Ч. Дж. Бокс
Синята зона (29)

Неделя, 17:15 часа

Докато Ани и Уилям се хранеха на масата, Джес търсеше в телефонния указател раздела на федералното правителство и намери номера на службата на ФБР в Бойзи. Погледна часовника си. Пет и петнадесет следобед в неделя. Дали щеше да има някого там? Като обърна гръб на децата, той набра номера и чу записано съобщение:

Свързахте се с областната служба на ФБР в Бойзи. Обичайното ни работно време е от осем до пет часа, от понеделник до петък. Ако случаят е спешен, моля, затворете и наберете 911, за да се свържете с местните власти. Ако случаят не е спешен, моля, оставете съобщение. Наш специален агент ще ви се обади възможно най-скоро.

Като чу звуковия сигнал, Ролинс се поколеба за момент. После тихо съобщи името си, телефонния си номер и каза, че знае нещо за изчезналите деца на семейство Тейлър.

Той затвори, без изобщо да е сигурен, че е постъпил правилно. Дали агентът щеше да се обади директно на него, или първо щеше да се свърже с шерифа и с бившите полицаи? Ако се случеше второто, всичко можеше да отиде по дяволите. Джес се взираше в слушалката, като му се искаше да може по някакъв начин да изтегли обратно съобщението си и да го изтрие.

Трябваше да затвори и да изчака до утре, когато щеше да има възможност да говори с реална личност. Не му беше присъщо да бъде импулсивен. Обаче трябваше да направи нещо. Присъствието на Гонзалес на собствената му веранда го беше изнервило. Сега щяха да го заподозрат и беше сигурен, че ще се върнат.

 

 

Децата изглеждаха спокойни, каквито бяха, откакто пристигнаха. Те седяха във всекидневната и превключваха от един на друг телевизионен канал. Той ги наблюдаваше от прага на кухнята, като му се искаше да бъде безгрижен като тях. Ани погледна към него и се усмихна, после отново извърна очи към екрана.

Помисли си, че е настъпила промяна. Тъй като бяха чули спречкването му с Гонзалес, сега му имаха пълно доверие. Смятаха, че той може да се грижи за тях. Ролинс не беше толкова сигурен. Имаше нужда от помощ и от някакъв план. Не знаеше към кого да се обърне.

Сети се за мъжа, с когото беше закусвал — Виляторо. Джес бе сигурен, че той има контакти, че познава агенти извън долината. Може би знаеше техните телефонни номера. Навярно бившият детектив би могъл да го свърже с някой добронамерен агент от ФБР, който да избегне обаждането до шерифа. Фермерът извади визитната картичка от джоба си, позвъни в мотела и пак попадна на гласовата поща. Като изруга тихо, той остави съобщение на Виляторо да му се обади, когато се прибере в стаята си.

Кой друг можеше да помогне? Бъди?

Намери номера на заместник-шерифа и го набра. Линията беше заета. „Сигурно е оставил отворена слушалката, за да може да поспи“ — помисли си Джес.

Той се върна в кухнята, изми и подсуши чиниите, погледна часовника си и телефона, който мълчеше.

Може би шериф Кери щеше да му повярва, ако успееше да говори с него, без онези бивши ченгета да се навъртат наоколо. Вероятно. Трябваше да опита, защото не можеше да поеме риска да чака до сутринта. Дотогава бившите ченгета можеха да дойдат в къщата му или от ФБР да се свържат с тях. Трябваше да стане тази вечер.

Като погледна отново децата, които се бяха изтегнали на дивана му, си помисли: „Не ги разочаровай. Вече си виждал разпадането на едно семейство — твоето собствено. Не позволявай това да се случи отново“.

Те имаха нужда от майка си, а тя трябваше да узнае, че са добре. Тези деца му имаха доверие, че ще ги защити. Щеше да направи всичко по силите си или да умре. Нямаше какво да губи.

— Ще изляза за малко — каза им Джес, като намали звука на телевизора, за да привлече изцяло вниманието им. — Трябва да отида до града.

— Тази вечер? — попита Ани. — Тук ли ще ни оставите?

Той кимна утвърдително.

— Налага се.

— Ами ако онзи мъж се върне?

Ролинс помълча за миг.

— Ани, ще ти покажа как се стреля с пушка. Ако някой друг освен мен дойде тук тази вечер, искам да знаеш как да я използваш.

Тя кимна леко неуверено. Уилям я гледаше с явна завист.

Джес отвори шкафа с оръжията, извади ловната си пушка и я огледа.

— С тази пушка научих сина си да ловува — каза той. — Само запомнѝ, че не е играчка. Ела тук да ти покажа как действа.

 

 

Преди да излезе, Ролинс отиде отново до шкафа с оръжията. Той огледа всички пушки, като набързо прецени качествата на всяка от тях. Отказа се от ловните карабини с оптичен мерник. Те, разбира се, бяха добри за далечно разстояние, но бяха неудобни за близки или бързодвижещи се цели. Волтовият им затвор ги правеше бавни за презареждане, а и щеше да разполага само с три-четири патрона. Ловджийските пушки имаха опустошително действие на близко разстояние и не изискваха отлично прицелване, ето защо Джес показа на Ани как да си служи с една от тях. Но при разстояние над двадесет и пет метра те губеха ударната си мощ. Той се нуждаеше от оръжие, което да отговаря и на двата показателя — ефективност на дълги и къси разстояния, и най-важно: нещо, с което бе свикнал да борави.

Ролинс извади „Уинчестър 25-35“. Беше принадлежал на дядо му — солидна карабина с открит мерник, чийто магазин побираше седем патрона. Висока скорост на куршума, малокалибрена, проста и надеждна. Беше застрелял първия си елен с нея, когато беше момче, и я беше запазил за Джей Джей, който никога не бе проявил интерес. Докато държеше оръжието, почувства го като много стар приятел, свързан с миналото му.

Зареди уинчестъра, докато децата гледаха.

— Не забравяй какво си говорихме — каза Джес, като пъхаше патрон след патрон. — Ако някой друг освен мен дойде в тази къща, насочи пушката към най-широката част от тялото му и натисни спусъка. Не забравяй първо да дръпнеш предпазителя. Независимо дали ще го улучиш, или не, искам двамата да изчезнете оттук веднага след като стреляш. Ани, къде ще те намеря, ако се наложи да избягате и да се скриете?

— В стария корал сред дърветата зад къщата — отвърна тя.

— Добре. Готов ли си за това, Уилям?

Момчето кимна утвърдително. Ролинс имаше чувството, че Уили чака с нетърпение събитията и ще бъде разочарован, ако Гонзалес не дойде.

— Добре тогава — каза фермерът. — Дръжте вратите и прозорците заключени, а пердетата спуснати. Ако някой се появи, не гледайте навън.

Децата го увериха, че са разбрали.

Той им намигна окуражително:

— Няма да се бавя.

Нямаше да се разделя с уинчестъра, докато всичко това не приключеше.