Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (59)

59
Портър

Ден втори, 12:18 ч.

— Чувствай се като у дома си — каза Портър на Уотсън и пусна ключовете на колата си на масичката до входната врата. — Може да ровиш в хладилника. Не знам какво има там.

Двамата мълчаха по време на пътуването от Петдесет и първи участък до апартамента му. Уотсън нещо не го свърташе на едно място, а Портър правеше всичко възможно да се опита да забрави лицето на хлапака, който беше застрелял съпругата му, но не успя.

Всяка клетка в тялото му искаше да се върне в участъка, да завре пистолета си под брадичката на хлапака и да натисне спусъка, докато изстреля и последния си патрон, а после да размаже от бой каквото е останало от главата му. Не се гордееше с тези мисли. Не ги искаше. Портър не беше склонен към насилие човек и Хедър би му се скарала, ако знаеше, че той изпитва дори грам омраза към младежа. Щеше да му каже да се извиси над тези неща и да не се предава на гнева. Щеше да му каже, че гневът и омразата няма да я върнат и че подобни мисли не постигат нищо освен да помрачат душата му.

Тя, разбира се, щеше да бъде права. Хедър винаги беше права и Портър го знаеше, но това не променяше нищо.

— Добре ли си? — попита Уотсън, който се беше втренчил в него.

Портър кимна.

— Ще се оправя. Само трябва да си поема дъх и да се овладея. — Той се поколеба и после добави: — Благодаря, че дойде с мен в участъка.

— Винаги. Това тя ли е? — Уотсън посочи снимка в края на масичката.

Беше на Хедър, снимана преди една година.

Портър протегна ръка и я взе.

— Да. Бях много горд с нея в онзи ден. Тя искаше да бъде писателка и постоянно драскаше нещо в тефтерче, все пишеше нещо. Изпратих един от разказите й на комисията за наградите „Шърли Джаксън“ и Хедър спечели. Направих снимката веднага след церемонията по награждаването.

Портър беше благодарен, че Уотсън не настоя за повече информация.

— Връщам се веднага. Вземи си нещо за ядене. — Той пак кимна към кухнята и Уотсън тръгна натам. Телефонът в джоба му започна да вибрира, докато влизаше в спалнята, и Портър си помисли дали да не остави гласовата поща да приеме обаждането, но после промени решението си. Погледна екрана и видя, че се обажда Клоз. Натисна бутона и доближи телефона до ухото си.

— Сам?

— Да?

— Имаме сериозен проблем.

— Какво става?

— Спомняш ли си отпечатъка, който ти сне вчера от вагонетката в тунела?

— Да.

— Получихме съвпадение.

Портър се приближи до дрешника, съблече сакото си и започна да разкопчава ризата си. Кафето беше студено и лепкаво и беше изцапало половината му ръкав. Вероятно трябваше да изхвърли ризата.

— Сам, пръстовият отпечатък е на Уотсън. Само че той не се казва Уотсън. Името на документа за самоличност в полицейската база данни е Ансън Бишъп. Току-що говорих с лабораторията по криминалистика. На пръв поглед досието му изглежда легитимно, но щом се разрових, открих празноти. Самоличността му в базата данни е фалшива. Пол Уотсън не съществува. Това е измислено име на Ансън Бишъп. Все още се опитвам да свържа парчетата на ребуса, но той е докоснал вагонетката по някое време, преди ти и екипът на специалните части да слезете там долу. Това означава, че той е замесен по някакъв начин. Лоша работа, Сам. Много лоша. Който и да е този човек, той не работи в силите на реда. Къде каза, че сте го намерили ти и Наш?

— О-хо!

— Мамка му. Той е с теб в момента, нали?

— Да.

— Къде сте? Сами ли сте?

Портър подаде глава от вратата на спалнята и погледна към кухнята.

— Сам, там ли си?

— Уотсън? — извика Портър. — Останала ли е бира в хладилника?

— В твоя апартамент? Ти си вкъщи?

— Да, вярно е.

Портър чуваше, че Уотсън е в кухнята или в дневната, но не отговаряше.

Той събу обувките си, излезе безшумно от спалнята и тръгна по коридора. Очите му се стрелнаха към празната дневна и после към отворената врата на кухнята.

— Уотсън? — Портър бавно протегна ръка и разкопча кожения си кобур. Пръстите му се увиха около ръкохватката на беретата и той извади пистолета. — Знам, че е рано, но може да изпия една бира, за да се успокоя.

Той чу, че Клозовски крещи заповеди от другия край на линията:

— Задръж го там, Сам. Изпратих екипи.

— Добре, Клоз, ела. Уотсън и аз ще отидем в магазина на чичо му след това. Може да дойдеш с нас.

— Най-близката патрулна кола пристига след четири минути. Къде е той? Виждаш ли го? Може ли да ни чуе?

— Уотсън, ако ядеш остатъка от пицата, няма да съм доволен.

Портър насочи пистолета и нахлу в малката кухня.

Там нямаше никого.

Големият нож се плъзна в бедрото му миг преди Портър да съзре Ансън Бишъп с периферното си зрение.

— Не мърдай — прошепна Бишъп в ухото му, застанал зад гърба му. — Ножът е точно върху бедрената ти артерия, главната в долния крайник. Опиташ ли се да извадиш ножа, кръвта ти ще изтече за секунди. Ще ти помогна да легнеш на пода. Пусни пистолета.

— Кой си… — успя да изрече Портър през стиснати зъби.

— Пусни пистолета. И телефона.

Портър се подчини и остана неподвижен. Бишъп ритна встрани пистолета и после стъпка телефона му.

— Уотсън?

— Тихо, не говори — каза Бишъп. — А сега, полека. Първо на колене, а после по корем… Точно така. Внимавай с ножа.

Портър го остави да му помогне да легне на пода. Усещаше тежестта на ножа в крака си, но Бишъп държа острието със свободната си ръка, докато Портър легна по лице на дъсчения под.

— Предполагам, че приятелят ти е изпратил помощ, затова няма да чакаш дълго. Ако забелязваш, няма много кръв. Ще бъде така, докато държиш ножа в раната. Изчакай професионалистите. Те ще знаят как да го извадят. След това няколко шева и ще бъдеш като нов. Съжалявам, че се наложи да те нараня, искрено съжалявам. Надявах се, че ще прекараме повече време заедно. Много се забавлявах. Но всички хубави неща все някога свършват, а ние бързо се приближаваме към ендшпила.

— Къде е Емъри?

Бишъп се усмихна.

— Моля те, предай поздрави на Наш и Клеър. Между другото, много съжалявам за жена ти.

Портър изви глава и видя, че Бишъп зави зад ъгъла и изчезна в коридора. В далечината се чуха сирени.