Ч. Дж. Бокс
Синята зона (41)

Неделя, 23:17 часа

— За миг си помислих, че ще оставите Нюкърк да ме застреля — каза Виляторо.

— Нямаше — отвърна Джес. — Само блъфирах.

— Беше добър блъф — заяви сериозно пенсионираният детектив. — Аз му повярвах.

— Господин Виляторо, трябва да говорите по-тихо — каза меко Ролинс. — Тук звуците се разнасят надалече, а ние не искаме да ни чуят.

— Съжалявам — прошепна Едуардо. — Просто нервите ми са изопнати.

— Моите също.

Бяха навлезли дълбоко в гората, кобилата минаваше предпазливо над повалени дънери и сред гъсто растящи дървета, от чиито листа капеше вода. Неведнъж Джес трябваше да се навежда и да предупреждава спътника си да направи същото, когато минаваха под много ниски клони.

Навлязоха в територията на ранчото и той се почувства по-сигурен. Виляторо го стискаше толкова силно през гърдите, че понякога му бе трудно да диша и се налагаше да го моли да разхлаби прегръдката си. Уинчестърът лежеше напречно на предния лък на седлото. Въпреки че луната още бе скрита от облаците, небето се проясняваше и снопове приглушена лунна светлина струяха тук-там между дърветата, хвърляйки сини отблясъци по цевта.

— Вашият кон ще може ли да ни отнесе двамата до ранчото ви? — попита шепнешком Едуардо.

— Надявам се.

— Още не мога да повярвам, че съм яхнал кон.

— Малко е неудобно, нали?

— Надявам се, че няма да падна.

— И аз.

Виляторо въздъхна дълбоко, сякаш всичко, което се бе случило, внезапно бе отнело силите му.

— Боже — изпъшка той. — Каква нощ. През всичките ми години в управлението не ми се е случвало подобно нещо. Чувствам се глупаво, че дори не се отбранявах, но какво можех да направя?

— Не много неща… — отвърна Ролинс. — Като се замисля, Хърн беше прав. Щом се върнем, трябва да се качим всички в колата му и в моя пикап и да отидем в Кутни Бей. Ще се справим с всичко това. Ще отидем направо при шерифа и медиите и ще се опитаме да изясним случая. Предпочитам тази нощ децата да бяха там, а не тук.

Пенсионираният детектив си пое предпазливо дъх, преди да попита:

— Кои деца?

Джес му обясни.

— Мили боже! — успя само да възкликне Виляторо.

Ролинс чувстваше, че Чили е уморена, защото взе да забавя ход и да се препъва на участъци, където преди минаваше уверено. Обаче тя не протестираше, правейки резки подскоци, не се опитваше да ги хвърли от гърба си. „Чили е боец“ — помисли си той. Възхищаваше се на характера й.

— Хайде да слезем и да я поводим малко на юзда, за да може да си поеме дъх — предложи той, като спря кобилата.

— Предполагам, че двамата сме доста тежки.

Джес кимна мълчаливо в мрака и усети как спътникът му тромаво се смъкна от гърба на Чили. Той ловко слезе след него и пъхна ръка между подложката на седлото и тялото на коня, което бе горещо и мокро от пот.

— Щом й мине потта, ще можем отново да я яхнем — прошепна фермерът, като поведе кобилата за юздата. Едуардо крачеше до него с ръка на седлото, защото за разлика от Чили и Джес, той не знаеше накъде вървят.

В дърветата над тях проблесна светлина.

— Какво беше това? — попита Виляторо.

Ролинс вдигна облечения си в ръкавица показалец пред устата си и му изшътка.

— Автомобилни фарове — прошепна той.

Спряха и се ослушаха. Далече от изток се чу бръмченето на мотор и пращенето на чакъл под автомобилни гуми. Разнесе се скърцане на спирачки, форсиране на двигател, после отново скърцане на спирачки, преди моторът да бъде изключен.

— Блокират портата — каза Джес.

На лунната светлина видя как Виляторо отчаяно закри с длани лицето си.