Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (88)

88
Портър

Ден втори, 17:33 ч.

Портър спря малко преди площадката на третия етаж. Тясното пространство с размери метър и осемдесет на метър и двайсет беше отрупано с прах и изхвърлени опаковки от сандвичи. Стените бяха боядисани в лимоненозелено.

Той чу глас.

Стиснал бейзболната бухалка в ръката си, Портър изкачи последните няколко стъпала и обходи с лъча на фенерчето сгъстяващия се мрак.

— Умори ли се вече, Сам?

Гласът беше последван от статично пращене и после настъпи тишина.

— Къде си, Бишъп? — попита той. Гласът му прозвуча по-силно, отколкото се надяваше, и думите отекнаха в бетона.

— Знам, че не си във форма, но я стига. Виждал съм старици с проходилки, които изкачват един етаж по-бързо от теб.

— Да ти го начукам.

— Може би гимнастиката ще ти се отрази добре и ще изгориш малко тлъстини. — Пращене.

Портър забеляза радиопредавателя, когато стигна до площадката. Малка черна „Моторола“ с гумирана антена, подпряна в основата на следващия ред стъпала.

Бишъп заговори отново и малкият червен светодиоден екран запулсира с гласа му:

— Какво ще кажеш за едно стихче, за да мине по-бързо времето? Готов ли си за това, Сам?

Портър взе предавателя, от който пак се разнесе гласът на Бишъп:

— Гуси, гуси Гъсоко, накъде да вървя? По стълбите нагоре-надолу и при моята жена ще се прибера. Старец, който не си казваше молитвите, видях. За левия крак го хванах и по стълбите го метнах. Питал ли си се някога за какво е това детско стихче, Сам? Малко е мрачно за деца, но пак им го казваме. Майка ми обичаше да ми го повтаря всеки път, когато се качвахме или слизахме по стълби.

Портър натисна бутона на предавателя и доближи микрофона до устните си.

— Идвам за теб, шибан откаченяк.

— Сам! — възкликна Бишъп. — Ти най-после успя. Тревожех се за теб.

— Къде си, Бишъп?

— Наблизо съм, Сам. Исках да те изчакам. Ти си умният в твоята малка група нещастници. Наложи се малко придумване, но ти схвана. Много се гордея с теб.

— Намерих очите. Жива ли е Емъри?

Бишъп въздъхна.

— Много съжалявам, че нямах време да ги опаковам за теб. Опасявах се, че може да ги намери някой плъх, преди ти да дойдеш тук, и да избяга с вкусна закуска в устата. Нямаше какво повече да направя, но се радвам, че ти дойде пръв.

Портър осъзна, че трябваше да покрие с нещо очите. Не му мина през ума, че може да има плъхове.

— Къде си?

Бишъп се изкикоти.

— О, боя се, че трябва да извървиш още доста път. Изкачването с онази рана сигурно не е лесно. Наистина съжалявам за това. Надявам се, че не съм те ранил много сериозно, но се наложи да импровизирам. Ти и твоите приятели ме принудихте да действам на момента. — Той млъкна за секунда и после добави: — По-добре побързай, Сам. Не ни остава много време. Ранен или не, очакват те много стъпала.

Портър отново започна да се изкачва. Стоенето неподвижен, дори за толкова малко време, скова крака му. Той принуди мускулите си да реагират и стисна зъби, когато изпита болка. С всяка стъпка имаше чувството, че ножът отново се забива в бедрото му и разрязва мускула и тлъстините.

— Дай ми да говоря с нея. Дължиш ми поне това. Искам да се уверя, че тя още е жива.

Отговори му статично пращене, а после от малкия високоговорител отекна гласът на Бишъп:

— Опасявам се, че в момента Емъри не е на разположение.

Детективът зави зад ъгъла на площадката на четвъртия етаж и продължи да върви. Белите му дробове пламтяха.

— Е, приключи ли? — попита Бишъп.

— Какво да приключа?

— Знаеш какво.

— Шибаното ти дневниче ли?

— Не ми се подигравай, Сам. Никога не ми се присмивай. Подигравката също е зло, което не обичам.

Портър избърса потта от челото си с ръкава на хирургичните дрехи.

— Майка ти се е подиграла с теб накрая. Хареса ли ти?

— Тогава си прочел всичко.

— Да, прочетох го.

— Майка ми беше зла вещица, която заслужаваше онова, което й се случи — каза Бишъп.

— Струва ми се, че майка ти е била страхотна курва. Въртяла е всички на малкия си пръст. Знойните мацки винаги са откачени.

— Разбирам какво се опитваш да направиш и няма да проработи, затова веднага престани с хапливите подмятания — отвърна Бишъп.

— И какво, не се ли върнаха? Там ли те оставиха?

От предавателя се разнесе щракане, сякаш Бишъп бързо натискаше бутона за говорене, като нервен тик.

— Спомняш ли си кибрита? Изгорих къщата до основи и хората на Талбът се изпържиха вътре. Реших да използвам бензина, който господата Непознат и Смит изляха. От пожарната извикаха социалните служби и ме закараха в нещо, наречено Рехабилитационен център за деца, лишени от родителски грижи. Прекарах там две седмици, а после ме предадоха на първото ми приемно семейство. Никой не подозираше, че аз съм запалил пожара. Не ми е известно дали майка ми се е върнала за мен.

— Изглежда, тя се е отпратила към залеза с онази жена Картър и не е искала да влачи със себе си досадния си син в тяхната фантазия по подобие на „Телма и Луиз“. Никога не са възнамерявали да те вземат с тях.

— Бях по-добре без тях.

— В приемни семейства? Може би си прав. Ако поне, половината от това, което си написал, наистина се е случило, израснал си в едно много шибано в главите семейство.

— Езикът, Сам. Внимавай какво говориш.

— Да, вярно. Не говори зло. Съжалявам. Няма да ми е приятно да наруша едно от свещените правила на баща ти.

Петият етаж.

— Майка ти е искала баща ти да умре в онзи ден, планирала е смъртта му. Била е приключила с него. Коя се чукаше с русокосия тип? Майка ти или госпожа Картър? Или и двете? По дяволите, бас ловя, че той е праскал и двете, докато ти си играел с пишлето си на ъгъла.

— Мери си приказките, Сам.

— Майната ти, Бишъп. „По дяволите“ не е мръсна дума.

Бишъп въздъхна.

— Ругатните са признак на слабоумие, а аз знам, че ти изобщо не си слабоумен. Обзалагам се, че вече си измислил план как да отмъстиш на човека, който застреля съпругата ти. Как му беше името? Камбъл? Излезе от участъка спокоен и незлобив, но аз видях, че в очите ти горят гняв и омраза.

— Не всички търсим отмъщение.

Бишъп се изхили.

— Ако те заключа с него в една стая и те уверя, че няма да има последици, каквото и да направиш, няма ли да го нараниш? Няма ли да му пуснеш куршум между очите? Няма ли да извадиш нож и да го изкормиш от врата до слабините и да гледаш как кръвта му изтича, докато умре? Не се заблуждавай, Сам. Всички го имаме в себе си.

— Но не го правим.

— Някои го правят и благодарение на тях светът е по-добро място.

Портър се изсмя.

— Може би ако ти не беше такъв сополив, хленчещ малък дрисльо, майка ти нямаше да избяга без теб. Може би тримата щяха да те включат в плана си. Щеше да си създадеш живот с новия си баща и двете си майки и онова, което те са криели в депозитната кутия.

Бишъп се изкикоти тихо.

— Обзалагам се, че приятелите ти от Петдесет и първи участък смятат да оставят отключена вратата на килията на Камбъл тази нощ и да те пуснат вътре през задния вход, за да си побъбриш с него. Ако сутринта го намерят обесен на гредите, ще му пука ли на някого? Никой не пролива сълза за загубата на такива отрепки. Ти го заслужаваш, нали така? Заради онова, което той ти причини.

— Какво беше истинското име на русокосия?

Бишъп не отговори веднага, но после гласът му се разнесе от високоговорителя, придружен от статично пращене:

— Франклин Кърби.

— Майка ти и госпожа Картър са планирали да избягат с Франклин Кърби от самото начало.

— Да.

— Баща ти не е бил част от плана.

Бишъп не каза нищо.

— Откъде майка ти и госпожа Картър са познавали Кърби? — Портър вече говореше каквото му хрумне. Изобщо не му пукаше за Кърби, нито за семейство Картър или за родителите на Бишъп, но знаеше, че докато поддържа разговора, Бишъп няма да нарани Емъри. Портър не искаше той да я наранява още повече.

Бишъп отново защрака микрофона — петдесет пъти.

— Кърби работеше със Саймън Картър в счетоводната фирма в Оперативния отдел. Мисля, че отговаряше за изнасянето на парите. По всяка вероятност двамата са смятали да си поделят парите, за да се подсигурят, че никой няма да ги преследва.

— Никой няма да ги преследва за няколко милиона долара и да рискува да изтече информация, която може да унищожи цялата им операция.

— Именно.

— Кърби обаче някак го е измамил, с помощта на майка ти — каза Портър. — И партньора си също, защото го е убил.

— Саймън Картър биеше съпругата си. Тя е съзряла изход и се е възползвала. Мисля, че майка ми се е съгласила да й помогне, а другият мъж е бил непредвидена жертва.

Портър почувства, че по крака му се стича нещо топло и го погледна. Раната се беше разтворила и отново кървеше. Той притисна ръка до бедрото си и продължи да се изкачва.

— Видял си името на Талбът на микробусите и си направил връзката, така ли?

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Бишъп?

— Баща ми ме научи да подхождам към всички ситуации с добре обмислен план. До шестнайсетата си година вече имах един куп фалшиви самоличности. Лесно е да се сдобиеш с такива документи, когато си в системата на приемните семейства. Запознах се с много обучаващи се престъпници от момента, в който стъпих в първия си групов дом. Обаче останах чист. Избягвах сбиванията и наркотиците. Съсредоточих се само върху едно нещо и накрая си намерих работа при Талбът. Бях търпелив. Започнах като стажант и се издигнах. Винаги съм бил добър с компютрите. Предполагам, че имам дарба. Не след дълго постъпих в отдел „Информационни технологии“. Проследих стъпките на Саймън Картър. Той беше улеснил нещата за мен. Файловете, които беше откраднал? Картър беше направил копия в техните сървъри. Беше ги оставил под носовете им с имена на измислени, несъществуващи клиенти. За две години имах всичко, което той беше събрал, и още. Господин Картър беше натрупал информация за десетки престъпници от града, датираща от двайсетина години. Той имаше не само подробни данни за престъпленията им, но и счетоводни документи за почти всеки долар, който беше сменил собственика си. Те бяха лоши хора, Сам. Занимаваха се с всичко от хазарт до сексуално робство. Всичките бяха свързани и работеха заедно. Тази тайна престъпна групировка на злото дишаше като жив организъм. Денем работех за Талбът, а нощем свързвах късчетата на мръсната им игра.

— Живял си сам на шестнайсет години?

— Живях в необитаван апартамент в Уест Сайд. Делях го с пет други хлапета, с които се бях запознал в системата на приемните семейства. Всичко беше по-добро от груповите домове. И не ме прекъсвай, Сам. Невъзпитано е.

— Съжалявам.

— Всички онези престъпници бяха свързани в мрежа, като паяжина. Един човек стоеше в средата, един човек, който имаше пръст във всичко.

— Талбът.

— Партньорът на Кърби натисна спусъка срещу баща ми, но всички онези хора стояха зад оръжието — тържествено заяви Бишъп. — И най-вече Талбът.

— Колко души си убил? — попита Портър, почти останал без дъх, докато завиваше на ъгъла на стълбището на деветия етаж.

— Вече не съм толкова неопетнен, Сам, но направих каквото трябваше.

— Убил си невинни хора.

— Никой не е невинен.

— Дай да говоря с Емъри — повтори Портър.

Десетият етаж.

— Хей, искаш ли да чуеш нещо забавно?

— Разбира се.

Някъде отгоре и от малкия високоговорител в ръката на Портър изригна писък — смразяващ кръвта вопъл на болка, толкова пронизителен, че той почувства болката под собствената си кожа.

— По-добре побързай, Сам. По-живо.