Ч. Дж. Бокс
Синята зона (18)

Неделя, 02:18 часа

За Моника Тейлър втората нощ бе още по-тежка от първата. Успокоителните помагаха, като притъпяваха чувствата й, смекчаваха малко нещата, но под пелената, с която я обвиваха лекарствата, си оставаше неумолимият факт, че децата й ги нямаше.

Тя лежеше напълно облечена в тъмната спалня, като се мъчеше да не обръща глава, за да поглежда колко е часът на цифровия часовник. Трябваше да поспи. Мускулите и ставите й болезнено се нуждаеха от сън. Но беше по-успокояващо да се взира в мрака, отколкото да затвори очи и да се озове в провокираните от лекарството ужасяващи кошмари, включващи Ани и Уилям и всички възможни сценарии за това, което можеше да се е случило с тях.

Колко часа бяха изтекли вече? По някаква причина не можеше да ги пресметне точно. Знаеше само, че са около четиридесет. Спомни си, че във вестника бе чела за тригодишно момченце, което преди година бе изчезнало от къмпинг близо до Мисула. Открили го три дни по-късно, треперещо, но здраво, на една просека. Беше оцеляло, хранейки се с шипки и пиейки вода от потока. Три денонощия бяха много време, но момченцето бе издържало. Ани и Уилям бяха умни. Второто денонощие още не бе изтекло. Ако се налагаше, щяха да измислят заместител на шипките. Или щяха да намерят колиба, или да си изградят заслон.

Някак си усещаше, че те са още живи. Просто го знаеше.

Припомни си последното спречкване с Том и затръшването на вратата сега й звучеше като изстрел. Още не можеше да повярва, че той има нещо общо с изчезването на децата й, но шерифът като че ли мислеше друго. Как не бе забелязала това у него, ако бе вярно? Как би могъл да е способен на такава злина? А ако нямаше нищо общо с това, къде беше, по дяволите?

Когато всичко това свърши, когато децата й се върнат, след като ги обсипе с целувки и обич, тя ще се обади. Това бе обаждане, което трябваше да направи преди години, но никога не бе имала смелост. Или достатъчно отчаяние. Човекът, на когото щеше да позвъни, имаше право да знае за децата й и за връзката помежду им. Но не и сега. Щеше да е неуместно, дори жестоко. Разговорът щеше да се състои, след като Ани и Уилям бъдат в безопасност у дома, което със сигурност щеше да стане. „Със сигурност ще стане“ — повтори си тя.

Моника седна, напълно разсънена. Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого.

Тя влезе тихо във всекидневната и мина край Суон, който спеше, завит с леко одеяло, на дивана. Безжичният телефон беше на шкафчето до него, така че Моника го измъкна от гнездото, колкото се може по-безшумно, занесе го в спалнята си и набра номера.

Както очакваше, отсреща го вдигнаха при първото позвъняване. Майка й трябваше току-що да се е прибрала от бара до летището, където работеше.

— Мамо, Моника се обажда.

Колебание. Дълго шумно дръпване от цигара.

— Не се изненадвам, че се обаждаш по това време.

Тя си представи майка си в спалнята на апартамента й, как лежи по пеньоар на леглото с чаша уиски с лед на нощното шкафче и включен телевизор в долния край на леглото, който хвърля бледи отблясъци по близките стени. Сигурно гледаше телевизия между изпружените си крака с боси деформирани стъпала, подути от стоенето по цяла вечер зад бара.

— Сама ли си? — попита Моника.

— Що за въпрос е това?

— Просто искам спокойно да поговорим.

Майка й се изсмя горчиво и тя долови в гласа й следите от годините пушене, пиене и разочарование.

— Казвам каквото си искам, когато си искам. Вече не ми пука дали някой ще ме чуе, или какво ще си помисли. Аз съм над тези неща. Това е едно от преимуществата, които получаваш, когато остарееш, Моника. Може да нямам хубава външност или пенсия, но смятам, че имам пълното право да бъда груба, ако поискам. Преживях толкова неща, че направо се съсипах. Заслужавам го. И в отговор на въпроса ти: да, сама съм, както винаги.

— Невинаги — отвърна Моника, спомняйки си за всички онези мъже.

— Хайде сега, момиче.

— Мамо, Ани и Уилям изчезнаха.

— Чух. Говорят за това по всички новини. Видях снимките им по телевизията в бара. Направо е срамота. Отначало дори не ги познах.

— Мамо…

Моника говореше тихо, надявайки се да не събуди Суон в съседната стая. Тя притисна слушалката до ухото си, защото майка й имаше висок глас, който се чуваше надалече. През годините той бе станал дрезгав и неприятен, без никакви оттенъци на нежност. Прииска й се да знае как се намалява звукът на телефона.

— Репортерът, който ми купи питие, ме попита дали сме роднини, тъй като фамилията ми е Тейлър. Казах му: „Тя ми беше дъщеря, обаче вече не е“.

Моника стисна очи.

— Не си разговаряла с репортера, нали?

Отново дръпване от цигарата. После:

— Във всеки случай не и в началото.

— О, не. Какво му каза?

— Скъпа, обясних му, че от години съм изгубила следите ти, или по-точно, че ти ме изхвърли. И че не съм виждала внучетата си от четири лета.

Моника си спомни последния път, когато майка й се появи да види „внучетата си“. Беше пияна и бе докарана до Кутни Бей от долнопробен постоянен посетител на бара с мека шапка, който стоеше в хола, очаквайки покана да седне, която така и не получи. Майка й поиска от нея пред Ани и Уилям пари назаем, за да изкара месеца. Навлекът гледаше похотливо осемгодишната й дъщеря и Моника ги изгони и двамата.

— Казах му, че подобни неща не се случват без причина — рече майка й. — Може да изглеждат случайни, но не са.

— Какви ги говориш?

— Вероятно си го предизвикала по някакъв начин с твоето отвратително държане, с твоето чувство, че винаги си права. Всъщност с какъв мъж живееш сега?

Моника не отговори.

— Баща ти смяташе, че си малка принцеса. Носеше ти подаръци и ги трупаше на куп в стаята ти. А какво носеше на мен? Нищо. Не ми донесе нищо освен куп неприятности — продължи тя, като гласът й се повиши и стана по-груб.

— Това няма нищо общо с него, мамо. Няма нищо общо с никого. Става дума за Уилям и Ани. Те са невинни. Не са направили нищо лошо.

— Не това чух по новините.

— Те не са направили нищо лошо — повтори Моника през стиснати зъби.

— Някой е виновен и това не съм аз.

— Моля те, недей… — едва не изплака Моника. — Чувствам се толкова самотна, а ти не ми помагаш. Не става въпрос за теб.

— Ти ми се обади. Значи става въпрос и за мен.

— Не и този път. Имам нужда от подкрепа, за да преживея този кошмар.

— Трябваше да помислиш за това по-рано.

— Мамо…

— Време е да престанеш да се правиш на нещо, което не си. Кого заблуждаваш? Знам, че си необуздана. Аз съм го виждала, не помниш ли? Бях там. Сега се държиш така, сякаш то не се е случило, сякаш си някаква превзета госпожица. Познавам те добре. Ти също се познаваш. Всеки, който има очи, можеше да го очаква.

— Моля те, не сега.

— Всичко се дължи на него. На твоето татенце. Просто прекалено го обожаваш, за да го проумееш.

— Иска ми се да не бе говорила с онзи репортер — прошепна Моника.

— Имам сметки, момиче.

— Той ти е платил, така ли?

— Да, и ме почерпи няколко питиета.

Моника отпусна телефона в скута си и поклати глава. Чу майка си да казва:

— Уморена съм. Не мога да говоря повече. Утре трябва да работя.

— Мамо — каза Моника, като вдигна телефона до ухото си, — става дума за децата ми.

Майка й издиша голяма струя дим и за секунда на Моника й се стори, че го подушва по телефона.

— Аз дори не ги познавам — каза майка й.

— Това трябваше да се случи на теб, не на мен.

— Но не се случи, нали?

Моника изключи телефона.

 

 

Докато седеше на леглото си, стискайки телефона, тя повтори мислено разговора с майка си, надявайки се, че е бил лош сън, но знаеше, че не е. По лицето й потекоха горещи сълзи и тя ги избърса с опакото на ръката си.

Внезапно й се прииска Суон да се махне от дома й. Щеше й се да остане сама. Не беше заради нещо конкретно, което бе казал или направил, но започваше да се чувства все по-неудобно в негово присъствие. Може би бе заради начина, по който я гледаше — някак злобно и хищнически, както й се струваше. Вместо състрадание излъчваше прекалено фамилиарничене. Той сякаш знаеше как ще свършат нещата и беше там като още един участник в нейната драма. Сякаш знаеше повече, отколкото казваше.

Щом го попита защо я гледа така, той се престори на обиден и зае отбранителна позиция. Напомни й, че доброволно жертва времето си, че изобщо не беше длъжен да се намесва. И тя изостави темата.

Но кой непрекъснато му се обаждаше по мобилния телефон? Защо след като видеше на дисплея кой звъни, Оскар незабавно излизаше от стаята? Защо отговорите му бяха толкова едносрични? И защо, когато го питаше кой се обажда, отговорите му бяха така неубедителни?

И защо Суон стоеше на вратата на спалнята й точно сега… Осъзна го с внезапен ужас, проникнал през унеса, причинен от валиума.

— Какво правиш? — попита Моника с пресипнал от изтощение глас.

Той се изкашля и отговори спокойно:

— Стори ми се, че чух нещо. Исках да се уверя, че си добре.

— Говорих с майка ми.

— Тъкмо се чудех къде се е дянал телефонът. Хайде, дай ми го, в случай че някой се обади.

Тя покорно му го даде. Обаче той не напусна стаята й.

— Това ли е всичко, което искаш? — попита го.

Оскар не отговори.

— Излез от спалнята ми!

Той не каза нищо, а просто се оттегли, сякаш изобщо не е бил там. Моника чу стъпките му в коридора.

Останала без сили, тя се надигна от леглото и затвори вратата. Спомняше си, че я бе затворила плътно и преди това, но може би не беше.

Този път я заключи.