Ч. Дж. Бокс
Синята зона (3)

Петък, 16:45 часа

Едуардо Виляторо притисна нос в стъклото на прозореца на самолета на компанията „Саутуест Еърлайнс“, летящ от Лос Анджелис за Спокан през Бойзи. Долу се ширеше океан от зеленина, нарушаван единствено от ромбоидни езера, в които се отразяваше небето, и издигащи се в далечината заснежени планини. Върховете им почти се изравниха с нивото на очите му, когато боингът започна да се спуска. Беше виждал толкова зеленина само веднъж в живота си — преди години, когато бе летял до Салвадор, за да доведе майка си. Но онова бе джунгла, а това — не. Зеленината в Салвадор бе прорязана от сребристи пътища и бе заобиколена от океан, а тук не виждаше никакви пътища. От този факт го обзе безпокойство, което започна да се уталожва едва когато долу най-сетне се появиха парцели обработваема земя и стюардесата помоли пътниците да вдигнат сгъваемите таблички за хранене и да закопчеят коланите си.

Когато се прехвърли на самолета в Бойзи, Едуардо си даде сметка, че е единственият пътник, облечен с костюм, макар това да беше старата му светлокафява дреха. Още като се качи, свали вратовръзката си, сгъна я внимателно и я прибра в джоба си. Другите пътници — повечето млади семейства и пенсионери — изглежда, не му обръщаха внимание, но по доста преднамерен начин. Виляторо го усети много осезателно, но му отне известно време, докато разбере защо. Той бе единственият човек в самолета, който не беше англосаксонец. Феноменът бе нов за него и Едуардо не можеше да реши как да го възприеме. Голяма част от успеха в кариерата му винаги се бе дължал на факта, че не се откроява. Това му позволяваше да изучава хората около себе си и ситуациите, в които те се намираха, без самият той да е наблюдаван. Последното нещо, което можеше да се каже за него, беше, че е екзотичен или наперен, не и там, откъдето идваше. Ала в това изцяло бяло общество щеше да е малко трудно да се слее с масата.

Той вдигна ръка и дръпна маншета си, за да погледне новия си златен часовник. Беше добре, че не трябва да го пренастройва, защото Спокан беше също в Тихоокеанската часова зона. Още не бе разучил как работи часовникът. Имаше няколко винтчета и бутончета и предполагаше, че ще е необходимо да ги задейства в някаква комбинация, за да промени часа, датата, алармата и другите функции, ако се наложеше. Циферблатът ще свети през нощта, беше отбелязал някой. За съжаление бе оставил инструкциите в опаковката, с която му бе подарен, след като я бе отворил и си бе сложил часовника за явна радост на бившите си колеги, които веднага започнаха да ръкопляскат. Всички бяха участвали в купуването на подаръка за пенсионирането му и дългогодишната му партньорка Селесте го бе занесла на златар, да гравира на задния му капак надписа: „За 30 години служба“.

Докато чакаше двата си куфара да пристигнат на една от трите багажни ленти на летището, Виляторо продължи да изучава хората наоколо. Семейства се бяха събрали отново и радостно бъбреха. Войник, видимо изтощен от пустинните условия, се бе завърнал от Ирак и бе посрещнат от цялата си фамилия с балони и нарисувани на ръка плакати. Виляторо му кимна и каза:

— Благодаря ви за службата.

Морският пехотинец му отвърна с усмивка.

Ако трябваше най-общо да охарактеризира местните жители, Едуардо би казал, че са прями и открити. А може би и сурови. Забеляза колко много от мъжете бяха с каубойски шапки, големи токи на коланите и ботуши с остри носове — и това, изглежда, бе обичайното им облекло. Жените и децата носеха дрехи в ярки цветове и говореха високо, сякаш не ги интересуваше, че някой може да ги чуе. Когато багажът започна да излиза на лентата, той зърна блясъка на светлосините им очи.

На гишето за наемане на коли един младеж с пригладена с пяна коса и бяла колосана риза и вратовръзка го информира, че компанията може да смени резервацията му от компактна за средно голяма кола само за пет долара повече на ден.

— Не, благодаря.

— Изглежда, ще бъдете тук около седмица — настоя служителят, поглеждайки резервацията му в компютъра си. — Ще ви бъде по-удобно в по-просторна кола. Сигурен съм, че от фирмата ви ще проявят разбиране.

— Не, благодаря — отговори Виляторо. — Няма фирма. От два дни съм пенсионер. Дайте ми компактната, моля.

Младежът изглеждаше засегнат. Едуардо забеляза черната дъска в офиса, зад гишето, на която имаше поименен списък на служителите с отметки, показващи колко промени на резервациите са осъществили. Погледна табелката с името на младежа, видя, че се казва Джейсън, и констатира, че той оглавява листата.

— Аркадия, Калифорния — каза Джейсън, докато въвеждаше в компютъра номера на шофьорската книжка и адреса му. — Никога не съм го чувал.

— Градът е малък — отвърна Виляторо. — С около петдесет хиляди жители.

— Близо ли е до Ел Ей?

Едуардо се усмихна горчиво.

— Беше погълнат от Лос Анджелис на една хапка.

Младежът не знаеше какво да отговори на това и на Виляторо му се прииска да не бе го казвал. Даваше твърде много информация.

Джейсън поясни:

— Няма да повярвате колко много хора от Ел Ей обслужваме.

— Наистина ли? — възкликна Едуардо.

— Купища от тях се преместиха тук — отбеляза младежът, като натисна клавиша за разпечатване на договора. — Друг път идвали ли сте насам?

— В Спокейн ли?

Джейсън го поправи:

— Казва се Спокан, господин Вилаторо.

— А моето име се произнася Виляторо — отвърна с усмивка Едуардо.

С ключовете и договора за червен „Форд Фокус“ в ръка, Виляторо понечи да тръгне с куфарите си към изхода за паркинга за коли под наем, но спря, изчаквайки Джейсън да го погледне.

— Може ли да получа карта на Кутни Бей?

— Извинете за пропуска — отвърна младежът, като измъкна една карта от тестето и очерта пътя с маркер. — Лесно е. Като излезете от летището, поемете по десния път и следвайте табелите до Междущатска магистрала 90.

— Благодаря — каза Едуардо.

Джейсън му подаде картата и дебела цветна рекламна брошура за недвижими имоти.

— Предполагам, че търсите имот.

— Не — отговори Виляторо, но все пак взе брошурата. — Тук съм по работа.

— Наистина ли? С какво се занимавате? Не споменахте ли, че сте пенсионер?

— Така е — потвърди Едуардо, който не лъжеше, просто не казваше цялата истина. Според него младежът бе по-нахален, отколкото бе редно.

— О! — възкликна озадачено Джейсън.

Като излезе на огрения от слънцето паркинг, Виляторо си помисли, че и така е обяснил твърде много, и се смъмри.

 

 

Едуардо Виляторо насочи малкия си червен форд на изток към планините и се качи на междущатската магистрала по потънал в зеленина надлез. Мина край голяма табела и чешма с надпис: „Добре дошли в Тихоокеанския северозапад!“.

Самият Спокан изглеждаше изненадващо стар и индустриален. Сградите в търговската му част се извисяваха над дърветата сякаш с някаква цел, която вероятно бе забравена, помисли си Виляторо. Видя отбивка за университета „Гонзага“ — беше чувал за него покрай нещо, свързано с баскетбола — и друга, чиято табела указваше, че Кор Дълейн, Айдахо, отстои само на 22 км.

Докато шофираше, включи радиото на колата. Като търсеше станция, чу откъслечни реплики на Ръш Лимбо, Лора Шлезингер, Шон Ханити, Бил О’Райли и Марк Фърман, станали известни от процеса срещу О Джей Симпсън, който очевидно водеше местно токшоу. Това откритие го удиви.

Множество аутлет центрове отбелязаха влизането му в Айдахо, както и минимолове, които изглеждаха точно като тези в Лос Анджелис, със същите заведения за бързо хранене и смесени магазини. Той замести във въображението си палмите с борове, но всичко си оставаше все така познато.

Ала когато зави на север към Кор Дълейн, минимоловете оредяха и гората отново завоюва мястото си край пътя сякаш за да уплаши шофьорите, помисли си Виляторо. При него определено се получи. След шейсет километра дърветата се отдръпнаха и той се озова на дълъг мост, пресичащ огромно езеро, а слънчевите лъчи, които струяха през предното стъкло, му се сториха необичайно ярки. На отсрещната страна на езерото, проблясващ между боровете, се издигаше Кутни Бей, а отвъд него, на петдесет и шест километра път на север, се намираше Канада.

 

 

Центърът беше малък — остатък от друга епоха, когато е бил повече железопътна спирка, отколкото това, в което се бе превърнал. Главната улица на Кутни Бей преминаваше през три малки квартала, обгърнати в зеленина, след което завършваше с остър завой наляво. Стари тухлени постройки — нито една ненадвишаваща два етажа — бяха накичени с табели, указващи наличието на магазини за сноубордове, велосипеди, рибарски принадлежности, кафене и агенция за недвижими имоти. Виляторо зави надясно, отдалечавайки се от центъра, мина под една железопътна естакада и излезе на брега на езерото, близо до „Бест Уестърн“, където си бе направил резервация.

Като паркира под една полегата веранда, Едуардо се измъкна от малката кола, протегна се и чу как костите му изпукаха със звук, напомнящ плясъка при разбъркване на карти. „Младежът в агенцията за коли под наем беше прав“ — помисли си Виляторо. Една по-голяма кола щеше да е по-добра за гърба му. Влизайки в малкото фоайе, инстинктивно натисна копчето на дистанционното, за да заключи колата.

Преди него имаше трима души, които чакаха да се регистрират — двама едри мъже, късо подстригани, и ниска дебела жена с дълга коса и светлозелени шорти. И тримата държаха кутии с бира „Будвайзер“ и говореха високо. Едуардо подразбра, че са дошли в града за някакво събиране. Докато чакаше, той разгледа стелажа с брошури на недвижими имоти, който стоеше до вратата, и си взе няколко, защото съдържаха карти на областта. Когато гостите получиха ключовете си и се отправиха към стаите си, той отиде до регистратурата.

Администраторката бе нервирана от тримата „делегати“ и като отмахна от лицето си един кичур от прошарената си коса, въздъхна шумно.

— На човек му се иска някой друг да е дежурен на рецепцията по време на регистрирането — каза тя. — Особено когато в града има среща на корабен екипаж от военноморските сили.

Той сви рамене и се усмихна. Регистрирането на четирима души не му изглеждаше изтощителна работа.

Тя кимна към брошурите, които беше взел. Жената бе около петдесетгодишна, личеше си, че бе имала тежък живот. Бузите й бяха изпъстрени с множество повърхностни капиляри. „Сигурно е от алкохола“, помисли си Едуардо. Независимо от това тя имаше привлекателно открито лице и усмивка.

Администраторката каза:

— Миналата седмица една моя приятелка продаде къщата си за 189 000 долара и човекът, който я купи, я препродаде на следващия ден — на следващия ден — за 250 000.

— Мили боже! — възкликна той.

— Точно така — каза жената, като намери резервацията му. — Това ме кара да се питам колко ли струва моят дом. Преди двадесет и пет години го купих за 40 000 долара.

„Тези хора ти говорят, сякаш те познават, откакто се помнят“ — рече си Виляторо.

— Вероятно много — каза той, като си помисли колко познато му звучи. В неговия град бе пълно с истории като тази, тъй като дългогодишни собственици продаваха къщите си на нови жители три-четири пъти по-скъпо, отколкото бяха платили за тях първоначално.

— По работа или за удоволствие? — попита администраторката, като погледна към него. Усети как очите й пробягаха по смачкания му светлокафяв костюм, кремавата риза и мургавата му кожа.

— По работа — отговори Едуардо.

— Каква работа? — поинтересува се тя любезно.

— Недовършена — отвърна той, леко развеселен от начина, по който звучеше.

— Изглежда забавно и тайнствено. — Жената се засмя. — Хайде, признайте си.

Виляторо усети как се изчервява.

— Пенсионер съм — отговори той. Все още му бе трудно да го казва, без да се смущава. Това му напомни за седмиците след сватбата му преди тридесет и две години, когато се запъваше, представяйки Дона като „съпругата ми“. То просто не му звучеше естествено по онова време точно както сега — пенсионирането.

— Откога?

— От два дни. Бях полицейски детектив в Аркадия, Калифорния. — Веднага щом го каза, се зачуди защо го направи, като никой не го питаше.

— Имате ли значка и пистолет? — полюбопитства администраторката, колкото да поддържа разговора.

— Вече не. — Този факт също го смущаваше. Чувстваше се така, сякаш се разхождаше без панталони. Не че някога бе вадил оръжие, освен на стрелбището.

Тя записа нещо в регистрационната карта.

— Направили сте резервацията с кредитна карта — каза жената. — Искате ли да удържа сметката от нея?

— Да — потвърди той.

— Имате ли си вече агент за недвижими имоти? Мога да ви препоръчам няколко добри.

— Моля?

Администраторката го погледна.

— Предполагам, че сте дошли да търсите къща или земя. Не е нужно да душите наоколо. Половината от гостите, които отсядат при нас, искат да купят нещо и да се установят тук. А повярвайте ми, не всички агенти заслужават доверие. Сред тях има някои истински мошеници, които не ги интересува, че сте полицай. Или бивш полицай. Повярвайте ми, те са свикнали с бивши ченгета.

— Нямам желание да се установявам тук — каза Виляторо някак отбранително.

— Хм. — Тя определено не му повярва. — Вие наистина сте много тайнствен господин.

— Никой не ми го е казвал досега.

— Изглеждате ми свестен човек. Какво ще кажете да направим една сделка с вас — предложи жената почти шепнешком. — Няма да ви таксувам по установената тарифа, а ще ви направя отстъпка като на надежден клиент. Това ще ви спести 20 долара на нощ.

Едуардо искаше да откаже, обаче 20 долара на нощ за шест нощувки щеше да му бъде от полза.

— Благодарен съм ви за това — каза той.

— Обзалагам се, че е така, господин Вилаторо.

Жената произнесе името му с „а“, но той не я поправи.

 

 

Като влезе в стаята си, която бе на долния от двата етажа, Едуардо дръпна пердетата и погледна навън. За разлика от хотела, който бе амортизиран и старомоден, гледката бе великолепна. През плъзгаща се стъклена врата се излизаше на морава, която стигаше до плажа, и до яхтено пристанище, наполовината пълно с лодки. Езерото бе гладко като тепсия чак до планините отсреща, които бяха побелели от сняг. Следобедните дъждовни облаци постепенно се разпръсваха и снопове слънчева светлина набраздяваха хоризонта. Гледката сякаш предизвикваше очакването всеки момент да засвири оркестър.

Той бръкна в джоба си за мобилния телефон и го включи. Беше забравил да го направи след приземяването на самолета и да провери за съобщения. Надяваше се, че може да има някое от жена му.

Нямаше сигнал. Дори не бе помислил за такава вероятност. Остави телефона на скрина.

Обърна се и огледа стаята. Нищо специално. Телевизор, две двойни легла с протрити кувертюри, телефон на бюрото, а до него телефонен указател, не по-голям от роман с мека подвързия. Шарките на тапетите по стените изобразяваха бледи стъпки от лос, елен и гъска.

Седна на твърде мекото легло и отвори дипломатическото си куфарче. След като постави на нощното шкафче двойната рамка със снимките на съпругата и дъщеря си, Виляторо извади една картонена папка и я сложи до възглавницата. Папката бе дебела пет сантиметра, с протрити краища и изцапан от собствените му пръсти етикет. Надписът беше по-изличен, но той си спомняше как, седнал зад бюрото си, го бе написал преди осем години.

Хиподрум „Санта Анита“

Дело №90813А

Точно то го бе довело в Кутни Бей. Това бе недовършената му работа. Тя бе предизвикала толкова напрежение в брака и семейството му, както и в участъка. Папката съдържаше черния облак, който се бе спуснал над него, като закриваше слънцето и му пречеше наистина да се почувства пенсионер и да започне нов живот.

Едуардо Виляторо се изправи, отиде до плъзгащата се стъклена врата и погледна към езерото и планините отвъд него. Колко различен свят в сравнение с този, който бе напуснал тази сутрин. Ала не можеше да си представи, че би могъл да се впише тук. Нито искаше да го направи. Щеше му се само още да разполага със значката и пистолета си.