Касандра Клеър
Град на небесен огън (13)

11
Най-доброто е изгубено

— Клеъри. Джейс. Събудете се.

Клеъри вдигна глава и едва не изписка, когато остра болка премина през схванатия й врат. Беше заспала, сгушена до рамото на Джейс; той също спеше, сврян в ъгъла на дивана, подложил под главата си направеното си на топка яке. Дръжката на меча се впи неприятно в бедрото на Клеъри, когато Джейс простена и се надигна.

Консулът стоеше над тях в официални дрехи, без да се усмихва. Джейс скочи на крака.

— Консул Пенхалоу — каза с толкова достойнство в гласа, колкото беше в състояние да събере, когато дрехите му бяха изпомачкани, а светлата му коса стърчеше на всички страни.

— Почти забравихме, че двамата сте тук — каза Джия. — Заседанието на Съвета започна.

Клеъри се изправи по-бавно, мъчейки се да прогони схващането от гърба и врата си. Устата й беше пресъхнала като тебешир и цялото тяло я болеше от напрежение и умора.

— Къде е майка ми? — попита тя. — Къде е Люк?

— Ще ви изчакам в коридора — каза Джия, ала не помръдна.

Джейс пъхаше ръце в якето си.

— Ей сега идваме, консул Пенхалоу.

Нещо в гласа на консула накара Клеъри да я погледне по-внимателно. Джия беше хубава, също като дъщеря си Ейлийн, ала в момента в ъгълчетата на устата и очите й имаше остри бръчици от напрежение. Клеъри и преди бе виждала това изражение.

— Какво става? — настоя да узнае тя. — Нещо не е наред, нали? Къде е майка ми? Къде е Люк?

— Не сме сигурни — тихо отвърна Джия. — Така и не отговориха на съобщението, което им изпратихме предишната нощ.

Прекалено многото сътресения, понесени прекалено скоро едно след друго, бяха оставили Клеъри вцепенена. Тя не ахна, нито възкликна, просто усети как по вените й се разлива мраз. Грабна Хеосфорос от масата, където го беше оставила, и го втъкна в колана си. Без да каже дума, тя мина покрай консула и излезе в коридора.

Там я чакаше Саймън. Изглеждаше изтощен, прекалено блед дори за вампир. Клеъри посегна да го улови за ръката и докосна пръстена с формата на златно листо, който той носеше.

— Саймън ще дойде на заседанието — заяви тя, а погледът й сякаш предизвикваше консула да се опита да възрази.

Джия само кимна. Изглеждаше така, сякаш беше прекалено уморена, за да спори повече.

— Може да представлява Децата на нощта.

— Ама нали Рафаел щеше да го замества — възрази Саймън, разтревожен. — Не съм подготвен…

— Не успяхме да се свържем с никого от представителите на долноземците, включително и Рафаел.

Джия тръгна по коридора. Стените имаха бледия цвят и острата миризма на наскоро отсечено дърво. Това трябва да беше онази част от Гард, която беше построена наново след Войната на смъртните — предишната нощ Клеъри беше твърде уморена, за да забележи. От руните за ангелска сила, вдълбани на интервали по стените, струеше дълбока светлина и огряваше коридора, който нямаше прозорци.

— Как така не сте успели да се свържете с тях? — попита Клеъри и забърза след Джия.

Саймън и Джейс ги последваха. Коридорът зави, навлизайки все по-дълбоко в сърцето на Гард. Някъде пред тях Клеъри чуваше приглушено бучене, като гласа на океана.

— Нито Люк, нито майка ти се върнаха от срещата си в Двора на феите. — Консулът спря в едно просторно преддверие. Тук влизаше немалко естествена светлина, струяща през прозорци, чиито стъкла бяха редуваща се мозайка от обикновени и цветни стъкла. Пред тях имаше двукрила врата, украсена с Триптиха на Ангела и Реликвите на смъртните.

— Не разбирам — извиси се гласът на Клеъри. — Там ли са все още? В къщата на Мелиорн?

Джия поклати глава.

— Мястото е празно.

— Но… къде е Мелиорн? Ами Магнус?

— Все още нищо не е сигурно — отвърна Джия. — В къщата няма никого, нито пък който и да било от представителите отговаря на съобщенията ни. Патрик и в момента претърсва града с група стражи.

— В къщата имаше ли кръв? — попита Джейс. — Следи от борба, каквото и да било?

Джия поклати глава.

— Не. Храната все още си беше върху масата. Изглеждаше сякаш… сякаш просто са се изпарили.

— Има и още нещо, нали? — каза Клеъри. — По изражението ви си личи, че има още.

Вместо отговор Джия отвори вратата на заседателната зала. Шум изпълни преддверието и Клеъри разпозна подобния на океански вълни звук, който чуваше от известно време. Тя заобиколи консула и спря нерешително на прага.

Залата, в която преди няколко дни цареше такъв ред, сега беше пълна с викащи ловци на сенки. Всички бяха прави, някои — скупчени на групички, други — поотделно. Повечето от групичките спореха. Клеъри не можеше да различи думите им, ала ясно виждаше гневните им жестове. Погледът й обходи тълпата, търсейки познати лица — Люк и Джослин ги нямаше, но за сметка на това видя семейство Лайтууд; Робърт стоеше до Мерис, облечен в инквизиторските си дрехи; тук бяха и Ейлийн и Хелън, както и децата Блекторн.

А ей там, в средата на амфитеатъра, подредени в полукръг около двете катедри, стояха четирите изваяни от дърво стола за долноземците. Бяха празни, а върху дъските пред тях, надраскана с нещо, което приличаше на лепкава златна боя, имаше една-едничка дума.

Veni.

Джейс мина покрай Клеъри и влезе в залата. При вида на разкривените букви, раменете му се напрегнаха.

— Това е ангелска кръв.

В миг Клеъри отново видя библиотеката в Института, пода — изпоцапан с кръв и пера, и кухите кости на ангела.

Erchomai.

Идвам.

А сега просто — veni.

Дойдох.

Второ послание. О, Себастиан не си беше губил времето. Глупаво, помисли си Клеъри, колко глупаво от нейна страна да си въобрази, че той ще дойде единствено за нея; че случилото се не беше част от нещо по-голямо; че той не бе искал повече — повече разруха, повече ужас, повече катаклизми. Спомни си самодоволната му усмивка, когато тя спомена битката при Цитаделата. Естествено, че беше повече от обикновено нападение; беше отвличане на вниманието. Нещо, което да накара нефилимите да насочат поглед извън Аликанте, да ги подтикне да се впуснат да претърсват света за него и неговите Помрачени, да ги изпълни със страх за ранените и загиналите им близки. А в същото време той бе проникнал в сърцето на Гард и бе оплискал пода с кръв.

Недалече от подиума стояха групичка Мълчаливи братя, а качулките на одеждите им с цвят на кости, скриваха лицата им. Това напомни на Клеъри за нещо и тя се обърна към Джейс.

— Брат Закарая… така и нямах възможност да те попитам дали си научил как е, добре ли е?

Джейс се взираше в надрасканата върху подиума дума с изражение сякаш му се повдига.

— Видях го във Василиас. Добре е. Беше… различен.

— Хубаво различен?

— По човешки различен — отвърна Джейс, но преди да успее да го попита какво има предвид, Клеъри чу някой да я вика по име.

Видя как в средата на стаята една ръка се вдигна изсред тълпата, махайки й трескаво. Изабел. Двамата с Алек стояха малко встрани от родителите си. Клеъри чу, че Джия извика нещо след нея, но тя вече си проправяше път през тълпата, следвана плътно от Джейс и Саймън. Върху нея отвсякъде се сипеха любопитни погледи. Но нали всички знаеха коя е. Знаеха кои са и тримата. Дъщерята на Валънтайн, осиновеният син на Валънтайн и дневният вампир.

— Клеъри! — извика Изабел, когато Клеъри, Джейс и Саймън се измъкнаха измежду зяпащите ги нефилими и едва не паднаха върху двамата Лайтууд, които бяха успели да си освободят малко пространство насред тълпата.

Изабел хвърли подразнен поглед на Саймън, преди да прегърне Джейс и Клеъри. В мига, в който тя пусна Джейс, Алек го дръпна за ръкава и продължи да го стиска, толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Джейс изглеждаше учуден, но не каза нищо.

— Вярно ли е? — попита Изабел Клеъри. — Че Себастиан е бил у вас снощи?

— В къщата на Аматис, да… откъде знаеш?

— Баща ни е инквизиторът, разбира се, че знаем — отвърна Алек. — Всички говореха само за слуховете, че Себастиан е бил в града, преди да отворят заседателната зала и да видим… това.

— Вярно е — добави Саймън. — Консулът ме попита за станалото, когато ме събуди… сякаш знам каквото и да било. Проспах всичко — обясни той, виждайки въпросителния поглед на Изабел.

— Консулът каза ли ви нещо за това? — поиска да узнае Алек, махвайки с ръка към зловещата сцена там долу. — Ами Себастиан?

— Не — отговори Клеъри. — Себастиан не е от онези, които споделят плановете си.

— Не би трябвало да е в състояние да се добере до представителите на долноземците. Не само че Аликанте се охранява, но и къщите на всички представители са обградени с магически бариери — каза Алек. Пулсът блъскаше като чук в гърлото му; ръката, с която продължаваше да стиска ръкава на Джейс, трепереше леко. — Отишли бяха на вечеря. Би трябвало да са в безопасност. — Той пусна Джейс и напъха ръце в джобовете си. — А Магнус… Магнус изобщо не би трябвало да е там. Катарина бе тази, които идваше на негово място. — Той погледна към Саймън. — Видях те с него на Площада на Ангела в нощта на битката. Каза ли ти защо е в Аликанте?

Саймън поклати глава.

— Просто ме изгони. Лекуваше Клеъри.

— Може би Себастиан блъфира — рече Алек. — Може би иска да ни накара да си помислим, че е сторил нещо на представителите на долноземците, за да ни заблуди…

— Не знаем дали им е направил нещо. Ала… тях ги няма — тихо каза Джейс и Алек извърна очи, сякаш не бе в състояние да срещне погледите им.

Veni — прошепна Изабел, поглеждайки към подиума. — Защо…?

— Казва ни, че притежава могъщество — обясни Клеъри. — Могъщество, каквото никой от нас не може дори да си представи. — Тя си помисли за начина, по който се беше появил в стаята, а след това бе изчезнал. За това, как край Цитаделата земята се бе разтворила под краката му, сякаш го приветстваше в недрата си, криеше го от заплахата на света над нея.

Остър звук отекна в стаята — звънецът, който призоваваше Съвета към ред. Джия се беше качила на подиума, а от двете й страни стояха въоръжени стражи в одежди с качулки.

— Ловци на сенки — започна тя и думите проехтяха така ясно, сякаш Джия беше използвала микрофон. — Моля за тишина.

Стаята постепенно утихна, макар че ако се съдеше по войнствените изражения, изписани върху доста лица, това беше несговорчива тишина.

— Консул Пенхалоу! — провикна се Кадир. — Какви отговори имате за нас? Какъв е смисълът на това… това светотатство?

— Не сме сигурни — отвърна Джия. — Случило се е през нощта, между смяната на две стражи.

— Това е отмъщение — каза слаб, тъмнокос ловец на сенки, когото Клеъри разпозна като ръководителя на Института в Будапеща… Лаело Балог, май така се казваше. — Отмъщение за това, че победихме в Лондон и при Цитаделата.

— Не сме победили нито в Лондон, нито при Цитаделата, Лаело — рече Джия. — Институтът в Лондон се оказа защитен от сила, за която дори ние не знаехме и която не можем да възпроизведем. Ловците на сенки там бяха предупредени и отведени на сигурно място. Но дори така някои от тях бяха ранени, а от хората на Себастиан не пострада никой. В най-добрия случай би могло да се нарече успешно отстъпление.

— Ами нападението над Цитаделата? — възрази Лаело. — Той не успя да проникне в нея. Не се добра до оръжейната вътре…

— Ала и не изгуби. Ние изпратихме шейсет воини, от които трийсет загинаха, а други десет бяха ранени. Самият той имаше четирийсет бойци и загуби може би петнайсет от тях. Ако не беше случилото се, когато рани Джейс Лайтууд, неговите четирийсет войници щяха да избият нашите шейсет.

— Ние сме ловци на сенки — каза Насрийн Чодри. — Свикнали сме да браним онова, което трябва да браним с последния си дъх, с последната си капка кръв.

— Благородна идея — подхвърли Жосиан Понмерси от марсилските нефилими, — но може би не изцяло практична.

— Изпратихме прекалено малко воини, които да се изправят срещу него край Цитаделата — отекна в стаята гръмовният глас на Робърт Лайтууд. — От нападенията насам изчислихме, че Себастиан разполага с четиристотин Помрачени. Това означава, че при един сблъсък сега между неговите войски и всички ловци на сенки той ще загуби.

— Значи, това, което трябва да сторим, е да се бием с него възможно най-скоро, преди да е имал възможност да превърне и други нефилими — каза Даяна Рейбърн.

— Никой не може да се бие с нещо, което не може да открие — рече консулът. — Всичките ни опити да го проследим продължават да бъдат безуспешни. — Тя повиши глас. — Сега най-добрият план на Себастиан Моргенстърн е да ни подмамва да излизаме на малки групички. Иска да изпращаме разузнавателни отряди, които да търсят демони или него. Трябва да стоим заедно тук, в Идрис, където той не може да се изправи срещу нас. Разделим ли се, напуснем ли родната си земя, ще изгубим.

— Той просто ще изчака, докато повече не можем да стоим тук — обади се русокос нефилим — един от копенхагенските ловци на сенки.

— Трябва да вярваме, че не притежава нужното търпение — каза Джия. — Трябва да предположим, че ще нападне, и тогава ще го надвием благодарение на численото си превъзходство.

— Не става дума единствено за търпение — възрази Валог. — Оставихме Институтите си и дойдохме тук с идеята, че ще се приберем след заседанието с представителите на долноземците. Ако не сме навън, в света, кой ще го брани? Ние имаме отговорност, възложена ни от самото Небе, да защитаваме света, да удържаме демоните. Нещо, което не можем да правим от Идрис.

— Всички магически бариери са укрепени до крайна степен — заяви Робърт. — На остров Врангел се работи извънредно. А с оглед на новото ни сътрудничество с долноземците ще трябва да разчитаме на тях да спазват Съглашението Това бе едно от нещата, които щяхме да обсъждаме днес…

— Е, успех — подхвърли Жосиан Понмерси. — При положение че представителите на долноземците са изчезнали.

Изчезнали. Думата падна в тишината като камъче, хвърлено във вода, разпращайки вълнички из цялата стая. Клеъри усети как до нея Алек настръхна. Самата тя не си позволяваше да мисли за това, не си позволяваше да повярва, че тях наистина ги няма. То беше просто номер, който Себастиан им погаждаше, повтаряше си тя. Жесток номер, ала нищо повече.

— Не знаем дали наистина е така! — възрази Джия. — И в този момент ги издирват стражи…

— Себастиан е оставил съобщение на пода пред местата им! — провикна се мъж с превързана ръка. Той оглавяваше Института в Мексико Сити и беше участвал в битката при Цитаделата. Клеъри мислеше, че името му е Росалес. — Veni. „Дойдох.“ Точно както ни изпрати съобщение със смъртта на Ангела в Ню Йорк. А сега нанесе удар в самото сърце на Гард…

— Само че той не удари нас — прекъсна го Данна. — А представителите на долноземците.

— Да нанесе удар на съюзниците ни, е същото, като да нанесе удар по нас самите — извика Мерис. — Те са членове на Съвета, с всички права, които това носи.

— Та ние дори не знаем какво им се е случило! — изплющя нечий глас в тълпата. — Възможно е да са съвсем добре…

— Тогава къде са? — изкрещя Алек и дори Джейс се сепна, когато го чу да повишава глас. Алек гледаше свирепо, сините му очи бяха потъмнели и изведнъж Клеъри си спомни ядосаното момче, с което се беше запознала в Института сякаш преди толкова много време. — Някой опитал ли се е да ги проследи?

— Да — отвърна Джия. — Не се получи. Не всички от тях може да бъдат проследени по този начин. Не можеш да откриеш един магьосник, нито пък мъртвите… — Джия млъкна изведнъж, поемайки си рязко дъх.

Без предупреждение стражът от лявата й страна бе минал зад нея и я бе сграбчил за гърба на робата. Из залата отекна вик, когато той я дръпна назад и опря до гърлото й острието на дълга сребърна кама.

— Нефилими! — изрева той и качулката му падна, разкривайки празните очи и непознатите извивки на знаците на Помрачените.

От тълпата се надигна вик, удавен мигновено, когато острието на стража потъна малко по-дълбоко в гърлото на Джия. Около него изби кръв, която се виждаше дори отдалече.

— Нефилими! — отново изрева мъжът. Клеъри се мъчеше да си спомни къде го е виждала — определено й се струваше познат. Беше висок, с кестенява коса, на около четирийсет години. Имаше яки, мускулести ръце и вените по тях изпъкваха, докато се бореше да удържи Джия неподвижна. — Останете по местата си! Не се доближавайте или консулът ви ще умре!

Ейлийн изпищя. Хелън я беше хванала и очевидно я възпираше да не се втурне напред. Зад тях децата Блекторн се бяха скупчили около Джулиън, който държеше най-малкото си братче на ръце; Друзила беше заровила лице в тялото му.

Ема, чиято коса грееше дори отдалече, беше вдигнала Кортана, за да ги защити.

— Това е Матиас Гонсалес. — Алек звучеше потресен. — Оглавяваше Института в Буенос Айрес…

— Тишина! — изрева мъжът зад Джия — Матиас — и в стаята се възцари неспокойно мълчание. Също като Джейс и Алек, повечето нефилими бяха замръзнали с ръце над оръжията си. Изабел стискаше дръжката на камшика си. — Чуйте ме, ловци на сенки! — изкрещя Матиас; в очите му гореше фанатичен пламък. — Чуйте ме, защото някога бях един от вас. Следвах слепешком властта на Клейва, уверен, че съм в безопасност зад магическите бариери на Идрис, закрилян от светлината на Ангела! Ала тук няма сигурност. — Той посочи с брадичка настрани, към думата, надраскана на пода. — Никой не е в безопасност, нито дори небесните пратеници. Ето докъде се простира могъществото на Пъкления бокал и онзи, който го владее.

Сред тълпата пробяга шепот. Робърт пристъпи напред, взирайки се с тревожно лице в Джия и острието, опряно в гърлото й.

— Какво иска? — попита той. — Синът на Валънтайн. Какво иска от нас?

— О, той иска много неща — отвърна Помраченият. — Ала засега ще се задоволи с дара на сестра си и осиновения си брат. Дайте му Клариса Моргенстърн и Джейс Лайтууд и ще избегнете катастрофата.

Клеъри чу как Джейс си пое рязко дъх и го погледна, обзета от паника. Усещаше, че всички в залата са приковали очи в нея, и имаше чувството, че се стопява като сол във вода.

— Ние сме нефилими — студено заяви Робърт Лайтууд. — Не предаваме своите. Той го знае.

— Ние, слугите на Пъкления бокал държим петима от вашите съюзници — долетя в отговор. — Мелиорн — от елфите, Рафаел Сантяго — от Децата на нощта, Люк Гароуей — от Децата на луната, Джослин Моргенстърн — от нефилимите, и Магнус Бейн — от Децата на Лилит. Ако не ни дадете Клариса и Джейс, петимата ще срещнат смъртта си от желязо и сребро, огън и самодивско дърво. А когато долноземските ви съюзници научат, че сте пожертвали техните представители, за да не спасите двама от своите, те ще се обърнат срещу вас. Ще обединят силите си с нас и тогава ще се окажете във война не само с онзи, който държи Пъкления бокал, а с всички долноземци.

Клеъри усети, че й се завива свят, толкова силно, че почти й прилоша. Беше знаела (разбира се, че беше знаела, с онова прокрадващо се в ума знание, което не е абсолютна сигурност, но не може и да бъде пропъдено), че майка й, Люк и Магнус са в опасност, ала да го чуе изречено на глас беше нещо друго. Разтрепери се, думите на несвързана молитва започнаха да отекват в главата й, отново и отново: Мамо, Люк, бъдете добре, моля ви бъдете добре. Нека Магнус бъде добре, заради Алек. Моля.

В главата й прозвуча и гласът на Изабел, казващ, че Себастиан не може да се справи и с тях, и с всички долноземци. Ала ето че той беше открил коварен начин да обърне това срещу тях — ако сега нещо сполетеше представителите на долноземците, щеше да изглежда така, сякаш вината е на ловците на сенки.

Лицето на Джейс беше придобило сурово изражение, но когато срещна очите й, в тях се четеше същото разбиране, което се бе забило като игла в сърцето й. Не можеха да стоят настрани и да допуснат това да се случи. Щяха да отидат при Себастиан. Нямаше друг избор.

Клеъри пристъпи напред с намерението да се обади, ала усети, че някой я дърпа назад, стиснал здраво китката й. Обърна се, очаквайки да види Саймън, но за нейна изненада се оказа Изабел.

— Недей — каза Изи.

— Ти си глупак и слуга — изплющя гласът на Кадир; очите му се взираха яростно в Матиас. — Никой долноземец няма да ни държи отговорни, задето не сме хвърлили две от децата си на жертвената клада от трупове на Джонатан Моргенстърн.

— О, но той няма да ги убие — увери го Матиас със зла насмешка в гласа. — Имате обещанието му, дадено върху името на Ангела, че нищо лошо няма да се случи нито на момичето Моргенстърн, нито на момчето Лайтууд. Те са неговото семейство и той иска да бъдат до него. Така че изобщо не става дума за жертва.

Клеъри усети, че нещо я докосна по бузата… Джейс. Беше я целунал, само за миг, и тя си спомни целувката на Юда, която Себастиан бе положил върху бузата му предишната нощ. Обърна се рязко, но той вече се беше откъснал от всички и крачеше по пътеката между пейките.

— Аз ще отида! — извика и гласът му отекна в залата. — Ще отида доброволно. — С тези думи хвърли меча, който държеше в ръка, и оръжието издрънча върху стъпалата. — Ще отида със Себастиан — заяви той във възцарилата се тишина. — Ала не замесвайте Клеъри във всичко това. Вземете само мен.

— Джейс, не — възкликна Алек, но думите му бяха удавени от врявата, избухнала изведнъж в стаята; гласовете се издигаха към тавана като дим, а Джейс стоеше спокойно, с разперени ръце, за да покаже, че е невъоръжен, и коса, грееща на светлината на руните. Ангел, който се принасяше в жертва.

Матиас Гонсалес се разсмя.

— Няма да има сделка без Клариса — заяви той. — Себастиан я иска, а аз изпълнявам това, което господарят ми нареди.

— Мислиш, че сме глупаци — каза Джейс. — Всъщност не е така. Ти изобщо не мислиш. Ти си просто устата, през която говори един демон, ето какво си. Вече за нищо не те е грижа. Нито за семейство, нито за кръв, нито за чест. Ти вече не си човек.

Матиас се изсмя презрително.

— Защо някой би поискал да бъде човек?

— Защото сделката ти не струва нищо. Е, добре, ние ще се предадем и Себастиан ще освободи заложниците. А после какво? Толкова държеше да ни убедиш колко той превъзхожда нефилимите, колко по-силен е от тях, колко по-умен. Как може да ни нанесе удар тук, в Аликанте, и никоя от магическите ни бариери, нито стражите ни, да не са в състояние да му попречат. Как ще унищожи всички ни. Ако искаш да се пазариш с някого, трябва да му предложиш възможност да спечели. Ако беше човек, щеше да го знаеш.

Последва тишина, в която, помисли си Клеъри, щеше да се чуе и как капка кръв тупва на пода. Матиас не помръдваше, все така опрял камата си в гърлото на Джия, а устните му мърдаха, сякаш шепнеше или рецитираше нещо, което беше чул…

Или слушаше, осъзна Клеъри изведнъж. Слушаше думи, които някой нашепваше в ухото му…

— Не можете да победите — заяви той най-сетне и Джейс се разсмя; онзи язвителен смях, в който Клеъри се беше влюбила. Не, това не беше ангел на саможертвата, а ангел на отмъщението, помисли си тя, изтъкан от кръв и огън, уверен дори пред лицето на поражението.

— Ето какво имам предвид — каза Джейс. — Какво значение има тогава дали ще умрем сега, или по-късно…

— Не можете да победите — повтори Матиас. — Ала можете да оцелеете. Онези от вас, които го изберат, ще бъдат променени от Пъкления бокал; ще станете войници на Утринната звезда и ще владеете света, предвождани от Джонатан Моргенстърн. Онези, които изберат да си останат Деца на Разиел, са свободни да го сторят, при условие че не напускат Идрис. Границите на Идрис ще бъдат затворени, откъсвайки го от останалия свят, който ще бъде наш. Тази земя, подарена ви от Ангела, ще си остане ваша и докато не напускате пределите й, ще бъдете в безопасност. Ето какво може да ви бъде обещано.

В погледа на Джейс имаше ярост.

— Обещанията на Себастиан не струват нищо.

— Обещанията на Себастиан са всичко, което имате. Запазете съюза си с долноземците, останете в границите на Идрис и ще оцелеете. Ала това предложение важи единствено ако доброволно се предадете на нашия господар. Ти и Клариса. Това не подлежи на обсъждане.

Очите на Клеъри бавно обходиха стаята. Някои от нефилимите изглеждаха разтревожени, други — уплашени, трети — изпълнени с гняв. Имаше и такива, които сякаш преценяваха нещо наум. Тя си спомни деня, когато бе застанала пред същите тези хора в Залата на съглашението и им бе показала руната, с чиято помощ щяха да спечелят войната.

Тогава й бяха благодарни. Ала това бе и същият Съвет, който беше гласувал да престанат да издирват Джейс, когато Себастиан го отвлече, защото животът на едно момче не си струваше толкова усилия.

Особено когато въпросното момче беше осиновеният син на Валънтайн.

Някога Клеъри вярваше, че има добри и лоши хора, че има страна на светлината и страна на мрака, ала вече не мислеше така. Беше видяла злото у брат си и у баща си, виждала бе злото на добри намерения, объркали се ужасно; познаваше и злото на неподправената жажда за власт. Ала в доброто също нямаше сигурност — добродетелта можеше да порязва като нож, а небесният огън заслепяваше.

Тя се отдръпна от Алек и Изабел; Саймън я хвана за ръката, но тя се обърна и като го погледна, поклати глава. Трябва да ме оставиш да го направя.

Тъмните му очи я умоляваха.

— Недей — прошепна той.

— Каза и двама ни — отговори тя също така тихо. — Ако Джейс отиде без мен, Себастиан ще го убие.

— Той, така или иначе, ще убие и двама ви. — Изабел почти плачеше от безсилен гняв. — Не можеш да отидеш, и Джейс също… Джейс!

Джейс се обърна, за да ги погледне, и Клеъри видя как изражението му се промени, когато осъзна, че тя се мъчи да отиде при него. Поклати глава, а устните му оформиха: „Не“.

— Дай ни време — извика Робърт Лайтууд. — Дай ни време поне да гласуваме.

Матиас отдръпна ножа от гърлото на Джия и го задържа високо; другата му ръка я обгърна и стисна предницата на робата й. Ножът се издигна към тавана и от острието пръснаха искри.

— Време! — повтори той ехидно. — Защо му е на Себастиан да ви дава време?

Остър звук проряза въздуха. Клеъри видя как нещо ярко профуча покрай нея и чу звън на метал в метал — една стрела се удари в камата, която Матиас държеше над главата на Джия, и я изби от ръката му. Клеъри обърна глава и видя Алек да стиска лъка си, чиято тетива все още потрепваше.

Матиас изрева и политна назад, от ръката му течеше кръв. Джия отскочи от него, докато той се хвърляше към падналото си оръжие. Клеъри чу как от гърлото на Джейс се изтръгна вик:

Накир! — Беше извадил серафимска кама от колана си и светлината й лумна в залата. — Махнете се от пътя ми! — изрева и започна да си проправя път надолу по стъпалата, към подиума в средата на стаята.

— Не! — Алек отпусна лъка си, прескочи облегалките на пейките и връхлетя върху Джейс, поваляйки го на земята в същия миг, в който подиумът избухна в пламъци, като огън, върху който някой бе излял бензин. Джия изкрещя и скочи от платформата сред тълпата; Кадир я улови и внимателно я сложи да стъпи на пода, докато всички нефилими се взираха в бушуващите пламъци.

— Какво, по дяволите… — прошепна Саймън, все още сключил пръсти около ръката на Клеъри.

Тя ясно виждаше Матиас — черна сянка в сърцето на пламъците. Те очевидно не го нараняваха; той като че ли се смееше и размахваше ръце, сякаш дирижираше оркестър от огън. Стаята се изпълни с писъци и с миризмата и пукането на горящо дърво. Ейлийн се бе вкопчила в майка си, от която течеше кръв, и ридаеше; Хелън гледаше безпомощно, докато заедно с Джулиън се опитваха да предпазят по-малките деца Блекторн от онова, което се случваше долу.

Никой обаче не пазеше Ема. Тя стоеше встрани от групичката, а малкото й личице беше побеляло от шок. Надвиквайки ужасяващите звуци, които изпълваха стаята, Матиас изкрещя:

— Два дни, нефилими! Разполагате с два дни, за да решите съдбата си! А после ще горите! Ще горите в пламъците на Ада и пепелта на Едом ще засипе костите ви!

Гласът му се извиси до нечовешки писък, а после изведнъж замлъкна, когато пламъците изчезнаха, вземайки го със себе си. Последните останки от жаравата ближеха пода, докосвайки едва-едва съобщението, което все така си оставаше надраскано с ангелска кръв върху дъските на подиума.

Veni.

Дойдох.

 

 

Мая цели две минути стоя пред вратата на апартамента, дишайки дълбоко, преди най-сетне да събере сили да пъхне ключа в ключалката.

Всичко в преддверието изглеждаше нормално, зловещо нормално. Палтата на Джордан и Саймън висяха на закачалки в тесния коридор. Стените бяха украсени с улични знаци, купувани от различни битпазари.

Прекрачи в дневната, която сякаш беше замръзнала във времето: телевизорът беше пуснат и върху екрана имаше тъмни снежинки, двата контролера все още бяха на дивана. Бяха забравили да изключат машината за кафе. Мая се приближи и щракна копчето, мъчейки се да не гледа снимките на тях с Джордан, налепени върху хладилника: те двамата на Бруклинския мост; двамата, пиещи кафе в закусвалнята „Уейвърли Плейс“; Джордан, който се смее и показва ноктите си, които Мая беше лакирала в синьо, зелено и червено. Не си беше давала сметка колко много снимки им беше направил, сякаш се беше опитвал да запечата всяка тяхна секунда заедно, да не би да се изплъзнат от спомените му като вода.

Трябваше да се стегне, преди да влезе в спалнята. Леглото беше неоправено и разхвърляно (Джордан далеч не беше от подредените), дрехите му бяха пръснати из цялата стая. Мая отиде до скрина, където държеше своите вещи, и съблече дрехите на Лейла.

С облекчение нахлузи собствените си дънки и тениска. Тъкмо посягаше да вземе едно яке, когато на вратата се позвъни.

Джордан беше държал оръжията си, отпуснати му от Претор Лупус, в куфара до леглото. Мая го отвори и извади тежко метално шишенце, върху което имаше кръст.

Облече си якето и предпазливо се върна в дневната, обвила пръсти около шишенцето в джоба си. Протегна ръка и отвори входната врата.

Момичето, което стоеше от другата страна, имаше тъмна гладка коса, която се спускаше до раменете й. На нейния фон кожата й беше мъртвешки бяла, а устните — тъмночервени. Носеше тесен, ушит по мярка черен костюм — същинска съвременна Снежанка от кръв, въглен и лед.

— Повикахте ме — каза момичето. — Приятелката на Джордан Кайл, нали не греша?

„Лили. Тя е една от най-умните във вампирския клан. Знае всичко. Двамата с Рафаел открай време са страшно гъсти“

— Не се дръж така, сякаш не знаеш, Лили — сопна се Мая. — И преди си била тук; съвсем сигурна съм, че именно ти отвлече Саймън от този апартамент заради Морийн.

— Е, и? — Лили скръсти ръце и скъпият й костюм изпука. — Ще ме поканиш ли да вляза, или не?

— Няма. Ще разговаряме тук, в коридора.

— Колко отегчително. — Лили се облегна на стената, чиято боя се лющеше, и направи физиономия. — Защо ме повика, вълчице?

— Морийн е луда — каза Мая. — Рафаел и Саймън ги няма. Себастиан Моргенстърн избива долноземци, за да даде урок на нефилимите. Може би е време вампирите и ликантропите да си поговорят. Може би дори да се съюзят.

— Ама че си сладурана. — Лили се изпъна. — Виж, Морийн може и да е луда, но все още оглавява клана. И едно ще ти кажа — тя няма да преговаря с някаква си нахална върколачка, която е изперкала, защото гаджето й е умряло.

Мая още по-здраво стисна шишето в джоба си. Копнееше да запрати съдържанието му в лицето на Лили, толкова, че чак се уплаши.

— Обади ми се отново, когато оглавиш глутницата. — В очите на другото момиче грееше тъмна светлина, сякаш се опитваше да каже на Мая нещо, без да използва думи. — Тогава ще говорим.

Лили се обърна и зачатка по коридора с високите си токчета, а Мая бавно охлаби хватката си около светената вода.

 

 

— Добър изстрел — подхвърли Джейс.

— Не е нужно да ми се подиграваш.

Алек и Джейс се намираха в една от главозамайващо многобройните стаи за събирания в Гард — не онази, в която бяха Джейс и Клеъри по-рано, а друга, по-аскетично обзаведена, в една от по-старите части на Гард. Стените бяха от камък и по протежение на западната стена се простираше дълга пейка. Джейс беше коленичил на нея, захвърлил якето си настрани и навил десния ръкав на ризата си.

— Не ти се подигравам — възрази той, докато Алек притискаше върха на стилито си в голата му кожа.

При вида на тъмните линии, плъзнали изпод адамаса, Джейс неволно си спомни един друг ден в Аликанте. Алек превързва ръката му, отсичайки: „Няма да е зле да се полекуваш като мундан. Бавно и мъчително“. В онзи ден Джейс беше строшил един прозорец с юмрук — напълно заслужаваше всичко, което Алек му беше наговорил.

Алек бавно изпусна дъха си. Винаги много внимаваше с руните си, особено с целителните. Като чели усещаше лекото парване по кожата, което чувстваше и Джейс, макар че Джейс никога не обръщаше внимание на болката — плетениците от бледи белези, които покриваха бицепсите му и се спускаха надолу по ръцете му, бяха доказателство за това. Руната, нарисувана от твоя парабатай, притежаваше особена сила. Ето защо тях двамата ги бяха отпратили, докато останалата част от семейство Лайтууд се събраха в кабинета на консула — за да може Алек да излекува Джейс възможно най-бързо и ефикасно. Джейс бе останал доста изненадан — почти бе очаквал да го накарат да присъства на срещата, докато китката му посинява и се подува.

— Не се подигравах — повтори той, когато Алек приключи и се отдръпна, за да погледне свършеното.

Джейс вече усещаше притъпяващото усещане от иратцето да се разлива по вените му, успокоявайки болката в ръката му и затваряйки сцепената му устна. — Улучи ножа на Матиас от другата половина на амфитеатъра. Чист изстрел, без дори да докоснеш Джия. А и той мърдаше.

— Бях достатъчно мотивиран. — Алек прибра стилито в колана си; кичури тъмна коса влизаха в очите му — не се беше подстригвал както трябва, откакто с Магнус бяха скъсали.

Магнус. Джейс затвори очи.

— Алек. Ще отида. Знаеш, че ще отида.

— Казваш го така, сякаш си мислиш, че това ще ме успокои — рече Алек. — Нима мислиш, че искам да се предадеш на Себастиан? Луд ли си?

— Мисля, че това може би е единственият начин да си върнем Магнус — каза Джейс в мрака зад клепачите си.

— И си готов да изтъргуваш и живота на Клеъри? — язвително попита Алек и Джейс отвори рязко очи; Алек го наблюдаваше с нетрепващ поглед, ала лицето му беше безизразно.

— Не. — Джейс и сам чу поражението в гласа си. — Не мога да го направя.

— А аз никога не бих те помолил — рече Алек. — Точно това се опитва да направи Себастиан. Да вкара клин между всички нас, използвайки хората, които обичаме, като кукички, с които да ни издърпа един от друг. Не бива да му позволяваме да го стори.

— Кога пък стана толкова мъдър? — попита Джейс и Алек се разсмя с мимолетен крехък смях.

— Денят, в който аз съм мъдър, е денят, в който ти си предпазлив.

— А може би открай време си бил мъдър — каза Джейс. — Помня, когато те попитах дали искаш да бъдем парабатаи и ти ми отговори, че ти трябва един ден, за да си помислиш. А после се върна и каза „да“, и когато те попитах защо приемаш, ти отвърна, че било, защото имам нужда от някого, който да се грижи за мен. Беше прав. Никога повече не помислих за това, защото никога не ми се наложи. Имах теб и ти винаги се грижеше за мен. Винаги.

Лицето на Алек се изопна; Джейс почти можеше да види напрежението, туптящо във вените на неговия парабатай.

— Недей — каза Алек. — Не говори така.

— Защо не?

— Защото — отвърна Алек — хората говорят по този начин, когато смятат, че ще умрат.

 

 

Дадем ли Клеъри и Джейс на Себастиан, означава да ги обречем на сигурна смърт — заяви Мерис.

Намираха се в кабинета на консула, навярно най-пищно обзаведената стая в цял Гард. Подът беше застлан с дебел килим, по каменните стени висяха гоблени, масивно писалище бе поставено по диагонал в стаята. От едната му страна седеше Джия Пенхалоу, а раната на шията й вече зарастваше под въздействието на целителните руни. Зад стола й, сложил ръка на рамото й, стоеше Патрик, нейният съпруг.

Срещу тях бяха Мерис и Робърт Лайтууд; за изненада на Клеъри, тя, Изабел и Саймън бяха получили разрешение да присъстват. Е, нали обсъждаха нейната съдба и тази на Джейс, помисли си тя, но пък досега Клейвът не беше имал особен проблем да решава съдбите на хората без тяхното участие.

— Себастиан твърди, че няма да ги нарани — каза Джия.

— Думата му не струва нищо — сопна се Изабел. — Той лъже. Обещанието му върху името на Ангела също не означава нищо, защото него не го е грижа за Ангела. Той служи на Лилит, ако изобщо служи някому.

В този миг се разнесе тихо щракване и вратата се отвори, за да пропусне Алек и Джейс. Двамата се бяха претърколили по доста стъпала, от което Джейс беше пострадал по-лошо — беше си разцепил устната, а китката му беше счупена или навехната. Сега обаче изглеждаше съвсем добре; опита да се усмихне на Клеъри, докато влизаше, ала очите му бяха угрижени.

— Трябва да разберете как ще погледне на това Клейвът — каза Джия. — Вие се бихте със Себастиан в Бурен. На тях им бе разказано, но преди Цитаделата не бяха виждали с очите си разликата между Помрачените и ловците на сенки. Никога досега не е имало воинска раса по-могъща от нефилимите. Ала вече има.

— Себастиан нападна Цитаделата, за да събере информация — каза Джейс. — Искаше да знае на какво са способни нефилимите — не просто групичката, която успяхме да се съберем надве-натри в Бурен, а воини, изпратени в бой от Клейва. Искаше да види как ще се справят срещу неговите войници.

— Вземаше ни мярката — допълни Клеъри. — Претегляше ни на везните.

Джия я погледна.

— Мене, мене, текел, упарсин — меко каза тя.

— Права бяхте, когато казахте, че Себастиан не иска една голяма битка — продължи Джейс. — Онова, което иска, са много, ала малки битки, в които да превърне още и още нефилими. Да ги добави към редиците си. И вероятно щеше да сработи — да си останем в Идрис и да го оставим да донесе битката тук, та приливната вълна на войските му да се разбие в скалите на Аликанте. Ала сега, след като отвлече представителите на долноземците, да си стоим тук, вече няма да подейства. Ако долноземците се обърнат против нас, а нас ни няма, за да браним света, Съглашението ще се разпадне. Светът… ще се разпадне.

Джия погледна към Саймън.

— Какво ще кажеш ти, долноземецо? Прав ли беше Матиас? Ако откажем да платим откупа, който Себастиан иска за заложниците си, ще означава ли това война с долноземците?

Саймън като че ли се стресна, че се обръщат към него по този официален начин. Съзнателно или не, той вдигна ръка към медальона на Джордан, който висеше на врата му, и обви пръсти около него.

— Мисля — започна неохотно, — че макар да има някои долноземци, които ще реагират разумно, вампирите няма да са сред тях. Те и бездруго вече смятат, че за нефилимите животът им не струва много. Магьосниците… — Той поклати глава. — Не мога да кажа, че разбирам магьосниците. Нито пък феите… искам да кажа, кралицата на феите като че ли се грижи само за собствените си интереси. Тя помогна на Себастиан с ей тези. — Той вдигна ръката, върху която проблясваше пръстенът му.

— Изглежда вероятно, че го е направила не толкова, за да помогне на Себастиан, колкото за да задоволи неутолимото си желание да знае всичко — обади се Робърт. — Вярно е, че ви е шпионирала, но тогава не беше известно, че Себастиан е наш враг. Още по-показателно е това, че Мелиорн се кълне наляво и надясно, че елфите са верни на нас и че Себастиан е техен враг, а неговата раса не може да лъже.

Саймън сви рамене.

— Както и да е. Онова, което исках да кажа, е, че не разбирам как мислят. Ала върколаците обичат Люк. Отчаяно ще искат да си го върнат.

— Някога той беше ловец на сенки… — започна Робърт.

— То само още повече влошава нещата — обясни Саймън и това вече не беше Саймън, най-старият приятел на Клеъри, а някой друг, някой, който разбираше от политиката на долноземците. — Те гледат на начина, по който нефилимите се държат с долноземци, които някога са били нефилими, като на доказателство за това, че според ловците на сенки кръвта на долноземците е омърсена. Веднъж Магнус ми разказа за една вечеря, на която бил поканен в някакъв Институт. На нея присъствали както долноземци, така и ловци на сенки; след това ловците на сенки изхвърлили всички чинии. Защото ги били докоснали долноземци.

— Не всички нефилими са такива — възрази Мерис.

Саймън сви рамене.

— Първия път, когато дойдох в Гард, бе, защото Алек ме доведе. Вярвах, че консулът иска само да говори с мен, ала вместо това бях хвърлен в тъмница и измъчван с глад. Когато Люк бил превърнат, собственият му парабатай му казал да сложи край на живота си. Претор Лупус беше опожарен до основи от някой, който, макар и да е враг на Идрис, е ловец на сенки.

— С други думи, отговорът ти е „да — би означавало война“? — попита Джия.

— Само че войната вече започна, не е ли така? — рече Саймън. — Нима самата вие току-що не бяхте ранена в битка? Казвам само, че Себастиан използва пукнатините във вашите съюзничества, за да ви прекърши, и се справя добре. Може и да не разбира хората, не твърдя, че е така, но несъмнено разбира злото и измяната, и егоизма, а това са неща, които се отнасят до всичко, което има ум и сърце. — Саймън изведнъж затвори уста, сякаш се боеше, че е казал твърде много.

— Значи, смяташ, че трябва да изпълним искането на Себастиан и да му изпратим Джейс и Клеъри? — попита Патрик.

— Не — отвърна Саймън. — Смятам, че той винаги лъже и че изпратим ли ги, това с нищо няма да помогне. Изабел е права — обещанията му са лъжа. — Той погледна първо към Джейс, а после към Клеъри. — Вие го знаете. Познавате го по-добре от когото и да било; знаете, че никога не мисли наистина онова, което излиза от устата му. Кажете им.

Клеъри поклати безмълвно глава. Изабел бе тази, която отговори вместо нея.

— Не могат да го направят. Би изглеждало така, сякаш се молят за живота си, а никой от тях няма да го стори.

— Вече заявих, че ще отида доброволно — каза Джейс. — Знаете защо ме иска. — Той разпери ръце и Клеъри изобщо не се изненада, че небесният огън се вижда съвсем ясно — като златни нишки под кожата му. — Небесният огън го рани в Бурен. Той се бои от него, следователно се бои и от мен. Прочетох го върху лицето му в стаята на Клеъри.

Последва дълго мълчание. Джия се облегна в стола си.

— Прави сте — рече тя. — Съгласна съм с всеки от вас. Ала не мога да контролирам Клейва, а измежду тях има такива, които ще изберат онова, което смятат за сигурност; има обаче и такива, които мразят съюзничеството ни с долноземците — те ще приветстват възможността да откажат. Ако Себастиан е искал да разцепи Клейва на различни фракции, а съм сигурна, че е било точно така, избрал е отличен начин да го стори. — Сериозният поглед на тъмните й очи ги обходи един по един, спирайки се върху всеки от тях — всички от семейство Лайтууд, Джейс, Клеъри. — Бих искала да чуя някакви предложения — добави тя малко сухо.

— Бихме могли да се скрием — каза Изабел начаса. — Да изчезнем някъде, където Себастиан никога няма да ни намери, а вие ще му съобщите, че въпреки опитите да ни задържите, Джейс и Клеъри са избягали. Не би могъл да ви обвини за това.

— Един разумен човек действително не би обвинил Клейва за нещо такова — съгласи се Джейс. — Ала Себастиан не е разумен.

— Освен това няма място, където бихме могли да се скрием от него — добави Клеъри. — Той ме намери в къщата на Аматис. Ще ме намери навсякъде. Навярно Магнус би могъл да ни помогне, но…

— Има и други магьосници — обади се Патрик и Клеъри хвърли за миг поглед към Алек; лицето му изглеждаше така, сякаш бе издялано от камък.

— Не може да разчитате на тях да ни помогнат, независимо колко ще им платите. Не и сега — каза Алек. — Именно това е смисълът от отвличането. Те няма да се притекат на помощ на Клейва; не и без да са видели дали ние ще им окажем помощ преди това.

На вратата се почука и в стаята влязоха двама Мълчаливи братя; одеждите им с цвят на пергамент проблясваха на магическата светлина.

— Брат Енок — поздрави ги Патрик — и…

— Брат Закарая — каза вторият, отмятайки качулката си назад.

Въпреки онова, за което Джейс бе намекнал в заседателната зала, видът на Закарая, който сега изглеждаше почти като човек, беше истински шок. Трудно им беше да го разпознаят; единствено тъмните руни върху скулите му напомняха какво бе някога. Беше слаб, почти крехък, и висок, с деликатни и много човешки очертания на лицето и тъмна коса. Изглеждаше на около двайсет години.

— Това брат Закарая ли е? — попита Изабел с нисък, изумен глас. — Че той кога стана толкова готин?

— Изабел! — прошепна Клеъри, ала брат Закарая или не я беше чул, или притежаваше завидно самообладание. Той гледаше Джия и изведнъж, за изненада на Клеъри, каза нещо на език, който тя не разбираше.

Устните на Джия потръпнаха за миг, а после се свиха в строга линия.

— Амалрик Кригсмесър е мъртъв — обърна се тя към останалите.

На Клеъри, вцепенена от всичко, което се бе стоварило отгоре й само за няколко часа, й трябваха няколко секунди, за да си спомни кой беше това — Помраченият, когото бяха заловили в Берлин и довели във „Василиас“, докато Братята търсех лек.

— Нищо, което опитахме върху него, не подейства — каза брат Закарая. Човешкият му глас беше мелодичен и Клеъри си помисли, че има британски акцент. Досега го беше чувала единствено в ума си, а очевидно телепатичната комуникация заличаваше акцентите. — Нито една магия, нито една отвара. Накрая му дадохме да пие от Бокала на смъртните.

Това го унищожи — разнесе се гласът на брат Енок. — Смъртта беше мигновена.

Тялото на Амалрик трябва да бъде изпратено през Портал до Спираловидния лабиринт, за да бъде изследвано от магьосниците там — заяви Джия. — Може би, ако действаме достатъчно бързо, тя… те ще успеят да научат нещо от смъртта му. Някакъв ключ към намирането на лек.

— Бедното му семейство — каза Мерис. — Дори няма да го видят изгорен и погребан в Града на тишината.

— Той вече не е нефилим — напомни Патрик. — Ако се налагаше да го погребем, би трябвало да е на кръстопътя пред Брослиндската гора.

— Като майка ми — подхвърли Джейс. — Защото се е самоубила. Престъпниците, самоубийците и чудовищата се погребват там, където се срещат всички пътища, нали така?

Говореше с престорено бодрия си глас, онзи, който Клеъри знаеше, че прикрива гняв или болка; искаше й се да застане по-близо до него, ала стаята беше прекадено пълна.

— Невинаги — отвърна брат Закарая с мекия си глас. — Един от младите Лонгфорд взе участие в битката край Цитаделата. Беше принуден да убие собствения си парабатай, когото Себастиан бе превърнал. След това обърна меча към себе си и си преряза вените. Днес той ще бъде погребан заедно с другите загинали, с всички дължими почести.

Клеъри си спомни младия мъж, когото бе видяла пред Цитаделата да ридае над тялото на мъртъв нефилим в червени одежди, докато битката бушуваше около него. Зачуди се дали не би трябвало да спре и да поговори с него, дали това би помогнало, дали имаше нещо, което би могла да стори.

Джейс изглеждаше така, сякаш ще повърне.

— Ето защо трябва да ме оставите да отида при Себастиан — заяви той. — Това не може да продължава повече. Тези битки, схватките с Помрачените… той ще измисли и нещо по-лошо. Себастиан винаги измисля нещо още по-лошо. Да бъдеш превърнат, е по-ужасно от смъртта.

— Джейс — остро каза Клеъри и той я погледна — полуотчаяно, полуумолително. Погледна я така, сякаш я молеше да не се съмнява в него. После се приведе напред, опрял ръце в бюрото на консула.

— Изпратете ме при него. И аз ще се опитам да го убия. Небесният огън е у мен. Това е най-добрият ни шанс.

— Не става въпрос за това, да те изпращаме където и да било — отсече Мерис. — Не можем да те изпратим при него; нямаме представа къде се намира той. Става въпрос за това, да го оставим да те вземе.

— Тогава оставете го да ме вземе…

— В никакъв случай. — Брат Закарая имаше мрачен вид и Клеъри си спомни какво й беше казал веднъж: „Ако имам възможност да спася последния от кръвната линия на Херондейл, това е по-важно от верността, която дължа на Клейва“. — Джейс Херондейл, Клейвът може да реши да се подчини на Себастиан или да откаже, но и в двата случая ти не можеш да му бъдеш даден по начина, по който той очаква. Трябва да го изненадаме. В противен случай просто слагаме в ръцете му единственото оръжие, от което знаем, че се бои.

— Някакви други предложения? — попита Джия. — Да го накараме да се покаже? Да използваме Джейс и Клеъри, за да го заловим?

— Не може да ги използвате като примамка — възрази Изабел.

— Дали не бихме могли да го отделим от войските му? — попита Мерис.

— Не можете да надхитрите Себастиан. — Клеъри се чувстваше изтощена. — Него не го е грижа за причини и извинения. Съществуват единствено той и неговите желания и ако застанете между тези две неща, той ще ви унищожи.

Джия се приведе през масата.

— Не можем ли да го убедим, че иска нещо друго? Има ли нещо друго, което бихме могли да му предложим?

— Не — прошепна Клеъри. — Няма нищо. Себастиан е…

Ала как би могла да обясни своя брат? Как да обясни на някого какво е да надзърнеш в непрогледното сърце на черна дупка? Представете си, че сте последният ловец на сенки, останал на земята, представете си, че цялото ви семейство, всичките ви приятели са мъртви, представете си, че не е останал никой, който дори да вярва в това, което сте били. Представете си, че сте на земята милиарди години след като слънцето е изпепелило всяка следа от живот и цялото ви същество крещи за едно-едничко живо създание, което да поема дъх до вас, само че няма нищичко, само реки от огън и пепел. Представете си подобна самота, а след това си представете, че има едно-единствено нещо, което би могло да ви избави от нея. А сега си представете на какво бихте били готови, за да го получите.

— Не — заяви тя на глас. — Себастиан няма да промени намеренията си. Никога.

Из стаята се разнесе шепот и Джия плесна с ръце, за да въдвори тишина.

— Достатъчно. Въртим се в кръг. Време е Клейвът и Съветът да обсъдят ситуацията.

— Ако мога да направя едно предложение. — Очите на брат Закарая обходиха стаята, замислени под тъмните си мигли, преди да се спрат върху Джия. — Погребалните ритуали за падналите в битката при Цитаделата всеки миг ще започнат. Ще очакват консулът да присъства, също както и инквизиторът. Бих ви предложил Клеъри и Джейс да останат в къщата на инквизитора и да обмислят положението, в което се намират, а Съветът да се събере след ритуала.

— Имаме право да присъстваме на заседанието — отсече Клеъри. — Това решение ни засяга. То се отнася за нас.

— Ще бъдете повикани — увери ги Джия; погледът й не се спря върху тях, а ги подмина, подмина и Робърт и Мерис, брат Енок и Закарая. — А дотогава — починете си, защото ще се нуждаете от цялата си енергия. Нощта може да се проточи.