Ч. Дж. Бокс
Синята зона (6)

Петък, 22:30 часа

— Добре — каза бившият лейтенант Ерик Сингър на Денис Гонзалес и Робърт Нюкърк, седнали на задната маса в бара „Санд Крийк“. — Поне знаем кои са.

Те се казваха Ани и Уилям Тейлър. Нюкърк предпочиташе да не знае имената им, защото този факт правеше по-лично онова, което се канеха да направят.

Барът беше тъмно, тясно и занемарено заведение, намиращо се на старата магистрала, точно в края на Кутни Бей, където миньорите от сребърните мини и дървосекачите са се отбивали на път за вкъщи. Той бе видял по-добри времена и беше като останка от една минала епоха. Сега на чакълестия паркинг пред него имаше само два пикапа и един камион на службата за доставка на стоки Ю Пи Ес. Беше хубаво място, където мъжете можеха да се прегрупират. Барът предлагаше три вида наливна бира — „Коорс“, „Бъд“ и „Виндер Хефевайцен“. Всичко друго се считаше за екзотично и се сервираше в прашни бутилки в задната част.

Таванът изглеждаше настръхнал от стотиците ножове, които бяха хвърляни по него през годините и се бяха забивали в потъмнялата дървена облицовка. Имаше седемдесетгодишни джобни ножчета, ловджийски, рибарски и бойни ножове, няколко ръждясали щика и една брадвичка в ъгъла. От време на време някой нож падаше и се забиваше било в маса, било в пода или в бедрото на някой пияница.

Местните бяха казали на Нюкърк, че девизът на „Санд Крийк“ е „Пий здраво и бързо, защото никога не знаеш кога можеш да бъдеш намушкан и да умреш“. Тази максима прилягаше и на общата атмосфера от работническото минало на Северно Айдахо. Той го бе посещавал няколко пъти с отбора си по софтбол, но Сингър и Гонзалес не бяха идвали тук. Тези двамата не ходеха никъде. Когато беше с тях, Роб им служеше за водач, макар да не бе живял в областта по-дълго от тях.

Бяха прекарали последните три часа и половина в обикаляне по шосетата и старите горски пътища близо до къщата на Оскар Суон, търсейки някаква следа от Ани и Уилям Тейлър. Не бяха открили нищо. На места гората беше толкова гъста и тъмна, че не виждаха нищо в нея, даже и с фенерчета. В някои участъци дърветата бяха стари и стволовете им растяха така плътно едни до други, че човек трябваше да се обърне на една страна, за да се промуши между тях. Децата можеха да бъдат навсякъде в гората и бяха достатъчно дребни, за да тичат като зайци през нея. Беше невъзможно да ги намерят, освен ако не ги спипат в движение близо до някой път. Суон бе показал следите им край заграждението за свине, но боровите иглички покриваха толкова плътно земята на четиристотин метра от дома му, че по тях не личаха никакви отпечатъци. Малките можеха да бъдат навсякъде.

Сингър имаше полицейски скенер в джипа си и докато обикаляха гората край къщата на Суон, чуваха диспечера на шерифството. Моника Тейлър бе звъняла многократно. Диспечерът уведоми помощник-шерифа за обажданията на майката, която твърдеше, че децата й още не са се върнали от училище. Към съобщението се бяха отнесли като към нещо обичайно, водени от предположението, че децата вероятно ще се приберат по-късно тази вечер. Все още не се долавяше никаква тревога.

Нюкърк се чувстваше вцепенен, сякаш не бе наистина там. Беше уморен, мръсен и гладен. Не беше се прибирал вкъщи цял ден. Първата чаша бира от каната, която Гонзалес бе донесъл на масата, го хвана, тъй като стомахът му бе празен. Той си сипа още една и доля чашите на Сингър и Гонзалес. Бирата имаше свеж и хубав вкус.

— Това е критичен момент — каза тихо лейтенантът, — преди да настъпи ад под небето. Ако тези деца спрат някого на автостоп или се появят у дома си…

— … и ние отиваме по дяволите — вметна Гонзалес, довършвайки изречението на бившия си шеф.

— Точно така.

— Къде ли може да са? — попита Нюкърк.

Сингър и Гонзалес просто се взряха в него, както правеха всеки път когато той задаваше въпрос, на който трудно можеше да се отговори.

— Вероятно шерифът няма да го вземе на сериозно до утре сутринта — каза лейтенантът. — Той ще изчака известно време. Очевидно смята, че децата ще се приберат у дома тази вечер.

Точно затова бе наредил на Суон да отиде в града и да наблюдава къщата на семейство Тейлър. Той знаеше къде живеят Ани и Уилям и щеше да се обади на Сингър по мобилния телефон, ако те се появяха. Досега не беше звънял.

— Аз мисля, че са се скрили някъде в гората — рече Гонзалес. — Територията е достатъчно голяма да се изгубиш в нея. Има само гори чак до Канада.

Докато обикаляха, Денис не преставаше да отбелязва липсата на къщи и светлини в гората. Тази забележка се бе сторила странна на Нюкърк, но бе разбираема с оглед на обстоятелствата. Сингър и Гонзалес не общуваха с другите. Те рядко излизаха от домовете си и бяха показали ясно, че не желаят да опознават съседите си. Гъстата гора ги изолираше от хорските взаимоотношения, а заключените им порти държаха настрана минувачите. И двамата живееха в горски крепости, снабдени със сателитна телевизия и Интернет, кладенци за вода и резервни електрически генератори. Отиваха в града единствено по работа — до банката или да купят хранителни стоки — и веднага се прибираха. Общуваха само помежду си и с други бивши полицаи, които бяха дошли тук заедно.

Нюкърк беше различен и се гордееше с това. Той бе най-младият от тях, женен и с деца. Имаше две момчета и едно момиче, които посещаваха училище и активно спортуваха. Роб и Маги се бяха запознали с други родители, с други семейства. Те ходеха да гледат футболни и баскетболни мачове с местните жители и бяха опознали и харесали някои от тях. Нюкърк обичаше да мисли за това като за „полагане на усилия“. В известен смисъл той имаше чувството, че е единственият бивш полицай, който наистина живее тук. Другите бяха чужденци по собствен избор, въпреки че бе известно, че Суон от време на време скита из града. Но не и Сингър или Гонзалес. Ето защо те винаги го питаха къде се намират разни неща, като например барът „Санд Крийк“.

Роб често си мислеше с горчивина, че като странят от хората, Гонзалес и Сингър могат да събудят нежелани подозрения. Изглеждаше така, сякаш се бяха барикадирали в големите си къщи на хълма и гледаха отвисоко на всички под тях. Особено лейтенантът, който рядко излизаше. Сякаш бе изпълнил задълженията си към човешката раса и вече нямаше нужда от нея. И макар хората тук да не се бъркаха в чуждите работи, те не желаеха да бъдат презирани, а искаха да бъдат харесвани. Нюкърк ги харесваше и ги разбираше. Като се държеше надменно, Сингър можеше да предизвика излишна неприязън. Просто не беше се случило още.

— И така, какво ще правим, по дяволите? — обърна се Гонзалес към лейтенанта.

— Остави ме да помисля! — тросна се той.

След като свали бейзболната си шапка, прокара пръсти през косата си и я нахлупи отново, Роб се загледа в Сингър. Той бе шефът.

Лейтенантът бе най-ефективният командир, при когото Нюкърк бе служил, даже и в армията. Сингър бе човекът, към когото се обръщаха в управлението, когато някой случай се развиваше в грешна посока. Той умееше да урежда нещата, викаха го, когато положението станеше страшно объркано. Сингър излъчваше самообладание, но под спокойната му външност осезаемо се долавяше, сякаш се намираше току под кожата му, нещо здраво навито, като натегната пружина. А тя можеше да се освободи с едно щракване и да се изстреля бързо като нападаща змия. Нюкърк бе виждал два пъти това да се случва и не искаше никога повече да става свидетел. Лейтенантът бе неестествено хладнокръвен, гласът му рядко бе по-висок от шепот. Той беше от хората, които стават по-мълчаливи и невъзмутими, колкото повече се влошават нещата, сякаш самата му концентрация можеше да внесе здрав разум в хаоса и като че ли само той бе в състояние да мисли ясно. А това наистина бе така…

Когато Сингър отговаряше за някоя мисия, както бе в случая, той бе чудо за гледане. Нямаше нито излишни жестове, нито излишни думи. Той отчиташе трудностите на ситуацията, анализираше ги, после издаваше заповеди и очакваше те да се изпълнят. Не пропускаше нищо. Обаче в него имаше някаква дълбоко спотаена горчивина и Нюкърк беше там, в полицейското управление на Лос Анджелис, когато това се случи…

В управлението имаше малък скандал — един от многото. Този се отнасяше за изчезването на конфискувани автомобили. Няколко гласовити градски лидери се бяха оплакали пред жаден за новини телевизионен репортер, че ченгета присвояват или продават автомобили, принадлежащи на хора от расови малцинства, които са били конфискувани заради нарушение на Правилника за уличното движение. Телевизионният канал нищи историята четири последователни вечери и на Сингър бе възложено да направи вътрешно разследване. Той установи, че виновниците не са полицаи, а градски предприемачи, натоварени с извозването на автомобилите. Въпреки това разкритие телевизионният репортер, който преследваше свои цели, бе редактирал изказването му по такъв начин, че лейтенантът излезе не само некомпетентен, но и съучастник. Редактираният материал, допълнен с нови въпроси, вмъкнати от репортера след интервюто, бе излъчван през цялата седмица в Лос Анджелис, а в новинарските рубрики Сингър бе наричан Заекващият певец^[1]. Лейтенантът, чиято репутация никога не бе поставяна под съмнение, беше бесен и поиска от управлението да се предприемат действия срещу репортера и телевизионния канал най-малкото за да го защитят публично. Напускащият шеф на полицията, който по-късно се оказа, че е бил нает като експертен коментатор за канала — филиал на местната телевизионна станция, отхвърли искането. Сингър се почувства предаден и самоотвержеността и страстта, с които бе служил на управлението, се обърнаха на сто и осемдесет градуса.

След това той вече не бе същият и мълчаливата му омраза, която някога бе фокусирана върху престъпниците и подлите политици, се насочи към работодателите му. Само тези, които бяха близо до него — преките му подчинени — знаеха за тази огромна промяна. Като всичко друго при Сингър прехвърлянето на лоялността му от управлението към неговия тесен кръг от хора бе бързо, решително и опустошително. Лосанджелиското полицейско управление така и не разбра какво му нанесе този удар.

Въпреки че бившият сержант Гонзалес, който седеше на масата до него, физически го превъзхождаше, Нюкърк се страхуваше най-много от Сингър, който бе с една глава по-нисък от него.

Денис остави лейтенанта да мисли и отпи от бирата си. Както винаги бе избрал стол с гръб към стената, така че да държи под око всичко пред себе си. Той бе едър мъж. Всеки ден тренираше в домашната си фитнес зала и носеше дънки и тесни черни тениски, които привличаха вниманието върху големите му бицепси, широките му гърди и твърдия му корем. Гонзо бе мургав, сприхав и буен. Той се грижеше за себе си и за своя имидж. Сержантът бе от онези полицаи и изобщо хора, които излъчват стаена злоба дори когато правят нещо съвсем обикновено, като например да отворят вратата за някого или да се засмеят на шега. Хората около него, даже непознатите, винаги изглеждаха облекчени, че той не е решил да ги нарани. Гонзалес си имаше начин да поглежда изпод надвисналите си клепачи, което смразяваше кръвта. Той никога не се измъчваше от съмнения в собствената си преценка и никога не се колебаеше да следва собственото си правосъдие. Беше автор на скандалното лосанджелиско осакатяване, известно като „виновната усмивка“, при което бузите на човек бяха разкъсвани от ъглите на устата чак до ушите. Когато лицето на жертвата най-накрая заздравееше, от нараняването изглеждаше широко, по клоунски усмихнато.

Сингър едва бе докоснал бирата си. Роб и Денис бяха пресушили каната и Гонзо се мъчеше да привлече вниманието на бармана, като я вдигаше всеки път когато решеше, че той гледа към тях.

— Това, което трябва да направим, е да овладеем положението — каза тихо, почти на себе си лейтенантът. — Не можем да чакаме нещата да се случат, а после да реагираме. Налага се да изпреварим събитията, за да насочим ситуацията в наша полза.

— Като да чакаме това копеле да вдигне поглед и да ни донесе друга кана — избоботи Гонзалес.

Нюкърк въздъхна.

— Аз ще я взема.

Той отиде до бара. Там имаше само двама други пиячи — мършав мъж в лекясана канадка, който приличаше на стар миньор, и един по-млад в униформа на фирмата Ю Пи Ес. Роб се мушна между тях и сложи каната на плота.

— Каква беше? „Коорс“ ли? — попита барманът, като се изправи от мястото, където се бе облегнал на бара и гледаше „Спортен център“ на телевизора, монтиран под тавана.

— Да — потвърди Нюкърк. Той извърна очи към стария миньор, който му кимна за поздрав и отново се взря в телевизора. Мъжът от Ю Пи Ес сякаш чакаше Роб да каже нещо. „О, не — помисли си той, — бъбривец.“

— Не се приближавай много до мен — изфъфли мъжът. — Аз съм радиоактивен.

— Наистина ли? — попита любезно Боби, но с интонация, която се надяваше, че е прозвучала пренебрежително.

— Аз съм една шибана отрова. Може да те заразя, а ти не искаш това.

Роб се извърна да го огледа. Беше добре сложен, як, с прилепнали към тялото дрехи, с мускулести бедра, но имаше широко дружелюбно лице. Нюкърк предположи, че е висок един и осемдесет и тежи деветдесет килограма. На месингова табелка на униформата му пишеше „Том Бойд“. Беше необичайно да видиш служител от компания за доставка на стоки в униформа толкова късно след края на работния ден. Той си спомни за камиона навън.

— Не трябва ли да върнеш камиона си в гаража за през нощта?

Том изсумтя:

— Май да. Но вместо това, като приключих маршрута си, заседнах на този стол тук. Нали, Марти? — обърна се той към бармана, който бе наклонил празната кана, за да я напълни с бира от кранчето.

— Да, Том — отвърна уморено барманът.

Роб остана с впечатлението, че Том вече е надул главата на Марти с приказките си.

— Аз ще се погрижа за тази кана — каза Бойд, като измъкна от джоба си пачка банкноти и ги шляпна на бара. — И още един двоен „Джак Даниълс“ за мен.

— Сигурен ли си, че имаш нужда от още един? — попита Марти.

— Ти какъв си — барман или моят шибан адвокат? Всеки момент от тавана може да падне някой нож и да се забие в бедния ми жалък задник. Така че наливай.

Марти сви рамене, а Том заклати глава с пиянска патетика.

— Точно така…

Нюкърк и Марти не казаха нищо, за да не го окуражат.

— Аз съм отрова — повтори Бойд. — Аз съм страшно радиоактивен. Всичко, до което се докосна, се разваля.

Нюкърк си помисли, че Том е от хората, които на практика си просят да ги попиташ какво не е наред, и няма да се откаже, докато не му зададат този въпрос.

— Проблеми с жените, а? — подхвърли Боби, без това да го интересува.

— Че има ли други проблеми? Ама наистина?

— Просто й се обади. Остави я да си излее яда и си дръж устата затворена, докато го прави. Това действа при мен. — За да подкрепи думите си, Нюкърк вдигна ръка и завъртя халката на пръста си.

Том отвърна:

— Преди малко пробвах да й звънна, но тя ми затвори. Каза, че чака шерифът да й се обади, така че да освободя линията. Това са глупости. Това дете просто си го връща на Моника, като не се прибира вкъщи. Някога и аз непрекъснато правех такива простотии.

Роб почувства как по гърба му премина тръпка.

— Защо чака да й се обади шерифът?

— Децата й не са се прибрали след училище — отговори Том, като завъртя изразително очи и се усмихна печално. — И някак си това е по моя вина.

— Как каза, че е името й? — попита Нюкърк, знаейки много добре, че Бойд още не го е споменал.

— Моника.

— Моника Требълхорн ли? Познавам я.

— Не, Моника Тейлър.

— Не я знам — каза Боби.

— Считай се за късметлия.

— Какво ще правиш? — попита Нюкърк, колкото да поддържа разговора.

— Ще я зарежа — отвърна Том. — Забравих да заведа на риба малкото й разглезено синче и тя ме изхвърли. Направо ме изрита. Тя и онази малка кучка, дъщеря й, заговорничат срещу мен.

„Момче и момиче — помисли си Боби. — Тейлър.“

— И те са отишли сами? — попита той, осъзнавайки още докато го изричаше, че е трябвало да си мълчи. Бойд не му беше казал, че са тръгнали на своя глава. Но това нямаше значение, защото Том не се усети.

— Взели са и въдицата ми за шестстотин долара.

— Наистина мръсен номер.

— Ще ти дам един малък съвет, друже — рече Бойд, като се протегна и стисна ръката на Нюкърк. — Не излизай с жена, която има деца.

— Аз съм женен — отвърна Боби. — Имам свои…

— Тогава не излизай с нея. — Том се усмихна глупаво. — Всички те ще заговорничат срещу теб. И ще спечелят. Жените, децата и педерастите имат числено превъзходство над пас. Ние, мъжете, сме застрашен вид, точно като оня шибан бухал, заради който спряха цялата сеч в горите.

— Браво! — извика старият миньор от края на бара, като вдигна чашата си.

— Том — каза Марти, като подаде каната на Нюкърк, — тук не се одобряват подобни съвети. — А Роб попита: — Да я пиша ли на сметката?

— Да, и дай едно на моя нов приятел — отвърна Нюкърк.

Като се върна на масата, той заяви:

— Няма да повярвате с кого се запознах току-що. С приятеля на Моника Тейлър. И имаме проблем. Той каза, че тя чака шерифът да й позвъни. Нещата май се развиват по-бързо, отколкото си мислехме. Предполагам, че ще организират отряд, който да търси децата. Какво ще правим, ако ги намерят?

— Исусе Христе — процеди ядно Гонзалес. — Всички ли знаят?

— Като че ли не. Той току-що е говорил с нея — отговори Боби, като поклати глава. — Казва, че тази вечер тя го е изхвърлила от дома си.

Сингър погледна към него с безизразно лице. После напълно неочаквано на устните му се появи бледа усмивка.

— Това не е проблем — каза той. — Това е възможност.

— Какво?

— Виждаш ли как му щрака умът! — възкликна възхитено Денис.

 

 

Те изчакаха, докато Марти отказа на Том да му дава повече пиене. Бойд се молеше за едно последно питие, а Гонзалес и Сингър се измъкнаха навън.

Нюкърк оправи сметката на бара, а Том тръгна, залитайки, към вратата, като се блъскаше от маса в маса.

Когато излезе на паркинга, видя лейтенанта и Гонзо да стоят с Бойд под светлината на единствената улична лампа. Том бе облегнал гръб на камиона си. Роб чу Денис да пита:

— Сигурен ли сте, че трябва да шофирате, господине?

— Добре съм — изфъфли Бойд. — Освен това няма да си ходя вкъщи. Отивам у Моника. Имаме някои неща за уреждане.

Роб приближи до тях. Видя нещо продълговато да стърчи от задния джоб на дънките на Гонзо. Когато очите му привикнаха към мъждивата светлина, позна какво е то поради работата си в силите на реда. Беше електрошок 650 волта и го наричаха „Стън Монстър“^[2]. Управлението бе забранило употребата му, след като почина един човек, но това никога ме бе имало значение за Денис.

Том продължи:

— Хубаво е, че искате да помогнете, приятели, но трябва да вървя. Всъщност откъде сте, момчета?

— Познай — отвърна Сингър.

Бойд се ухили пиянски.

— Предполагам, че от Ел Ей. Като половината от новите шибаняци тук.

— Прав си — каза Гонзалес, като пристъпи към него, сякаш да му помогне да се качи в камиона.

Нюкърк видя електрошока в ръката му и в светлината на лампата зърна искрата, която проблесна между металните електроди. Гонзо го заби във врата на Бойд, волтовата дъга изпука като светкавица. Том падна като чувал с картофи — половината му тяло в камиона, другата извън шофьорската врата.

Мускулите му потръпваха силно, докато го набутат целия в камиона и го завлекат между редиците с кашони в задната част. Краката му подритваха конвулсивно и единият му ботуш уцели Роб в пищяла, така че той за малко не го изпусна. Долови в камиона ужасната миризма на изгорена плът, която се носеше от врата на Бойд. Електрошокът бе блокирал невротрансмитерите^[3] и доставчикът на стоки не можеше да контролира мускулите и крайниците си. Нито сфинктера си, защото се изпусна.

— Силно копеле — изруга Гонзо, като обърна тялото на Том и му сложи белезници. — А и миризливо.

— Шофирай ти — каза му Сингър, като му подаде ключовете на камиона. — Следвай ме.

— Супер. Винаги съм искал да покарам едно от тези возила — отвърна Денис.

В белия джип, в чието огледало за задно виждане блестяха фаровете на камиона, лейтенантът каза на Нюкърк:

— Това си бе чист подарък. Сега можем да контролираме положението.

Роб нямаше представа за какво говори. Той пъхна длани под бедрата си, за да не види Сингър, че треперят.