Ч. Дж. Бокс
Синята зона (17)

Събота, 22:23 часа

Нюкърк бе на задната седалка на белия „Кадилак Ескалейд“ на Сингър и гледаше между главите на лейтенанта и Гонзалес светлината на фаровете, която проникваше между дърветата. Изкачваха се към дома на Гонзо по добре отъпкан черен път, вземайки серия остри завои. Сингър неочаквано наби спирачки, за да остави една кошута и сърнето й да пресекат пътя, и Роб политна напред, като се вкопчи за опора в предната седалка.

— Не я видях — рече лейтенантът. — Извинявай, Нюкърк.

— Забелязах очите й да проблясват на светлината на фаровете, но беше твърде късно да кажа нещо — обади се Денис. — Защо просто не пресичат пътя още като те чуят, че идваш? Чакат, докато не налетиш едва ли не върху тях, за да решат да претичат. Шибани елени.

— Има много в района — вметна Сингър.

След секунда Гонзо продължи:

— Забелязали ли сте, че всяко животно има различен цвят на очите, когато бъдат осветени? На елените са зелени. Видях един койот тук и очите му бяха сини. На зайците са жълти. Преди няколко вечери зърнах оранжеви очи на този път, но все още не знам на кое животно бяха.

— На язовец — обади се Боби. — Веднъж с моите момчета осветихме един язовец и очите му бяха оранжеви.

— Шибан язовец — изруга Гонзалес.

 

 

Денис живееше на върха на хълма, в къща, която бе кацнала на една стръмна скала. От нея се откриваше прекрасна панорамна гледка към тъмната гориста долина и облените в лунна светлина планини, извисяващи се на сто и тридесет километра оттам. От верандата Нюкърк видя далече долу едно бъбрековидно езеро, в което проблясваха отраженията на звездите и луната. Като всички тях Гонзалес живееше в дом, който бе непостижим десет години по-рано — нещо, за което дори не можеха да мечтаят. Само къщата щеше да струва 7–8 милиона долара в Лос Анджелис, като в това не влизаха осемдесетте акра прилежаща земя.

Сингър излезе през отворената плъзгаща се стъклена врата и подаде на Роб кутия бира, като се облегна до него на парапета.

— Знаеш ли името на това езеро? — попита Нюкърк.

— Не.

— Тук има толкова много езера. Опитах се да науча имената им.

— Езерото на Гонзо — каза лейтенантът. — Можем да го кръстим така.

Роб отпи от бирата си. Отново го обезпокои фактът, че Сингър и Денис не проявяваха никакъв интерес към мястото, където живееха.

— Знаеш каква е уговорката ни, когато слезем долу — каза лейтенантът. — Ние двамата ще мълчим. Независимо какво ще се случи или ще се каже, ние ще мълчим. Не искаме той да разбере колко сме или кои сме. Не трябва да чува повторно гласовете ни, иначе ще свърже нещата.

— И Гонзо ли е съгласен с това?

— Разбира се, че е съгласен.

Нюкърк отпи една голяма глътка и погледна настрана.

— Да — каза Сингър, давайки да се разбере, че е наясно с тревогите му. — Сега поемаме премерен риск. Ще използваме Бойд, за да създадем достоверен повод за отвличане на вниманието, което ще накара издирващите екипи да излязат от гората. Трябва да ги изкараме оттам, преди да открият нещо, и да отклоним интереса от отвлечените деца към намирането на Том Бойд. Като се привлече вниманието на шерифа и обществото върху него, ще се намали вероятността децата да бъдат открити и поставени под полицейска закрила или, не дай си боже, да бъдат интервюирани от някой телевизионен канал. А ако се съсредоточат върху Бойд, ние ще можем да използваме така спечеленото време, за да открием къде се спотайват малките. Просто една солидна, професионална полицейска работа, което означава: проследяване на всяка следа, разпитване на всички възможни свидетели, използване на нашия опит. Това винаги действа, Нюкърк, винаги дава резултат. По този начин ще ги намерим, преди да го направи някой тъп шерифски помощник.

— А ако ги открие някой гражданин? — попита Боби.

— Така сме подредили нещата, че ние да сме първите, които ще се намесят — отговори лейтенантът. — Ние първи ще стигнем там. После ще се оправим с това.

— Ами Бойд…

— Не се притеснявай — прекъсна го Сингър. — Ще го оставим жив. Може отново да ни потрябва.

Нюкърк почувства хлад, който нямаше нищо общо с нощния въздух.

 

 

Те заслизаха по стълбите към недовършения сутерен, като Гонзалес вървеше най-отпред и тропаше силно. Роб следваше Сингър, стъпвайки тихо като него. Мъжът в сутерена вероятно щеше да разбере, че са повече от един, но нямаше да знае колко са точно. Докато слизаше, Нюкърк чу червата си да изкъркорват. Страхът, който го бе обхванал, се усили. Миризмата също. Миризма на урина, изпражнения, пот и страх.

Лейтенантът спря на площадката, обърна се с лице към Боби, измъкна носната си кърпа и я завърза, така че прикри носа и устата си. Нюкърк не разполагаше с кърпа, затова вдигна ръка и притисна лице в ръкава си.

Гонзалес светна лампата — гола крушка, която висеше на къс кабел от една от гредите на тавана. Сутеренът бе недовършен, с изключение на една спалня за гости и баня до северната стена. Подът беше от гол бетон.

Том Бойд извика:

— Кой е там? — Гласът му бе приглушен заради платнената торба, нахлузена върху главата му. Изгарянията от електрошока, като следи от ухапване от змия, се забелязваха точно под яката на светлокафявата му униформена риза. Нюкърк се зарадва, че не вижда лицето на мъжа.

— Помниш ли ме? — попита Гонзалес с преправен глас. Роб веднага позна интонацията — Денис я наричаше „най-беличкият ми глас“ и я използваше, докато работеха в полицията, за да се присмива на началниците и политиците. Гонзо бе страхотен имитатор, владеещ осем-девет диалекта. Той имаше обичая да чете полицейските сводки в съблекалнята с „най-беличкия си глас“ на току-що завърнал се от уикенд в Хамптън^[1] и винаги предизвикваше голям смях. „Но сега преправеният му глас е отвратителен“, помисли си Нюкърк.

— Вероятно си помислил, че съм те забравил тук долу, господин Ю Пи Ес. Обаче бях зает през целия ден.

— Знам кои сте — каза Бойд. — Вие сте онези ченгета.

Сингър и Нюкърк се спогледаха.

Том седеше на твърд дървен стол с права облегалка. Ръцете му бяха оковани зад гърба му с три пластмасови белезници тип „свински опашки“^[2], за да е сигурно, че мускулестият мъж няма да може да ги скъса и да се освободи. Масивният му торс бе омотан стегнато с въже за облегалката, а голите му глезени бяха хванати със „свински опашки“ за краката на стола. Роб видя как те се бяха врязали дълбоко в кожата. Седалката и вътрешната страна на униформените шорти на Бойд бяха подгизнали от урината му. По някаква причина Гонзалес бе събул обувките му. Когато видя защо, Нюкърк едва не повърна.

Денис бе залепил ходилата на Том за пода със строително лепило.

— Боже мой, човече, трябва да отворя прозореца! — възкликна Гонзалес. — Наистина смърдиш ужасно.

— Моля ви — проплака Том, като отпусна глава на гърдите си. — Не знам какво смятате, че съм извършил. Не знам защо ми причинявате това…

Когато Денис отвори прозореца, Роб гледаше навсякъде другаде, но не и в Бойд. Нямаше нужда да го поглежда отново. Картината бе като жигосана в съзнанието му.

Към стената на избата бе хванат с планки работен плот. Върху него беше поставен калъф на видеокамера, обувките на Бойд, наполовина празна кутия с пластмасови белезници от управлението и отворено сандъче с инструменти. Нюкърк видя пистолета за лепило, който Гонзалес бе използвал, за да залепи ходилата на Том за пода.

— Ще започнем оттам, където свършихме рано тази сутрин — каза Денис, като взе една табуретка, стояща пред работния плот, и я сложи близо до Бойд. Той се качи на нея, за да бъде по-високо от Том. — Познаваш много добре онези деца. Искам да знам къде биха отишли, ако пожелаят да се скрият. Къде биха избягали?

Изпод платнената торба се чу ридание.

— Казах ви, че нямам представа… Не знам. Ако знаех, щях да ви кажа. Според мен ще изтичат в къщата на майка си, обясних ви го. Не знам да имат някакви роднини в околността, не познавам приятелите им. Уверявам ви, че никога не съм им обръщал особено внимание…

Гонзалес се обърна и погледна към Сингър, после сви рамене.

Лейтенантът кимна утвърдително. Роб се запита какво ли означаваше тази размяна на жестове.

Беше виждал и по-лоши неща. В Санта Моника имаше една къща, която полицията бе използвала известно време. Наричаха я Ранчото на правосъдието. Нюкърк бе ходил в нея няколко пъти. Къщата бе последното средство, към което се прибягваше, за изтръгване на информация от упорити отрепки, когато бяха изчерпани всички законни начини. Не беше място, където ще получиш признания, които да представиш пред съда, защото нито полицаите, нито жертвите искаха да стигнат до съд. Беше къща за мъчения, мястото, където Гонзалес често бе причинявал „виновна усмивка“ на разпитваните. Роб се бе запознал и с къщата, и с процедурата, когато съдия пусна насилник на дете заради процедурни формалности три дни преди да бъде съобщено за още едно изчезнало момче.

Насилникът бе заловен и натикан в една кола без номера. Закараха го в Ранчото на правосъдието. Гонзо ги чакаше там. Той се наричаше Главен каубой, но вместо конски амуниции имаше сандъче с инструменти. Никой не чу повече за насилника. После в къщата нахлуха федералните и я затвориха.

„Но това е различно“ — помисли си Боби. Винаги бе вярвал, че заподозрените, отвеждани в онази къща, са виновни, макар и полицаите да не можеха да намерят достатъчно доказателства, за да ги осъдят. А ако не бяха извършили конкретното престъпление, бяха виновни за други. В това нямаше никакво съмнение. Но тук нещата бяха съвсем различни. Том Бойд беше просто един местен грубиян. А с това Нюкърк не можеше да се примири изобщо…

— Виж, ще бъда откровен с теб — каза Денис, като слезе от табуретката. — Донякъде вярвам, че не знаеш къде са отишли тези деца. Но само донякъде. Не съм сигурен на сто процента. Трябва да съм напълно уверен, за да се успокоя.

Роб се помъчи да не слуша Бойд, който взе да се моли. Той едновременно плачеше и умоляваше, като повтаряше отново и отново едни и същи неща. Предлагаше да направи всичко, да плати, колкото поискат.

— Всичко ли? — повтори Гонзалес и помълча малко. — Ще си отхапеш ли собствения пенис например?

Нюкърк потръпна.

Том изграчи:

— Това не мога…

— А, това е нещо различно. Казах, че искам стопроцентова гаранция. А ти не ми я даваш.

Бойд изстена и замята глава напред-назад.

— Какво искате? Какво искате, по дяволите?!

Денис отиде до работния плот и започна да рови в сандъчето с инструменти. Той извади чифт клещи с остри върхове.

— Нужно ми е стопроцентово съгласие.

— За да направя… какво?

Гонзо погледна назад към Сингър, който вдигна вежди, сякаш казвайки: „Това ще е лесно“.

— Искам да признаеш.

— Какво?

— Искам да признаеш, че си отвлякъл онези деца и си ги убил, защото си бил ядосан на майка им, а по това време мозъкът ти е бил замъглен от анаболните стероиди.

Бойд отново изстена и стенанието му премина в ридание.

— Можеш да кажеш, че е нещастен случай — заяви Гонзалес, като повиши „беличкия си глас“. — Че изобщо не си имал намерение да ги нараниш. Просто ти е причерняло и когато си дошъл на себе си, те са били мъртви.

— Не мога…

— О, да, можеш, господин Ю Пи Ес.

— Ще ме убиете, след като го кажа.

— Няма — отвърна Денис, поклащайки глава. — Това няма да се случи, ако признаеш, но със сигурност ще стане, ако не го направиш. Ако ми сътрудничиш, господин Ю Пи Ес, ще те кача в багажника на някоя кола и ще бъдеш откаран в Лас Вегас, където можеш да започнеш напълно нов живот. Това е мястото, където човек може да започне отначало — Лас Вегас, където мечтите могат да се сбъднат. Няма да ти дам пари, нито нова самоличност, нищо. Сам ще се оправяш. Пич като теб, с всички тези мускули, трябва да може доста лесно да си намери работа. Там харесват мускулестите типове. Големи мускули и малък като на гущер мозък изглеждат добре на интервю във Вегас. И никога не трябва да се връщаш тук, разбра ли?

Том не отговори.

Макар Нюкърк да знаеше, че Гонзо лъже, изпълнението му бе убедително. Роб отново погледна настрана, страхувайки се, че ще повърне.

— Не мога да призная това — каза Бойд.

Денис въздъхна театрално. После щракна няколко пъти с клещите във въздуха — трак-трак-трак — наведе се към босите крака на Том и попита:

— От колко нокти на краката се нуждае един човек?

Нюкърк не го беше грижа дали Сингър ще го види, че затвори очи и притисна с длани ушите си, за да не чува писъците.

 

 

Джим Хърн се отпусна в леглото с широко отворени очи, дишайки учестено. Сърцето му биеше лудо в гърдите му — нещо, което винаги го плашеше. Баща му бе починал неочаквано от инфаркт на тридесет и осем години.

Усети хладната ръка на Лора на голия си корем.

— Какво има, Джим? Добре ли си?

— След минута… — каза той задъхано.

Пое дълбоко дъх, опитвайки се да нормализира пулса си. Мъчеше се да не мисли за децата на семейство Тейлър, Джес и Виляторо. След приема бе гледал да е зает, като напълно безсмислено бе окастрил с триона сухите клони на дърветата в овощната градина, струпвайки ги на куп, по-висок от самия него, и ги бе изгорил, когато мръкна. Физическата умора му дойде добре, защото след още два бързи коктейла бе готов направо да си легне.

Обаче през нощта всички мисли го връхлетяха отново.

Дали просто да не се обади на Виляторо? Да си признае? Да рискува кариерата си?

Или трябваше да позвъни на Сингър и да го предупреди, ако не за друго, то поне да закрие сметките си и да прехвърли парите си в друга банка? Да се опита да измие ръцете си сега?

„Моментът не е подходящ“, призна си той. Сингър внезапно се бе превърнал в местен герой, ръководейки неспособния шерифски екип в издирването на децата. Ако решеше, той можеше да създаде проблеми и на самия Хърн. А и какво щеше да стане, ако Сингър прехвърлеше парите си. Бордът на директорите щеше да забележи загубата и да задава въпроси. А и прехвърлянето нямаше да премахне факта, че той първоначално ги бе приел, което бе и проблемът, нали?

„Какво отприщих с моите действия?“, попита се Джим.