Ч. Дж. Бокс
Синята зона (2)

Петък, 16:40 часа

Джес Ролинс обучаваше новата си кобила Чили в ограденото място, близо до заграждението за добитъка, когато един нов модел „Лексус“ излезе от гората на южния хълм и започна да се спуска по пътя към къщата му. Колата го изненада, защото се бе съсредоточил изцяло върху своята тригодишна дореста кобила. Бе изпаднал в нещо като транс, хипнотизиран от ритмичното движение и тропот на копитата й. Джес бе забравил колко много обича тропота на копита, плътния мек ритъм на ударите им, как можеше да ги усети чрез земята, когато петстотинкилограмовото животно тичаше в тръс, как звукът им го унасяше…

Минути по-рано, когато караше кобилата да завива надясно, той бе чул няколко бързи последователни пукота заедно с тупкането на копитата. Плющящият звук го разтревожи в първия момент, преди да си даде сметка, че идва от далечния край на долината и няма нищо общо с походката на кобилата му. Беше дръпнал повода внезапно и тя се бе обърнала послушно, спирайки на място, застанала с лице към него, точно както се очакваше. Гледаше го с големите си очи, дишаше тежко и облизваше бърни. Джес се бе ослушал, но не бе чул повече гърмежи в далечината.

Гористата долина, в която живееше, имаше седловидна форма, а неговата къща и стопанските постройки бяха разположени точно под лъка на седлото. Оттам той можеше да види всеки, който идваше от щатската магистрала към ранчото му. Привечер често наблюдаваше елени да се спускат към дъното на долината, за да пият вода от потока.

Джес изцъка с език, пристъпвайки вдясно, и Чили незабавно реагира правилно, като затича в кръг наляво в края на водещото въже, което той държеше отпуснато с лявата си ръка. С дясната стискаше стегнато навития камшик, който използваше, за да дава знак на кобилата, да упражнява невидим натиск върху нея, така че тя да поддържа постоянен равномерен ход. Понякога, за да привлече вниманието й, той плясваше с него по крачола на каубойските си панталони. Обаче в повечето случаи трябваше само да го вдигне, за да я накара да тръгне. Никога не беше я удрял с него.

Докато Чили тичаше в кръг, Джес стоеше от лявата й страна и й се любуваше. Беше страхотна кобилка — дребна на ръст, издръжлива и мускулеста, с добродушни очи и бели „чорапки“ на двата крака. Любителите на конни надбягвания, които мислят, че конете трябва да бъдат стройни и лъскави, биха сметнали Чили за грозна. Тя беше типичен представител на ездитната порода „Куортър“.

С периферното си зрение Джес забеляза бавното напредване на колата.

Лексусът пълзеше по пътя, а следобедното слънце хвърляше отблясъци по предното му стъкло и по хромираната му решетка. Автомобилът намали още повече, когато наближи една крава и телето й, които пасяха в ливадата, сякаш шофьорът очакваше говедата да се втурнат пред него. До ранчото на Ролинс се стигаше само по един път, който се отклоняваше от магистралата и свършваше до къщата.

Джес беше висок, корав мъж, с ъгловати черти — имаше дълъг ястребов нос и изразени скули. Единственото нежно нещо в него, както му бе казала веднъж съпругата му Карън, бяха очите и сърцето му, но не в добрия смисъл.

Лексусът паркира между къщата и обора и вратата откъм шофьора се отвори. Ролинс погледна за първи път натам, докато Чили продължаваше да тича в кръг. Мъжът, който слезе, беше слаб, добре сложен, с гъста руса коса и четинести мустаци. Носеше жълто-кафяви панталони и пурпурно поло, което стоеше добре на фигурата му. „Прилича на играч на голф — помисли си Джес. — Не, по-лошо. На агент на недвижими имоти.“

Ролинс рязко свали ръката си с навития камшик и Чили се закова на място. Не беше необходимо дълго да я увещава да спре. Той харесваше начина, по който тя го гледаше, очаквайки следващата команда. Понякога конете могат да гледат презрително. Обаче в очите на кобилката се четеше привързаност. И фермерът беше привързан към нея.

Той изчака мъжът да се приближи до ограденото място. Тогава ги чу отново — два ясни пукота, идващи от далечния край на долината. Пушечни изстрели. Напълно обичайни звуци в Северно Айдахо, където всеки притежаваше оръжие.

Мъжът се казваше Брайън Балард. Джес го позна по снимката му от вестникарските страници за недвижими имоти. Сякаш не беше чул изстрелите, той спря от другата страна на оградата и стъпи с единия си, обут в мокасин крак на долната напречна греда, като провеси ръце на горната. Точно тогава Джес плъзна поглед от него към лексуса и за първи път видя профила на пътника вътре. Беше жена.

— Как върви, господин Ролинс? — попита Балард с престорена веселост. — Виждам, че тренирате кобилата.

— Нарича се базисно обучение — отвърна Джес. — Трябва да отдам дължимото на треньорите на нови породи коне, които наблягат най-вече на базисното обучение. Те си знаят работата и са прави. — Той погледна към Брайън. — Какво обичате?

Балард се усмихна и веждите му се извиха нагоре, а устните му се свиха. Чувстваше се неудобно въпреки усмивката.

— Не знам много за конете. Алергичен съм към тях.

— Жалко.

— Аз съм Брайън Балард, но предполагам, че ме познахте.

— Така е.

— Радвам се най-после да се запознаем. — Балард кимна към Джес. — Мястото е хубаво. — Фермерът не помръдна. — Тази сутрин се видях в града с Хърбърт Купър. Той се оплака, че се е наложило да го освободите от работа в ранчото.

Хърбърт Купър бе работил тринадесет години за Ролинс. Предишния ден Джес трябваше да каже на дългогодишния си надзирател, че вече не може да плаща надниците му, че приходите не са достатъчни за покриване на банковия кредит и заплатата на един работник. Това бе едно от най-трудните неща, които трябваше да направи, и не бе спал добре. Отгоре на всичко бе сезонът, когато кравите се телеха, и сега трябваше да разчита само на себе си.

Ролинс забеляза, че Балард гледа Чили, и позна какво си мисли за новата му придобивка. Това много го ядоса.

— Получих този кон срещу дадените под аренда 160 акра пасище — поясни той и веднага му се прииска да не го бе казвал. Нямаше нужда да се оправдава, със сигурност не и пред този мъж. Сетне кимна към лексуса. — Виждам там Карън. Тя ли ви каза за това?

Брайън погледна назад, сякаш да се увери, че Карън седи в колата му, макар да го знаеше. Той се позабави, преди да се обърне отново към Ролинс.

— Да я оставим настрана от това, ако нямате нищо против. Няма причина двамата с вас да не се държим като джентълмени.

— Има куп причини — възрази Джес. — Така че защо не се върнете в колата си и не се разкарате от ранчото ми?

— Това не е необходимо — каза Балард с почти умолителен поглед.

За момент Ролинс изпита съжаление към него. После то отмина.

— Можете да излезете по същия път, по който дойдохте — процеди Джес. — И не забравяйте да затворите портата.

— Вижте — каза Брайън, като вдигна сговорчиво ръце. — Всички знаят какво е положението тук. Това е борба, истински трудна битка. Трябвало е да освободите Хърбърт, а всички останали са си… — Той затърси подходящата дума и избра напълно погрешна: — … отишли. От месеци ви изпращам оферти, а репутацията ми ви е известна. Аз съм справедлив човек, а в този случай повече от щедър. Надявах се, че ще можем да поговорим като мъже, оставяйки настрана чувствата.

Ролинс не отговори веднага, усещайки стягане в гърдите. Той сведе поглед към ръката си — пръстите му бяха изтръпнали от силното стискане на водещото въже, което болезнено се бе впило в тях.

— За да се води мъжки разговор — каза най-сетне той, — трябва да има двама мъже. Така че нямаме късмет по отношение на вас. Два пъти ви помолих да се махате. Ако трябва да го кажа трети път, ще бъде с насочен към вас „Уинчестър“.

Балард отвори уста да отговори, но не успя да продума. Джес го изгледа свирепо, все по-ядосан. После направи крачка напред, за да завърже Чили за оградата. При това негово движение Брайън трепна уплашено и свали крака си от гредата.

— Няма нужда да ме заплашвате. Мога да купя това място от вас или да почакам и да го купя от банката.

— Чупката оттук!

Брайън Балард отстъпи, после подхвърли ядосано:

— Правите грешка, Джес. Както ви казах, аз ще бъда повече от справедлив.

Ролинс завърза Чили и се загледа подир отдалечаващия се към своя „Лексус“ Брайън. Видя Карън да се обръща на седалката си към него, когато той отвори вратата. Можеше да се досети какво казва от начина, по който тя наклони глава. Чу Балард да й отвръща:

— Не. Ако искаш, ти му кажи. — Брайън се вмъкна в колата и потегли с пълна газ, правейки остър завой, при който гумите изскърцаха по чакъла.

Джес остана известно време загледан след автомобила, който пое по черния път нагоре по хълма. Нужни му бяха няколко минути, за да се успокои и ръцете му да спрат да треперят.

— Трябва да те оседлаем — каза той на Чили, като прокара длан по мускулестата й шия.

Джес гледаше над гърба на кобилата как те се отдалечават. Споменът за профила на Карън сякаш увисна в прашната вихрушка, вдигната от лексуса.

Значи това беше Брайън Балард, мъжът, заради когото го бе напуснала. Човекът, за когото се бе омъжила след него.

Джес не беше възразил, когато тя обяви, че си тръгва. Каза му, че го е надраснала и че той не само че не се е развил, но даже е деградирал. Натякна му също, че самият й престой с него в ранчото я кара да изпитва клаустрофобия. Че Джес трябва да преодолее случилото се със сина им. Че той е анахронизъм. Как би могъл да оспори това?

Карън изтегли спестяванията им и откри магазин в града, който бързо продаде. Взе линкълна и коня му. Продаде и тях.

Той задържа ранчото.

 

 

Пътеката нагоре по хълма, която минаваше през гората и стигаше до пощенската кутия, му се стори по-дълга от когато и да било. Джес усещаше краката си натежали. Години наред не беше вземал пощата. Правеше го Хърбърт или Марджи, или някой друг работник от ранчото, или жена му Карън. Тя обичаше да прибира пощата. По-късно той разбра защо.

За да станат нещата още по-лоши, при пощенската кутия той започна твърде често да се натъква на Фиона Притцел — жената, която разнасяше пощата в селските райони. Беше злобна клюкарка и именно тя бе разнесла слуха, че съпругата му го е напуснала, както и заради кого. Фиона се преструваше на загрижена за неговото благополучие и се опитваше да измъкне някакви новини. Постоянно го разпитваше чувал ли се е с бившата си жена. Знае ли, че тя се е преместила отново в града? Истина ли е, че с ранчото има проблеми?

Джес спря сред мокрия листак, щом чу по пътя да приближава някакъв автомобил. Преди време, когато движението беше слабо, той познаваше всеки, който минаваше оттук.

Всъщност някога в окръг Панд Орей всички познаваха Джес Ролинс и той познаваше всички. Това бе, когато дъскорезниците работеха и мините за добив на сребро наемаха работна ръка. Тогава районът бе див, изолиран и много суров за живот. А хората, които го обитаваха, бяха подвластни на планините, климата, гъстите гори, изолацията и примитивните корпорации, които идваха тук, за да измъкнат всичко, което могат, включително доброжелателството и вежливостта на своите служители. Буйната дива необузданост на природата съсипваше хората. Изключение правеха тези като Джес, семейства като Ролинс, които също имаха беден произход, но бяха успели да създадат свой бизнес — ранчото „Ролинс“ — вместо просто да препродават стоки. Те си изградиха собствен имот и по този начин се позамогнаха и спечелиха уважение. За разлика от ръководителите на дърводобивната компания и на мините, които бяха изпратени в тази затънтена северна част на Айдахо от места като Пенсилвания и Западна Вирджиния, за да изтърпят наказанието си. И да награбят колкото се може повече по най-безмилостния и експедитивен начин, за да могат да кандидатстват за преместване на друг, по-добър пост. А фамилията Ролинс си бе построила бастион и бе създала наследствен имот, който бе широко известен.

Джес порасна, чувствайки се като местен герой. Неговият дядо и баща му бяха завещали усещането, че е като всички хора, не по-добър от тях, но притежава нещо специално, защото името му е Ролинс. Изключителността бе резултат от усилен труд, честни, но трудни бизнес сделки и висок морал.

Ранчото на фамилия Ролинс бе още по-достойно за възхищение, защото Северно Айдахо не беше най-добрият район за едро скотовъдство. В него имаше твърде много гори и недостатъчно ливади и пасища. Валежите също бяха много обилни. За разлика от големите ферми на юг или в съседните щати Монтана и Уайоминг, или на изток в Орегон, ранчото на Ролинс трябваше да отвоюва земята си от горите и да бъде управлявано внимателно като своенравен механизъм. Те не можеха просто да оставят добитъка да се изхранва сам в продължение на месеци, както правеха фермерите в по-обширните равнинни области. Ако го стореха, говедата щяха да се изгубят в гората. Така че местеха стадата си от падина на падина, от едно плато на друго, като внимателно ги брояха.

Дъждовете и тучната растителност предизвикваха загниване на копитата и болести, дължащи се на влагата, така че говедата изискваха повече грижи от обикновено. Дядото на Джес бе установил реда за преброяване, придвижване и надзираване на животните. От щата Вашингтон бе закупил бикове за разплод, чиято порода бе подходяща за места с влажна почва и обилни снеговалежи. Качеството на стадата им бе станало широко известно и ранчото бе процъфтяло благодарение на неговото стопанисване. Високата цена на добитъка също бе допринесла за това.

Също като дядо си и баща си, Джес изпитваше неописуема привързаност към долината, населението й и ранчото. Той никога не се бе съмнявал, че след като отбие военната си служба, ще се върне. Което и беше сторил.

Но сега Ролинс често се питаше дали е направил правилния избор. Питаше се също дали не е в него причината за нещата, които се случиха, довели до упадъка. Дали искрата на изключителността бе угаснала в него? Той не бе успял да предаде в наследство чувството за величие, което винаги бе изпитвал.

„Може би то просто се е изчерпало“, мислеше си Джес.

 

 

Лицето на Фиона Притцел, седяща зад волана на своя малък жълт „Пикап Дасун“, изглеждаше строго и неприветливо, докато не видя Джес. Промяната в настроението й бе моментална. Ала пред очите му си остана намръщеното й самовглъбено изражение дори когато тя спря до неговата пощенска кутия, слезе от колата и се усмихна.

„Откъде знае кога ще бъда тук?“ — зачуди се Ролинс. Самият той нямаше представа за това. Фиона бе ниска и дебела, с тъмна коса и широко сипаничаво лице, прикрито с тежък грим. Въздухът се изпълни с аромата на парфюма й, когато се измъкна от пикапа и разпери като ветрило пощата върху предния капак, сякаш слагаше на масата печеливша ръка от карти. Усмихна му се, разкривайки хубавите си зъби — най-добрата черта, която притежаваше. Джес естествено бе забелязал, че през последните няколко месеца тя се обличаше по-добре, вдигаше на кок косата си и си слагаше червило. Очевидно сега Фиона изпитваше нужда не само да доставя пощата му, но и да я преглежда.

— Каталози — каза тя. — Днес имаш три. Два за дамско облекло, значи още си в списъка им, въпреки че те не знаят…

Той я изгледа мрачно.

— И пак съобщение за данък сгради — добави с характерния си писклив глас и го изгледа с подозрение. — Знам, че вече ти донесох няколко такива.

Той само кимна утвърдително.

— Джес, видях Хърбърт в града.

— Той се премести там.

— Хърбърт ми махна, но не спря. Нещо не е наред ли?

„По дяволите!“ — изруга наум Джес, но на глас повтори:

— Той се премести в града.

Тя го изгледа с присвити очи, после събра пощата на купчинка и му я подаде.

— Движението по този път взе да става натоварено — подхвърли Фиона. — Едва не се блъснах в една кола, когато излязох от завоя.

Той вдигна вежди, надявайки се, че липсата на отговор от негова страна ще й подскаже да си тръгне. Тя имаше намерения към него, знаеше го. Джес обаче бе приключил с жените.

— „Кадилак Ескалейд“ с трима мъже в него. Те едва пъплеха по пътя и се взираха сред дърветата.

Той сви рамене.

— Чисто нов регистрационен номер от щата Айдахо — поясни тя. — Вероятно са нови преселници.

— Много такива идват тук — вметна Джес.

— Повечето са пенсионирани полицаи от Лос Анджелис — каза Фиона, като заговорнически понижи глас. — Чух, че има общо над двеста такива, като около дузина от тях са по моя маршрут.

— Откъде знаеш?

Тя изпухтя презрително.

— Пускам в пощенските им кутии пенсионните чекове, както и полицейски бюлетини, и други подобни неща. Някои от тях ме посрещат всеки ден, също като теб. Няколко наистина симпатични мъже, истински красавци. Но други се държат настрана като отшелници. Сякаш не искат да имат нищо общо с някого като мен. Ако не е пощата им, не знам дали изобщо ще излизат от къщите си. В Лосанджелиското полицейско управление наричат Северно Айдахо Синята зона. Знаеш ли това?

Хърбърт му го беше споменал, но Джес не искаше да обсъжда този въпрос. Той нямаше нищо против бившите полицаи. В действителност, ако трябваше да избира какви хора да се заселват в долината — не че някой го питаше — щеше да предпочете пенсионирани полицейски служители. Струваше му се, че бившите ченгета са като онези първоначални заселници, мъже като дядо му. Те бяха труженици от многолюдни градове с работнически произход. След като години наред се бяха занимавали с тъмната страна на разни пренаселени места и с най-лошата част от цивилизацията, те предпочитаха да се преместят в някой прохладен, богат на зеленина край, където да бъдат оставени на спокойствие. „По-добре бивши полицаи, отколкото актьори или наследници на интернет компании“ — помисли си Джес. Последните бяха от типа хора, които идваха, вземаха надмощие и променяха мястото. Със сигурност тук имаше някои от тях. И те бяха твърде много за неговия вкус.

— Стотици са — каза Фиона. — Изкупуват всичко. Но това някак си те кара да се чувстваш в по-голяма безопасност, нали?

Джес не отговори.

Тя продължи:

— Обаче, знаеш ли, не ми харесва начинът, по който някои от тях се държат настрана. Сякаш си мислят, че са по-добри от всички останали. Защо са се преместили тук, като са искали да живеят затворено? Можели са да отидат навсякъде другаде. Човек очаква, че ще са по-дружелюбни, нали разбираш, щом като много от тях са разведени. Искам да кажа: „Ето ме!“. — Фиона тромаво се завъртя, което го накара да настръхне. — Някой от тях може да ме открадне от теб, Джес Ролинс, ако си извади главата от задника, за да се огледа.

„Достатъчно“ — помисли си той. Гледката на Карън бе изпълнила душата му с мрак. Не желаеше да говори с Фиона Притцел, но не искаше и да бъде груб.

— Аз по-добре да вървя — каза, като посочи пощата си, сякаш нямаше търпение да я прегледа.

— Няма да повярваш колко много пенсионни чекове и бюлетини на Лосанджелиското полицейско управление разнасям тези дни — продължи тя. — Всичките са за къщи нагоре и надолу по този път.

— Тогава най-добре върви да ги доставиш — отвърна той весело.

Тя реагира така, сякаш я бе зашлевил.

— Просто съм любезна — рече намусено Фиона. — Предполагам, че съм те уцелила в някое от твоите ужасни настроения, Джес.

Не му харесваше, когато го наричаше на малко име, както и че разглеждаше пощата му, преди да му я даде. „Твърде много фамилиарничи с мен — помисли си той. — Трябва да се държи по-професионално“.

Изпод задните гуми на колата й изхвърчаха камъчета от чакълената настилка, когато тя се отдалечи с рев по пътя. „Дали да не прибирам пощата си през нощта?“ — зачуди се Ролинс.

Вече бе стигнал до отбивката за ранчото си, когато отново чу бръмчене на автомобил. Фиона беше права за трафика. Погледна назад и съзря червен пикап, каран от мъж. Джес не го познаваше. Докато го подминаваше, шофьорът като че ли говореше с някого или с нещо на седалката до него или на пода, но фермерът не видя нито пътници, нито куче. Помаха на водача, но той не отвърна на поздрава му. Новите заселници не бяха особено любезни.

Докато се спускаше по хълма към къщата си, Ролинс се заслуша в тишината и приятното шумолене, предизвикано от лекия ветрец сред дърветата.

Не чу повече изстрели.