Ч. Дж. Бокс
Синята зона (24)

Неделя, 11:40 часа

Нюкърк ровеше в хладилника на Моника Тейлър не защото беше гладен, а защото знаеше, че трябва да яде. Тялото му жадуваше за нещо друго освен „Дивата пуйка“. Ръцете му трепереха, когато бутна настрана едно пълно шише с мляко и затърси на рафта нещо, което би могъл да стопли. Провери и във фризера. Освен кутиите със сок и формичките за лед, там имаше само една голяма тава, покрита с алуминиево фолио. Потупа я с пръст — съдържанието й беше здраво замръзнало.

Беше смутен от телефонния разговор, който току-що бе провел с жена си. Тонът й бе станал леденостуден, когато й каза, че по всяка вероятност няма да се прибере още известно време. Напомни му за пролетната тренировка по бейзбол на сина им и за предишните планове да прекарат деня в подготовка на зеленчуковата й градина. „Всичко това звучи толкова тривиално“ — помисли си той, имайки предвид ситуацията в момента.

То му напомни за лошите стари времена в полицията, когато той участваше в рискована операция, а тя му се сърдеше, че няма да е вкъщи, за да гледа телевизия с нея.

Сега отново се случваше. Точно това смяташе, че е оставил в Лос Анджелис — напрежението, обидите, споровете. Всичко се връщаше обратно. Колкото до съпругата му, на която беше предоставен дом, за какъвто преди години можеше само да си мечтае, която не трябваше да работи извън къщи, чиято представа за труден ден беше да отиде на фитнес или да копае в своята зеленчукова градина, е добре, майната й. Тя не знаеше какво преживява той, не можеше да види по-далече от изкуствените си мигли.

Моника Тейлър седеше на дивана във всекидневната и се взираше кой знае в какво. Изглеждаше отчайващо спокойна. „Има нещо сбъркано в нея — помисли си Боби, — та да се държи по този начин предвид обстоятелствата.“ Беше по-привлекателна, отколкото бе очаквал. Но сега, когато бе непоколебимо уверена, че децата й са живи някъде там, беше непоносима. Освен това той не й вярваше. Тя се държеше така, сякаш знаеше какво правеха те… Но нямаше начин да го знае.

Нюкърк затръшна вратата на хладилника толкова силно, че чу как някакво шише се счупи вътре.

— Няма ли нещо за ядене в тази къща?

— Моля?

— Умирам от глад — каза той, като се втурна във всекидневната. — От два дни не съм се хранил нормално. Единственото, което се намира в хладилника, е мляко, салата и яйца. Имате ли нещо, което мога да хапна?

Моника равнодушно отвърна:

— Мисля, че в кухненския килер останаха някакви консерви със супа.

— Какво е това във фризера? Има нещо в някаква тава. То може ли да се размрази?

Тя се обърна и го погледна право в очите.

— Не я пипайте. Това е лазанята, която приготвих вчера и я замразих. Тя е любимото ястие на Ани и съм я запазила за нея, за да я изяде, когато се върне. Първата изгоря в петък вечерта.

Роб изпъшка:

— Мили боже!

Мобилният му телефон иззвъня, той го извади и погледна дисплея. Обаждаше се Сингър. Нюкърк се върна в кухнята и затвори вратата.

— Как са нещата там? — попита лейтенантът.

Роб въздъхна.

— Добре. Макар че тя не е на себе си. Настоява, че децата й ще се върнат.

Настана мълчание.

— Няма.

Нюкърк потрепери едновременно от ужас и облекчение.

— Случило ли се е нещо?

— Не още. Но вярвам, че ти и Гонзо ще ги намерите. Колкото повече мисля върху това, толкова по̀ съгласен съм с Моника Тейлър. Тези деца се крият някъде. Ние трябва да ги открием.

— За миг си помислих, че…

— Не. Обаче държим всичко под контрол. Току-що се чух с Денис. Пакетът е доставен в дома на Суон и той се занимава с неговото унищожаване. Той сигурно ще дойде след час — час и нещо да те освободи.

Нюкърк се опита да не мисли от какво се отървава Оскар.

— Казах на Гонзо да започне да обикаля от къща на къща. Той разполага с няколко добри карти, които взе от шерифството, където са отбелязани всички къщи и други сгради в окръга. Ще тръгне да обикаля домовете, като започне от Санд Крийк. Когато Суон се върне, искам да се свържеш с Денис и да направиш същото.

— Заедно ли искаш да работим, или поотделно?

— Ще говоря за това с Гонзо. Мисля, че ще е добре да се разделите, но да се придържате към един и същ район. По този начин ще можете да обходите два пъти по-голяма територия, но ще бъдете достатъчно близо за да си осигурите подкрепление, ако е необходимо. Смятам, че е просто въпрос на време да ги намерим.

Нямаше нужда Нюкърк да пита какво ще се случи, като ги открият. Докато слушаше, той открехна вратата, за да провери поведението на Моника Тейлър. Тя все още седеше на дивана с ръце в скута и спокойно изражение на лицето.

— Чакам с нетърпение да се махна оттук — каза Боби. — Тази жена ми лази по нервите.

Сингър тихо се засмя.

— Суон може да се оправи с нея. Не се притеснявай.

— Ще ми се това вече да е приключило — каза Нюкърк и веднага му се прииска да не го бе доверявал на лейтенанта. — Знаеш какво имам предвид.

Дълго мълчание отсреща.

— Още ли си с нас?

— Разбира се, не е за това. — Но беше.

— Дръж се твърдо, Нюкърк. Ние сме силни само ако е здрава връзката ни.

— Повярвай ми, знам това.

— Всичко ще свърши, когато намерим децата — добави Сингър. — Така че нека да се съсредоточим върху това.

— Да, сър.

— О, щях да забравя. Получих информация от моите хора за твоя тип, Виляторо.

— И каква е тя?

— Прав си. Може да имаме проблем. Той е бил главният разследващ на обира в „Санта Анита“ от полицейското управление в Аркадия. Ето къде съм чувал името му. Той създаваше главоболия на нашите момчета.

— Мамка му.

— Без съмнение онази ужасна недискретност на нашия бивш общ приятел го е довела тук. Така че сме били прави за това.

На Роб не му пукаше дали са били прави, или не. „Станалото — станало“, помисли си той. Обаче сега имаха нов, сериозен проблем, който лейтенантът много отдавна бе предсказал, че ще възникне, ако някой наруши уговорката и стане небрежен.

— Какво ще правим с него? — попита Нюкърк, предчувствайки какъв ще е отговорът.

— Още не съм сигурен. — Нотка на колебание, която бе необичайна за Сингър. — Той е пенсионер, така че не е тук официално. Няма никакви правомощия, значи не може да има никакви претенции. Знам, че няма никакъв напредък с шерифа. Ако имаме късмет, може просто да се откаже и да си замине. Обаче трябва да го държим под око. Но много дискретно, ако разбираш какво имам предвид.

— Аха.

— Преди да се присъединиш към Гонзо, пообиколи града. Прегледай хотелските регистри за името му, за да открием къде е отседнал. Ако някой попита, просто кажи, че правиш проучване за списъка със сексуални маниаци, изготвен от шерифа. Виж докога е регистрацията му. Обади ми се и ще тръгнем оттам.

— Добре.

— Помъчи се той да не те забележи — добави лейтенантът. — Вече те е виждал няколко пъти, а не искаме да заподозре нещо.

„Тогава защо сам не прегледаш регистрите? — искаше да попита Боби. — Теб не те е виждал досега.“

— Съгласен ли си с това? — настоя Сингър.

— Разбира се — отговори с въздишка Нюкърк.

— Бъди дискретен — повтори лейтенантът. — После иди да помогнеш на Гонзо. Нека да уредим това нещо.

— Съобщението е прието — каза Роб и затвори телефона.

 

 

Докато Нюкърк беше в тоалетната, Моника се загледа в телефона и взе решение. Щеше да се обади на човека, който смяташе, че може да й помогне, който й бе помагал и преди. Ако не друго, поне щеше да я успокои, да я утеши, да й каже, че всичко ще бъде наред. В крайна сметка той й го дължеше и тя не му го бе напомняла през изминалите дванадесет години.

Жената прекоси стаята и вдигна слушалката. Не й беше нужен телефонният указател. Беше запомнила номера преди години, стотици пъти бе възнамерявала да позвъни, но никога не го стори.

— Какво смятате да правите? — попита Боби, излизайки от тоалетната. Говореше достатъчно високо, за да надвика шума от казанчето.

— Да се обадя на един познат.

— На кого?

— Това не е ваша работа.

— По дяволите, стойте далече от телефона — ядоса се той, грабна слушалката от ръката й и я затръшна върху вилката. — Трябва линията да е свободна, в случай че някой се обади за децата ви. — Лицето му бе зачервено, а очите — потъмнели от гняв.

— Вие помагате ли ми, или ме пазите? — попита тя.

— Обсъдете този въпрос със Суон — отвърна той.

— Може би трябва да отида да намеря онази репортерка и да й кажа, че ме държите като затворничка в собствения ми дом.

— Никъде няма да ходите — каза Нюкърк. — Опитваме се да ви държим далече от светлините на прожекторите, за да може разследването да стигне до края си. Суон не ви ли обясни? Ще има време за пресконференции и други такива глупости, след като това приключи. Не искате да ви няма, ако някой се обади за децата ви, нали?

Моника го изгледа втренчено, мъчейки се да прозре какво се крие зад думите му. Зачуди се защо той внезапно се бе изпотил.