Ч. Дж. Бокс
Синята зона (12)

Събота, 14:50 часа

— Някой идва — каза Ани, като се наведе напред и залепи длан върху устата на Уилям, слагайки край на дългата му тирада колко е гладен. Той се загърчи в знак на протест и посегна да махне дланта й, но в този миг също чу хрущенето на чакъла пред обора под тежестта на нечии стъпки.

Предната вечер на Ани й бе хрумнало да се скрият в обора, след като бяха прескочили отпуснатата бодлива тел на оградата. Бяха видели покрива му да блести под приглушената от облаците синкава лунна светлина. Той се издигаше на един открит участък в подножието на склона — сечище, което граничеше с черната стена на дърветата. Долу имаше и къща, всъщност две къщи, но те бяха тъмни, а тя не искаше да чука на ничия врата. След случилото се в дома на господин Суон момичето нямаше вяра на никого.

Хванати за ръце, те бяха прекосили двора на ранчото, като стъпваха колкото се може по-тихо върху чакъла, очаквайки да ги нападнат с лай и ръмжене пастирски кучета, но такива така и не се появиха. Вместо това до тях приближи набит стар лабрадор, като махаше с опашка, и близна ръката на Уили.

За щастие оборът беше празен. Имаше само една охранена крава, която стоеше тихо и кротко в бокса си. Половината обор бе пълен с бали слама, наредени едни върху други чак до гредите. Ани и Уилям се изкатериха по тях до върха, като използваха стъпаловидната им подредба. Ани реши, че там ще останат да си починат. От върха можеше да вижда пода на обора, както и всички врати.

— Трябва да си направим гнездо — каза тя на брат си.

— Да го наречем укрепление — предложи той. — Така звучи по-добре.

— Добре, нека да е укрепление.

— Аз ще пазя — заяви Уилям. — Във вените ми тече разбойническа кръв.

— Били ли имаш предвид? Престани с това.

— Татко беше разбойник.

Ани го изгледа гневно.

— Уилям, баща ти беше престъпник.

— Той беше и твой баща.

— Съмнявам се.

Очите на момчето се замъглиха, горната му устна затрепери и Ани се почувства зле заради това, което бе казала.

— Много съжалявам. Това няма значение — рече тя. — Хайде да изградим нашето укрепление.

— Мога да го направя, наистина… — Уили дишаше пресекливо.

— Знам, че можеш — съгласи се Ани.

Балите бяха тежки, но не толкова, че двамата да не могат да измъкнат шест от най-горния ред. Хванаха ги за канапа, с който бяха овързани, и ги наредиха около дупката, която се оформи. Стените на укреплението им бяха с височината на две бали.

Въпреки че Уили буквално заспиваше прав, Ани го убеди да слязат долу, където намериха помещение, пълно със седла и конски амуниции. Те занесоха няколко кечета за под, седло и брезентово платнище в укреплението си и застлаха пода му с тях. Уилям заспа, преди тя да успее да го завие с края на брезента.

Момичето слезе още веднъж до стаята за конски амуниции и намери извита като сърп кука за сено и вила, които занесе в укреплението им. Сега вилата лежеше върху балите, близо до нея. Куката за сено с дълга дръжка и извито острие, което приличаше на остра метална въпросителна, бе забита в сламата на нивото на очите й.

Ани бе спала на пресекулки. Всеки звук я стряскаше и й пречеше да задреме. Дочу птица, писукаща между гредите, охранената крава, която пристъпяше от крак на крак или уринираше, издавайки шум като от изливащо се ведро. Събитията от предния ден и нощта непрекъснато изникваха пред очите й: споменът бе дори по-жив и ярък от онова, което действително бе преживяла. Яркочервената кръв, която течеше от гърдите и лицето на застреляния къдрокос мъж. Миризмата на свински тор от ботушите на господин Суон, докато се свиваха на пода на пикапа му. Острите борови иглички, които ги драскаха, докато тичаха в тъмнината, отдалечавайки се на няколко часа път от къщата на Суон. Брат й обаче бе спал като заклан. Когато започваше да хърка, тя го смушкваше с лакът, за да спре.

Последното нещо, което си спомняше, бе приглушената кремава светлина на изгряващото слънце, която се процеждаше през пролуките на източната стена на обора.

Някой идваше.

Сега в обора бе доста по-топло, като топлината струеше върху тях от покрива, който бе само на метър и половина над тяхната стена от слама. Ани предположи, че е обед или ранен следобед. Тя отметна брезентовото платнище и откри, че е подгизнала от пот. Беше жадна, устата й бе толкова пресъхнала, че устните й залепваха, когато се опитваше да говори.

— Те идват тук — каза тя с пресипнал глас.

Голямата плъзгаща се врата се отвори, изпълвайки обора със светлина. Звукът, който издаде, приличаше на тътен от далечна гръмотевица. Очите на Уилям се разшириха и момичето махна ръка от устата му.

— Кой е? — попита той беззвучно.

В отговор тя само вдигна рамене. Не смееше да надникне над балите слама, за да види кой е.

— Хей — извика мъжки глас. — Има ли някой тук?

Ани се опита да прецени гласа. Не звучеше заплашително. Но същото беше и с господин Суон.

— Видях следи навън — каза мъжът. — Водеха в тази посока. Ако сте тук, обадете се.

Ани и Уилям се спогледаха. Тя присви очи и посочи към куката за сено и вилата и Уили ги видя за първи път. Той погледна сестра си с възхищение.

Тя го дръпна към себе си и прошепна в ухото му:

— Ако се качи тук, трябва да се защитаваме.

Брат й кимна разбиращо.

За момент долу не се чу никакъв шум. Какво ли правеше той, зачуди се момичето. Беше ли си тръгнал? Ами ако бе решил да отиде в къщата си и да се обади на шерифа? Или на съседа си господин Суон?

— Ани и Уили, тук ли сте? — попита меко мъжът.

Сърцето й се разтуптя. Той знаеше имената им!

Тя погледна към Уилям, който се бе смръщил. Брат й не обичаше да го наричат Уили. Той протегна ръка, измъкна от балата куката за сено и прокара пръст по острия й връх.

Мъжът долу бе влязъл в обора и тя чу, че вратата на стаята с конски амуниции се отвори, а после и тропота на ботушите му по дъсчения под. Сетне портата се затвори и мъжът извика с по-мек глас и отпреди:

— Ани и Уили, ако сте тук, можете да излезете. Вероятно сте много гладни и жадни, а предполагам, че имате и семейство, което се притеснява за вас. Виждам, че липсват няколко кечета и едно брезентово платнище, и предполагам, че сте имали нужда от тях за през нощта. Добре сте се сетили. Но се обзалагам, че сега един душ и нещо студено за пиене ще ви дойдат добре.

Уилям погледна към сестра си и направи красноречива физиономия: „Разбира се, че е така“.

Ани го изгледа укоризнено.

— Предполагам, че двамата сте уплашени — продължи мъжът. — Разбирам ви. Но аз няма да ви нараня. Казвам се Джес Ролинс. Това ранчо е мое.

Ани внезапно бе обзета от съмнение. Гласът на мъжа звучеше сърдечно и загрижено. Тембърът му й харесваше. Но откъде можеше да е сигурна, че казва истината? А и даже да беше собственикът на фермата, дали не беше близък с хора като господин Суон или убийците?

— Ще се кача върху балите със слама — каза Ролинс, — защото ако бях на вашата възраст, точно там щях да се скрия. Освен това днес купът ми изглежда с един ред по-висок, отколкото беше снощи, когато си тръгнах.

Уилям стисна с две ръце дръжката на куката за сено. Ани придърпа вилата в укреплението от мястото, където я бе сложила предната вечер. Тя сграбчи грубата дървена дръжка и насочи ръждясалите й извити зъбци към горния ръб на балата слама.

Чуваха го как диша тежко, докато се катери по купа, и усетиха слабото разклащане на близките бали от тежестта му.

— Не се плашете — каза Ролинс. — Всичко ще бъде наред.

Когато голямата му загоряла ръка се вкопчи в най-горната бала, Уили се втурна, замахна и стовари куката върху нея. Мъжът рязко си пое дъх. Върхът се заби в плътта между палеца и показалеца. От раната бликна кръв.

Ани инстинктивно изпита отвращение. Прииска й се да избяга, но нямаше къде. Така че преглътна мъчително, застана в готовност с вилата и се наведе напред. Погледът й се плъзна от сгърчената от болка ръка надолу към рамото, а след това към избелялата каубойска шапка и слабото обветрено лице, застинало в безмълвен вик. Тя насочи зъбците към това лице и се опита да се намръщи.

Ролинс погледна към нея, очевидно измъчван от болка, но в очите му нямаше закана.

— По дяволите — ядоса се той. — Защо направихте това? Наистина боли.

Момичето не знаеше как да постъпи. Тя погледна назад към Уилям и видя, че се е свил в ъгъла на укреплението, вторачен в ръката на фермера, която бе забодена с куката към балата слама. Тънка струйка тъмна кръв се стичаше надолу по ръката на Ролинс и капеше върху брезента. Половин сантиметър кожа задържаше дланта, прикована към сламата. Фермерът можеше да се дръпне, да откъсне кожата и да продължи да се катери. Уилям погледна към нея за указания и тя видя в очите му ужаса от това, което бе сторил.

Ани се обърна отново към Ролинс. Сега и другата му ръка бе върху балата.

— Трябва да посегна и да издърпам куката — каза той. — Обаче не искам да ме намушкаш с тази вила.

Тя знаеше, че може да го направи, а навярно и той го знаеше. Тогава защо се чувстваше така ужасно?

— Ти си Ани, нали?

Момичето кимна утвърдително.

— А това е брат ти Уили?

— Уилям — поправи го малкият.

— Добре, Ани и Уилям, радвам се, че сте живи и здрави. Цялата област ви търси.

Момичето поклати глава, сякаш в отрицание на това, което току-що бе чула. Ако всички ги търсеха, навярно беше безопасно да излязат в края на краищата.

— Имаш ли нещо против да измъкна тази кука от ръката си? — попита Ролинс.

— Гладни сме — отвърна тя, съжалявайки, че гласът й не прозвуча по-твърдо. — Можете да я измъкнете, ако ни заведете у вас и ни дадете нещо за ядене и пиене.

Джес Ролинс я погледна, леко развеселен. После кимна към Уилям.

— Щях да ви го предложа така или иначе — каза той. — За щастие никога не съм харесвал много тази ръка.