Касандра Клеър
Град на небесен огън (17)

14
Сънят на разума

Клеъри стоеше на една сенчеста морава, която се разстилаше по склона на полегатия хълм. Небето над главата й бе съвършено синьо, осеяно тук-таме с бели облаци. Пред нея се простираше каменна пътечка, водеща до входната врата на голямо имение, изградено от камъни с мек, златист цвят.

Тя отметна глава назад и погледна нагоре. Къщата беше прекрасна. На лъчите на пролетното слънце камъните имаха цвят на масло, покрити с увивни рози, нацъфтели в червено, златисто и оранжево. Балкони от ковано желязо с меки извивки покриваха фасадата; имаше две сводести врати от дърво с цвят на бронз, покрити с изящно резбовани криле. Криле за рода Феърчайлд — разнесе се мек, успокояващ глас в ума й. — Това е имение на рода Феърчайлд. Издигало се е тук в продължение на четиристотин години и ще се издига още четиристотин.

— Клеъри! — майка й се появи на един от балконите, облечена в елегантна рокля с цвят на шампанско; червената й коса беше разпусната и тя изглеждаше млада и красива.

По голите й ръце лъкатушеха черни руни.

— Какво ще кажеш? Не е ли просто великолепно?

Клеъри проследи погледа на майка си натам, където по-ляната отново ставаше равна. Там, в края на една пътека, от двете страни на която бяха подредени дървени пейки, се издигаше арка от рози. По пътеката бяха пръснати бели цветя (онези, които растяха само в Идрис) и напояваха въздуха със сладкото си ухание.

Клеъри отново погледна към майка си, която вече не беше сама на балкона. Люк стоеше зад нея, обвил ръка около кръста й. Беше по риза с навити ръкави и официален панталон, сякаш наполовина облечен за парти. По неговите ръце също имаше руни — за късмет, за прозорливост, за сила, за любов.

— Готова ли си? — извика той на Клеъри.

— За какво? — попита тя, ала двамата на балкона не я чуха. Усмихнати, те потънаха в къщата и Клеъри направи няколко стъпки по пътеката.

— Клеъри!

Тя се обърна рязко. Той вървеше към нея по тревата — тънък, с бяло-руса коса, която грееше на слънцето, облечен в официални черни дрехи, със златни руни по яката и маншетите. Усмихваше се широко, на бузата му имаше малко петънце; беше вдигнал ръка, за да се предпази от яркото слънце.

Себастиан.

Беше съвсем същият и въпреки това — съвсем различен. Очевидно беше себе си и все пак самите му черти сякаш се бяха променили — костите му като че ли не бяха така остри, кожата му — не бледа, а помургавяла от слънцето, очите му…

Очите му грееха, зелени като пролетна трева.

Очите му винаги са били зелени — каза гласът в главата й. — Хората често се дивят колко много си приличате — ти, той и майка ви. Името му е Джонатан и той е твой брат; винаги те е закрилял.

— Клеъри — повтори той, — няма да повярваш…

— Джонатан! — звънна тънко гласче и когато се обърна, Клеъри с удивление видя малко момиченце да се втурва през тревата.

Червената му коса, със същия цвят като тази на Клеъри, се развяваше зад гърба му като знаме. Беше босоного и носеше зелена дантелена рокля, която бе така раздрана по ръба и маншетите, че приличаше на нарязана маруля. Трябва да беше четири-петгодишно, с изпоцапано прелестно личице. Когато стигна до Джонатан, протегна ръчички и той се наведе, вдигайки я високо във въздуха.

Момиченцето изписка от удоволствие, когато Джонатан я задържа над главата си.

— Ау, ау… престани, демонско дете такова — каза той, когато момиченцето задърпа косата му. — Вал, казах да престанеш, или ще те обърна надолу с главата. Сериозно ти говоря.

— Вал? — повтори Клеъри.

Но разбира се, името й е Валентина — каза тихият глас в главата й. — Валънтайн Моргенстърн беше велик герой от войната; загина в битка с Ходж Старкуедър, но не и преди да спаси Бокала на смъртните, а заедно с него — и Клейва. Когато Люк се ожени за майка ти, те почетоха паметта му с името на дъщеря си.

— Клеъри, накарай го да ме пусне, накарай го… ауууу! — писна Вал, когато Джонатан я обърна надолу с главата и я залюля във въздуха. После се заля от смях, когато той я остави на тревата. Сините й очи, които имаха съвсем същия цвят като тези на Люк, се вдигнаха към Клеъри. — Хубава рокля — заяви тя делово.

— Благодаря ти — отвърна Клеъри, все така като в мъгла, и погледна към Джонатан, който се усмихваше широко на малката си сестричка. — Това на лицето ти пръст ли е?

Джонатан вдигна ръка и докосна бузата си.

— Шоколад. Никога няма да познаеш какво правеше Вал. Беше напъхала и двете си юмручета в сватбената торта. Ще трябва да я пооправя някак. — Той присви очи срещу Клеъри. — Окей, май не трябваше да го споменавам. Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Добре съм — каза Клеъри, подръпвайки нервно един кичур.

Джонатан вдигна ръце в престорено отбранителен жест.

— Виж, ще й направя операция. Изобщо няма да си личи, че някой е изял половината рози. — Лицето му придоби замислено изражение. — Бих могъл да изям и другата половина, така че да изравня нещата.

— Аха! — обади се Вал, която седеше на тревата в краката му и скубеше глухарчета, а вятърът разнасяше белите им пухчета.

— Освен това — добави Джонатан, — не ми е приятно да повдигам този въпрос, но може би няма да е лошо да си сложиш обувки, преди сватбата да е започнала.

Клеъри сведе поглед надолу. Той имаше право — беше боса. Боса и облечена в бледозлатиста рокля. Ръбът се увиваше около глезените й като оцветен от залеза облак.

— Аз… Каква сватба?

Зелените очи на брат й се разшириха.

— Твоята сватба? Нали се сещаш, за Джейс Херондейл? Горе-долу толкова висок, рус, всички момичета са влююююбени в него… — Джонатан млъкна, без да довърши. — Да не си размислила? Това ли е? — Той се приведе заговорнически към нея. — Защото, ако е така, веднага те извеждам тайно във Франция. И на никого няма да кажа къде си отишла. Дори да забиват бамбукови клечки под ноктите ми.

— Не съм… — започна Клеъри. — Бамбукови клечки?

Той сви красноречиво рамене.

— За единствената ми сестра, ако не се брои съществото, което в момента ми седи на крака? — Вал изписка. — Да, ще го направя. Дори ако това означава, че няма да видя Изабел Лайтууд в рокля с голи рамене.

— Изабел? Харесваш Изабел? — Клеъри имаше чувството, че бяга маратон и не може да си поеме дъх.

Джонатан присви очи.

— Това проблем ли е? Да не е престъпница, издирвана от закона? — Лицето му придоби замислено изражение. — Всъщност това би било доста секси.

— Окей, не ми трябва да знам какво според теб е секси — автоматично каза Клеъри. — Гадост.

Джонатан се ухили — безгрижната, щастлива усмивка на някой, който никога не е имал за какво да се тревожи, освен за хубави момичета и дали една от по-малките му сестри е изяла сватбената торта на другата. Някъде в подсъзнанието си Клеъри зърна черни очи и белези от удари с камшик, ала не знаеше защо. Той е твой брат. Той е твой брат и винаги се е грижил за теб.

— Аха — заяви той. — Сякаш аз не бях принуден да изтърпя години на „Оооо, Джейс е толкова сладък. Мислиш ли, че ме хареееесва?“

— Аз… — започна Клеъри, но не довърши, усетила, че лекичко й се вие свят. — Просто не си спомням да ми е предлагал.

Джонатан коленичи и подръпна косата на Вал. Тя си пееше под носа и правеше купчинка от маргаритки. Клеъри примига… толкова бе сигурна, че са глухарчета.

— О, не съм сигурен, че изобщо го е направил — отвърна Джонатан нехайно. — Всички просто знаехме, че накрая ще се съберете. Беше неизбежно.

— Ала аз би трябвало да избера — почти прошепна тя. — Би трябвало да мога да кажа „да“.

— Е, точно това щеше да му кажеш, нали? — попита Джонатан, загледан как маргаритките се полюшват на вятъра. — И като стана дума, мислиш ли, че Изабел ще излезе с мен, ако я поканя на среща?

Дъхът на Клеъри секна.

— Ами Саймън?

Джонатан я погледна, слънцето грееше ярко в очите му.

— Кой е Саймън?

Клеъри усети как земята пропада под краката й. Протегна ръка, сякаш за да се улови за брат си, ала пръстите й преминаха през него. Той беше безтелесен като въздуха. Зелената морава и златното имение, момчето и момичето на тревата — те всички отлетяха надалече и тя се препъна и падна; лактите й се удариха в земята и по ръцете й се разля остра болка.

Давейки се, Клеъри се претърколи настрани. Лежеше върху къс гола земя; натрошени черни скали стърчаха от нея, наоколо се извисяваха овъглените отломки на каменни къщи. Небето имаше цвят на бяло-сива стомана, прорязано от черни облаци, като вени на вампир. Това беше мъртъв свят — свят, от който бяха изцедени всеки цвят… и последната капчица живот. Клеъри се сви на земята, виждайки пред себе си не скелета на един разрушен град, а очите на брата и сестрата, които никога нямаше да има.

 

 

Саймън стоеше до прозореца и се взираше в ширналия се пред него Манхатън.

Беше впечатляваща гледка. От последния етаж на „Каролина“ погледът стигаше чак отвъд „Сентрал Парк“, до музея „Метрополитън“ и многоетажните сгради в центъра. Спускаше се нощ и светлините на града грейваха една по една, като леха от електрически цветя.

Електрически цветя. Саймън се огледа наоколо, мръщейки се замислено. Хубав израз; може би трябваше да го запише. Тези дни изобщо не му оставаше време да работи върху текстовете на песните си; цял куп други неща поглъщаха времето му — турнета, рекламни появи, раздаване на автографи. Понякога му беше трудно да си спомни, че основната му работа е да прави музика.

И все пак. Това си беше готин проблем. Притъмняващото небе превърна прозореца в огледало. Саймън се усмихна на отражението си в стъклото. Разрошена коса, дънки, класическа тениска; виждаше и стаята зад себе си: цели акри дървен под, лъскава стомана и кожени мебели, а на стената — една-единствена елегантна картина в златна рамка. Шагал^[1]. Любимата на Клеъри — меки розови, сини и зелени тонове, контрастиращи рязко с модерното излъчване на апартамента.

На кухненския плот имаше ваза с хортензии, подарък от майка му, с който го поздравяваше, че предишната седмица беше свирил със „Степин Рейзър“. „Обичам те — пишеше на бележката. — Гордея се с теб.“

Саймън примига насреща им. Хортензии; странно. Ако изобщо имаше любимо цвете, това бяха розите и майка му го знаеше. Той се извърна от прозореца и се вгледа по-внимателно във вазата. Действително бяха рози. Тръсна глава, за да я проясни. Бели рози. От самото начало си бяха бели рози. Точно така.

Чу потракване на ключове и вратата се отвори, пропускайки дребничко момиче с дълга червена коса и ослепителна усмивка.

— О, боже — каза Клеъри, полусмеейки се, полузапъхтяна. Затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. — В лобито е същински зоопарк. Пресата, фотографи; тази вечер ще е истински подвиг, ако успеем да излезем.

Тя прекоси стаята, пускайки ключовете си на масата. Носеше дълга рокля — жълта коприна с щамповани пъстроцветни пеперуди, в червената й коса имаше шнола с формата на пеперуда. От нея се излъчваше топлота и обич и когато се приближи до него, вдигна ръце и той се наведе, за да я целуне.

Както правеше всеки път когато тя се прибереше у дома.

Миришеше на Клеъри — парфюми и тебешир, а по пръстите й имаше пъстри петна. Тя ги зарови в косата му, докато се целуваха, и го придърпа надолу, разсмивайки се, без да откъсва устни от неговите, когато той едва не изгуби равновесие.

— Ще се наложи да започнеш да носиш токчета, Фрей — заяви той, допрял устни до бузата й.

— Мразя токчета. Ще трябва или да го преглътнеш, или да ми купиш преносима стълба — отвърна тя и го пусна. — Освен ако не искаш да ме смениш с някоя наистина висока почитателка.

— Никога. — Той прибра кичур коса зад ухото й. — Нима една наистина висока почитателка ще знае всичките ми любими храни? Ще си спомня ли времето, когато спях в легло с формата на състезателна кола? Ще знае ли как най-безмилостно да ме бие на „Скрабъл“? Ще е съгласна ли да търпи Мат и Кърк, и Ерик?

— Една почитателка на драго сърце ще търпи Мат и Кърк, и Ерик. И дори нещо повече.

— Е, хайде сега. — Саймън се ухили широко. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

— Все някак ще оцелея. — Тя свали очилата му и ги сложи на масата. Очите, които се вдигнаха към неговите, бяха тъмни и големи. Този път целувката беше по-гореща. Ръцете му се обвиха около нея и я придърпаха, докато тя прошепваше: — Обичам те; винаги съм те обичала.

— И аз те обичам — отвърна той. — Господи, обичам те, Изабел.

Усети как тя се вкамени в обятията му, а после по света наоколо плъзнаха черни линии, като пукнато стъкло. В ушите му отекна пронизителен вой и той политна назад, препъна се и започна да пропада, без да се удари в земята, премятайки се в мрака до безкрай.

 

 

— Не надничай, не надничай…

Изабел се разсмя.

— Не надничам.

— Върху очите й имаше длани — дланите на Саймън, тънки и гъвкави. Ръцете му бяха около нея и те вървяха заедно напред, смеейки се. Беше я сграбчил в мига, в който тя пристъпи през входната врата, обвивайки ръце около нея, докато торбите с покупките й тупваха на пода.

— Имам изненада за теб — каза той с широка усмивка. — Затвори очи. Не поглеждай. Не, сериозно. Не се шегувам.

— Мразя изненадите — запротестира Изабел. — Знаеш го.

Изпод крайчетата на дланите му виждаше ръба на килима. Самата тя го беше избрала — дебел, яркорозов и пухкав. Апартаментът им беше малък и уютен, истинска смесица от Изабел и Саймън: китари и мечове катана, класически плакати и електриковорозови покривки на леглата. Когато се преместиха да живеят заедно, Саймън беше взел котарака си, Йосарян — Изабел се бе възпротивила, ала всъщност тайничко й беше приятно: след като си тръгна от Института, Чърч й липсваше.

Розовият килим изчезна и токчетата й изчаткаха върху плочките по пода на кухнята.

— Окей — заяви Саймън и свали ръце. — Изненада!

— Изненада!

Кухнята беше пълна с хора: родителите й, Джейс, Алек и Макс, Клеъри, Джордан и Мая, Кърк, Мат и Ерик. Магнус държеше сребърен бенгалски огън и го размахваше, намигвайки й, така че навсякъде летяха искри и се приземяваха по каменните плотове и върху тениската на Джейс, от което той изскимтя. Клеъри държеше плакат, върху който с разкривени букви пишеше: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ИЗАБЕЛ. Тя го вдигна високо и го развя.

Изабел се обърна обвинително към Саймън.

— Ти си го планирал!

— Естествено, че бях аз. — Той я придърпа към себе си. — Ловците на сенки може и да не ги е грижа за рождените дни, но не и мен. — Целуна я по ухото и прошепна: — Ти трябва да имаш всичко, Изи.

А след това я пусна и дойде ред на семейството й.

Последва същинска вихрушка от прегръдки, подаръци и торта — направена от Ерик, когото, оказа се, доста го биваше в сладкарството, и украсена от Магнус със светеща глазура, която беше по-вкусна, отколкото изглеждаше. Робърт беше обвил ръце около Мерис, а тя се облягаше на него и гледаше със задоволство и гордост как Магнус разрошва косата на Алек с една ръка, докато се мъчи да убеди Макс да си сложи парти шапка. Макс, с цялото самообладание на деветгодишен, отказваше категорично. Той отмахна нетърпеливо ръката на Магнус и каза:

— Изи, аз направих плаката. Видя ли плаката?

Изи погледна към написания на ръка плакат, който лежеше на масата, доволно омацан с глазура. Клеъри й намигна.

— Страхотен е, Макс. Благодаря ти.

— Щях да напиша кой рожден ден ти е, но Джейс каза, че след двайсет си просто стара, така че нямало значение.

Джейс, който тъкмо поднасяше вилицата към устата си, спря с ръка във въздуха.

— Така ли съм казал?

— Получаваш десетка за опита да ни накараш да се почувстваме древни. — Саймън отметна косата си назад, усмихвайки се на Изабел, и тя почувства как в гърдите я жегва болка — толкова много го обичаше, задето беше направил това за нея, задето тя винаги бе в мислите му. Не можеше да си спомни време, когато да не го е обичала или да не му е имала доверие, а той никога не й бе давал повод за обратното.

Изабел се плъзна от стола, на който седеше, и коленичи пред малкия си брат. Виждаше отражението им в стоманата на хладилника — нейната тъмна коса, подстригана до раменете (смътно си спомняше как преди години тя се спускаше до кръста й), и Макс, с очила и кестеняви къдрици.

— Знаеш ли на колко години съм? — попита тя.

— На двайсет и две — отвърна той с глас, който говореше, че не разбира защо изобщо му задава такъв глупав въпрос.

Двайсет и две, помисли си Изабел. Тя винаги беше седем години по-голяма от Макс. Макс изненадата. Макс, малкият брат, когото не бе очаквала.

Макс, който сега би трябвало да е на петнайсет.

Изабел преглътна, обзета от внезапен студ. Останалите все така бъбреха и се смееха наоколо, ала смехът й се струваше далечен и кънтящ, сякаш идваше от голямо разстояние. Виждаше Саймън — облегнат на кухненския плот, той бе скръстил ръце на гърдите си и я гледаше с непроницаеми тъмни очи.

— Мъничкият ми — прошепна тя. — Мъничкият ми Макс, моля те, моля те, остани.

— Винаги ще бъда на девет. — Макс докосна лицето й и пръстите му преминаха през нея, сякаш през дим. — Изабел? — каза той със затихващ глас, а после изчезна.

Изабел усети как коленете й омекват и се отпусна на земята. Наоколо нямаше смях, нямаше кухня с красиви плочки, само сива пепел и почернели скали. Тя вдигна ръце, за да спре сълзите си.

 

 

В Залата на съглашението висяха сини знамена, позлатени от герба с формата на пламък на рода Лайтууд. Четири дълги маси бяха подредени една срещу друга, а в средата се издигаше ораторска катедра, украсена с мечове и цветя.

Алек седеше на най-дългата маса, на най-високия стол. От лявата му страна беше Магнус, от дясната — цялото му семейство. Изабел и Макс; Робърт и Мерис; Джейс, а до него — Клеъри. Тук бяха и братовчедите Лайтууд, някои от които не беше виждал от дете. Те всички грееха от гордост, ала никой — повече от баща му.

— Синът ми — повтаряше той пред всеки, който бе готов да го слуша — сега беше хванал натясно консула, който тъкмо минаваше покрай масата им с чаша вино в ръка. — Синът ми спечели битката — ето го там, моят син. Кръвта на Лайтууд си казва думата; в нашия род винаги сме били бойци.

Консулът се разсмя.

— Запази го за речта си, Робърт — каза тя и смигна на Алек над ръба на чашата.

— О, господи, речта! — повтори Алек ужасено и закри лице в ръцете си.

Магнус го докосна лекичко по гръбнака с опакото на пръстите си, сякаш галеше котка. Джейс ги погледна и повдигна вежди.

— Сякаш никога досега не сме се намирали в стая, пълна с хора, които ни обясняват колко сме невероятни — подхвърли той и когато Алек го погледна накриво, се ухили широко. — А, значи, само на мен се е случвало.

— Не се заяждай с гаджето ми — предупреди го Магнус. — Знам магии, от които ушите ти ще се обърнат наопаки.

Джейс докосна разтревожено ушите си в същия миг, в който столът на Робърт простърга по пода и той се изправи на крака, потрепвайки с вилица по чашата си. Звукът отекна в стаята и ловците на сенки притихнаха, вдигнали очаквателно погледи към масата на семейство Лайтууд.

— Събрали сме се — започна Робърт и разпери ръце, — за да почетем сина ми, Александър Гидеон Лайтууд, който съвсем сам унищожи силите на Помрачените и надви в битка сина на Валънтайн Моргенстърн. Алек спаси живота на третия ни син, Макс. С гордост мога да заявя, че заедно със своя парабатай, Джейс Херондейл, синът ми е един от най-великите воини, които познавам. — Той се обърна и се усмихна на Алек и Магнус. — За да бъдеш велик воин, се иска повече от силна ръка — продължи той. — Нужен е голям ум и голямо сърце. Синът ми притежава и двете. Той е способен на огромна храброст и огромна любов. И именно затова бих искал да споделя с вас още една добра новина. От вчера синът ми е сгоден за своя партньор, Магнус Бейн…

Изригна хор от одобрителни възгласи. Магнус ги прие със скромно помахване с вилицата си, а Алек се свлече в стола си с пламнали бузи. Джейс го погледна замислено.

— Поздравления — каза той. — Някак си имам усещането за пропусната възможност.

— К-какво? — заекна Алек.

Джейс сви рамене.

— Винаги съм бил наясно, че си падаш по мен, а и аз си падах малко по теб. Реших, че трябва да знаеш.

— Какво? — повтори Алек.

Клеъри се изпъна в стола си.

— Чудех се — каза тя, — мислите ли, че има някакъв шанс вие двамата да… — Тя махна към Джейс и Алек. — Би било секси.

— Не — заяви Магнус. — Аз съм един много ревнив магьосник.

— Ние сме парабатаи — изтъкна Алек, когато си възвърна гласа. — Клейвът ще… искам да кажа… то е незаконно.

— О, я стига — подхвърли Джейс. — Клейвът би ти позволил да направиш каквото си поискаш. Виж, всички те обичат. — Той махна с ръка към стаята, пълна с ловци на сенки. Те надаваха одобрителни викове, докато Робърт говореше, а някои бършеха просълзените си очи. Някакво момиче на една от по-малките маси държеше плакат, на който пишеше АЛЕК ЛАЙТУУД, ОБИЧАМЕ ТЕ.

— Смятам, че трябва да си направите зимна сватба — каза Изабел, загледана с копнеж в украсата от бели цветя в средата на масата. — Нищо прекалено. Само пет-шестстотин души.

— Изабел — задави се Алек.

Тя сви рамене.

— Е, ти имаш много почитатели.

— О, за бога! — Магнус щракна с пръсти пред лицето на Алек. Черната му коса стърчеше на шипове, а златнозелените му очи пламтяха от раздразнение. — ТОВА НЕ СЕ СЛУЧВА.

— Какво? — зяпна Алек.

— То е просто халюцинация, предизвикана от навлизането ви в демонските царства. Вероятно демон, който се навърта край входа и се храни със сънищата на пътниците. Желанията имат голяма сила — добави той, разглеждайки отражението си в лъжицата. — Особено най-съкровените ни желания.

Алек се огледа наоколо.

— Това ли е най-съкровеното ми желание?

— Ами да. Баща ти се гордее с теб. Ти си героят на деня. Аз те обичам. И всички те одобряват.

Алек погледна към Джейс.

— Е, добре, ами онова с Джейс?

Магнус сви рамене.

— Не знам. Тази част си е чисто и просто странна.

— Значи, трябва да се събудя. — Алек сложи ръце на масата; пръстенът на семейство Лайтууд грееше върху пръста му.

Всичко изглеждаше толкова истинско, струваше му се истинско… само че не си спомняше нищо от онова, за което говореше баща му. Не помнеше как е надвил Себастиан, нито как е спечелил войната. Не помнеше как е спасил Макс.

— Макс — прошепна той.

Очите на Магнус потъмняха.

— Съжалявам — каза той. — Желанията на сърцето ни са оръжия, които може да бъдат използвани против нас. Бори се, Алек. — Той докосна лицето му. — Не това искаш наистина. Демоните не разбират човешките сърца. Виждат като през разкривено стъкло и ти показват онова, което искаш, ала изопачено и погрешно. Използвай го, за да се изтръгнеш от съня. Животът е пълен със загуби, Александър, но е по-добър от това.

— Господи — каза Алек и затвори очи.

Почувства как светът около него се пропуква, сякаш се опитваше да излезе от черупка. Гласовете наоколо заглъхнаха, заедно с усещането от стола под него, миризмата на храна, шума от ръкоплясканията и накрая — ръката на Магнус, докосваща лицето му.

Коленете му се удариха в земята. Той изохка и рязко отвори очи. Наоколо се разстилаше сив пейзаж. Воня на боклук нахлу в ноздрите му и той инстинктивно отскочи назад, в същия миг, в който нещо се извиси над него — надигнала се маса от безформен дим, рой жълти очи, увиснали в мрака. Те се впиха в него, докато той вадеше трескаво лъка си и опъваше тетивата.

Нещото изрева и се втурна напред, връхлитайки го като разбиваща се вълна. Стрелата на Алек полетя и потъна дълбоко в демона от пушек. Пронизващ писък раздра въздуха; създанието затуптя около стрелата, забита дълбоко в него, пипала от дим се мятаха необуздано, сякаш се мъчеха да достигнат небето…

А после демонът изчезна. Алек се изправи с усилие, слагайки нова стрела в тетивата, и се завъртя, оглеждайки местността, в която се намираше. Тя приличаше на снимките от повърхността на луната, които беше виждал — изровена и покрита с пепел, а над нея бе надвиснало опърлено небе, сиво и жълто, безоблачно. Ниско в него висеше оранжево слънце — отдавна изгаснал въглен.

Потискайки надигналата се паника, Алек изтича до върха на най-близкия хълм и се спусна от другата страна. Облекчението го заля като вълна. Между две възвишения от пепел и скали имаше падина и там видя Изабел, мъчеща се да се изправи. Алек се запрепъва надолу по стръмния хълм и я прегърна със свободната си ръка.

— Из.

Тя издаде звук, който подозрително приличаше на подсмърчане, и се отдръпна от него.

— Добре съм. — По лицето й имаше следи от сълзи и Алек се зачуди какво ли бе видяла. „Желанията на сърцето ни са оръжия, които може да бъдат използвани против нас.“

— Макс? — попита той.

Изабел кимна. Очите й грееха от неизплакани сълзи и гняв. Разбира се, че щеше да е гневна. Изабел мразеше да плаче.

— И аз — каза Алек, а после, чул звук от стъпки, се обърна рязко, бутвайки Изабел зад гърба си.

Оказа се Клеъри, а до нея — Саймън. И двамата изглеждаха потресени. Изабел излезе иззад брат си.

— Вие…?

— Добре сме — отвърна Саймън. — Ние… видяхме някои неща. Странни неща. — Отказваше да срещне погледа на Изабел и Алек се почуди какво ли си беше представил. Какви бяха мечтите и желанията на Саймън? Алек никога не се беше замислял за това.

— Беше демон — обясни той. — Такъв, който се храни със сънища и желания. Аз го убих. — Той погледна от тях към Изабел. — Къде е Джейс?

Клеъри пребледня под мръсотията по лицето си.

— Мислехме, че ще е с вас.

Алек поклати глава.

— Добре е. Щях да знам, ако не беше…

Ала Клеъри вече се беше обърнала и почти тичаше натам, откъдето беше дошла; след миг Алек я последва, останалите сториха същото. Тя се изкатери по склона, а после по още един. Алек си даде сметка, че търси високо място, откъдето щеше да вижда по-добре. Чуваше я да кашля; собствените му дробове сякаш бяха пълни с пепел.

Мъртво — помисли си той. — Всичко в този свят е мъртво и превърнато в пепел. Какво се е случило тук?

На върха на хълма имаше каменна грамада — кръг от гладки скали, като пресъхнал кладенец. На ръба й седеше Джейс и се взираше надолу.

— Джейс! — Клеъри спря рязко пред него, коленичи и го улови за раменете. Той я погледна с празни очи. — Джейс — повтори тя настоятелно. — Джейс, ела на себе си. Това не истина. Демон е. Демон, който ни кара да виждаме нещата които искаме. Алек го уби. Окей? Не е истина.

— Знам. — Джейс вдигна глава и погледът му подейства на Алек като удар. Джейс имаше вид, сякаш бе изгубил кръв, макар че очевидно не беше ранен.

— Какво видя? — попита Алек. — Макс?

Джейс поклати глава.

— Нищо не видях.

— Няма значение. Каквото и да си видял, няма значение. — Клеъри се приближи още мъничко и докосна лицето му; Алек съвсем ясно си припомни пръстите на Магнус върху бузата си. Магнус, който му казваше, че го обича. Магнус, който може би вече не беше между живите. — Аз видях Себастиан — продължи Клеъри. — Бях в Идрис. Имението Феърчайлд не беше разрушено. Майка ми беше с Люк. Аз… щеше да има сватба. — Тя преглътна. — Имах и по-малка сестричка. Беше кръстена на Валънтайн. Той беше герой. Себастиан също беше там, ала беше нормален. Добър. Обичаше ме. Като истински брат.

— Това е адски странно. — Саймън се доближи до Изабел и сега двамата стояха рамо до рамо.

Джейс протегна ръка и внимателно я прокара по една от къдриците на Клеъри, оставяйки я да се обвие около пръстите му. Алек си спомни първия път, когато си даде сметка, че Джейс е влюбен в нея. Гледаше своя парабатай от другия край на стаята, гледаше как очите му следят движенията й. Спомни си как си бе помислил: „Той вижда само нея“.

— Всички имаме мечти — каза Клеъри. — То не означава нищо. Нали помниш какво казах по-рано? Трябва да се държим заедно.

Джейс я целуна по челото и стана, протягайки й ръка. След един миг Клеъри я пое и се изправи до него.

— Нищо не видях — меко повтори той. — Окей?

Клеъри се поколеба. Очевидно не му вярваше, ала също толкова очевидно бе, че не иска да настоява.

— Неприятно ми е да повдигам този въпрос — обади се Изабел, — обаче някой да видя начин за връщане?

Алек си помисли как се бе втурнал през пустите възвишения, търсейки останалите, обхождайки хоризонта с очи.

— Според мен — каза той, — няма път за връщане. Не и оттук. Не и по тунела. Мисля, че той се затвори след нас.

— Значи, това е еднопосочно пътуване. — Гласът на Клеъри трепереше съвсем леко.

— Не е задължително — рече Саймън. — Трябва да се доберем до Себастиан — това го знаехме от началото. А стигнем ли веднъж там, Джейс може да опита онова с небесния огън, каквото и да е то… не се засягай…

— Не съм се засегнал — увери го Джейс и погледна към небето.

— А след като спасим пленниците — добави Алек, — Магнус ще ни помогне да се приберем. Или пък може да открием как Себастиан идва и си тръгва от тук; не може да няма друг начин.

— На това му се казва оптимизъм — обади се Изабел. — Ами ако не успеем да спасим пленниците или да убием Себастиан?

— Тогава той ще ни убие — каза Джейс. — И няма да има значение, че не знаем как да се върнем.

Клеъри изпъна крехките си рамене.

— Ами тогава най-добре да отидем да го намерим, не е ли така?

Джейс извади стилито от джоба си и свали гривната на Себастиан от китката си. Сключи пръсти около нея и нарисува проследяваща руна върху опакото на дланта си. Мина един миг, после друг; по лицето на Джейс като облак пробяга изражение на напрегната съсредоточеност. Най-сетне той вдигна глава.

— Не е много далеч. Един, може би два дни пеша.

Той отново плъзна гривната около китката си. Алек погледна многозначително първо нея, а после Джейс.

„Ако не мога да склоня Небето, ще вдигна Ада.“

— Така няма да я изгубя — каза Джейс и когато Алек не отговори, той сви рамене и пое надолу по хълма. — Да вървим — извика през рамо. — Чака ни дълъг път.