Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blue Heaven, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венера Атанасова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2022 г.)
Издание:
Автор: Ч. Дж. Бокс
Заглавие: Синята зона
Преводач: Венера Атанасова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Отговорен редактор: Тодор Пичуров
Коректор: Стоян Меретев
ISBN: 978-954-26-1010-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15140
История
- —Добавяне
Събота, 12:20 часа
На път за вкъщи Джес Ролинс се отби да обядва в „Мечешкият капан“, който се намираше на половината път между града и ранчото му, където се събираха стари горски пътища, които се спускаха от планината. Заведението бе своеобразна местна легенда: несиметрична, изградена от трупи постройка, която никога не е била по-елегантна от предвиденото, а сега се разпадаше от старост. Бивша танцова зала, пансион, ресторант и мерило за стандарта на дървосекачите и миньорите — с проститутки на горния етаж, сградата, някога издигаща се дръзко, сега сякаш се бе смалила. Изглеждаше крехка и паянтова, готова да се срути при едно случайно кихане. Тя имаше просторна покрита веранда, пълна с разнородни, очукани люлеещи се столове, и коневръз, който бе блъскан толкова пъти от паркиращи камиони, че се бе наклонил почти до земята.
Навремето бащата на Джес беше редовен посетител на обяд, но обяви бойкот на заведението, когато някакви хора от Спокан го купиха и се опитаха да повишат категорията му. Те модернизираха кухнята, обновиха стаите на горния етаж, закриха кредитните сметки, които бяха просрочени с над тридесет дни, изключиха от менюто пилешките пържоли и като цяло го съсипаха, поне според него. „Мечешкият капан“ промени характера си от местна кръчма на туристическа спирка. Дребни украшения замениха патроните и рибарските кукички по рафтовете на магазина му. Неотдавна обаче собствениците от Спокан бяха вдигнали ръце и отказаха да инвестират още във все по-западащата постройка. Тя бе купена от пенсиониран бригадир на дървосекачите и съпругата му, които се опитваха да разработят заведението. Джес се отбиваше толкова често, колкото можеше, повече за подкрепа, отколкото от желание, като всеки път се надяваше, че храната може да е станала по-добра.
Като спря на паркинга, видя, че единственият друг автомобил бе нашарен джип с вашингтонски регистрационни номера. Имаше багажник за ски на покрива, скоба за велосипед на задната броня, ваденка на Вашингтонския университет на задния прозорец, както и стикери с надписи „Свободен Тибет“ и „Ние също гласуваме“ на бронята. Хората от Вашингтон отдавна считаха Айдахо за страна от Третия свят, нещо като Северозападна Апалачия[1]. Независимо от промените в долината и наплива на нови жители, старите схващания все още бяха дълбоко вкоренени.
Вътре беше сумрачно и задръстено с мебели, миришеше на разливана от десетилетия бира „Хам“, както и на мазнина, която се нуждаеше от смяна. Джес мина между масите и отиде до бара, за да изчака съдържателката, която бе заета да изпълнява поръчката на четирима рошави колежани, заемащи една голяма маса в средата на помещението. Той се завъртя на високия си стол и ги погледна: двама младежи и две девойки. Бяха много шумни. Очевидно групата минаваше оттук. Младежите бяха облечени с широки дрехи и имаха наболи еднодневни бради, а косите висяха пред очите им. Единият имаше гъста рижа грива, светли лунички и груба квадратна челюст. Другият бе тъмнокос, кокалест, а лицето му бе сънено, сякаш току-що се бе събудил. Девойките бяха хубави — едната блондинка, а другата брюнетка, с прави коси, разделени на път по средата. Русокосата носеше бял потник и дънки, а тъмнокосата — черна тениска, която бе толкова къса, че се виждаше коремът й. На пъпа й проблясваше златен пиърсинг.
Докато сервираше блюдата им на масата и раздигаше празните бирени чаши, сервитьорката погледна към Джес с раздразнено изражение.
— Дайте по още една бира за моите коне! — извика единият младеж и девойките се разкискаха, въпреки че едната от тях се пресегна през масата и го удари по ръката.
— Ние не сме ти някакви шибани коне — изписка тя.
Джес трепна. Разбира се, беше чувал думата многократно и преди и самият той я използваше при случай. Но тя беше толкова млада, а я каза, сякаш бе нещо привично.
Помисли за собствения си син, когато се върна след първата година в колежа. И той беше като тези момчета. Буен, шумен, груб, самовлюбен. Почти година Джес-младши бе най-умният човек на планетата, а хората, с които бе израснал, бяха най-невежите. Беше посвоему харизматичен, привлекателен по начина, по който един червен „Кабриолет Турбо“ привлича някои момичета. Ролинс бе разтревожен от промяната в него, но съпругата му го увери, че това е нормално. Каза му, че синът им е бил потискан през всичките тези години и сега просто е живнал. Намекът й бе, че Джес е отговорен за потискането му. Но независимо как наричаше тя промяната, той не можеше да каже честно, че харесва това, в което се бе превърнал синът му. И още не можеше. Това, което не знаеше по онова време, бе, че никога повече няма да види Джес-младши така.
Съдържателката дойде зад бара с изваден тефтер и го погледна умолително за разбиране и съчувствие.
— Шумни са — каза Ролинс.
— Не е само това — прошепна тя в отговор. — Чуй им приказките. Боже, макар да съм свикнала с езика на дървосекачите, тези момченца шокираха даже и мен. Казаха, че пътуват за Мисула, за да посетят свои приятели в Монтана, но като ги гледам, не се движат много бързо. Може би вече съм твърде стара за това.
Джес си поръча сандвич с печено говеждо и буркан леден чай. В „Мечият капан“ сервираха безалкохолните напитки в буркани.
Докато чакаше готвачът да нареди предварително нарязаните лъскави резени говеждо върху бялото хлебче, Ролинс се замисли за срещата си с Джим Хърн. Банкерът без съмнение бе добър човек. Правеше всичко възможно да отклони неизбежното и да смекчи сгромолясването на Джес. Дори можеше да измисли нещо, което временно да отсрочи съдбата на ранчото. Впрочем Ролинс нямаше избор. Беше невъзможно да се измъкне сам от дупката, в която се бе озовал, освен да продаде фермата. Той обаче още избягваше да разсъждава за това, не можеше да обмисли възможността като законов вариант.
Зад него врявата нарасна. Бирена чаша се разби на пода и едната девойка аплодира шумно. Някой пусна джубокса. Колежанчетата се чувстваха като у дома си.
— Барманке, още една бира! — извика един от младежите.
— След секунда — отвърна жената, като плъзна чинията към Джес с думите: — Гореща е.
Той разсеяно докосна ръба. „Не, не е“ — каза си наум.
Докато съдържателката наливаше нова бира, Ролинс чу един от младежите да казва:
— Резни от бялото месо на постера. Може да хапна малко от него. — А другото момче се засмя.
— Престани — каза една от девойките с престорено възмутен глас.
Джес се извърна да види за какво говорят и забеляза постера за изчезналите деца на Моника Тейлър, който неотдавна бе залепен на таблото за обяви, редом с висящи от години листовки и бележки. „Не — каза си той. — Не може да имат предвид този постер. Сигурно е нещо друго.“ Обърна се отново към чинията си, но като наблюдаваше масата в огледалото, гневът му се засили. Тъмнокосият младеж бе споменал за бяло месо.
— Продават се — добави рижият с подчертан селски акцент — две жалки бели… гаменчета от Северно Айдахо.
— Гаменчета — повтори със смях другият младеж, доволен от намерения термин.
— Нямаме грам полза от тях, откак ни спряха социалните помощи — продължи рижавият с южняшки акцент. — Откакто Били Боб го уволниха от дъскорезницата, ядем катерици и пием бира. Катериците вече не са като едно време.
Сега девойките избухнаха в смях. Бяха пияни и се кикотеха. Харесваше им начина, по който рижавият младеж имитираше говора на работниците, въпреки че русокосата продължаваше да повтаря:
— Престани, престани, някой ще те чуе.
— Погледнете момичето — каза тъмнокосият младеж, като посочи постера. — Ще получим доста пари за него, ако го продадем като бяла робиня, не мислите ли? По дяволите, можем да го шитнем на някое студентско братство.
Девойките прихнаха, като брюнетката покри с ръце устата си.
За момент Джес спря да диша, сякаш някой го беше ударил с тояга. Не можеше да повярва, че се шегуват с децата на Тейлър, особено с Ани, чието лице преди час бе сломило сърцето му. Как можеха да си правят майтап с тези неща? Как бе възможно това? В какъв свят живееха? Откъде идваха тези деца, та подобна трагедия да им бъде повод за шеги? Разбира се, момчетата бяха пияни. Но как можеше момичетата да се смеят на това?
Ролинс вдигна очи и видя съдържателката да гледа към масата им, замръзнала на място пред кранчето за бира. Течността преливаше от чашата и шуртеше в мивката. Жената не можеше да повярва на чутото и изобщо не забелязваше, че чашата е пълна и бирата прелива. Имаше и нещо друго, в погледа й се четеше обида. Джес знаеше защо. Колежанчетата бяха изпълнени със старото пренебрежение на Вашингтон към Айдахо. Случилото се тук не заслужаваше тяхното внимание.
Почувства как нещо запари очите му и той се смъкна от стола. Ботушите му затропаха по дървения под, докато приближаваше към младежите. Те го забелязаха чак когато се изправи до тях. Като се наведе напред и сложи длани на масата, Джес кимна към всяко от момчетата.
— Вие двамата — каза. — Трябва да си поговорим с вас отвън.
Без да изчака за отговор или да се обръща назад, Ролинс прекоси ресторанта и излезе през люлеещите се врати. Чу рижавия младеж да казва: „Какво му става на този задник?“, а другия да отвръща: „Не сме длъжни да ходим никъде, където не искаме“. Една от девойките заяви: „Ами да, ние имаме права“.
„Какви права?“ — запита се Джес. Спомни си, когато синът му се върна от колежа. Джес-младши също си мислеше, че има всякакви права.
Ролинс чакаше на верандата със скръстени ръце. Не му се щеше да се връща вътре и да ги измъква, ако те не излязат. Чуваше ги как го обсъждат — едната девойка каза на момчетата да не мърдат от местата си, защото някакъв си стар каубой няма право да им казва какво да правят.
Най-накрая люлеещите се врати се отвориха навън и рижавият младеж излезе през тях, като държеше наполовина изпитата си бира. След него се появи и тъмнокосият, чието лице бе неразгадаемо под рошавата му коса.
— Какъв ти е проблемът, пич? — попита рижавият. — Ние просто искаме да се насладим на нашия обяд и да поемем малко от местната атмосфера.
Джес не знаеше откъде да започне. Докато ги гледаше, усети как в него се надига ненавист, почувства, че е на ръба да ги ошамари. Обаче се сдържа и каза глухо:
— Подигравахте се на онези изчезнали деца. Това не е уместно при дадените обстоятелства. Трябва да ви помоля да напуснете.
Рижавият понечи да спори, после погледна към тъмнокосия си спътник и му заговори, сякаш Джес не можеше да го чуе.
— Какво му става на този дъртак, човече? Той няма право да ни нарежда, сякаш заведението е негово. Ние сме клиенти, които си плащат, мъжки.
Брюнетът кимна в знак на съгласие, без да отделя очи от Ролинс. В тях се прокрадваше несигурност — нещо, което рижавият не показваше.
Джес каза:
— Явно когато в училище са ви информирали колко много права имате, са забравили да ви научат на каквото и да е уважение и благоприличие. Онова, което казахте вътре за изчезналите деца, не е нито умно, нито смешно и много ме ядоса, защото аз съм оттук.
Рижавият младеж погледна отново към него с обидено изражение.
— Човече…
— Аз съм на шейсет и три години — каза Джеф с присвити очи и натежал от заплаха глас. — Повече от три пъти съм по-стар от вас. Но ако веднага не влезете вътре, не вземете онези момичета и не потеглите по пътя си, ще ви смажа от бой.
Младежите го изгледаха стреснато. Ролинс не се съмняваше, че ако се нахвърлят върху него, всичко ще приключи много бързо, и то по-зле за него. Обаче в настроението, в което се намираше, му се искаше те да се пробват.
— Не сме искали да… — започна рижавият.
— Веднага! — изсъска Джес през зъби.
Пръв се пречупи тъмнокосият младеж.
— О, на кого му пука — каза примирено и като се обърна към вратата, сграбчи рижавия за ръката. — Да вървим, Джаред.
— Можем да се справим с този стар глупак — отвърна рижавият. — Той няма право да ни изхвърли оттук. Това е обществено място.
— Забрави, човече — каза примирено брюнетът. — Не си заслужава труда.
Фермерът се направи, че не го е чул. Можеше да им остави малко фалшиво достойнство в тяхното малодушие. Беше доволен, че русата девойка поне изглеждаше засрамена от себе си и от спътниците си. Лицето на брюнетката обаче изразяваше искрено възмущение. Ролинс дочу думите „бял боклук“, докато се качваха в колата и изпод гумите й се разхвърча чакъл, когато потеглиха с мръсна газ от паркинга. Рижавият младеж извика нещо, когато излязоха на шосето, и протегна ръка през прозореца, показвайки му среден пръст.
Джес довърши сандвича си, който вече бе изстинал, докато съдържателката почистваше освободената маса. От джубокса прозвучаха последните акорди на пуснатата песен. Сетне единственият звук, който се чуваше в „Мечешкият капан“, бе тиктакането на стенния часовник и звънтенето на празните чаши, които тя събираше от масата.
Той посочи към постера.
— В днешно време подобни неща присъстват толкова често в новините, че вероятно даже не им изглеждат истински.
— Те дори не ми оставиха бакшиш — каза съдържателката, като постави мръсните чинии и чаши на плота зад бара.
Като отби от пътя близо до пощенската си кутия, Джес взе кореспонденцията си и я хвърли на седалката до себе си. Фиона бе лепнала едно листче върху плика от данъчната служба, върху което бе написала: „По-добре отвори това!!!“.
След като облече работните си дрехи и смени новия „Стетсън“ със старата си, лекясана от пот шапка, Ролинс мушна чифт клещи в задния си джоб и оседла Чили. Усещаше непонятна студенина, докато се изкачваше по шистовия хребет, който се извисяваше над хълма на ранчото, от северната страна на близката ливада.
Докато растеше, Джес бе изследвал всяко кътче от фермата, докъдето можеше да се стигне с еднодневна езда, а по-късно и останалата част чрез по-дълги преходи с кон или със своя мотоциклет. Беше прекарал повечето време сам и познаваше гънките на терена, кориите, надвисналата над потока скална тераса, откъдето можеше да докосне водата и ако беше достатъчно внимателен, да усети потрепването на хрилете на трикилограмовите пъстърви, които живееха в нея.
Шистовият хребет се намираше на 150 метра от къщата. Очертанията на зъберите му на хоризонта се виждаха от верандата и от пътя, но склонът зад него бе скрит от погледа. Беше идеалното място, откъдето човек можеше да наблюдава, без да бъде забелязан.
Като момче Джес си бе измислял сценарии, в които той бе главният герой и спасяваше семейството си от външни заплахи. Когато беше много малък, си представяше, че ги нападат индианци. По-късно — избягали престъпници или комунисти. Прицелвайки се с дългата дръжка на някоя метла или с воден пистолет, той се криеше на върха на хребета от оголени шистови скали и застрелваше една след друга своите мишени долу, когато те излизаха от прикритието на дърветата в открития двор на фермата. От хребета се виждаше целият главен път на ранчото, който се показваше иззад гората и се виеше зигзагообразно по склона на хълма, преди да се изпъне като лента към къщата. От своето скривалище зад скалата той наблюдаваше майка си зад прозореца на кухнята, но тя не можеше да го съзре. Майка му нямаше представа, че е там горе и я спасява — и нея, и ранчото.
Спомняше си, че понякога положението ставаше толкова отчайващо, та се налагаше да предприема контраатака. Той скачаше на крака, надаваше боен вик и се втурваше надолу по склона, като се привеждаше и тичаше на зигзаг, докато враговете му стреляха по него. Понякога те го уцелваха и за да стане сцената реална, Джес плисваше вода от манерката си на мястото, където бе прострелян, за да усети влагата на течащата „кръв“. Докато се добере до къщата, практически бе подгизнал, но пращаше на оня свят последния бандит, независимо от многобройните си и смъртоносни рани.
На вечеря майка му го питаше защо е мокър, а той отвръщаше невинно: „Мокър ли съм?“.
Години по-късно бе показал това място на сина си и дори го бе накарал да клекне зад шистовите плочи, които стърчаха като тридесетинасантиметрови щитове над тревата, с която бе обрасъл хребетът. Не че искаше момчето да си измисля сценарии като него, но се надяваше, че Джес-младши просто ще оцени гледката, която се откриваше оттам към ранчото, орната земя, пасищата и алеята, обградена с тъмни дървета. Но тогава синът му се огледа отегчено, после се обърна към Джес, свивайки рамене, и го попита колко време остава до вечеря.
Той започна да се спуска от скалистия хребет. Гледаше кравите и новородените телета, включително и отелилите се през нощта, които тичаха, мучейки, в оградената ливада и се усмиряваха само когато спяха или бозаеха от майките си. Джес харесваше новородените теленца. Това бе единственият път в живота им, когато бяха чисти и окраската им в червеникавокафяво и бяло бе ярка. Тогава миришеха на свежо.
Той мина с коня си между тях, прехвърли се в съседната на заграждението ливада и пое край оградата към върха на хълма. Бодливата тел бе провиснала между два от дървените стълбове, образувайки пролука — достатъчно голяма, за да могат телетата да се измъкнат, ако решат. Но дори и да го направеха, те нямаше да се отдалечат много от майките си, а пък и кравите, и малките им щяха да вдигнат ужасна врява в опита си да се съберат. Отчаяните майки можеха да се издерат на телта, мъчейки се да стигнат до рожбите си.
Джес слезе от коня, изпъна телта и заби нови скоби в стълбовете. Като приключи, се зае с това, което правеше обичайно — тръгна покрай оградата, като удряше всеки стълб, за да се увери, че е стабилен и основата му не е изгнила.
Точно тогава забеляза цветната ивичка плат, която висеше от един шип на втория тел от горе надолу.
Той се наведе и я огледа. Жълтата ивичка бе дълга около три сантиметра и бе широка не повече от сантиметър. Не беше оръфана или избеляла от слънцето и дъжда, което означаваше, че е нова. Помисли си, че може би някой от екипа за издирване се е закачил в оградата му. После си спомни описанието на момичето на госпожа Тейлър, дадено в обявата — че за последно е видяно с жълт суитчър.
След това забеляза два отпечатъка от стъпки в калта, току до ботушите си. Единият беше от малка маратонка. Другият бе по-голям и бе оставен от бос крак.
Джес се изправи и огледа ливадите на ранчото си в посоката, накъдето водеха следите. Те отиваха към обора му.