Ч. Дж. Бокс
Синята зона (25)

Неделя, 11:41 часа

Сърцето на Виляторо подскочи, когато администраторката в мотела му подаде снопчето документи, които Селесте бе изпратила сутринта по факса от старата му служба. Жената го погледна развеселено, докато той прелистваше книжата, и заяви, че поканата й важи и за тази вечер, ако го интересува.

— Какво казахте, моля? — попита Едуардо.

— Чухте ме. — Тя посочи към документите, които му бе дала. — Боже, никога не съм виждала човек, който да е така развълнуван, че ще работи в неделя.

Той си даде сметка, че се усмихва широко срещу нея.

— Не можах да не забележа, че повечето от тях са списъци с имена на полицаи — отбеляза свенливо администраторката. — Те имат ли нещо общо с причината, поради която сте тук?

Виляторо бе твърде въодушевен, за да се ядоса, че е надничала.

— Да, може би. Първо трябва да ги прегледам.

— Познавам някои от тези хора — каза жената. — Всички отсядат тук, докато търсят имот в района. Опознах доста от тях, поне по име. Ако искате, мога да прегледам някои от старите регистри.

— И нямате нищо против да направите това? — попита той.

— Ей, не се случва кой знае какво — каза тя и му намигна. — Трябва да се занимавам с нещо, за да мине времето, преди да пием по един коктейл тази вечер.

Виляторо се поколеба, но макар и неохотно, взе решение.

— Благодаря ви за помощта — отговори той.

Тя се усмихна и отметна кокетно коса.

 

 

Обзе го разочарование, като прочете документите. Имаше графици на дежурства, списък на персонала, отговарящ за сигурността в „Санта Анита“, копия на изрезки от „Лос Анджелис Таймс“, полицейски доклади, които вече бе чел и препрочитал няколко пъти.

Нюкърк е бил в „Санта Анита“, добре… Заедно с още трима, свободни от дежурство полицаи, той е бил нает, за да обезпечи сигурността в стаята за броене на парите. Беше обичайно за хиподрума да наема свободни полицаи и Нюкърк беше един от редовните в дните на надбягванията.

Едуардо прочете неговите писмени показания, които бе чел и преди това, затова името му беше познато. Полицай Нюкърк заявяваше, че не е видял нередности по време на преброяването на парите от персонала на хиподрума и не може да предостави никаква информация, освен че е била спазена рутинната процедура, на която е бил свидетел десетки пъти преди това. Парите били преброени и направени на пачки, обвити с бандерол, един служител записал серийните номера на избрани стодоларови банкноти, после парите били сложени в чували и завързани заедно с описа им. Той познавал мъжете от екипа на бронирания автомобил, разменил приятелски закачки с тях и стоял отвън, докато колата потеглила сред гръмогласния рев на публиката, наблюдаваща последното надбягване.

В това наистина нямаше нищо забележително. Фактът, че Нюкърк е бил на хиподрума в деня на обира, а сега живееше в Кутни Бей, беше интересно съвпадение, но не доказваше нищо. Виляторо прочете имената на другите трима свободни от дежурство полицаи — мъж и две жени — надявайки се да попадне на познато име, но не откри такова. Антъни Родейл, Пам Госинк, Морийн Дроз. Никой от тях не беше свързан с нещо друго, което можеше да намери.

Името на лейтенант Сингър се появяваше в няколко от документите, които Селесте бе изпратила. Сингър бе отговарял за връзката по случая между ЛАПУ и Калифорнийския отдел за криминални разследвания. Той бе цитиран от време на време в „Таймс“, казвайки, че разследването продължава. Точно той бе съобщил на пресконференция, че един от служителите на хиподрума е назовал имената на другите и че са извършени арести. Пак Сингър бе цитиран да съобщава „с дълбоко съжаление“ за ненавременното и нямащо нищо общо със случая убийство на главния свидетел при обир в един квартален магазин.

Виляторо никога не бе срещал лейтенанта. Той бе надменен, недостъпен, винаги твърде зает за да придружи своите служители до Аркадия. Едуардо си спомни и нещо друго. Детективите от ЛАПУ, които се шегуваха с всичко и с всеки, никога не го правеха с лейтенант Сингър.

Виляторо си помисли, че Сингър и Нюкърк са свързани със „Санта Анита“, макар и по различен начин, а сега и двамата живеят в Северно Айдахо. Едуардо бе обхванат от вълнение, но колкото повече мислеше за това, толкова повече се обезкуражаваше. Разбира се, тук имаше нещо повече от случайно съвпадение. Но колко полицаи бяха участвали по един или друг начин в разследването на обира в „Санта Анита“? Стотици. Колко бивши ченгета се бяха пенсионирали и преместили в Синята зона? Стотици. А името на Суон още не беше се появило в документите.

Той се облегна назад на неудобния си стол и се втренчи в тавана. Предполагаше, че може да поговори с Нюкърк и Сингър. Може би щеше да измъкне от тях нещо повече. Обаче си спомни подозрението, изписано на лицето на Нюкърк, и се отказа от идеята.

Виляторо нямаше правомощия и не можеше да ги застави да говорят с него. До момента не разполагаше с достатъчно информация, за да отиде при шерифа и да поиска от него да им изпрати призовка. Бившите полицаи познаваха закона и щяха незабавно да си наемат адвокати, които да протакат до безкрайност или да попречат на разпитите. За тях това нямаше да е проблем, защото той трябваше да се върне вкъщи, а те щяха да останат. Полицаите знаеха как се играе играта.

Мисълта за лошите ченгета отново го разтревожи силно. В практиката му се бе случвало изключително рядко да попадне на действително лош полицай. В Лос Анджелис — град с 3,5 милиона жители — имаше 9350 полицаи. Колко от тях бяха корумпирани? Колко бяха направо престъпници? Не беше логично да няма нито един.

Телефонът иззвъня и го стресна. Беше Селесте. Както очакваше, гласът й звучеше развълнувано. Той искрено й благодари, задето се е отказала от неделната почивка и църквата, за да отиде в службата и да му изпрати по факса документите.

— По-близо ли сме вече? — попита тя.

— Да — отвърна Едуардо, — но още нямаме достатъчно доказателства, за да предприемем нещо. Полицай Нюкърк и лейтенант Сингър са тук, но това все още не означава нищо. Тук е и друг полицай, някой си Суон, който е свързан с тях, но не виждам никаква връзка между него и престъплението или разследването.

— Има ли нещо друго, което мога да ти изпратя? — поинтересува се Селесте.

В гласа й се долови разочарование. Изпита чувството, че я е подвел.

— Дори не знам какво да поискам — отвърна той. — Папките ми са тук, а ти си сигурна, че си прегледала всичко, с което разполагаме, за да сравним имената, нали?

Тя отговори, че е сигурна, и беше леко обидена от въпроса му. Била в участъка от четири часа сутринта. Виляторо отново се извини.

— Има още нещо — каза Селесте. — Обаче то не излезе от досието.

— Какво?

— Преди няколко минути направих едно обикновено търсене чрез Гугъл, като написах имената и на двамата. Открих нещо, наречено „Социална фондация на пенсионираните калифорнийски полицаи“, или СФПКП. Това е неправителствена организация. Според публичния регистър тя е организация с нестопанска цел, съгласно член 501, ал. В, т. 3 от Закона за вътрешните приходи, основана, за да отпуска стипендии на деца на полицейски служители, безвъзмездни помощи на вдовици и други подобни. Сингър и Нюкърк са членове на борда.

Едуардо помисли върху думите й, но не можа да си представи как информацията за СФПКП би могла да му бъде от полза. После попита:

— Къде е основана?

— Чакай да видя — отвърна Селесте, очевидно преглеждайки информацията на екрана на компютъра си. — В Бърбанк. — Секунда мълчание. — И в окръг Панд Орей, Айдахо.

Това го накара да застане нащрек.

— Кога е основана?

Тя му каза датата на вписване в щатските регистри. СФПКП беше основана два месеца преди обира в „Санта Анита“.

— Как се финансира организацията? Написано ли е там? — попита той.

Чуваше как пръстите й чукат по клавиатурата.

— С доброволни вноски — каза Селесте. — Изглежда, нямат установен членски внос.

Мислите му препускаха.

— Предполагам, че доброволните вноски се правят от други полицейски служители.

— И аз така мисля.

— Даренията се внасят в брой, в дребни банкноти. Един вид са събрани от полицаи, които ги пускат в шапка, която минава от човек на човек в участъка.

— Не знам, но предполагам, че е така.

— Има ли списък на дарителите?

— Тук няма — отговори тя. — Не знам как ще го открия, без да се свържа с организацията.

— Която вероятно няма да ти го предостави, тъй като няма дарители. Това е перфектен начин за изпиране на голямо количество пари в дребни банкноти. Бавно, с течение на времето, могат да се внасят пари в брой, които се предполага, че произхождат от спорадични събирания на волни пожертвования.

Селесте остана мълчалива известно време.

— Не схващам мисълта ти.

— Това е едно от нещата, които винаги са ме озадачавали — каза Виляторо. — Как ще могат крадците да използват всички тези пари, без някой да забележи? Банките забелязват, когато се депозират пари в брой, особено крупни суми. Те трябва да съобщят за тях, ако надхвърлят определен размер. Но ако парите се внасят в продължение на дълъг период в сравнително малки количества, да кажем от по няколко хиляди долара, лошите момчета остават незабелязани. Особено като се разбере, че парите идват от дребни дарители за благотворителни цели. Това е идеален вариант.

Селесте разбра ситуацията и възкликна:

— Боже мой, Едуардо!

— Обаче в плана ще има пробив, ако някой не внесе парите, както е уговорено, а похарчи част от тях. Особено ако банкнотите са маркирани. Такова нещо ще събуди подозрения, ако няколко от тези банкноти идват от едно и също място.

Докато говореше, Виляторо прелистваше папката, за да открие копията на белязаните стодоларови банкноти.

— Може би имаме нещо — каза той, като се помъчи гласът му да остане неутрален. — Кои са другите полицаи?

Тя му прочете списъка.

Ерик Сингър, президент. Оскар Суон, вицепрезидент. Денис Гонзалес, втори вицепрезидент. Робърт Нюкърк, секретар. Антъни Родейл, касиер.

Имената му звучаха познато. Той накара Селесте да му ги прочете втори път, буква по буква.

— Предполагам, че служителите на тази организация са добре платени — каза Виляторо. — От щатската данъчна служба може да се заинтересуват от това. А сега направихме и връзката с полицай Суон.

— Всичките ли са там? — попита тя.

— Трима от тях със сигурност: Нюкърк, Сингър и Суон. Трябва да разбера за другите двама.

Едуардо чу шум от разлистване на книжа. Селесте му каза да почака малко, докато провери нещо.

— Гледам графика на дежурствата за деня в ЛАПУ — поясни тя и той разбра, без да се замисли, кой ден имаше предвид. — Суон е бил дежурен, а Нюкърк, Сингър и Гонзалес са били свободни от дежурство. Знаем, че Родейл и Нюкърк са работили като охранители в стаята за броене на парите.

Виляторо едва сподави удивлението си. Двама от борда на Социална фондация на пенсионираните калифорнийски полицаи са били в стаята за броене. Други двама са имали почивен ден. Свидетелят, разхождал кучето си, беше казал, че крадците, влезли в бронирания автомобил и убили Стив Никълъс, са били най-малко двама. Това може да са били Сингър и Гонзалес. Оставаше само Суон, който е бил дежурен в управлението. Колите, използвани за бягството, бяха поели с пълна скорост по магистралата и буквално бяха изчезнали. Това също бе загадка за Едуардо. Обаче ако автомобилите са имали полицейски ескорт…

— Добра работа, партньоре — възкликна той. — Чудесно… Моля те, кажи на шефа, че може би сме близо до разрешаване на случая.

 

 

Виляторо се изправи и коленете и гърбът му изпукаха. В ума му се въртяха различни възможности. Най-сетне нещата се навързаха… Но дали беше така? Той знаеше, че вероятно има празноти, логически пропуски. Какво беше недогледал? Нуждаеше се от време, за да подреди всичко това, да свърже точките, които ставаха по-големи и по-близки една до друга.

Тогава внезапно осъзна нещо. Беше чул, че четирима бивши полицаи помагат в разследването на изчезналите деца. А къде беше петият? Липсата му можеше да се обясни, ако между двата случая нямаше никаква връзка. Ами ако имаше?

Не го свърташе повече в стаята му. Беше твърде развълнуван. Той отвори вратата и излезе в коридора, без дори да забележи ярките слънчеви лъчи, които струяха през прозорците.

— Господин Виляторо — извика администраторката, като го видя. — Добре ли сте?

— Добре съм — отвърна той, като приближи до нея и сграбчи ръката й с двете си ръце. — Повече от добре. Денят е прекрасен.

Жената се изчерви и не издърпа дланта си. Смутен, той първи пусна ръката й.

— Извадих тези имена за вас — каза тя.

— Бях забравил за тях.

Администраторката държеше малко листче над главата си, така че той да не може да го стигне.

— Ще пийнем ли тази вечер?

— Да, разбира се — отвърна Едуардо. Нямаше избор.

— Чудесно — каза тя и му подаде листчето.

Той прочете имената: Сингър, Гонзалес, Суон, Нюкърк.

Бавно затвори очи. Още една връзка.

Ами Родейл? „Телефонният указател!“ — помисли си той. Просто ще потърси името му в телефонния указател и ще отиде да го види. Може би Родейл се беше скарал с другите. Ако бе така, това щеше да е идеална възможност да говори с него. Обаче първо трябваше да го открие. Беше оставил указателя в колата си тази сутрин, когато бе използвал картите в него, докато шофираше. Едуардо се обърна и се втурна през стъклената врата към паркинга. Видя Нюкърк да паркира, преди бившето ченге да успее да отвори вратата си.

„Ето те и тебе — каза си Виляторо. — Дошъл си да ме проучваш.“

Искрената изненада, която се изписа на момчешкото лице на Нюкърк, отговаряше напълно на сценария, който Едуардо бе разработил тази сутрин. Бившият полицай се шокира, когато го видя да стои пред него. Защо би се стреснал, ако просто бе още един пенсионер, който се занимава със своите дела?

— Здравейте, господин Нюкърк.

— Здрасти. — Полицаят очевидно се мъчеше да измисли приемливо обяснение защо е тук. Въпреки че лицето му бързо придоби студеното безизразно изражение на ченге, за миг Виляторо бе зърнал в очите му страх и смущение.

— С какво мога да ви помогна, господин Нюкърк?

— Откъде знаете името ми?

— Знам го от моето разследване — отговори Едуардо, възпирайки се да каже нещо повече.

Нюкърк трепна и Виляторо забеляза това. Той не харесваше подобни неочаквани срещи. Беше човек, обичащ да планира, да анализира задълбочено фактите. Особено когато имаше толкова много несигурни и неизвестни неща. Обаче прие случая като изключителна възможност. Нюкърк беше изненадан от неговото присъствие и държането му може би щеше да издаде нещо, ако го попритиснеше.

Бившият полицай пристъпи напред, като гледаше изпитателно.

— Какво искате да кажете?

— Това, което искам да кажа, господин Нюкърк, е, че не е твърде късно да се спасите. Вече не съм служител на силите на реда. Не мога, а и не смятам за необходимо да ви арестувам. Бях главен следовател в полицейското управление в Аркадия. Прекарах последните осем години от живота си в разследване на това престъпление. Искам да намеря убийците и парите или поне това, което е останало от тях.

— Какво?

Нюкърк беше шокиран, слисан…

„Продължавай“ — каза си Едуардо.

— Първия път, когато ви видях, си помислих, че сте човек със съвест. Забелязах халката на безименния ви пръст. Изглежда като моята. Работете с мен, за да разрешим този случай. Ако го направите, ще сторя всичко по силите си, за да ви предпазя от неприятностите, които ще последват.

— Не разбирам за какво говорите — потрепна Нюкърк.

— О, мисля, че разбирате. Били сте полицай, и то добър. Вие знаете най-добре, че могат да бъдат сключвани сделки, които са изгодни за всички страни. Обаче възможността да помогнете доброволно не трае дълго. Ако не се възползвате от единствения си шанс, кой знае какво ще се случи…

Виляторо виждаше как бившето ченге усилено мисли, как пулсират вените на слепоочията му.

— Имате семейство и хубав живот тук. Дали оказването на помощ за моя случай ще помогне да си запазите това? Има ли неща, които може да ми кажете и с това да донесете полза на себе си и на семейството си? — попита Едуардо. — Вие трябва да решите. Предполагам, че съвестта ви измъчва, и това е начин да я успокоите.

За изненада на Виляторо Нюкърк, изглежда, го слушаше внимателно.

— Днес е неделя. Утре ще се обадя на мой приятел във ФБР — добави Едуардо. — Така че трябва да вземете решение още тази вечер…

— Все още не разбирам за какво говорите — заяви бившето ченге, но гласът му прозвуча неубедително.

— Помислете си добре, господин Нюкърк. Идете при семейството си. Погледнете ги и после решете.

Роб понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Помислете си добре — повтори меко Виляторо. — Свържете се с мен тук и ще поговорим.

— Искам да ви кажа нещо още сега.

— Да?

— Майната ви, господине.

Едуардо го наблюдаваше как се вмъква в колата си и потегля.

Когато се скри от погледа му, Виляторо си пое дълбоко дъх. Коленете му трепереха. Не го порази казаното от Нюкърк, а това, което не каза.

Той не попита какъв случай разследва Виляторо, нито какво се е случило в Аркадия, та го е довело тук. Не спомена, че е бил на хиподрума във въпросния ден. Не попита защо Едуардо ще се обажда във ФБР.

Вече в стаята си, Виляторо отвори телефонния указател на коленете си. Името, което търсеше, не фигурираше в него. Той прелисти указателя за имената на Сингър, Нюкърк и Суон, но тях също ги нямаше. Докато търсеше, видя, че мига лампичката на телефонния секретар. Дона ли беше? Или Селесте? Нюкърк ли се беше обадил вече?

Съобщението бе оставено преди час, когато Едуардо бе разговарял със Селесте.

Господин Виляторо, обажда се Джес Ролинс. Не знам какво означава това, но може би трябва да проверите още едно име. И то е на бивш полицай. Имам името му. Тони Родейл. Р-о-д-е-й-л. Съпругата му позвъни на шерифа и съобщи, че е изчезнал. Имам и адреса.