Ч. Дж. Бокс
Синята зона (15)

Събота, 18:20 часа

Джес Ролинс изми отново раната на мивката и разгледа внимателно дупката в ръката си. Знаеше, че е добре, че кърви обилно, тъй като при подобни прободни рани свободното изтичане на кръвта отмиваше евентуалната инфекция. Той стисна дланта си, присви се от силната болка и отново я пъхна под течащата струя вода.

Ани и Уилям Тейлър седяха до масата в трапезарията и го наблюдаваха с виновно изражение. Изглеждаха по-малки отколкото в обора. Стъпалата на Ани — едното обуто, а другото босо и мръсно — едва докосваха пода. Уилям нервно люлееше краката си. Джес забеляза, че момчето го поглежда крадешком, а не открито като Ани. Може би се страхуваше, че ще има неприятности заради раната, която му бе нанесъл. Някои деца реагираха странно на откритието, че са способни да наранят физически възрастните.

— Нека да се превържа и ще приготвя нещо за ядене — каза Ролинс. — После ще се обадя на шерифа и ще му кажа, че съм намерил неговите бездомници.

— Съжалявам за ръката ви — промълви Ани.

— Ще оживея. Много си добра с куката за сено. Някога да си мислила да пластиш сено?

— Не. Освен това Уилям го направи.

Джес погледна към момчето, на чието лице се изписа смесица от страх и гордост.

— Знаеш ли — каза Ролинс, — този следобед едва не се сбих с двама колежани, които навярно можеха добре да ме подредят, но не го направиха. Обаче едно десетгодишно момче успя да ми причини сериозно нараняване.

Уилям засия, а Ани му хвърли укоризнен поглед.

— Трябва да се извиниш.

— Казах, че съжалявам — отвърна момчето. — Баща ми беше разбойник. Може би затова го направих.

Джес обмисли чутото и каза:

— Не съм сигурен, че трябва да си много горд от това.

На лицето на Уилям се изписа обида, а Ани засия от задоволство.

— Но много умело замахна с куката — добави бързо Ролинс.

Момчето се усмихна, но сестра му остана сериозна.

— Какво ще сготвите? — попита Уилям.

— Закуска. Палачинки, пържоли и яйца. Това добре ли е за вас двамата?

— Вече почти се стъмни — отговори Ани. — Защо ще приготвяте закуска вечерта?

Джес я погледна. Очите й бяха вперени в него. Забеляза в тях едва доловимо огорчение, неприсъщо за годините й, сякаш бе видяла много през краткия си живот и бе свикнала да бъде разочарована. Стана му болно. Определено имаше нещо в нея. Спомни си как се почувства, когато за първи път видя снимката й на постера, и гнева, който го обхвана, когато чу онези колежанчета да си правят глупави шеги. Веднага бе изпитал някакво предразположение към нея. Не искаше да я разочарова.

— Защото — отвърна — знам как да приготвя закуска за деца. Преди често го правех. А от известно време готвя само за един човек и малко съм отвикнал.

— Къде са децата ви? — поинтересува се Уилям.

— Имам само един син — отговори Джес. — Отиде си. Порасна. — Потръпна от болка, докато мажеше раната с мехлем, после сложи две дебели парчета марля от двете страни на дупката и започна да увива ръката си с лейкопласт, за да ги закрепи. Когато се получи достатъчно здрава превръзка, вдигна ръка и скъса със зъби лейкопласта. Чу как Ани поучаваше шепнешком братчето си, заявявайки, че фермерът е доста стар, така че е естествено синът му да не живее при него. „Те вероятно са наистина стари, към четиридесетгодишни“, шепнеше тя.

— Добре, сега ще се обадя… — каза Ролинс, като предпазливо взе слушалка на стенния телефон с превързаната си ръка. — Знаете ли, че предизвикахте огромна тревога в града. Разлепили са постери и дори няколко бивши полицаи доброволно участват във вашето издирване. Майка ви сигурно се е поболяла от притеснение по вас.

Ани и Уилям се спогледаха.

Джес се зачуди дали да набере 911, или направо номера на шерифа. Изборът му се спря на втория вариант и той запрелиства телефонния указател. Отново го порази фактът, че всичките му познати и приятели са мъртви или ги няма. Беше го осъзнал внезапно преди няколко месеца и сега мисълта отново го загложди, изпълвайки го с нежелана носталгия и страх. Областта се бе променила, а той не. Някога имаше за съседи дузина добри мъже и жени, на които можеше да разчита да му дадат съвет при такава ситуация. Сега ги нямаше. Всички бяха починали или бяха продали земята си и заминали за Аризона.

Докато набираше номера, видя как Ани, която бе станала от масата, светкавично протегна ръка и натисна вилката, прекъсвайки връзката.

Той я погледна озадачено.

— Господине, господин Суон с тях ли е? Имам предвид с онези полицаи.

— Не го познавам — отговори Джес. — Може и да е.

— Кажи му, Ани — подкани я Уилям от масата.

— Какво да ми каже?

— Не знаете какво видяхме — отговори момичето. — Видяхме няколко мъже да убиват един човек. Край потока. Видяхме лицата им. Но и те ни забелязаха.

Ролинс я изгледа напрегнато.

Докато разказваше припряно, а брат й вметваше по нещо в подкрепа на разказа й, тя не свали ръка от вилката на телефона. Джес продължаваше да стиска слушалката, вторачен напрегнато в момичето.

Хладнокръвно убийство, последвано от преследване, спасение като по чудо от някой си господин Суон, най-едрите свине, които някога е виждала, бягство през тъмната мокра гора до обора…

Но Ролинс явно се усъмни в разказа й.

— Ани — каза той меко, — не съм чул нищо за застрелян човек. Тук не се случват такива неща, а ако беше станало, щях да узная за това.

Тя поклати глава и каза умолително:

— Наистина го видяхме. Аз и Уилям. Те стреляха в човека отново и отново, после ни видяха и ни преследваха. Стреляха по нас!

— Но откъде знаете, че и господин Суон е искал да ви нарани?

— Чух го да говори по телефона — обясни момичето. — Казах ви това.

— Обаче не знаеш с кого е приказвал. Може да си помислила, че казва едно нещо, а той да е говорил за съвсем друго. Защо тези мъже биха искали да ви убият?

Ролинс млъкна и пак си помисли за огорчението, което беше забелязал в очите й. Явно то я беше направило предпазлива и недоверчива. Това беше тъжно. Днешните деца преживяваха толкова много и толкова рано…

— Ами ако след като се обадите на шерифа, тези мъже отново започнат да ни преследват? — попита Ани с насълзени очи. — Какво ще направите, ако това се случи?

Той понечи да обясни, че ще говори направо с шерифа, ще му обясни положението и причината за нейните страхове и ще оправи нещата. Но на лицето й бе изписано такова отчаяние, такъв страх, че не можа да го каже. Тя бе толкова сигурна в това, което е видяла, в това, което се е случило…

Но пък едно убийство в окръг Панд Орей щеше да бъде голяма новина. Фиона Притцел щеше да го е надушила като ловджийско куче само за да може първа да му съобщи новината, а не беше го направила. Издирващите екипи бяха обходили бреговете на потока, за да търсят Ани и Уилям, и щяха да са намерили трупа в къмпинга. Някой със сигурност щеше да е съобщил за изчезнал човек. В думите й нямаше никакъв смисъл.

Не знаеше как да постъпи. Може би да нахрани децата, да ги измие, да почака, докато заспят — те със сигурност бяха изтощени — и тогава да се обади?

Но Суон не беше ли направил точно това, ако историята на Ани бе вярна? Не беше ли ги предал по същия начин? Не искаше да им дава повод отново да бягат, не трябваше да ги плаши повече. Щеше да им покаже, че на хората може да се вярва. В крайна сметка това място беше добро.

— Вашата история звучи доста правдоподобно — каза той помирително накрая. — Обаче не може просто да останете да живеете тук. Трябва да се приберете у дома и да видите майка си. Може би дори трябва да ви прегледа лекар, за да се увери, че сте добре.

— Добре сме — каза Ани. — Ако се наложи, ще живеем в обора, в онази дупка.

— Това е укрепление — поправи я Уилям.

— Няма да живеете в обора — заяви Джес, като сбърчи чело.

Изминаха няколко минути. Момичето продължаваше да притиска с ръка вилката.

— А какво ще кажете да се обадя на майка ви? — попита Ролинс. — Ще й съобщя, че сте добре. Така тя ще спре да се измъчва и съм сигурен, че ще знае какво да правим.

Видя, че Ани се мъчи да обмисли предложението му. Личеше си, че й се иска да отговори „да“, но нещо я възпира.

— Ние сме й сърдити — каза накрая.

— Вие може и да сте й сърдити — рече Джес, — но съм сигурен, че тя ви обича и вие й липсвате. Знаете как са майките.

Ролинс бе сигурен, че Ани искаше да възрази, но не го направи. Тя дръпна пръстите си от вилката и той чу сигнала на телефона.

— Какъв е вашият номер?

 

 

Безжичният телефон избръмча в ръката на Моника Тейлър и тя го погледна, все едно беше змия. Като чу звука, Суон влезе при нея от кухнята. Беше й казал, че трябва да проверява всички обаждания. От местната телефонна централа подслушвали линията и при нужда щели чрез записващо устройство да проследят обаждането и да открият телефонния пост.

Всеки път когато звъннеше телефонът, в нея се надигаше паника и тя се вкаменяваше. Можеше да е добра новина за децата й и тя отчаяно искаше да е така. Но можеше да бъде и най-лошата новина.

— Моника, ще ми дадеш ли слушалката? — попита Суон.

Отново се чу звън.

— Защо трябва ти да вдигаш моя телефон?

— Вече обсъдихме това. В случай че са похитителите… или шегаджийско обаждане. Откачалките обичат да тормозят хора в твоето положение особено когато попаднеш в местните новини.

Още едно иззвъняване.

Оскар се приближи до нея и протегна ръка. Тя му подаде с неохота телефона.

— Домът на Моника Тейлър — каза той.

Тя наблюдаваше лицето му, мъчейки се да забележи някаква реакция. По ниския тембър на гласа в другия край на линията позна, че се обажда мъж.

— Да, тя е тук — каза Суон. — Кой я търси?

Оскар изчака минута. Моника не чуваше гласа на мъжа отсреща.

— Ало? — рече Суон.

Мъжът от другия край на линията заговори нещо и тя се досети по интонацията му, че задава въпроси.

— Тук е сержант Оскар Суон, пенсиониран полицай от ЛАПУ. Помагам на госпожа Тейлър. Кой се обажда?

Чу се приглушен глас. Суон кимна и няколко пъти каза „да“. После рече:

— Боя се, че не мога да ви помогна за това. Нямам правомощия тук. Предлагам да се обадите на шерифа.

Оскар затвори телефона.

— Нищо ли? — попита Моника, досещайки се за отговора по неговото държане.

Суон поклати глава и остави телефона на масата.

— Беше някакъв фермер. Не разбрах името му. Първо искаше да говори с теб, за да ти каже, че се надява скоро децата ти да бъдат намерени. Но всъщност истинската причина за обаждането му била, както каза, че някой от доброволческите отряди по издирването е съборил част от оградата му и няколко крави са избягали. Чудел се кой ще плати за щетите и ти чу какво го посъветвах.

— Аха…

— Исусе — възкликна Суон. — Човек очаква, че при всичко, което се случва, той би изчакал малко, преди да се оплаква за някаква ограда.

Моника безучастно се съгласи, но умът й бе другаде. Защо, чудеше се тя, Оскар трябваше да поема разговорите й? Ако наистина бяха похитителите, нямаше ли да е по-добре те да си мислят, че полицията не е замесена? Защо той да се обажда вместо нея?

Но после изведнъж осъзна какво вероятно се случваше. Суон, шерифът и доброволците не вярваха, че става дума за отвличане. Те допускаха, че е станало най-лошото. Оскар бе тук, за да поеме първия удар, да научи новината и да й я съобщи внимателно, защото я познаваше.

Тя се опита да затвори очи и да заспи веднага, но не можа. Сетне се замисли за този „фермер“. В околността вече нямаше много такива. Запита се дали бе възможно…

 

 

Ани бе наблюдавала Джес Ролинс, докато говореше, и бе чула всичко, което каза. Със сигурност, помисли си Джес, бе видяла как лицето му почервенява.

— Вие излъгахте — рече тя.

— Да, така е.

— Защо?

— Защото — отговори той, като разтърка очи с лявата си ръка — телефонът бе вдигнат от Суон.

— Той е у нас, така ли?

— Отговори на позвъняването.

— Значи сега ни вярвате? — попита тържествуващо момичето.

„Не знам на какво да вярвам“ — помисли си Джес, но на глас каза:

— Трябва да помисля за това.

— Мама добре ли е? — попита Уилям.

— Не знам. Не говорих с нея.

Ани се обърна към брат си, лицето й изразяваше надежда.

— Още не можем да говорим с нея, Уилям. Това ще ни донесе неприятности.

„Неприятности — каза си Ролинс. — Колко по детски разсъждава. Сякаш ще й се карат…“.

— Знам — измънка момчето, като наведе очи.

Джес не помръдна. Опитваше се да помисли, да съпостави нещата. Суон можеше да е такъв, какъвто твърдеше, че е: доброволец с опит в полицията на големия град, който помагаше на една опечалена майка и на един некадърен шериф. Въпреки че бившият полицай не каза много… Той можеше да е смятал нещо съвсем различно от това, което Ани твърдеше, че е станало в неговия дом. Може би се е грижел за тяхната безопасност, като е говорил със свои познати, преди да се обади на шерифа, а момичето бе изтълкувало погрешно разговора. Вероятно Джес приемаше една лъжлива детска представа за истина, вместо да се държи като възрастен, да мисли трезво и да уведоми властите, така че цялата област да си отдъхне с облекчение. Да не говорим пък за майката… Радваше се, че поне не бе казал името си.

А в случай че бе извършено убийство, като се имаше предвид атмосферата през последните два дни, не бе ли възможно шерифът да го пази в тайна? Ако не за друго, то поне за да не увеличава паниката сред и без това изнервената общественост. Или още по-вероятно беше Ани и Уилям да са си въобразили, че са видели нещо, което всъщност не се е случило… Просто тяхното развихрено въображение беше надделяло.

Не знаеше как да постъпи. Какво щеше да направи, ако децата в кухнята бяха негови?

— Вие, двамата, слезте долу и се измийте — каза той накрая. — Има хавлиени кърпи в шкафа в коридора. В задната спалня има кашони със стари дрехи, останали от моя син. Можеш дори да намериш обувки, които да ти станат, Ани. Докато се миете, аз ще ви приготвя някаква вечеря и после ще измислим какъв ще е следващият ни ход.

Каза го властно и бе почти изненадан, че двете деца кимнаха покорно и слязоха долу.

Във фризера винаги имаше пържоли, така че той извади един пакет и го мушна да се размрази в микровълновата фурна. Знаеше, че има яйца. Не беше правил палачинки отпреди десет години, но не бе забравил как се приготвят.

Чу шуртенето на душа, после кратък спор кой да бъде пръв. Ани спечели, както и бе очаквал.

 

 

Джес изми и подсуши съдовете след вечерята, все още удивен колко много бяха изяли децата и колко им бе харесало. По време на вечерята той просто ги бе наблюдавал на масата, радвайки се на невъзмутимото настървение, с което ядяха. По едно време Уилям дори вдигна поглед и каза:

— Господине, вие определено можете да готвите.

— Жалко, че това е единственото нещо, което умея да приготвям — отвърна му той с усмивка.

Момчето сви рамене и отново се съсредоточи върху храната.

Сега, докато нареждаше чиниите на сушилника, Ролинс подхвърли:

— Сигурно сте били примрели от глад.

Като не получи отговор, той се обърна и откри, че двамата са заспали на столовете. Ани бе положила глава върху ръцете си на масата. Уилям изглеждаше сякаш е бил застрелян: ръцете му висяха отстрани на тялото, главата му бе килната назад с отворена уста.

Ролинс ги занесе един по един в свободната спалня. Преди години тя бе стаята на неговия син. „Колко мънички са децата — помисли си той, — колко са крехки.“ Но бе забравил колко тежко е едно дълбоко заспало дете. Теленцата, които тежаха два пъти повече, бяха по-лесни за вдигане и носене. Спалното бельо не беше сменяно от години, но той се съмняваше, че това е от толкова голямо значение за тях. В крайна сметка не бе очаквал да има гости. Джес сложи Ани с глава към горната табла на леглото, а Уилям — на обратната страна, и ги зави с одеяла. Знаеше, че ще им бъде по-удобно без новите им дрехи, но не искаше да ги съблича.

Облегна се на рамката на вратата, присви очи и ги загледа. В къщата му отдавна не бе имало деца. Те бяха донесли някакъв свеж аромат и нещо друго, което бе забравил.

„Какво правя, по дяволите?“ — запита се Джес.