Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (70)

70
Портър

Ден втори, 16:57 ч.

Докато излизаше през главния вход на болницата, Портър забеляза млада жена, която слезе от такси, спряло до тротоара. Той пъхна два пръста в устата си и изсвири толкова пронизително, че стресна възрастен мъж вдясно от него. Портър се усмихна насила, кимна му и закуцука към таксито.

Той се намести на задната седалка и шофьорът се ухили.

— Бягаш ли?

Портър затвори вратата и трепна, когато движението дръпна шевовете.

— Какво?

— Облечен си с хирургични дрехи и изглеждаш малко раздърпан, за да си дежурен.

— Не, нищо подобно. Един от колегите ми ме наръга с кухненски нож в крака и ме остави да лежа там, като помисли, че съм умрял. Не можах да намеря дрехите си, затова облякох тези.

— Голям си шегаджия — ухили се шофьорът. — Накъде?

— Място на име „Забравени антики и колекционерски вещи“ на „Белмонт“ — отвърна детективът.

— Адрес?

Портър осъзна, че не знае номера. Понечи да извади телефона си и пак се сети, че Бишъп го беше строшил.

— Не знам. Казаха ми, че е на „Белмонт“.

Шофьорът завъртя очи, взе телефона си и почука с пръст по екрана.

— „Уест Белмонт“ 316. Изглежда, че е от другата страна на улицата срещу „Апартаменти Белмонт Едж“.

— Там трябва да е. — Портър погледна през стъклото към сгъстяващото се улично движение в натоварения час. — Ако ти кажа, че съм ченге, предполагам, че няма да ме закараш там по-бързо, нали?

Шофьорът потегли и го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Дай да видя значката ти.

Портър понечи да бръкне в задния си джоб, но си спомни, че е с хирургични дрехи.

— Значката е в…

— В панталона, от който стърчи ножът?

— Да.

— Ще видя какво ще мога да направя.

Портър извади дневника и продължи да чете от там, докъдето беше стигнал.