Касандра Клеър
Град на небесен огън (10)

8
Сила от това, което остава

Напъхал ръце в джобовете си, Рафаел се взираше в демоничните кули, които проблясваха с тъмночервена светлина.

— Става нещо — каза той. — Нещо необикновено.

Саймън искаше да му се сопне в отговор, че необикновеното нещо, което ставаше, бе, че го бяха отвлекли и довели в Идрис за втори път през живота му, ала все още му се повдигаше твърде много. Беше забравил как в Портала сякаш се разпадаш на парчета, а когато отново се сглобиш от другата страна, някои от тях липсват.

Освен това Рафаел беше прав. Ставаше нещо. Саймън и преди беше идвал в Аликанте и не беше забравил улиците и каналите, и хълма с Гард на върха, който се издигаше над всичко това. Не беше забравил, че в обикновена нощ улиците бяха тихи, огрявани от бледото сияние на кулите. Само че тази нощ долитаха шумове, главно откъм хълма и Гард, където танцуваха светлини, сякаш някой беше запалил дузина клади. Демоничните кули сияеха със зловеща алено-златиста светлина.

— Променят цвета на кулите, когато искат да съобщят нещо — каза Рафаел. — Златното е за сватби и тържества. Синьото — за Съглашението.

— А какво означава червеното? — попита Саймън.

— Магия. — Очите на Рафаел се присвиха. — Опасност.

Той бавно се завъртя в кръг, оглеждайки тихата улица с големи къщи откъм страната на канала. Беше с около една глава по-нисък от Саймън и той се зачуди на колко ли години е бил, когато са го превърнали. Четиринайсет? Петнайсет? Съвсем мъничко по-голям от Морийн. Кой ли го беше превърнал? Магнус знаеше, ала никога не беше казал.

— Къщата на инквизитора е ей там. — Рафаел посочи една от най-големите къщи, със заострен покрив и балкони, надвиснали над канала. — Само че не свети.

Саймън не можеше да го отрече, макар небиещото му сърце да подскочи лекичко, когато погледна към сградата. Сега Изабел живееше в нея; един от онези прозорци беше нейният.

— Трябва да са отишли в Гард — каза той. — Правят го за срещи и разни неща. — Самият той не хранеше особено приятни спомени от Гард, след като беше задържан като пленник там от последния инквизитор. — Предполагам, че и ние трябва да се качим. Да видим какво става.

— Да, благодаря ти. Наясно съм с техните „срещи и разни неща“ — сопна се Рафаел, ала по лицето му се четеше несигурност, каквато Саймън не помнеше да е виждал у него досега. — Каквото и да се случва, то си е работа на ловците на сенки. Недалече оттук има къща, отстъпена за ползване на представителя на вампирите в Съвета. Бихме могли да отидем там.

— Заедно?

— Къщата е голяма. Ти ще бъдеш в единия й край, аз — в другия.

Саймън повдигна вежди. И сам не беше сигурен какво бе очаквал да се случи, но да прекара нощта под един покрив с Рафаел, и през ум не му беше минавало. Не се боеше, че Рафаел ще го убие в съня му. Просто мисълта да дели жилище с някой, който като че ли открай време изпитваше силна неприязън към него, му се струваше странна.

Сега зрението на Саймън беше остро и ясно (едно от малкото неща, които наистина харесваше в това, да е вампир) и той можеше да различи дребни подробности много надалече. Ето защо я видя, преди тя да го забележи. Вървеше с бърза крачка, навела глава, а дългата й тъмна коса беше вързана на плитката, в която често я прибираше, когато се биеше. Беше в бойно облекло и ботушите й тракаха по калдъръма.

„Ти си истинска разбивачка на сърца, Изабел Лайтууд.“

Саймън се обърна към Рафаел.

— Махай се.

Рафаел се подсмихна.

La belle Isabelle^[1] Нали знаеш, че е безнадеждно, това между вас двамата?

— Защото аз съм вампир, а тя — ловец на сенки?

— Не. Просто ти… как да се изразя… изобщо не си от нейната категория.

Изабел вече беше прекосила половината улица. Саймън стисна зъби.

— Подложиш ли ми крак, ще те пронижа с дървен кол. Кълна се.

Рафаел сви невинно рамене, но не помръдна. Саймън му обърна гръб и пристъпи на улицата, излизайки от сенките.

Изабел начаса се закова на място, а ръката й се спусна към камшика, навит на кръста й. Миг по-късно примига изумено и като свали ръка, каза несигурно:

— Саймън?

Изведнъж Саймън се почувства неловко. Може би нямаше да й стане приятно, че се беше появил в Аликанте по този начин — все пак това беше нейният свят, не неговият.

— Аз… — започна, ала не можа да стигне по-далеч, защото в този миг Изабел се хвърли на врата му и обви ръце около него, като едва не го събори на земята.

Саймън затвори очи и зарови лице в шията й. Усещаше как бие сърцето й, но яростно потисна всякакви мисли за кръв. Тя беше мека и силна в прегръдките му, косата й го гъделичкаше по лицето и докато я държеше в обятията си, той се чувстваше нормален, така прекрасно нормален, като всеки влюбен тийнейджър.

Влюбен. Саймън се дръпна сепнато, така че сега се взираше в Изи от няколко сантиметра.

— Не мога да повярвам, че си тук — каза тя, останала без дъх; огромните й тъмни очи грееха. — Щеше ми се да си тук и тъкмо си мислех колко ли време ще мине, преди отново да те видя, и… О, господи, с какво си облечен?

Саймън сведе поглед към кожения си панталон и ризата с волани. Смътно чу как Рафаел хихика в сенките.

— Дълга история — рече той. — Мислиш ли, че бихме могли да влезем вътре?

 

 

Магнус завъртя сребърната кутия с инициали в ръцете си, котешките му очи грееха в сумрака на мазето у Аматис, едва разпръскван от слабата магическа светлина.

Джослин го наблюдаваше с изражение на любопитство и тревога. Люк неволно си припомни всички онези пъти, когато Джослин водеше Клеъри, тогава още дете, в апартамента на Магнус; всички онези пъти, когато те, едно толкова невероятно трио, бяха седели заедно, докато Клеъри растеше, и постепенно си припомняше онова, което би трябвало да забрави.

— Е? — попита Джослин.

— Трябва ми време — каза Магнус, побутвайки кутията с пръст. — Магически клопки, проклятия, други такива неща — може да бъдат скрити много ловко.

— Не бързай тогава. — Люк се облегна на една маса, бутната в потъналия в паяжини ъгъл. Преди много години тя беше кухненската маса на майка му. Прекрасно познаваше плетеницата от резки върху дървения плот, дори вдлъбнатината в единия крак, която той бе направил, когато го изрита като тийнейджър.

В продължение на години масата беше принадлежала на Аматис. Нейна бе, докато тя беше женена за Стивън и понякога канеше гости за вечеря в къщата на Херондейл. Беше нейна и след развода, след като Стивън отиде да живее в имението в провинцията заедно с новата си жена. Всъщност цялото мазе беше претъпкано със стари мебели, вещи, които някога бяха принадлежали на родителите им, картини и дреболии от времето, когато Аматис беше омъжена. Люк се зачуди защо ли ги беше скрила тук долу. Може би не е била в състояние дори да ги погледне.

— Не мисля, че й има нещо — заяви Магнус най-сетне и върна кутията върху полицата, където Джослин я беше тикнала, тъй като не я искаше в къщата, но не искаше и да я изхвърли. Той потрепери и потърка ръце. Носеше сиво-черно палто, от което приличаше на изпечен детектив; когато се беше появил на прага им, Джослин го беше сграбчила за ръката, без дори да му даде възможност да си съблече палтото, и го беше замъкнала в мазето. — Никакви уловки, никакви капани, никаква магия.

Джослин изглеждаше леко смутена.

— Благодаря ти. Задето я погледна. Понякога ставам малко параноична. А след онова, което се случи току-що в Лондон…

— Какво всъщност се случи в Лондон?

— Не знаем кой знае колко — рече Люк. — Този следобед получихме огнено съобщение от Гард, но в него нямаше много подробности. Лондон беше един от малкото Институти, чиито обитатели все още не се бяха изнесли. Очевидно Себастиан и воините му се опитали да го нападнат, но били отблъснати от някаква защитна магия, за която дори Съветът не знаеше. Нещо, което предупредило ловците на сенки, че той идва, и ги отвело на безопасно място.

— Призрак — каза Магнус и по устните му заигра усмивка. — Дух, заклел се да брани Института. Тя е там от сто и трийсет години.

Тя? — повтори Джослин и се облегна на прашната стена. — Призрак? Наистина ли? Как се казва?

— Ще разпознаеш фамилията й, ако ти я кажа, но на нея няма да й хареса. — Погледът на Магнус стана далечен. — Надявам се това да означава, че е намерила покой. — Той отново се върна към настоящето. — Както и да е. Нямах намерение да поведа разговора натам. Не затова дойдох.

— Така и предположих — каза Люк. — Оценяваме посещението ти, макар да признавам, че се изненадах да те видя на прага ни. Не тук очаквах да дойдеш.

„Очаквах да отидеш у семейство Лайтууд“ увисна във въздуха неизречено.

— Имах живот и преди Алек — сопна се Магнус. — Аз съм върховният магьосник на Бруклин. Тук съм, за да представлявам Децата на Лилит пред Съвета.

— Мислех, че Катарина Лос е представителката на магьосниците — учуди се Люк.

— Така беше — потвърди Магнус. — Накара ме да заема мястото й, за да мога да дойда тук и да се видя с Алек. — Той въздъхна. — Всъщност предложи ми го, докато бяхме в „Луната на ловеца“. И именно за това исках да говорим.

Люк приседна на нестабилната маса.

— Видя ли се с Бат? — попита той. През деня Бат обикновено се разполагаше в „Луната на ловеца“, а не в полицейския участък; не беше официално, но всички знаеха къде може да бъде открит.

— Да. Току-що му се беше обадила Мая. — Магнус прокара ръка през черната си коса. — Не би могло да се каже, че Себастиан обича пораженията — бавно каза той и Люк усети как нервите му се обтягат. Магнус явно се опитваше да им съобщи лоша новина. — Изглежда, че след като нападението му над Института в Лондон се провалило, той насочил вниманието си към Претор Лупус. Очевидно няма как да използва ликантропите (не може да ги превърне в Помрачени), така че ги избил до крак и изпепелил мястото до основи. Убил Джордан Кайл пред очите на Мая. Нея оставил жива, за да предаде съобщение.

Джослин обви ръце около тялото си.

— Мили боже!

— Какво е съобщението? — попита Люк, когато си възвърна гласа.

— Отправено е към долноземците — отвърна Магнус. — Говорих с Мая по телефона и тя ме накара да го запомня наизуст. Очевидно казал: „Предай на всички долноземци. Търся разплата и ще я получа. Ще се разправя по същия начин с всеки, който се съюзи с ловците на сенки. Нямам вражда с вашата раса, освен ако не последвате нефилимите в битка. Тогава ще бъдете храна за моя меч и оръжията на моята армия, докато и последният от вас не бъде изличен от лицето на земята“.

Джослин издаде задавен звук.

— Звучи досущ като баща си, нали?

Люк погледна към Магнус.

— Ще предадеш ли съобщението му на Съвета?

Магнус докосна брадичката си с блещукащ нокът.

— Не. Но от долноземците няма да го скрия. Лоялността ми не е към ловците на сенки, а към тях.

„За разлика от твоята“ увисна във въздуха неизречено.

— Имам това — продължи Магнус, изваждайки от джоба си лист хартия. Люк го разпозна, защото и той имаше такъв. — Ще присъстваш ли на вечерята утре?

— Да. Феите се отнасят много сериозно към подобни покани. Мелиорн и Дворът ще се засегнат, ако не отида.

— Възнамерявам да им кажа тогава — рече Магнус.

— Ами ако изпаднат в паника? — попита Люк. — Ако изоставят Съвета и нефилимите?

— Е, случилото се в Претор Лупус, така или иначе, няма да остане в тайна.

— Но съобщението на Себастиан би могло — каза Джослин. — Опитва се да сплаши долноземците, Магнус. Иска да ги накара да стоят настрани, докато той унищожава нефилимите.

— Би било тяхно право да го сторят — заяви Магнус.

— И ако наистина го направят, мислиш ли, че нефилимите някога ще им простят? — попита Джослин. — Клейвът не е от онези, които лесно прощават. Прощават по-трудно и от Бог.

— Джослин — намеси се Люк. — Вината не е на Магнус.

Ала Джослин продължаваше да гледа към магьосника.

— Какво би те посъветвала да сториш Теса?

— Моля ти се, Джослин — рече Магнус. — Та ти едва я познаваш. Тя проповядва честност; обикновено това прави. Да скриеш истината, е невъзможно. Живееш ли достатъчно дълго, неизбежно го научаваш.

Джослин сведе поглед към ръцете си… ръце на художник, които Люк толкова обичаше, гъвкави и внимателни, и вечно изцапани с мастило.

— Аз вече не съм ловец на сенки — каза тя. — Избягах от тях. И двамата го знаете. Ала един свят без ловци на сенки… това ме плаши.

— Светът съществуваше и преди нефилимите — рече Магнус. — Ще продължи да съществува и след тях.

— Свят, в който бихме могли да оцелеем? Синът ми… — започна Джослин, но не довърши, защото някой потропа на входната врата. — Клеъри? — зачуди се тя на глас. — Възможно е отново да си е забравила ключа.

— Аз ще отворя. — Люк се изправи и като размени бърз поглед с Джослин, излезе от мазето, а в главата му се гонеха безброй мисли. Джордан — мъртъв, Мая — скърбяща. Себастиан — опитващ се да настрои долноземците срещу ловците на сенки.

Отвори входната врата и в къщата нахлу студен нощен въздух. На прага стоеше млада жена с къдрава бледоруса коса и бойно облекло. Хелън Блекторн. Люк едва можа да забележи, че демоничните кули над тях грееха с кървавочервена светлина, когато тя проговори.

— Нося съобщение от Гард. Става дума за Клеъри.

 

 

— Мая.

Мек глас от тишината. Мая се обърна. Не искаше да отваря очи. В мрака я чакаше нещо ужасно, нещо, от което можеше да избяга, ако продължеше да спи, завинаги.

— Мая.

Наблюдаваше я от сенките, бледи очи и тъмна кожа. Брат й. Даниел. Пред погледа й той откъсна крилата на една пеперуда и остави телцето да падне, потръпващо, на земята.

— Мая, моля те.

Леко докосване по ръката. Тя се изправи рязко, дръпвайки се инстинктивно назад. Гърбът й се удари в стена и тя изохка и отвори очи. Те бяха залепнали, по клепачите й имаше сол. Беше плакала в съня си.

Намираше се в полуосветена стая с един-единствен прозорец, гледащ към криволичеща улица. През изцапаното стъкло виждаше голите клони на дърветата, както и ръба на нещо метално… противопожарна стълба, предположи тя.

Погледна надолу — тясно легло с желязна табла и тънко одеяло, което тя беше изритала в долния край. Гърбът й беше долепен до тухлена стена. Край леглото имаше стол, стар и очукан. Бат седеше в него и тъкмо отпускаше ръка.

— Съжалявам — каза той.

— Недей — изръмжа Мая. — Не ме докосвай.

— Пищеше. Насън.

Мая обви ръце около тялото си. Беше по дънки и потниче. Пуловера, който носеше в Лонг Айлънд, го нямаше и кожата на ръцете й настръхна.

— Къде са дрехите ми? Якето, пуловерът…

Бат се прокашля.

— Бяха покрити с кръв, Мая.

— А. — Сърцето думкаше в гърдите й.

— Помниш ли какво се случи? — попита Бат.

Тя затвори очи. Спомняше си всичко — пътуването, пикала, горящата сграда, брега, осеян с трупове. Джордан, който рухва в ръцете й; кръвта му, която блика около и върху нея като вода и се смесва с пясъка. „Гаджето ти е мъртво.“

— Джордан — каза, макар вече да знаеше.

Лицето на Бат беше мрачно; кафявите му очи имаха зеленикав оттенък, от който грееха в сумрака. Лице, което Мая познаваше добре. Той беше един от първите върколаци, които бе срещнала. Излизаха заедно, докато тя не му каза, че според нея е твърде нова в града, твърде уплашена и че все още не е забравила Джордан достатъчно, за да има друга връзка. На следващия ден Бат скъса с нея; колкото и да бе изненадващо, двамата бяха останали приятели.

— Мъртъв е — каза той. — Заедно с почти всички от Претор Лупус. Претор Скот, учениците… неколцина са оцелели. Мая, защо бяхте там? Какво правехте в Претор Лупус?

Мая му разказа за изчезването на Саймън, за обаждането, което Джордан беше получил от Претор Лупус, за трескавото им пътуване до Лонг Айлънд, за това, как бяха открили мястото изпепелено.

Бат се прокашля.

— Имам някои неща на Джордан. Ключовете му, претооския медальон…

Мая усети, че не й достига въздух.

— Не, не искам… не искам вещите му — каза тя. — Той би искал Саймън да получи медальона. Когато намерим Саймън, той трябва да го получи.

Бат не настоя.

— Имам и добри новини — рече той. — Получихме съобщение от Идрис — приятелят ти Саймън е добре. Всъщност е там, с ловците на сенки.

— О! — Мая почувства как възелът, стягащ сърцето й, се поразхлабва мъничко от облекчение.

— Трябваше да ти го кажа веднага — извини се Бат. — Просто… безпокоях се за теб. Беше в тежко състояние, когато те донесоха в щаба. Оттогава спиш.

Исках да заспя завинаги.

— Знам, че вече си казала на Магнус — добави Бат с обтегнато лице. — Но обясни ми още веднъж защо му е на Себастиан Моргенстърн да взема ликантропите на прицел?

— Каза, че било послание. — Мая чу глухотата в гласа си сякаш от разстояние. — Искаше да знаем, че е защото върколаците са съюзници на ловците на сенки и че той възнамерява да постъпи по същия начин с всички съюзници на нефилимите.

„Никога не ще се спра, нито за миг дори, докато в смърт не склопя очи или получа от съдбата таз тъй жадувана разплата.“

— Сега в Ню Йорк няма ловци на сенки, а Люк е с тях в Идрис. Слагат допълнителни магически бариери. Не след дълго ще е ужасно трудно дори да разменяме съобщения с тях. — Бат се размърда в стола си и Мая почувства, че крие нещо.

— Какво има?

Той отклони очи.

— Бат…

— Познаваш ли Руфъс Хейстингс?

Руфъс. Мая си спомни първия път, когато бе отишла в Претор Лупус. Белязано лице, един сърдит мъж, излизащ гневно от кабинета на претор Скот.

— Не съвсем.

— Той е оцелял в клането. Сега е при нас, в участъка. Попълва празнините в това, което знаем. Освен това говори на другите за Люк. Казва, че е повече ловец на сенки, отколкото ликантроп; че не притежава лоялност към глутницата и че тя се нуждае от нов лидер.

— Ти си лидерът — заяви Мая. — Втори в йерархията.

— Да, и бях избран от Люк. Което означава, че и на мен не може да се има доверие.

Мая се плъзна до ръба на леглото. Цялото тяло я болеше; усети го, когато сложи босите си крака върху студения каменен под.

— Никой не приема приказките му на сериозно, нали?

Бат сви рамене.

— Това е абсурдно. След случилото се трябва да бъдем сплотени; не се нуждаем от някой, който да се опитва да ни раздели. Ловците на сенки са наши съюзници…

— И именно това ни превърна в мишена за Себастиан.

— Той, така или иначе, щеше да го стори. Не е приятел на долноземците. Та той е син на Валънтайн Моргенстърн. — Очите на Мая пламтяха. — Може и да се опитва да ни накара да изоставим нефилимите временно, за да може да се разправи с тях, ала успее ли да ги изтрие от лицето на земята, ние ще бъдем следващите.

Бат сплете ръце, после отново ги разплете. Най-сетне като че ли взе решение.

— Знам, че си права. — Той отиде до масата в ъгъла и се върна с яке, чорапи и ботуши, които подаде на Мая. — Просто… направи ми услуга и не го изричай на глас този следобед. Той и бездруго ще бъде достатъчно емоционален.

Мая облече якето.

— Този следобед? Какво има да става този следобед?

Бат въздъхна.

— Погребението.

 

 

— Ще убия Морийн — заяви Изабел. Беше отворила гардероба на Алек и мяташе дрехи на пода.

Саймън се беше изтегнал бос на едно от леглата (на Джейс? Или пък на Алек?), след като беше изритал смущаващите си ботуши с токи. Въпреки че кожата му вече не се натъртваше, беше прекрасно да лежи върху нещо меко, след като беше прекарал толкова много часове на коравия мръсен под в „Дюмор“.

— Ще трябва да си пробиеш път през всички вампири в Ню Йорк, за да го сториш — каза той. — Те очевидно я обичат.

— Е, някои хора имат странни вкусове. — Изабел вдигна тъмносин пуловер — на Алек, позна Саймън най-вече по дупките на ръкавите. — Значи, Рафаел те доведе тук, за да разговаряш с баща ми?

Саймън се надигна на лакти, за да я погледне.

— Мислиш ли, че ще е окей?

— Разбира се, защо не. Баща ми обожава да говори. — Гласът й прозвуча горчиво и Саймън се приведе напред, но когато Изабел вдигна глава, той видя, че му се усмихва, и реши, че си е въобразил. — Макар че кой знае какво ще се случи след нападението над Цитаделата тази нощ. — Тя прехапа долната си устна. — Възможно е да отменят заседанието или да го изтеглят напред. Очевидно Себастиан е по-сериозен проблем, отколкото са предполагали. Изобщо не би трябвало да е в състояние да се доближи толкова до Цитаделата.

— Е — каза Саймън, — той е ловец на сенки.

— Не, не е — яростно отсече Изабел и дръпна един зелен пуловер от дървената закачалка. — Освен това е мъж.

— Извинявай. Сигурно е страшно изнервящо да чакаш да научиш как ще се развие битката. Колко души минаха?

— Петдесет или шейсет — отвърна Изабел. — Исках да отида, но… не ме пуснаха. — Гласът й имаше онзи дръпнат тон, който подсказваше, че се доближават до тема, за която не иска да говори.

— Щях да се тревожа за теб — каза Саймън и видя как устните й потръпнаха в неохотна усмивка.

— Пробвай този — каза тя и му подхвърли зеления пуловер, който бе мъничко по-малко опърпан от останалите.

— Сигурна ли си, че е окей да взема дрехи назаем?

— Не може да се разхождаш наоколо, облечен по този начин — заяви Изабел. — Изглеждаш така, сякаш си избягал от любовен роман. — Тя положи драматично ръка върху челото си. — О, лорд Монтгомъри, какво възнамерявате да сторите с мен в тази спалня, където съм съвсем сама с вас? Аз, една невинна девица, без никой, който да ме защити? — Тя разкопча якето си и го метна на пода. Отдолу носеше бяло потниче. — Е — каза, хвърляйки му жарък поглед, — в безопасност ли е целомъдрието ми?

— Аз… ъъъ… какво? — Изведнъж Саймън като че ли бе забравил да говори.

— Знам, че сте опасен мъж — заяви Изабел, пристъпвайки плавно към леглото. Разкопча ципа на панталоните си и ги изрита на пода. Под тях носеше черни момчешки шорти. — Някои ви наричат донжуан. Всички знаят, че сте истински сатана с жените, с вашата поетична риза с волани и неустоими панталони. — Тя се тръшна на леглото и изпълзя до него, гледайки го като кобра, която се кани да закуси с една мангуста. — Умолявам ви да помислите за моята непорочност — прошепна тя. — И за бедното ми уязвимо сърце.

Саймън реши, че това доста прилича на игра на „Тъмници и дракони“, само дето би могло да бъде далеч по-забавно.

— Лорд Монтгомъри мисли единствено за собствените си желания — дрезгаво отвърна той. — И нека ти кажа още нещо. Лорд Монтгомъри притежава огромно имение… и доста обширен парк.

Изабел се изкиска и Саймън усети как леглото се раздруса под него.

— Не очаквах да се вживееш чак толкова.

— Лорд Монтгомъри винаги надминава очакванията. — Саймън я улови през кръста и я преобърна, така че тя се озова под него; черната й коса се разпиля върху възглавницата. — Майки, заключете дъщерите си на сигурно място, след това заключете прислужничките си, а накрая заключете и себе си. Лорд Монтгомъри излиза на лов.

Изабел улови лицето му в шепите си.

— Милорд — каза тя с грейнали очи. — Боя се, че повече не съм в състояние да устоя на мъжественото ви обаяние и властното ви излъчване. Правете с мен каквото поискате.

Саймън не беше много сигурен какво би сторил лорд Монтгомъри, но за сметка на това знаеше какво той иска да направи. Приведе се към нея и притисна устни в нейните в бавна, продължителна целувка. Те се разтвориха под неговите и изведнъж всичко беше сладостна тъмна жар, устните на Изабел докосваха неговите, първо едва-едва, ала постепенно все по-настойчиво. Както винаги, миришеше опияняващо на рози и кръв. Саймън притисна устни до онова местенце на гърлото й, където усещаше пулса й; раздвижи ги нежно, без да я ухапе, но Изи простена и ръцете й се спуснаха към предницата на ризата му. За миг той се притесни, че няма копчета, ала Изабел сграбчи материята със силните си ръце и я раздра надве, така че сега тя висеше от раменете му.

— Господи, това нещо се къса като хартия — възкликна тя и посегна да свали потничето си. Беше стигнала до средата, когато вратата се отвори и в стаята влезе Алек.

— Изи, тук… — започна, а после очите му се разшириха и той отстъпи назад толкова рязко, че си удари главата в стената зад себе си. — Какво става тук?

Изабел дръпна потничето си надолу и го изгледа свирепо.

— Вече не чукаш ли?

— Това… това е моята стая! — изломоти той. Като че ли нарочно се мъчеше да не поглежда към Изи и Саймън, които наистина се намираха в доста неловка поза. Саймън бързо се отдръпна от Изабел, която се надигна и отупа дрехите си, сякаш махаше прашинки. Саймън се изправи по-бавно, мъчейки се да загърне двете половини на разкъсаната си риза.

— Защо всичките ми дрехи са на пода? — попита Алек.

— Опитвах се да намеря нещо за Саймън — обясни Изабел. — Морийн го облякла в кожени панталони и риза с волани, защото бил нейният роб от любовен роман.

— Нейният какво?

— Роб от любовен роман — повтори Изабел, сякаш брат й се държеше особено тъпо.

Алек поклати глава, като че ли сънуваше лош сън.

— Знаеш ли какво? По-добре не ми обяснявай. Просто… се облечи… облечете се и двамата.

— Няма да си тръгнеш… така ли? — кисело каза Изабел и слезе от леглото. Взе си якето и го облече, а после подхвърли зеления пуловер на Саймън, който на драго сърце смени ризата си на поет, която бездруго беше станала на ленти.

— Няма. Това е моята стая, а и трябва да говоря с теб, Изабел — троснато каза Алек.

Саймън взе чифт дънки и някакви обувки от пода и отиде в банята, за да се преоблече, като нарочно се забави възможно най-дълго. Когато най-сетне излезе, Изабел седеше на разхвърляното легло с напрегнат, притеснен вид.

— Значи, отново ще отворят Портал, за да могат всички да се приберат. Хубаво.

— Хубаво е, но онова, което почувствах… — Алек несъзнателно докосна горната част на ръката си, близо до парабатайската руна. — … то не е хубаво. Джейс не е мъртъв — побърза да добави, когато Изабел пребледня. — Щях да го разбера, ако беше така. Ала нещо се е случило. Нещо с небесния огън според мен.

— Знаеш ли дали сега е добре? Ами Клеъри? — настойчиво попита Изабел.

— Ей, я чакайте малко — прекъсна ги Саймън. — Какво за Клеъри? И Джейс?

— Двамата минаха през Портала — мрачно каза Изабел. — Отвеждащ в битката край Цитаделата.

Саймън си даде сметка, че несъзнателно беше посегнал към златния пръстен на ръката си и го стиска здраво.

— Не са ли твърде малки?

— Е, не е, като да поискаха разрешение — обясни Алек, който беше облегнал гръб на стената. Изглеждаше уморен, сенките под очите му приличаха на синини. — Консулът опита да ги спре, но не можа.

Саймън се обърна яростно към Изабел.

— И ти не ми каза?

Изабел не смееше да срещне очите му.

— Знаех, че ще се побъркаш.

Алек местеше поглед между Изабел и Саймън.

— Не си му казала? За това, което се случи в Гард?

Изабел скръсти ръце на гърдите си и придоби предизвикателен вид.

— Не. Срещнах го на улицата и се качихме тук, и… и изобщо не ти влиза в работата.

— Влиза ми, ако ще го правите в моята стая — заяви Алек. — Ако ще използваш Саймън, за да забравиш, че си ядосана и разстроена, това си е твоя работа, но го прави в собствената си стая.

— Не го използвах…

Саймън си спомни как грееха очите й, когато го видя на улицата. Помислил си бе, че е от щастие, но сега си даде сметка, че е по-вероятно да са били непролети сълзи. Спомни си начина, по който вървеше към него, с наведена глава и прегърбени рамене, сякаш се мъчеше да не рухне.

— Всъщност точно това правеше — рече той. — Иначе щеше да ми кажеш какво е станало. Дори не спомена Джейс или Клеъри, нито че си разтревожена, нищичко.

Саймън усети как стомахът му се сви, когато си даде сметка колко умело беше отклонила въпросите му и му бе отвлякла вниманието с целувки, и се почувства толкова глупав. Мислеше, че се бе зарадвала да види точно него, ала нищо чудно изобщо да нямаше значение кой е.

Лицето на Изабел се беше вкаменило.

— Моля ти се. Не е, като да ме попита. — Беше започнала да си играе с косата си и сега вдигна ръка и се залови да я навива почти яростно на тила си. — Ако възнамерявате да стоите тук и да ме обвинявате, може би трябва да вървите…

— Не те обвинявам — започна Саймън, но тя вече беше скочила на крака. Грабна рубинения медальон, смъкна го (не особено нежно) от врата му и го надяна около своя.

— Изобщо не трябваше да ти го давам — заяви с блеснали очи.

— Той ми спаси живота.

Думите на Саймън я сепнаха.

— Саймън… — прошепна тя, ала така и не довърши, защото в този миг Алек изохка и като стисна рамото си, се свлече на пода. Изабел изтича до него и коленичи. — Алек? Алек? — Гласът й се извиси, пълен с паника.

Алек отметна якето си, смъкна яката на ризата си и изви глава, за да погледне знака на рамото си. Саймън различи очертанията на парабатайската руна. Алек я докосна и когато вдигна пръсти, те бяха изцапани с нещо тъмно, което приличаше на пепел.

— Преминали са обратно през Портала — каза той. — И нещо не е наред с Джейс.

 

 

Беше като да се върне в някой сън. Или кошмар.

След Войната на смъртните Площадът на Ангела беше затрупан с тела. Трупове на нефилими, положени грижливо в редици, очите им — превързани с бялата коприна на смъртта.

Сега на площада отново имаше тела, ала този път цареше хаос. Демоничните кули хвърляха ярка светлина върху сцената, която посрещна Саймън, когато, последвал Изабел и Алек през криволичещите улици на Аликанте, той най-сетне достигна Залата на съглашението. Площадът беше претъпкан с хора. Нефилими в бойно облекло лежаха на земята; някои се гърчеха от болка и крещяха, други бяха ужасяващо неподвижни.

Залата на съглашението беше тъмна и плътно затворена. Една от по-големите каменни сгради на площада беше отворена и от нея струеше светлина. През зейналата й двукрила врата непрекъснато влизаха и излизаха ловци на сенки.

Изабел се беше повдигнала на пръсти и очите й шареха неспокойно из тълпата. Саймън проследи погледа й. Различи няколко познати фигури: консулът, Джия Пенхалоу, която крачеше тревожно между хората си; Кадир от Института в Ню Йорк; Мълчаливи братя в одежди с цвят на пергамент, които безмълвно насочваха хора към осветената сграда.

— Отворили са „Василиас“^[2] — каза Изабел на Алек, който имаше измъчен вид. — Може би там са отвели Джейс, ако е пострадал…

— Пострадал е — отсече Алек.

— „Василиас“? — повтори Саймън.

— Болницата — обясни Изабел и махна към осветената сграда. Саймън буквално усещаше как тялото й пулсира от нервна, изпълнена със страх енергия. — Аз трябва… ние трябва…

— Ще дойда с теб — каза Саймън, но Изабел поклати глава.

— Само ловци на сенки.

— Изабел — рече Алек. — Да вървим.

Рамото му, белязано с руната за парабатай, изглеждаше схванато. Саймън искаше да му съобщи нещо, да му каже, че Неговата най-добра приятелка също бе отишла в битката и бе изчезнала. Да му каже, че разбира. Ала навярно можеше да разбереш връзката между парабатаите единствено ако си ловец на сенки. Съмняваше се, че Алек би му благодарил, ако му каже, че разбира. Саймън рядко бе чувствал по-отчетливо разликата между нефилимите и онези, които не бяха нефилими.

Изабел кимна и последва брат си, без да каже и дума повече. Саймън ги гледаше как прекосяват площада, как минават покрай статуята на Ангела, който се взираше в последиците от битката с тъжни мраморни очи. Двамата изкачиха стъпалата на „Василиас“ и се изгубиха дори от неговия вампирски поглед.

— Мислиш ли — разнесе се тих глас до рамото му, — че ще имат нещо против, ако се нахраним от техните мъртви?

Рафаел. Къдравата му коса беше като разрошен ореол около главата му. Носеше само дънки и тънка тениска и приличаше на дете.

— Кръвта на наскоро умрелите не ми е най-любимото — продължи той, — но все е за предпочитане пред бутилираната кръв, не си ли съгласен?

— Имаш невероятно очарователен характер — рече Саймън. — Надявам се, че са ти го казвали и преди.

— Сарказъм — изсумтя Рафаел. — Колко отегчително.

Саймън издаде несдържан, подразнен звук.

— Ами давай тогава. Пий от мъртвите на нефилимите. Сигурен съм, че наистина са в настроение за това. Може и да те оставят да живееш цели пет, дори десет секунди.

Рафаел се изкиска.

— Изглежда по-лошо, отколкото е. Няма чак толкова убити. Повечето са ранени. Врагът им е бил по-многоброен. Сега никога няма да забравят какво е да се биеш с Помрачените.

Саймън присви очи.

— Какво знаеш ти за Помрачените, Рафаел?

— Шепот и сенки — отвърна Рафаел. — Но смятам за свой дълг да научавам разни неща.

— Е, ако знаеш разни неща, кажи ми къде са Джейс и Клеъри. — Ала всъщност Саймън не хранеше кой знае каква надежда — Рафаел рядко беше услужлив, ако то не беше от полза за самия него.

— Джейс е във „Василиас“ — отвърна другият вампир за изненада на Саймън. — Изглежда, че небесният огън във вените му най-сетне му е дошъл в повече. Едва не го унищожил, както и един от Мълчаливите братя.

— Какво? — От смътна и неопределена, тревогата на Саймън изведнъж се изостри до нещо съвсем специфично. — Ще оживее ли? Къде е Клеъри?

Тъмните очи на Рафаел го измериха изпод дълги мигли; по устните му играеше крива усмивка.

— Вампирите не бива да се тормозят толкова за живота на смъртните.

— Кълна се, Рафаел, ако не започнеш да бъдеш по-услужлив…

— Добре де. Ела с мен.

Рафаел потъна в сенките, като внимаваше да се държи съвсем в края на площада. Саймън побърза да го настигне. Зърна една руса и една тъмнокоса глава, Ейлийн и Хелън, наведени над ранен нефилим, и за миг си помисли за Алек и Джейс.

— Ако се чудиш какво ще стане, ако пиеш от кръвта на Джейс сега, отговорът е, че това ще те убие — подхвърли Рафаел. — Вампири и небесен огън не са добра комбинация. Да, дори ако си ти, дневни вампире.

— Не това се чудех — намръщи се Саймън. — Питах се какво се е случило в битката.

— Себастиан нападнал Елмазената цитадела — обясни Рафаел, докато заобикаляше групичка ловци на сенки. — Мястото, където се коват оръжията на нефилимите. Където живеят Железните сестри. Подлъгал Клейва, че със себе си има едва двайсетима воини, а всъщност били повече. Най-вероятно щял да ги избие до крак и да превземе Цитаделата, ако не бил твоят Джейс…

— Не е моят Джейс.

— И Клеъри — продължи Рафаел, сякаш Саймън изобщо не беше проговорил. — Обаче не знам подробностите. Само онова, което подочух, а и между самите нефилими цари прекалено голямо объркване относно случилото се.

— Как така Себастиан е успял да ги заблуди, че е взел по-малко воини, отколкото е имал в действителност?

Рафаел сви слабите си рамене.

— Понякога ловците на сенки забравят, че на света има и друга магия освен тяхната. Цитаделата е построена върху лей-линии. Има древна, дива магия, която е съществувала преди Джонатан Ловеца на сенки и ще продължи да съществува…

Рафаел не довърши и Саймън проследи погледа му. В продължение на един миг виждаше само пелена от синя светлина, а после тя се отдръпна и той зърна Клеъри, легнала на земята. В ушите му изведнъж се разнесе бучене, сякаш кръвта се бе качила в главата му. Клеъри беше неподвижна и бледа, пръстите и устните й имаха тъмен, синкаво лилав оттенък. Косата й падаше на провиснали кичури около лицето, под очите й имаше сенки. Носеше разкъсано, окървавено бойно облекло, а до ръката й лежеше меч на Моргенстърн, с украсено със звезди острие.

Магнус се беше привел над нея, допрял до бузата й върховете на пръстите си, които грееха със синя светлина. От другата й страна бяха коленичили Джослин и Люк. В този миг Джослин вдигна глава и го видя. Устните й оформиха името му, ала Саймън не чуваше нищо от бученето в ушите си. Мъртва ли беше Клеъри? Изглеждаше мъртва или поне на ръба от смъртта.

Той тръгна натам, но Люк вече се беше изправил на крака и посегна към него. Улови го над лактите и го отдръпна от мястото, където Клеъри лежеше на земята.

Вампирската природа на Саймън му даваше свръхестествена сила — сила, която той едва сега започваше да се учи как да използва, ала Люк беше не по-малко силен. Пръстите му се впиха в плътта на Саймън.

— Какво е станало? — Гласът на Саймън се издигна. — Рафаел…? — Обърна се, оглеждайки се за другия вампир, но той беше изчезнал, потънал бе в сенките. — Моля те — каза Саймън на Люк, местейки поглед от познатото му лице към Клеъри. — Нека да…

— Саймън, не! — излая Магнус. Пръстите му се движеха над лицето на Клеъри, оставяйки след себе си сини искрици. Тя не помръдваше, нито реагираше. — Това е деликатно… енергията й е съвсем изчерпана.

— Не трябва ли да е във „Василиас“ — попита Саймън, поглеждайки към болничната сграда, от която продължаваше да струи светлина. За своя изненада, на стъпалата зърна Алек, който се взираше в Магнус. Преди Саймън да успее да помръдне или да му даде някакъв знак, Алек се обърна рязко и отново изчезна вътре.

— Магнус… — започна Саймън.

— Саймън, млъкни — сряза го Магнус през стиснати зъби.

Саймън се откопчи от хватката на Люк само за да се препъне и да се удари в една каменна стена.

— Но Клеъри…

Люк имаше измъчен вид, ала въпреки това изражението му бе решително.

— Клеъри се е изтощила, създавайки целителна руна. Но не е ранена. Тялото й е невредимо и Магнус може да й помогне повече, отколкото Мълчаливите братя. Най-доброто, което би могъл да сториш за нея, е да не пречиш.

— Джейс — каза Саймън. — Алек почувства през парабатайската си руна, че нещо се случва с него. Нещо, свързано с небесния огън. А Рафаел дрънкаше за лей-линии…

— Виж, битката се оказала по-кървава, отколкото нефилимите очакваха. Себастиан ранил Джейс, ала незнайно как небесният огън се обърнал срещу него. Само че едва не унищожил и Джейс. Клеъри спасила живота му, но все още има работа за Братята, преди той да бъде излекуван напълно. — Люк го погледна с уморени сини очи. — А ти защо си с Изабел и Алек? Мислех, че ще останеш в Ню Йорк? Заради Джордан ли дойде?

При споменаването на това име Саймън трепна.

— Джордан? Какво общо има той с всичко това?

За първи път Люк като че ли занемя.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

В продължение на един дълъг миг Люк се поколеба, а после каза:

— Имам нещо за теб. Магнус го донесе от Ню Йорк.

Той бръкна в джоба си и извади медальон на верижка. Върху златния медальон имаше вълча лапа и надпис на латински: Beati Bellicosi.

Благословени са воините.

Саймън начаса го разпозна. Преторският медальон на Джордан. Беше нащърбен и изцапан с кръв. Тъмночервена, сякаш ръжда, тя беше полепнала и по верижката, и по лицето на медальона. Ала надали някой можеше да различи кръв от ръжда по-лесно от един вампир.

— Не разбирам — каза Саймън. Ушите му отново бучаха. — Защо е у теб? Защо ми го даваш?

— Защото Джордан искаше да бъде твой — отвърна Люк.

— Искаше? — извиси се гласът на Саймън. — Нямаш ли предвид „иска“?

Люк си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам, Саймън. Джордан е мъртъв.