Ч. Дж. Бокс
Синята зона (36)

Неделя, 20:32 часа

Откакто Джес и Моника бяха напуснали Кутни Бей и се бяха насочили на север, дъждът ту спираше, ту започваше да вали. Тя не бе взела нищо със себе си, освен едно яке от закачалката, защото той я накара да бързат. Уинчестърът бе сложен на седалката между тях, с дулото надолу. По приклада имаше следи от кръвта на Суон.

Пестеливо, със задъхан глас, фермерът я бе осведомил за всичко. Как децата й са се появили в обора му, как са се защитавали, а после са му разказали своята история. И как стояха нещата сега.

— Какво ще правим? — попита тя. — Как ще ги опазим оттук насетне?

— Не знам, трябва да помисля — отговори Ролинс.

„Моника е спокойна“, помисли си той. Изпитваше доверие към него още от мига, в който се бе появил пред къщата й. Тя като че ли веднага му бе повярвала. Джес се питаше на какво ли дължеше това удоволствие, тъй като те никога не бяха се срещали. Изглеждаше така, сякаш някак го познаваше.

Той я поглеждаше крадешком, докато шофираше, разглеждайки профила й. Беше привлекателна, но явно изтощена. Кожата й изглеждаше синкава, когато преминаваха през осветените от уличните лампи участъци, очите и страните й бяха хлътнали. Гласът й прозвуча меко, когато каза:

— Знаех си, че са живи. Не знам защо, но го знаех.

Мисълта, че ще я събере с децата й, го караше да се чувства добре. Тя като че ли не искаше нищо повече от това, да бъде с тях.

Спомни си онова, което Карън бе казала за нея — че няма добра репутация. Как Фиона бе омаловажила способността й да бъде майка, заявявайки във вестника: „Но аз просто разбрах, че е невъзможно тези деца да са тръгнали ей така, без разрешението и одобрението на майка си“.

„Виж кой е източникът“ — каза си Джес. Не знаеше нищо за седящата до него жена, освен че тя иска да бъде с децата си. Останалото нямаше значение.

— Изглеждате ми познат — призна Моника, — макар че току-що се срещнахме. Винаги съм мислила за вас като за представител на онова, което беше старо, стабилно и добро за тази долина, преди всичко да се промени.

Той я погледна озадачено, сетне се пошегува:

— Във всеки случай по отношение на „старо“ имате право.

 

 

Като спря пред къщата си, фермерът каза на Моника да изчака за малко в пикапа.

Тя понечи да протестира.

— Вижте — прекъсна я Джес, — дъщеричката ви седи там с пушка в ръка. Казах й да не отваря вратата, освен ако не е сигурна, че съм аз. Ако се паникьоса и нещо се обърка, не искам да застреля собствената си майка.

— Ани държи оръжие ли? — възкликна Моника и лицето й пребледня.

Ролинс внезапно се усмихна.

— Кое е толкова смешно? — ядосано попита тя.

— Дори не искам да го казвам… Като възкликнахте така, се сетих за „Ани, вземи си пистолета“^[1]. Не знам защо ми се стори смешно.

— Не мисля… — въздъхна Моника.

Забеляза в очите й топлина, която му хареса.

Джес отиде до вратата на къщата и почука силно.

— Ани, Уилям, аз съм Джес Ролинс. Майка ви е с мен.

С крайчеца на окото си забеляза как пердето на всекидневната леко се повдигна и Уили надникна предпазливо. И на лицето му се разля усмивка, когато видя майка си в кабината на пикапа.

 

 

Ролинс остана настрана от семейната среща и отиде в кухнята да направи кафе, след като видя Моника, разплакана, да пада на колене и да прегръща двете си деца. Чу как Уилям и Ани говореха един през друг, разказвайки за убийството, което бяха видели, и за господин Суон, за мургавия мъж, който бе дошъл до къщата този следобед, и как Джес Ролинс се бе погрижил за тях…

Но преди да се заеме с кафето, той си спомни за пушката във всекидневната и отиде да я вземе. Опита се да не гледа към семейство Тейлър, които вече се бяха разположили на дивана — Уилям се бе притиснал до майка си, положил глава в скута й, а Ани седеше до нея, говорейки непрестанно…

Моника изглеждаше различно, сякаш излъчваше светлина. Уилям вече не се правеше на голям мъж и като че ли не го интересуваше, че Джес можеше да го види как прегръща майка си, сякаш никога няма да я пусне. Тази сцена накара Ролинс да си помисли, че е постъпил справедливо със Суон.

Той сложи ловджийската пушка до уинчестъра на кухненската маса, като се зачуди дали Моника пие кафето си със сметана. Сетне помисли със съжаление, че дори и да го пиеше така, в дома му от четири години нямаше сметана.

Когато разговорът във всекидневната утихна, Ролинс забеляза, че отвън дъждът беше спрял. Той дръпна леко пердето пред прозореца над мивката и погледна към двора на фермата. Локвите отразяваха звездите на проясняващото се небе. Отвъд двора се виеше калната лента на пътя, който водеше до гористите хълмове и заключената порта.

Спомни си за Гонзалес, застанал на верандата му, и за Суон, окървавен и зашеметен зад дивана в дома на Моника Тейлър. Имаше и още двама, замесени в стрелбата, на която бяха станали свидетели Ани и Уилям…

Веригата и ключалката на входната врата нямаше да представляват никакво препятствие за четирима въоръжени бивши полицаи, които вече бяха извършили убийство. И бяха планирали да изпреварят всяко събитие, което можеше да им донесе неприятности. Това бяха мъже, които не само бяха проникнали в местната полиция, но и бяха поели контрол над нея.

В този момент Джес усети нечие присъствие до себе си, някой се притисна до него. Джес погледна и видя Ани, обърнала към него откритото си личице.

Вълнението стисна гърлото му и той не каза нищо. Вместо това протегна ръка и нежно разроши косата й, а после обхвана в длан брадичката й.

— Така се радвам, че мама е тук — каза момичето. — Благодаря ви, че я доведохте. Толкова съм щастлива, че всичко свърши.

Фермерът стисна устни. Очите му се замъглиха от едва сдържаните сълзи.

„Не е приключило, Ани — помисли си той. — Краят е още далече.“