Ч. Дж. Бокс
Синята зона (19)

Неделя, 03:15 часа

Бременната крава стоеше в бокса с разкрачени крака, с потрепващи мускули и широко отворени очи, като дишаше тежко и ритмично. Тя с мъка обърна глава и погледна назад към Джес, който седеше на една обърната с дъното нагоре кофа, далеч от обхвата на ритниците й.

— Просто се отпусни, мила — каза той, надявайки се теленцето да не е тръгнало със задника напред. — Всичко ще бъде наред.

Единственият шум, който се чуваше, освен задъханото дишане, бе шумоленето от преживянето на сено. В обора имаше още две бременни крави и Ролинс забеляза, че те поглеждаха невъзмутимо мъчещото се добиче, втренчваха се за миг в него, после отново се заемаха с яденето си.

Плъзгащата се врата се отвори със скърцане няколко сантиметра. Джес обърна очи по посока на звука. Видя русата коса и лицето на Ани, която надникна вътре.

— Какво правите? — попита тя.

— А ти какво правиш? Трябваше да спиш.

Момичето отвори още малко вратата и влезе. Носеше панталони, които не бяха по ръста й, и суитчър с качулка, който бе няколко номера по-голям. Дрехите бяха познати на Джес и като ги видя, нещо трепна в него.

— Събудих се и не можах да ви намеря — каза Ани. — Уплаших се, че сте ни изоставили. После погледнах навън и видях да свети тук.

— Защо си помисли, че съм ви изоставил?

Тя сви рамене. Той забеляза, че е боса.

— Не можа ли да намериш някакви обувки?

— Добре съм си така.

Джес отбеляза наум, че кравата, която раждаше, сега бе обърнала глава на другата страна, сякаш за да види Ани.

— Ще се отели всеки момент — каза той.

— Колко е часът?

Ролинс погледна часовника си.

— Минава три след полунощ.

Ани потрепери. Джес стана и намери още една празна кофа и старо войнишко одеяло в стаята за конски амуниции.

— Ела тук, ако искаш. Седни, Ани. Можеш да увиеш краката си с това одеяло.

Момичето кимна и се присъедини към него. Независимо от прекалено големите дрехи, той отново бе удивен колко дребничка беше тя. Наблюдаваше я, докато увиваше босите си крака с одеялото.

— Виждала ли си как се ражда теле?

— Не.

— А виждала ли си нещо подобно?

— Едно момче на нашата улица имаше куче, което си имаше малки — отговори Ани. — Видях ги, преди да си отворят очите. Помислих си, че изглеждат като мишки.

— Това тук може да изглежда… хм, доста животинско — каза Джес. — Сама трябва да решиш колко дълго искаш да останеш.

Тя помълча известно време. Виждаше колко е изтощена. Едва държеше очите си отворени.

— Ще остана малко.

— Хубаво е да си имам някаква компания — рече той.

— Казахте на господин Суон нещо за някаква ограда. Не го разбрах. Мама беше ли там, когато се обадихте?

— Вече говорихме за това. Предполагам, че е била там, но не съм сигурен. Всъщност изобщо не знам дали постъпих правилно.

— Какво ще правите сега?

Ролинс я погледна.

— Ще помогна на тази крава.

— Не, имам предвид утре. Какво ще предприемете?

Той потърка наболата си прошарена брада.

— Предполагам, че ще отида до града, за да видя дали ще мога да разбера какво става, без да си показвам наранената ръка.

По лицето на Ани се изписа смущение.

— Имам предвид, че няма да кажа на никого, че сте тук, докато не реша, че е безопасно. Ако шерифът е готов да ме изслуша, без онези ченгета да се мотаят наоколо, може да говоря с него. Обаче първо трябва да проуча малко терена.

— Да проучите терена? Ама че смешно се изразявате — възкликна Ани.

— Да направя известно проучване — поясни търпеливо той. — Ще разбера дали е безопасно да съобщя на шерифа и на майка ви, че сте тук. Все още съм малко объркан защо никой не е споменал за застрелян човек. Нещо не е наред в цялата тази работа.

— Ние го видяхме.

— Знам, че смятате така.

— Не — настоя Ани, като се наведе пред кофата, на която седеше. — Видяхме го. Мога да ви заведа там, на мястото, където това се случи. Мога да ви нарисувам мъжете, които го извършиха.

— Наистина ли?

— Мога да рисувам.

— Тогава утре сутринта, след като закусиш, бих искал да направиш точно това.

— Добре.

След известно мълчание Ани попита:

— Трябва ли да се занимавате с това всяка нощ?

— Налага се по това време на годината. Сега е сезонът, когато се телят. През останалата част от годината мога да спя почти като нормален човек. Стига кравите да не съборят някоя ограда или някоя от тях да не се разболее или нарани, или да не се случи нещо подобно. Животновъдството може да те ангажира по двадесет и четири часа, Ани.

— Мама работи в един магазин — каза момичето. — Понякога й се налага да работи вечер, но не и до четири часа през нощта.

Отново настъпи продължително мълчание. Джес наблюдаваше кравата. Влагалището й започна да се разширява. По единия й крак потече струйка околоплодна течност.

— Времето наближава — рече той.

— Къде е жена ви? — попита Ани.

Ролинс изсумтя:

— Питаш направо по същество.

— Е, къде е тя?

Ани задаваше въпросите си с неутрален тон. Когато той й отговори, тя не наведе глава, не се престори на загрижена. Просто искаше да знае как стоят нещата, защо е сам.

— Тя ме напусна. — Думите му увиснаха във въздуха и това не му хареса. Не обичаше и да ги изрича. Всъщност той за първи път ги казваше. — Решила е, предполагам, че няма голямо бъдеще на това място, и вероятно е права — добави Джес. — Тя е амбициозна жена и когато нашият син изчезна, нямаше кой знае каква работа. Вероятно можех да се променя малко. Обаче мислех, че съм твърде стар за това и че все още съм мъжът, за когото тя се омъжи. Предполагам, че съм грешал.

— А къде е синът ви?

— Джес-младши ли? Той е наблизо — отговори Ролинс. — Обаче е болен. Прекара известно време в клиника, после и в затвора. Оказа се замесен с наркотици, и то със силни. Опитвам се да обясня, че вече не е там. Не е приятна история.

„Боже — помисли си Джес. — Защо разказвам всичко това на едно малко момиче?“

— И нямате други деца?

— Исках да имаме — отвърна Ролинс. — Поне още две. Може би едно-две момичета. Помолих жена ми, но тя каза, че не желае да дава живот на друго дете в този свят. Обаче сега знам, че е имала предвид ранчото. Имала е предвид, че не иска друго дете от мен.

Изведнъж осъзна, че е казал твърде много, и извърна глава.

— Сам ли вършите цялата фермерска работа?

— Сега — да — отговори Джес. — Преди няколко дни се наложи да освободя моя управител.

— Ами ако се разболеете, или нещо такова?

— Тогава работата няма да бъде свършена.

— Това не е справедливо.

— Напълно справедливо е — възрази той. — Защо да не е? Обикновените хора нямат право на живот.

— Това просто не ми се струва правилно — каза Ани малко по-неуверено.

— Не казвам, че е правилно. Казах, че е справедливо.

Тя замълча, явно мислейки за нещо друго.

— Сигурна съм, че Били не беше мой баща. Той е баща на Уилям, но не и мой. Искам един ден да разбера какъв е моят произход. Знам, че произхождам отнякъде. — Ани вдигна поглед към него.

Ролинс нямаше представа какво да отговори.

Най-накрая тя отмести изпитателния си поглед от лицето му и отново погледна към кравата.

— Какво е това?

— Това е първият знак, че едно мъниче се опитва да излезе, а майка му се мъчи да го улесни, за да се запознае с него.

Бликна широка струя течност и се плисна на сбития пръстен под, обсипвайки прахта със ситни капчици.

— Започна се — каза Джес, като се изправи със сумтене и си сложи гумени ръкавици. — Хайде, Ани, помогни ми да посрещнем една чисто нова крава в нашия свят.

— Леле! — възкликна момичето. — Чисто нова ли? Доста е мръсна.

— Животът е мръсно нещо — въздъхна фермерът, имайки предвид едно, но давайки си сметка, че прозвуча като нещо съвсем друго.