Те сигурно ще обмислят проблема. Ала както Малкълм каза, ние сме саможиви. Малко е вероятно елфите да говорят с когото и да било от нас; те никога не го правят…

— А кой го е грижа как ще постъпят вампирите? — изплющя гласът на Лейла. — Те, така или иначе, се обръщат срещу своите.

— Не — отговори Мая след миг. — Не, те могат да бъдат лоялни. Трябва да се срещнем с тях. Крайно време е лидерите на нюйоркската глутница и нюйоркския вампирски клан да се съюзят.

През стаята премина слисан шепот. Върколаци и вампири не преговаряха, освен ако не бяха събрани от по-мощна външна сила, като Клейва.

Мая протегна ръка към Бат.

— Хартия и химикалка — каза и той й ги подаде. Тя надраска набързо една бележка, откъсна листа и го връчи на едно от по-малките вълчета. — Отнеси го на Лили в хотел „Дюмор“. Кажи й, че искам да се срещна с Морийн Браун. Може да избере неутрално място; ние ще го потвърдим преди срещата. Кажи им, че трябва да стане възможно най-скоро. Животът и на техния, и на нашия представител може би зависи от това.

 

 

— Искам да ти бъда сърдита — каза Клеъри.

Двамата с Джейс вървяха по криволичещия тунел, водени от магическата й светлина, която Джейс бе вдигнал високо. Клеъри си спомни първия път, когато той бе сложил един от гладките, издялани камъни в ръката й. „Всеки ловец на сенки трябва да има свой рунически камък.“

— О? — Джейс й хвърли предпазлив поглед. Земята под краката им беше излъскана и гладка; стените на коридора се извиваха изящно навътре. На всеки няколко крачки в камъка беше вдълбана нова руна. — И защо?

— Задето рискува живота си. Само че ти всъщност не го направи. Просто си стоеше там и демонът те грабна. Е, да, държеше се отвратително със Саймън.

— Ако всеки път, когато се държа гадно със Саймън, ме грабваше някой демон, да съм умрял още в деня, когато те срещнах.

— Просто… — Клеъри поклати глава. Погледът й се мержелееше от изтощение; до болка копнееше за майка си, за Люк. За дома. — Не знам как стигнах дотук.

— Вероятно бих могъл да се върна по стъпките ни — каза Джейс. — Право напред по коридора на елфите, наляво при унищоженото село, надясно при взривената равнина на прокълнатите, остър обратен завой при купчината мъртви демони…

— Знаеш какво имам предвид. Не знам как стигнах дотук. Животът ми беше най-обикновен. Аз бях най-обикновена…

— Никога не си била обикновена. — Гласът на Джейс беше съвсем тих.

Клеъри се запита дали някога ще престане да се замайва от начина, по който от шеговит той внезапно ставаше сериозен и обратното.

— Исках да бъда. Исках да имам нормален живот. — Тя плъзна поглед по себе си — прашни ботуши, изпоцапано бойно облекло, оръжия, проблясващи на колана й. — Да отида в художествена академия.

— Да се омъжиш за Саймън? Да имаш шест деца? — В гласа на Джейс се беше прокраднало напрежение. Тук коридорът правеше остър десен завой и той изчезна зад него. Клеъри ускори крачка, за да го настигне…

… и ахна. Бяха се озовали в огромна пещера, изпълнена наполовина от подземно езеро. Разстлана в сенките пред тях, тя беше красива, първото красиво нещо, което Клеъри виждаше, откакто бяха пристъпили в демонското царство. Каменният таван беше набразден от вълни, изваяни от водата, процеждала се с години по него, и грееше с наситеното синьо сияние на биолуминесцентен мъх. Водата отдолу бе също така синя — дълбока, искряща дрезгавина, с колони от кварц, които се издигаха тук-там като кристални стълбове.

Пътеката отвеждаше до неголям плаж от ситен като прашец и мек почти като пепел пясък, който се спускаше към водата. Джейс го прекоси и като коленичи, потопи ръце във водата. Клеъри се приближи зад него, вдигайки малки облачета пясък с ботушите си, и също коленичи, докато той плискаше лицето и врата си, търкайки петната от черна демонска кръв.

— Внимавай… — Клеъри улови ръката му. — Водата може да е отровна.

Джейс поклати глава.

— Не е. Погледни под повърхността.

Езерото беше кристално бистро и дъното му се виждаше съвсем ясно — гладко, с вдълбани по него руни, които излъчваха меко сияние. Руни, които говореха за чистота, изцеление и закрила.

— Съжалявам. — Гласът на Джейс я изтръгна от унеса й. Косата му беше мокра, залепнала по острите извивки на скулите и слепоочията. — Не трябваше да казвам онова за Саймън.

Клеъри натопи ръце във водата и движението на пръстите й изпрати вълнички по повърхността на езерото.

— Искам да знаеш, че не бих си пожелала друг живот — каза тя. — Този живот те доведе при мен.

Загреба вода в шепи и я поднесе към устата си. Тя бе студена и сладка, и възвърна мъничко от намаляващата й енергия.

Джейс я дари с една от истинските си усмивки, не просто леко извиване на устните.

— Да се надяваме, че не само мен.

Клеъри търсеше точните думи.

— Този живот е истински. Другият беше лъжа. Сън. Просто…

— Вече не рисуваш — каза той. — Не и откакто започна да тренираш. Не и сериозно.

— Не — тихичко отвърна Клеъри, защото беше вярно.

— Понякога се чудя — рече Джейс. — Баща ми… Валънтайн, имам предвид… той обичаше музиката. Научи ме да свиря. Бах, Шопен, Равел. Спомням си как веднъж го попитах защо всички композитори са мундани. Нямаше ловци на сенки, писали музика. Той отвърна, че в душите на мунданите се крие творческа искра, а искрата в нашите души била воинска. И двете не можели да съществуват на едно и също място, така както пламъкът не може да бъде разделен.

— Значи, смяташ, че ловецът на сенки у мен… пропъжда твореца? — попита Клеъри. — Ала майка ми рисуваше… искам да кажа, рисува.

Тя преглътна болката от това, че дори за миг беше помислила за Джослин в минало време.

— Валънтайн каза, че това е дарът, който Небето дало на мунданите — артистичност и умението да творят. Че това ги правело достойни да бъдат закриляни. Не знам дали в думите му има някаква истина — добави Джейс. — Но ако у хората наистина се крие искра, то твоята гори по-ярко от всяка друга, която съм виждал. Ти можеш да се биеш и да рисуваш. И ще го правиш.

Клеъри импулсивно се наведе и го целуна. Устните му бяха хладни; имаха вкус на сладка вода и на Джейс и тя щеше да се отдаде още по-силно на целувката, ако между тях не бе преминало остро парване, като статично електричество. Клеъри приседна назад, устните й щипеха.

— Ау! — каза печално. Джейс имаше дълбоко нещастен вид; тя протегна ръка и докосна влажната му коса. — По-рано, при вратата. Видях от ръцете ти да излизат искри. Небесният огън…

— Тук не мога да го контролирам, не и както правех у дома. В този свят има нещо, което сякаш го тегли по-близо до повърхността. — Джейс сведе очи към ръцете си, чието сияние постепенно отслабваше. — Мисля, че и двамата трябва да внимаваме. Това място ще ни повлияе по-силно, отколкото на останалите. По-висока концентрация на ангелска кръв.

— Значи, ще внимаваме. Ти можеш да го контролираш. Спомни си упражненията, които правехте с Джордан…

— Джордан е мъртъв — сковано каза Джейс и стана, отупвайки пясъка от дрехите си. След това подаде ръка на Клеъри, за да й помогне да се изправи. — Хайде. Да се връщаме при Алек, преди да е решил, че Изабел и Саймън правят секс някъде из пещерите, и да откачи.

 

 

— Нали ти е ясно, че според останалите в момента с теб правим секс — каза Саймън. — Сигурно се побъркват.

— Хмпф — отвърна Изабел. Светлината на руническия й камък отскачаше от покритите с руни каменни стени. — Сякаш бихме правили секс в пещери, обградени от цели орди демони. Това е реалността, Саймън, не болното ти въображение.

— Държа да отбележа, че имаше време в живота ми, когато мисълта, че един ден ще правя секс, ми се струваше по-вероятна от тази, да бъда обграден от демонски орди. — Той се провря покрай купчина камъни. Мястото му напомняше за пещерите Лурей във Вирджиния, които беше посетил заедно с майка си и Ребека, докато беше в средното училище. С вампирското си зрение виждаше слюдата, проблясваща в скалите; не му трябваше магическа светлина, за да намира пътя си, но предполагаше, че Изабел има нужда от нея, затова не каза нищо.

Изабел промърмори нещо; не беше сигурен какво, но имаше чувството, че далеч не е ласкателно.

— Изи — каза той. — Има ли причина да си ми толкова ядосана?

Следващите й думи се изляха в задъхан порой, който прозвуча като „нетрябвашестук“. Дори с острия си вампирски слух, Саймън не разбра нищо.

— Какво?

Тя се обърна рязко към него.

— Не трябваше да си тук! — Гласът й отекна в тунела, отскачайки от каменните стени. — Оставихме те в Ню Йорк, за да си в безопасност…

— Не искам да съм в безопасност. Искам да бъда с теб.

— Искаш да бъдеш с Клеъри.

Саймън се закова на място. Сега и двамата бяха спрели и се гледаха през тунела; Изабел беше сложила ръце на хълбоците си.

— За това ли било всичко? Клеъри?

Изабел мълчеше.

— Не обичам Клеъри по този начин — каза Саймън. — Тя беше първата ми любов, първото ми увлечение. Ала това, което изпитвам към теб, е съвършено различно… — Той вдигна ръка, когато я видя да поклаща глава. — Ако искаш от мен да избирам между теб и най-добрата ми приятелка, тогава — да, няма да избирам. Защото никой, който ме обича, не би ме принудил да направя един толкова безсмислен избор. Би било същото, като да поискам от теб да избереш мен или Алек. Дразни ли ме, когато виждам Джейс и Клеъри заедно? Ни най-малко. По техния си невероятно странен начин те страшно си подхождат. Мястото им е един до друг. Моето място не е до Клеъри, не и по този начин. Мястото ми е до теб.

— Наистина ли го мислиш? — Изабел беше пламнала; бузите й горяха.

Той кимна.

— Ела тук — каза тя и Саймън я остави да го притегли към себе си, докато телата им не се докоснаха; коравата стена зад гърба й караше Изабел да се притиска плътно в него. Той усети как ръката й се пъхва под тениската му и топлите й пръсти плъзват нежно по гръбнака му. Дъхът й развълнува косата му, развълнува се и тялото му само от това, че бе така близо до нея.

— Изабел, оби…

Тя го плесна през ръката, ала жестът й не беше сърдит.

— Не сега.

Саймън зарови лице в шията й, в сладкото ухание на кожата и кръвта й.

Ами кога?

Изабел се дръпна рязко, оставяйки у Саймън неприятното усещане, че са му свалили лепенка най-безцеремонно.

— Чу ли това?

Тъкмо се канеше да поклати глава, когато действително го чу — нещо, което звучеше като шумолене и плач, долитащо откъм онази част на тунела, която все още не бяха изследвали. Изабел се затича, а лъчите на магическата й светлина подскачаха между стените; ругаейки това, че ловците на сенки си оставаха преди всичко ловци на сенки, Саймън я последва.

Тунелът правеше само още един завой, преди да свърши пред останките на строшена метална врата. От другата страна имаше каменно плато, което се спускаше към опустошена земя. То беше неравно, покрито със скали и купчини ерозирали камъни. Там, където то се срещаше с пясъка под тях, пустинята започваше отново, осеяна тук-таме с черни, разкривени дървета. Облаците се бяха поразпръснали и когато вдигна глава, Изабел не можа да сдържи ахването си.

— Погледни луната.

Саймън погледна… и зяпна. Не беше толкова луна, колкото луни, сякаш самата луна се бе пръснала на три парчета. Те се рееха, нащърбени, като зъби на акула, разхвърляни из небето. На мъждивата светлина, която се излъчваше от тях, вампирското зрение на Саймън различи кръжащите движения на същества. Някои от тях приличаха на летящото създание, което беше грабнало Джейс по-рано; други определено приличаха на насекоми. Всичките бяха отвратителни.

— Какво виждаш? — попита Изабел, тъй като прекрасно знаеше, че дори с руната за виждане надалече зрението й не може да се мери с това на Саймън, особено тук, където знаците избледняваха толкова бързо.

— Демони. Много. Повечето от тях — летящи.

Тонът на Изабел беше мрачен:

— Значи, могат да излизат през деня, но са по-активни нощем.

— Да. — Саймън напрегна очи. — Не е само това. Пред нас има каменно плато, което продължава на известно разстояние, а после се спуска рязко надолу. От другата му страна има нещо — нещо, което блещука.

— Езеро, може би?

— Може би — каза Саймън. — Изглежда почти като…

— Като какво?

— Като град — отвърна той неохотно. — Като демонски град.

— О! — Пред очите на Саймън Изабел осъзна значението на думите му и пребледня, а после, нали си беше Изи, изпъна рамене и кимна, извръщайки се от съсипаните останки на един свят. — Да се връщаме и да кажем на другите.

 

 

Издялани от гранит звезди висяха на сребърни вериги от тавана. Джослин лежеше върху каменната постеля, която й служеше за легло, и се взираше в тях.

Беше крещяла до прегракване, дращила бе с нокти по вратата (дебела, направена от дъб, със стоманени панти и резета), докато ръцете й се обляха в кръв, претърсила бе нещата си за стили и бе блъскала с юмруци по стената толкова силно, че сега имаше синини.

Нищо не се случи. Не че очакваше нещо друго. Ако Себастиан приличаше поне малко на баща си (а Джослин предполагаше, че той много прилича на него), несъмнено се сещаше за всичко.

И освен това бе изобретателен. Беше открила парчетата от стилито си на купчинка в един от ъглите, строшено и неизползваемо. Все още беше със същите дрехи, които носеше на онази пародия на официална вечеря у Мелиорн, но й бяха взели обувките. Косата й беше отрязана точно под раменете, краищата й — нащърбени, сякаш беше накълцана с тъп бръснач.

Дребни, колоритни жестокости, които говореха за ужасна, търпелива природа. Също като Валънтайн, Себастиан умееше да чака, докато получи онова, което иска, но щеше да направи така, че чакането да боли.

Вратата изтрака и се отвори. Джослин скочи на крака, ала Себастиан вече беше в стаята, вратата — затворена и заключена сигурно зад гърба му. Широка усмивка изви устните му.

— Събуди ли се най-сетне, майко?

— Отдавна съм будна. — Джослин предпазливо изнесе единия си крак назад, така че да има равновесие и сигурна опора, за да се оттласне.

Себастиан изсумтя.

— Не си прави труда. Нямам никакво намерение да те нападам.

Тя не отговори, просто го гледаше как пристъпи по-близо до нея. Светлината, струяща през тесните прозорци, беше достатъчно ярка, за да се отрази от бледата му коса и да огрее равнините на лицето му. Джослин не виждаше нищичко от себе си там. Само Валънтайн. Лицето на Валънтайн, неговите черни очи, жестовете на танцьор или убиец. Единствено фигурата му, висока и стройна, беше нейната.

— Върколакът ти е в безопасност — каза той. — Засега.

Джослин решително не обърна внимание на сърцето си, което прескочи един удар. Не позволявай по лицето ти да си проличи каквото и да било. Чувствата са слабост — това беше урокът на Валънтайн.

— Клеъри — продължи Себастиан — също е в безопасност. Ако изобщо те е грижа, разбира се. — Той обикаляше около нея с премерена, замислена крачка. — Никога не съм бил съвсем сигурен. В крайна сметка майка, която е достатъчно безсърдечна, за да изостави едно от децата си…

— Ти не беше мое дете — избъбри Джослин, а после рязко запуши устата си.

Не се огъвай — помисли си. — Не показвай слабост. Не му давай онова, което иска.

— И все пак задържа кутията — каза той. — Знаеш коя кутия имам предвид. Оставих я в кухнята на Аматис за теб — малък подарък, нещо, което да ти напомня за мен. Как се почувства, когато я намери? — Той се усмихна и в усмивката му нямаше нищичко и от Валънтайн. Валънтайн беше човешко същество; чудовищно човешко същество. Себастиан беше нещо съвсем различно. — Знам, че всяка година я вадеше и ридаеше над нея — продължи той. — Защо?

Джослин не отвърна и Себастиан протегна ръка зад рамото си, за да докосне дръжката на Моргенстърновия меч, препасан през гърба му.

— Съветвам те да отговаряш. Окото ми няма да мигне да ти отрежа пръстите един по един и да ги използвам, за да поръбя един много малък килим.

Джослин преглътна.

— Плачех над кутията, защото ми бяха отнели детето.

— Дете, за което никога не те е било грижа.

— Не е вярно. Преди да се родиш, аз те обичах. Обичах мисълта за теб. Обичах те, когато усещах биенето на сърцето ти вътре в мен. А после ти се роди и беше…

— Чудовище?

— Душата ти беше мъртва — каза тя. — Видях го в очите ти, когато те погледнах. — Джослин скръсти ръце на гърдите си, потискайки тръпката, заплашваща да разтърси тялото й. — Защо съм тук?

Очите на Себастиан припламнаха.

— Ти ми кажи, след като ме познаваш толкова добре, майко.

— Мелиорн ни упои. Ако се съди по действията му, елфите са твои съюзници. При това — от известно време. Вярват, че ти ще победиш във войната с ловците на сенки, и искат да са на страната на победителя; освен това тяхната неприязън към нефилимите е по-отдавнашна и по-силна, отколкото на когото и да било друг от долноземците. Помогнали са ти да нападнеш Институтите; попълнили са редиците ти, докато си набирал нови ловци на сенки с Пъкления бокал. Накрая, когато станеш достатъчно могъщ, ти ще ги предадеш и ще ги унищожиш, защото дълбоко в себе си ги презираш. — Последва дълга пауза, в която тя го гледаше хладнокръвно. — Права ли съм?

Видя пулса на шията му, когато той преглътна, и разбра, че е права.

— Кога се досети за всичко това? — процеди той през зъби.

— Нямаше нужда да се досещам. Аз те познавам. Познавах баща ти, а ти си като него, ако не в природата си, то във възпитанието.

Себастиан все още се взираше в нея с бездънни, черни очи.

— Ако не си мислила, че съм мъртъв — каза той, — ако си знаела, че съм жив, щеше ли да ме потърсиш? Щеше ли да ме задържиш?

— Да — отговори Джослин. — Щях да се опитам да те отгледам, да те науча на добро, да те променя. Обвинявам се за това. Винаги съм се обвинявала.

— Щеше да ме отгледаш? — Себастиан примига, почти сънливо. — Щяла си да ме отгледаш, въпреки че си ме ненавиждала?

Тя кимна.

— Мислиш ли, че тогава щях да съм различен? Да приличам повече на нея?

На Джослин й отне един миг, докато разбере.

— Клеъри. Имаш предвид Клеъри. — Причиняваше й болка да изрича името на дъщеря си; Клеъри й липсваше толкова много и в същото време се боеше за нея. Себастиан я обичаше; ако изобщо имаше някого, когото Себастиан обича, това беше сестра му, а ако имаше някой, който знае колко опасно е да бъдеш обичан от човек като Себастиан, това беше Джослин.

— Никога няма да разберем — каза тя най-сетне. — Валънтайн ни лиши от тази възможност.

— Трябвало е да ме обичаш. — Думите му прозвучаха почти сприхаво. — Аз съм твой син. Би трябвало да ме обичаш и сега, независимо какъв съм, независимо дали съм като нея, или не…

— Така ли? — прекъсна го Джослин. — А ти, ти обичаш ли ме? Само защото съм ти майка?

— Ти не си ми майка — заяви той, изкривил устни. — Ела. Погледни. Нека ти покажа на какво съм способен, благодарение на истинската ми майка.

Себастиан извади едно стили от колана си и Джослин усети как нещо я жегна за миг — понякога забравяше, че е ловец на сенки и може да използва оръдията на ловците на сенки. Той започна да рисува върху каменната стена. Руни, които Джослин разпознаваше. Нещо, което всички ловци на сенки можеха да направят. Камъкът стана прозрачен и тя събра сили, за да посрещне онова, което лежеше зад стените.

Вместо това видя стаята на консула в Гард. Джия седеше зад огромното си писалище, покрито с купчини папки. Изглеждаше изтощена, в черната й коса имаше много бели кичури. Пред нея лежеше отворена папка и Джослин зърна снимки на някакъв плаж — пясък, синьо-сиво небе.

— Джия Пенхалоу — каза Себастиан.

Джия вдигна рязко глава. Изправи се на крака, при което папката падна и съдържанието й се разпиля по пода.

— Кой е там?

— Не ме ли позна? — В гласа на Себастиан се долавяше насмешка.

Джия настойчиво се взираше напред. Очевидно бе, че каквото и да гледаше, образът не беше ясен.

— Себастиан — ахна тя. — Все още не са минали два дни.

Джослин мина покрай Себастиан.

— Джия, не слушай нищо от това, което казва. Той е лъжец…

— Твърде рано е — продължи Джия, сякаш тя не бе казала нищо, и Джослин с ужас си даде сметка, че Джия не може нито да я чуе, нито да я види. Сякаш нея изобщо я нямаше. — Може би нямам отговор за теб, Себастиан.

— О, мисля, че имаш — възрази той. — Не е ли така?

Джия изпъна рамене.

— Щом настояваш — заяви тя ледено. — Клейвът обсъди искането ти. Няма да ти дадем нито Джейс Лайтууд, нито Клариса Феърчайлд…

— Клариса Моргенстърн. — Едно мускулче върху бузата на Себастиан играеше. — Тя е моя сестра.

— Наричам я с името, което предпочита, така както правя и с теб — каза Джия. — Няма да изтъргуваме собствената си кръв с теб. Не защото смятаме, че е по-ценна от тази на долноземците. Не защото не искаме да си върнем пленниците. А защото не можем да поощряваме твоята тактика на сплашване.

— Сякаш се нуждая от одобрението ви — изсмя се той презрително. — Разбираш какво означава това, нали? Бих могъл да ви изпратя главата на Люк Гароуей, набучена на кол.

Джослин имаше чувството, че някой е забил юмрук в корема й.

— Би могъл — съгласи се Джия. — Ала нараниш ли който и да било от пленниците, това ще означава война до смърт. А вярваме, че ти имаш точно толкова причини да се боиш от една война с нас, колкото и ние — от война с теб.

— И се заблуждавате дълбоко — каза Себастиан. — Освен това смятам, че ако се поогледате, ще откриете, че няма никакво значение това, че сте решили да не ми предадете Джейс и Клеъри, грижливо опаковани като ранен коледен подарък.

— Какво имаш предвид? — В гласа на Джия се прокраднаха остри нотки.

— О, несъмнено би ми било удобно, ако бяхте решили да ми ги предадете. — По-малко грижи за мен. По-малко грижи за всички ни. Ала, виждаш ли, вече е твърде късно — тях ги няма.

Той завъртя стилито и прозорецът, който бе отворил към Аликанте, се затръшна пред слисаното лице на Джия. Стената отново се превърна в гладък камък.

— Е — заяви Себастиан, прибирайки стилито в колана с оръжията си. — Това беше интересно, не мислиш ли?

Джослин преглътна със сухо гърло.

— Ако Джейс и Клеъри не са в Аликанте, къде са тогава? Къде са, Себастиан?

Той я погледа в продължение на един миг, а после избухна в смях — чист и студен като ледена вода. Все още се смееше, когато отиде до вратата и излезе навън, оставяйки я да хлопне зад гърба му.